Златните паяци

4

Тя дойде. Червеното кожено кресло й отиваше много повече, отколкото на инспектор Креймър или, ако трябва да правя сравнение, отколкото на повечето от хилядите посетители, които съм виждал в него. Нямаше съмнение обаче, че е нервна. На вратата, след като отворих и я поканих, си помислих, че ще се обърне и ще побегне, а и тя си помисли същото, но накрая се насили да прекрачи прага и се остави да я заведа в офиса.

Драскотината на лявата буза, която стигаше до ъгълчето на устните й, беше лека, но все пак забележима върху гладката, хубава кожа и нямаше нищо чудно, че Пит, който я беше видял отблизо, е останал поразен от обиците-паяци. Вътрешно се съгласих с него, че са златни — бяха не по-малко забележими от драскотината. Въпреки нея, обиците и видимата нервност, червеното кожено кресло й отиваше. Беше горе-долу моя възраст, което не е идеално, но нямам нищо против зрелостта, стига да не е прекалена.

Улф я попита, не много нелюбезно, с какво може да й услужи, а тя отвори чантата си и извади две листчета хартия. Чантата беше от мек зелен велур, също като сакото, което носеше върху тъмнозелената вълнена рокля и предизвикателно наклонената барета. Не бях виждал по-страхотно съчетание.

— Това е изрезка с обявата ви — каза тя и върна едното листче в чантата си. — Другото е чек на ваше име за петстотин долара.

— Може ли да погледна?

— Не искам… не още. На него пише името ми.

— Мина ми през ум това.

Искам да ви питам някои неща, преди да ви кажа името си.

— Какви неща?

— Ами аз… за онова момче. Момчето, което помолих да повика полиция. — Гласът й би звучал съвсем нелошо, всъщност би ми харесал, ако не беше толкова напрегнат. Ставаше все по-нервна, вместо да се успокои. — Искам да го видя. Ще ми уредите ли среща? Или ако може, само ми дайте името и адреса. Струва ми се, петстотинте долара ще стигнат за това. Знам, че струвате скъпо. Или по-скоро искам… Но първо ми кажете за момчето.

Улф неизменно фиксира събеседника си с очи, когато са отворени, но се учудих, че този път оглежда посетителката особено внимателно.

— Арчи — обърна се той към мен. — Моля те погледни отблизо драскотината на бузата.

Станах да изпълня заповедта. Тя имаше няколко възможности — да остане на мястото си и да ми позволи да я погледна, да закрие лице с ръцете си или да стане и да си излезе. Но преди да успее да си избере една от тях, вече бях до нея и я разглеждах от трийсетина сантиметра разстояние.

Тя отвори уста да каже нещо, но се спря, а аз се изправих и съобщих на Улф:

— Направена е с нещо много остро, може би игла, но по-вероятно с върха на ножичка.

— Кога?

— Сигурно днес, но би могло да е и вчера. Невъзможно е да е отпреди три дни. — Останах до нея.

— Това е нахалство! — избухна тя и стана. — Добре, че не ви казах името си. — Не можеше да си излезе от стаята, без да мине през мен.

— Глупости! — прекъсна я Улф. — Не бихте могли да ме заблудите, дори да не бяхме ви хванали за драскотината, освен ако не сте изключително добре подготвена. Опишете момчето. Опишете другите хора в колата. В колко часа е станало? Какво е казало момчето? Какво точно е направило? И тъй нататък. Колкото до името ви, това вече не зависи от вас. Мистър Гудуин ще вземе чантата ви, ако е необходимо със сила и ще прегледа съдържанието й. В случай, че се оплачете, ще бъдем двама срещу един. Седнете, госпожо!

— Това е долно!

— Не. Оправдано е да отвърнем така на опита ви да ни заблудите. Не ви принуждаваме, но ако си тръгнете, ще се наложи да ни оставите името си. Седнете и ще поговорим, но първо — името!

Тя беше проявила прекален оптимизъм, смятайки, че може да се втурне в офиса на Ниро Улф и да го излъже, но не беше и глупава. Остана на мястото си, докато обмисли ситуацията. Всички признаци на нервност изчезнаха. Стигна до някакво решение, отвори чантата си, извади нещо и го показа на Улф.

