Златните паяци

3

Синът на производителя на метални изделия най-после беше открит и прибран вкъщи на следващия ден, четвъртък следобед. По ред причини това беше дискретна операция — за да разберете колко дискретна, ще спомена, че първо, бащата не беше производител на метални изделия и второ, не беше от Йънгстън, — и не мога да разкривам никакви подробности, но ще си позволя една забележка. Ако Улф смяташе, че си е заслужил хонорара, след като одра кожата на този тип, едва ли има друго его, което да е издържало по-строг тест.

Така че четвъртък беше малко напрегнат ден и не остана време да обсъдим въпроса дали ако бяхме погледнали на случая, който Пит дойде да сподели с нас, по друг начин, той щеше да е още жив. Детективският бизнес предоставя много възможности за такъв вид въпроси и макар че няма никаква полза да падате духом, не е излишно от време на време да правите малка равносметка.

В сряда вечерта беше вече късно да дам обявата за четвъртък. В петък сутринта имах два повода за самодоволна усмивка Слязох от стаята си по стълбите и отидох в кухнята. След като поздравих Фриц, първата ми работа беше да отворя „Таймс“ на обявите и да погледна нашата. Това заслужаваше усмивка. Обявата беше без значение както в професионален, така и в личен план, тъй като вероятността да получим отговор беше по-малка дори от прогнозата ми за едно на един милион. Усмихнах се за втори път по-късно, докато се разправях с царевичните кифлички и наденичките с разгърнат пред мен вестник (Фриц беше занесъл подноса със закуската на Улф в стаята му по график). Телефонът иззвъня и едва не съборих стола в бързината да стигна до него. Но не се обаждаха по обявата. Някакъв човек от Лонг Айлънд искаше да знае дали бихме му продали три цъфнали орхидеи Vanda caerulea. Казах му, че не търгуваме с цветя, а и все едно, тези орхидеи не цъфтят през май. Но преди обяд пак си спомнихме за случая на Пит, макар и не във връзка с обявата. Улф точно се беше върнал в офиса от оранжерията и се беше настанил на бюрото си да прегледа сутрешната поща, когато на вратата се позвъни. Излязох в коридора, видях през шпионката кой е и не се наложи да отварям и да го питам какво иска. Този посетител винаги иска едно и също — да се срещне с Улф, а щом идваше точно в единайсет, в това нямаше никакво съмнение.

Обърнах се и съобщих на Улф:

— Инспектор Креймър. Той се намръщи.

— Какво иска?

Пак се държеше детински.

— Да го попитам ли?

— Да. Не. Е, добре.

Отидох да отворя. Ако се съдеше по недружелюбния поздрав, доколкото изобщо можеше да се нарече поздрав, и по изражението на лицето му, той не идваше да връчи медал на Улф. Едрото, зачервено лице и масивната фигура на Креймър никога не вдъхват чувство, че сте в приятна компания, но и той си имаше своите добри и лоши моменти, а тази сутрин моментът очевидно беше лош. Креймър влезе преди мен в офиса, удостои Улф със същия любезен поздрав, отпусна се в червеното кожено кресло и го изгледа студено. Улф не му остана длъжен.

— Защо пуснахте тази обява във вестника? — попита Креймър.

Улф се обърна и порови в купчето писма на бюрото си, които преди малко беше извадил от пликовете.

— Арчи — каза той, — писмото на Джордън е направо смешно. Той знае много добре, че не използвам Bressavola при тривидови кръстоски. Не заслужава отговор, но ще му пиша. Вземи бележника си. „Уважаеми мистър Джордън, разбирам, че сте имали злощастието да…“

— Достатъчно — грубо го прекъсна Креймър. — Добре. Да пуснете обява във вестника не е престъпление, но аз ви зададох съвсем любезен въпрос.

— Не — отвърна Улф с нетърпящ възражение тон. — Любезен ли?

— Добре, добре. Знаете какво искам да науча. Как искате да ви попитам?

— Първо, трябва да ми кажете защо искате да знаете.

— Защото мисля, че криете нещо или някого, свързани с убийство. Не ви е за първи път. От това, което сте казали на Стъбинс вчера, е ясно, че убийството на момчето не ви интересува и нямате клиент. Човек като вас не би похарчил нито цент за такава работа, а и със сигурност не бихте се заели с разследване, което може да ви принуди да хабите енергия. Можех да ви попитам направо кой е клиентът ви, но не го правя, придържам се към простия факт, че сте пуснали обява. Ако ви се струва недостатъчно любезно, вие му придайте повече любезност и после ми отговорете.

Улф пое дълбоко въздух и изпусна дълга въздишка.

— Арчи, кажи му, моля те.

Казах му. Не отне много време, тъй като Креймър вече беше получил доклада на Пърли и трябваше само да обясня как сме решили да използваме парите на Пит, към които бях прибавил един долар и осемдесет и пет цента от мен. Междувременно Креймър ме пронизваше със студените си сиви очи. Често ми се е налагало да посрещам този поглед и да хитрувам, да крия неща и да го баламосвам. Така че никак не се смутих, още повече че казвах само истината. След като ми зададе няколко въпроса и му отговорих, той премести поглед към Улф и грубо попита:

— Да ви говори нещо името Матю Бърч?

— Да — отвърна лаконично Улф.

— О, така ли? — В сивите очи за част от секундата проблесна пламъче. Ако не го познавах толкова добре, не бих забелязал. — Искам да си говорим любезно. Имате ли нещо против да ми кажете откога и откъде го познавате?