— Шофьорската ми книжка.

Той я взе, хвърли един поглед, върна й я и тя седна.

— Аз съм Лора Фром. Мисис Деймън Фром. Вдовица съм. Адресът ми в Ню Йорк е Източна шейсет и осма номер 743. Във вторник карах по Трийсет и пета улица и помолих едно момче да повика полиция. От обявата ви разбрах, че можете да ме насочите към момчето, за което ще ви платя.

— Значи не признавате, че си служите с измама?

— В никакъв случай!

— По кое време стана това?

— Няма значение.

— Какво правеше момчето, когато го заговорихте?

— И това няма значение.

— На какво разстояние беше, когато го заговорихте и високо ли извикахте?

Тя поклати глава:

— Няма да отговарям на никакви въпроси. Длъжна ли съм?

— Твърдите обаче, че сте карали кола и сте казали на момчето да повика полиция?

— Да.

— В такъв случай сте в крайно неприятно положение. Полицията иска да ви разпита във връзка с убийство. В сряда момчето е било прегазено с кола и убито. Умишлено.

Тя ахна.

— Какво?

— Колата е същата. Тази, която сте карали във вторник, когато момчето е говорило с вас.

Тя беззвучно отвори и затвори уста. После успя да каже:

— Не ви вярвам!

— Ще повярвате. Полицията ще ви обясни откъде знае, че колата е същата. В това няма никакво съмнение, мисис Фром.

— Цялата тази история… Измисляте си. Това е нещо повече от долно.

Улф обърна глава към мен:

— Арчи, донеси вчерашния „Таймс“.

Отидох да го взема от етажерката, където държим вестниците от последната седмица. Отворих го на осма страница, прегънах го и го подадох на Лора Фром. Тя го пое с разтреперана пъка и се наложи да си помогне с другата, за да го държи. Мина доста време, докато го прочете. Когато вдигна очи, Улф каза:

— По нищо не личи, че Питър Дросос е момчето, към което сте се обърнали във вторник, но не сте длъжна да ми вярвате. Полицията ще ви убеди.

Тя местеше поглед ту към Улф, ту към мен и накрая се спря на мен:

— Искам… Бихте ли ми налели малко джин? Изпусна вестника на пода. Вдигнах го и попитах:

— Само джин ли?

— Да. Или „Гибсън“.

— С лукче?

— Не, благодаря. Но да е двоен.

Отидох в кухнята за съставките и лед. Приготвях коктейла „Гибсън“ и си мислех, че ако се надява на някаква помощ от Улф, сбърка, като поиска джин, защото по неговата теория всички, които пият джин, са варвари. Вероятно поради тази причина, когато внесох подноса и го сложих на масичката до креслото, той се беше облегнал назад със затворени очи. Налях и й сервирах. Тя отпи голяма глътка, после няколко малки и пак една голяма. Междувременно гледаше надолу, сигурно за да не разбера какво си мисли.

Накрая изпразни втора чаша, сложи я на подноса и каза:

— Колата, с която е блъснато момчето, е била карана от мъж.

Улф отвори очи:

— Арчи, изнеси подноса.

Миризмата на джин, особено когато до обяд остава само половин час, естествено го отвращаваше. Занесох противния предмет в кухнята и се върнах.

— …но макар това да не е сто процента сигурно — говореше Улф, — тъй като в мъжки дрехи бихте могли да минете за мъж, ако не ви разглеждат внимателно, признавам, че е възможно. Все едно, не допускам, че вие сте убили момчето. Само ви казвам, че след като ви е привлякла моята обява и дойдохте нагласена с тези обици и фалшива драскотина, направихте гаф. И ако продължавате да твърдите, че вие сте карали колата във вторник, може спокойно да ви освидетелстват като слабоумна.

— Не карах аз.

— Така е по-добре. Къде бяхте във вторник вечерта от шест и половина до седем?

— На заседание на Изпълнителния комитет на Асоциацията за подпомагане на бежанците. Свърши след седем. Това е една от каузите, от които се интересуваше покойният ми съпруг и аз продължавам работата му.

— Къде бяхте в сряда вечерта от шест и трийсет до седем?

— Какво общо има това… о, момчето е било… да-да. Онзи ден… — Тя помълча малко. — Отидохме с един приятел да пием по един коктейл в „Чърчил“.

— Името на приятеля, ако обичате?

— Това е смешно!

— Знам. Почти толкова смешно, колкото драскотината на бузата ви.

— Приятелят ми се казва Денис Хорън; Адвокат е. — Улф кимна.

— И така да е, пак ви очакват няколко неприятни часа. Съмнявам се, че съзнателно сте се замесили в убийство. До известна степен мога да разчитам изражението на хората и според мен изненадата ви като чухте за смъртта на момчето не беше престорена. Но най-добре е да се подготвите психически. Очаква ви изпитание. Не от мен. Не ви питам каква е причината за този маскарад, тъй като не ме интересува. Но полицията ще настоява да научи. Няма да се опитвам да ви задържа тук, докато тя дойде. Може да си вървите. Те ще ви потърсят.

Очите й блестяха и самочувствието й се подобри. Джинът има бързо въздействие.

— Не е нужно да ме търсят — каза тя с увереност. — Защо ще ме търсят?

— Тъй като ще искат да им кажете защо сте идвали тук.

— Вие защо трябва да им съобщавате?

— Защото укривам информация, свързана с престъпление, само когато това е продиктувано от моите интереси.

— Не съм извършила никакво престъпление.

— Точно това трябва да докажете пред полицията. Но то няма да удовлетвори любопитството й.

Тя ме погледна и аз отвърнах на погледа й. Може да не съм чак Ниро Улф по разчитане на лица, но и аз имам известен опит и бях готов да се закълна, че ме преценява, мъчейки се да реши дали има някакъв начин да ме спечели за съюзник, ако реши да каже на Улф да отиде да се скрие.

В желанието си да я улесня си придадох мъжествен, лоялен и неподкупен вид, но без да я гледам враждебно. По лицето й разбрах кога се отказа от мен. След като ме обяви за безнадежден, отвори зелената велурена чанта, извади писалка и чекова книжка в кожено калъфче, разгърна я на масичката и се наведе да напише нещо. Като свърши, откъсна синьото листче от книжката, стана и го сложи на бюрото пред Улф.

— Това е чек за десет хиляди долара — каза тя.

— Виждам.

— Това е аванс.

— За какво?

— О, не се опитвам да ви подкупя. — Тя се усмихна. За пръв път показваше подобие на усмивка и й писах една точка. — Има изгледи, че ще се нуждая от съвет и може би от професионална помощ, а вие вече знаете за случая и не бих искала… Не желая да се консултирам с адвоката си, поне засега.

— Глупости! Предлагате да ми платите да не уведомявам полицията за посещението ви.

— Не. Не ви предлагам това. — Очите й блестяха, но гледаха твърдо. — Добре. Така е. Но няма нищо нередно. Аз съм мисис Деймън Фром. Съпругът ми остави голямо състояние, включително доста недвижими имоти в Ню Йорк. Имам положение и отговорности. Ако съобщите за случая, ще си уредя среща с началника на полицията и едва ли ще бъда подложена на унижения, но предпочитам да не става така. Ако дойдете в дванайсет при мен, ще знам какво да…

— Не ходя по домовете на хората.

— О, да. Забравих. — Тя се намръщи, но само за секунда. — Тогава аз ще дойда при вас.

— Утре в дванайсет?

— Не, щом като ще е тук, по-добре в единайсет и трийсет, защото имам среща в един часа. Дотогава няма да съобщавате, че съм ви посещавала. Искам да… трябва да се видя с един човек. Трябва да се помъча да разбера нещо. Утре ще ви кажа всичко. Не. Лошо се изразявам. Нека се уговорим така: ако утре не ви кажа всичко, вие ще уведомите полицията, щом считате за нужно. Ако ви го кажа, ще ми трябва вашия съвет и вероятно помощта ви. Ето защо ви давам аванса.

Улф изсумтя и се обърна към мен:

— Арчи, тя наистина ли е мисис Деймън Фром?

— Според мен, да, но не бих дал писмени гаранции. Той пак я погледна.