— Не. Прочетох за него в „Газет“ онзи ден, в сряда. Както ви е известно, никога не излизам от тази къща по работа, и излизам колкото е възможно по-рядко по какъвто и да е друг повод. Разчитам на вестниците и радиото да ме осведомяват за тревогите и заниманията на моите ближни. Според съобщението, мъж на име Матю Бърч е бил намерен мъртъв късно през нощта във вторник, или по-скоро в сряда около три часа, на уличка близо до кея на Саут Стрийт. Смятат, че е прегазен от кола.

— Така. Ще се помъча да формулирам по-добре въпроса. Като се изключат съобщенията във вестниците и по радиото, свързани със смъртта му, познавате ли го?

— Не под това име.

— Дявол да го вземе, а под някакво друго име?

— Не, доколкото ми е известно.

— Имате ли основание да предполагате или да подозирате, че човекът, намерен мъртъв на Саут Стрийт, е някой, когото сте познавали или за когото сте чували в каквато и да е връзка?

— Това е по-точно — каза одобрително Улф. — Така ще се разберем. Отговорът ми е не. Може ли сега аз да попитам нещо? Вие имате ли някакво основание да предполагате или да подозирате, че отговорът ми трябва да е положителен?

Креймър замълча. Наведе глава, опря брадичка във възела на вратовръзката си, сви устни, хвърли ми дълъг изпитателен поглед и после се обърна към Улф:

— Точно затова дойдох. След съобщението, което момчето ви е пратило по майка си и след като знам начина, по който колата го е прегазила и после е изчезнала, случаят вече не приличаше на злополука, а ето че се явяват и усложнения. Щом попадна на някакъв заплетена история, в която вие имате и най-малко участие, искам да знам точно защо сте се намесили и кога сте се появили на сцената.

— Питах ви дали имате някакво основание, а не дали изпитвате предубеждение към мен.

— Не съм предубеден към вас. Ето какви са усложненията. Колата, с която е убито момчето, беше намерена вчера сутринта, все още с фалшивите номера от Кънектикът, паркирана на Сто осемдесет и шеста улица. Хората от лабораторията работиха по нея цял ден. Установиха със сигурност, че момчето е убито с нея и не само това — отдолу намериха парче плат с размерите на човешка длан, хванато здраво между предния мост и щангата. Оказа се, че това е липсващият джоб от сакото, с което е намерен Матю Бърч. Лабораторията търси още доказателства, че това е колата, с която е убит Бърч, но аз не се лакомя и тези са ми достатъчни. А на вас?

— За работна хипотеза, ако аз разследвах случая, са достатъчни — отвърна търпеливо Улф.

— Там е работата. Вие го разследвате. Вие пуснахте тази обява.

Улф поклати бавно глава, за да подчертае, че се въздържа само от любезност.

— Признавам, че съм способен да разигравам фарсове — че при случай съм ви заблуждавал и подвеждал, но знаете, че избягвам да си служа с груби лъжи. Ще заявя, че фактите, които ви изложихме по този въпрос, са верни и пълни. Нямам клиент, свързан по какъвто и да е начин със случая, не съм ангажиран по него и нямам такова намерение. Наистина, съгласен съм, че…

Звъненето на телефона го прекъсна. Вдигнах слушалката на моето бюро.

— Офисът на Ниро Улф, Арчи Гудуин на телефона.

— Може ли да говоря с мистър Улф? — Гласът беше тих, нервен и женски.

— Ще проверя дали е тук. Вашето име?

— Той не ме познава. Искам да се срещна с него… става въпрос за днешната обява в „Таймс“. Искам да взема час при него.

Запазих безгрижния си тон.

— Аз записвам часовете му. Бихте ли ми казали името си?

— Предпочитам… когато дойда. Може ли да дойда в дванайсет?

— Почакайте на телефона една минута. — Погледнах календара на бюрото си, като обърнах на страницата за другата седмица. — Да, може, но бъдете точен. Знаете ли адреса?

Тя отговори, че го знае. Затворих телефона и се обърнах да докладвам на Улф:

— Някакъв тип вероятно иска да разгледа орхидеите. Ще процедирам както обикновено.

Улф се обърна пак към Креймър:

— Разбира се, съгласен съм с вас — доказателствата, че момчето и Матю Бърч са убити с една и съща кола са съществено усложнение, но всъщност това би трябвало да ви улесни. Въпреки, че номерата са безполезни, вие със сигурност може да намерите собственика на колата.

Лицето на Креймър отново придоби леденото изражение, с което беше влязъл.

— Никога не ми е минавало през ум, че си служите с груби лъжи. Никога не съм ви виждал да се държите грубо. — Той се изправи. В присъствието на Улф винаги се старае да става, като използва само мускулите на краката, защото Улф си помага с ръце. — Не, не и грубо — добави той, обърна се и си излезе. Отидох до коридора да проверя, че е затворил вратата след себе си и после се върнах на бюрото си.

— Писмото до мистър Джордън — нареди Улф.

— Да, сър. — Взех бележника си. — Първо обаче продължавам да твърдя, че шансът да получим отговор на обявата беше едно на един милион, но този път имахме късмет. Обади се някаква жена. Не си каза името и не исках да я насилвам, поради присъстващите. Дадох й час за днес в дванайсет.

— При кого?

— При вас.

Той сви устни и после ги отпусна.

— Арчи! Това е непоносимо!

— Много добре съзнавам. Но имайки предвид, че Креймър не се държа любезно, помислих си, че ще е задоволително да си побъбрите с нея, преди да му позвъните да я прибере. — Погледнах часовника на стената. — Тя ще е тук след двайсет минути — ако изобщо дойде.

Улф изръмжа:

— „Уважаеми мистър Джордън…“