— Госпожо, веднъж вече се опитахте да ме измамите и се отказахте под принуда. Възможно е това да е друг опит. Мистър Гудуин ще отиде до редакцията на един вестник, ще разгледа снимките на мисис Деймън Фром и ще ми телефонира оттам. Половин час ще е достатъчен. Вие ще останете тук с мен.

Тя пак се усмихна.

— Това е смешно.

— Без съмнение. Но при тези обстоятелства не е неоснователно. Отказвате ли?

— Не, разбира се. Сигурно си го заслужавам.

— И не възразявате?

— Не.

— В такъв случай не е необходимо. Вие сте мисис Фром. Преди да си тръгнете, ще направя една уговорка и ще ви задам един въпрос. Уговорката е — утре ще взема решение дали да приема аванса и да работя за вас. Все още не сте мой клиент. Въпросът е — знаете ли коя е жената, която е карала колата във вторник и е говорила с момчето?

Тя поклати глава.

— Вземете решение утре, нямам нищо против, но дотогава няма да съобщавате за посещението ми, нали?

— Не. Така се уговаряме. На въпроса ми?

— Няма да ви отговоря сега, защото не мога. Всъщност не знам. Надявам се да ви отговоря утре.

— Но ви се струва, че знаете? — настоя Улф.

— Няма да ви отговоря.

— Мисис Фром! — Той се намръщи. — Трябва да ви предупредя. Познавате ли или чували Ли сте за някого на име Матю Бърч?

Тя също се намръщи.

— Не. Бърч? Не. Защо?

— Човекът с това име е бил прегазен с кола и убит във вторник вечерта — същата кола, с която в сряда е убит Питър Дросос. Тъй като не можем да считаме самата кола за безмилостен злодей, трябва да е някой, свързан с нея. Предупреждавам ви да не постъпвате безразсъдно, нито дори неблагоразумие. Не ми казахте почти нищо, така че не знам доколко неизбежна или смъртоносна е заплахата, пред която сте изправена, но, повтарям, внимавайте!

— Същата кола! Във вторник е бил убит някакъв човек?

— Да. Тъй като не го познавате, това не ви интересува. Но настоявам да бъдете предпазлива.

Тя продължаваше да се мръщи.

— Аз съм предпазлива, мистър Улф.

— Не и днес, като изнесохте това глупаво представление.

— О, грешите. Най-малкото мъчех се да бъда предпазлива. — Взе чековата книжка и писалката от масичката, прибра ги в чантата си, затвори я и стана.

— Благодаря ви за джина, но по-добре да не си го бях изпросила. Не трябваше да пия. — Тя подаде ръка на Улф.

Улф обикновено не става при влизане или излизане на жена. Този път го направи, но не от особено уважение към Лора Фром, нито дори към чека, който остави на бюрото му. Време беше за обяд и без друго трябваше да размърда туловището си. Така че стана на крака и взе ръката й. Разбира се, станах и аз, за да я изпратя до вратата и си помислих, че от нейна страна е страшно великодушно да се ръкува и с мен след начина, по който я бях отхвърлил с неподкупния си вид. Почти се сблъскахме, когато на път към вратата тя изведнъж се обърна и каза на Улф:

— Забравих да попитам. Момчето, Питър Дросос, бежанец ли е?

Улф отвърна, че не знае.

— Бихте ли могли да разберете и утре да ми кажете? Улф обеща.

Пред вратата не я чакаше кола. Явно трудностите с паркирането бяха принудили дори мисис Деймън Фром да използва таксита. Когато се върнах в офиса, Улф не беше там — намерих го в кухнята, точно като повдигаше капака на димящата тенджера, пълна с агнешки котлети, задушени с шунка и домати. Не миришеше никак лошо.

— Едно признавам. Имате много набито око. Но, разбира се, красивите женски лица са такова изкушение за вас, че тази драскотина ви подразни и затова така се взряхте в нея.

Той се направи, че не ме чува.

— Ще отидеш ли до банката след обяд да внесеш чека на мистър Корлис?

— Много добре знаете, че ще отида.

— Отиди и до банката на мисис Фром да подпечатат чека. Така ще проверим подписа й. Фриц, станало е още по-вкусно от предишния път. Задоволително.