Златотърсачи

Глава десетаЗАЩО ВСИЧКИ ИНДИАНЦИ СА ЧЕСТНИ

Тримата мъже замлъкнаха. Уаби надали щеше да си позволи вече да дразни Род. Той стъписано примигваше. Род изпитваше почти същото вълнение, което го бе обзело в старата колиба със скелетите и златните късчета в торбичката от еленова кожа.

Лицето на Мукоки беше неузнаваемо. Очевидно не разбираше какво ги е развълнувало толкова много. Сухите му пръсти, стиснали куршума, потрепваха.

Пръв индианецът наруши мълчанието. И пак пръв зададе въпроса, който занимаваше съзнанието на тримата:

— Кой стрелял на мечка със златно куршум? Въпросът му засега оставаше без отговор.

— Второ: защо използвал точно златно куршум? И този въпрос увисваше без отговор.

Уаби взе куршума:

— Тежи не по-малко от тридесет и пет грама…

— Това прави двадесет долара — пресметна Род. — Но кой дявол е гонил мечки със златни куршуми? Удивително!

Възторгът премина в смайване. Възгрубото лице на стария индианец възвърна присъщата си маска на равнодушие, характерна за неговото племе.

Под привидното му безразличие обаче не преставаше да работи трескаво един ум, навикнал да прониква дори в най-загадъчните тайни на Нортланд. Род и Уаби го наблюдаваха внимателно. Не бе трудно да се досетят, че си блъска мозъка да открие връзката между дирята на мечката и пушката, която бе причинила първата й рана.

— Е, добре, как си обясняваш всичко това? — интересуваше се Уаби.

— Някой стрелял със стара, много стара пушка — отсъди опитният ловец. Куршум и барут, без гилза. Чудно. Съвсем чудно.

— Искаш да кажеш: пушка, която се пълни през цевта? Индианецът кимна.

— Човек имал барут, нямал олово. Гладувал. Тогава взел злато.

Тайната като че ли се поразбули благодарение на досетливостта на стария ловец. Но двата въпроса си оставаха неизяснени: кой беше изстрелял куршума и откъде беше това злато?

— Човекът трябва да е имал някоя богата златна жила. Иначе не би хабил тъй скъпоценния метал. Още повече, че куршумът никак не е малък.

— Тук не злато — каза Мукоки. — Той дошъл отдалеч, много далеч.

— Да не би… — опасяваше се Род, — да не би да е намерил преди нас нашето злато?

И Уаби бе притеснен, а Мукоки мълчеше. Род извади от вътрешния си джоб нещо грижливо увито в парче плат.

— От моя дял от торбичката съм си запазил това късче злато, смятах да си направя в карфица за вратовръзка, когато се прибера у дома. Винаги го нося със себе си. Аз имам някои познания по геология и минералогия още от ученическите години. Зная, че ако сравниш десетина образци от злато, все ще откриеш някаква разлика, колкото и малка да е. Цветният им нюанс не е еднакъв. Нюанс, но за опитното око това е достатъчно.

Одраска с ножа си късчето злато, както Мукоки бе сторил с куршума, и сравни двете повърхности.

Парчетата бяха с еднакъв произход.

Уаби отстъпи назад и с мрачен поглед измърмори нещо неразбрано. Род беше побледнял. Мукоки остана спокоен пред откритите от минералогията тайни.

— Нима някой е попаднал на нашето злато? — продума Уаби с попресипнал вече глас.

— Възможно е — възстанови самообладанието си Род. — Не е сигурно обаче. Скалното образувание на цялата област е геологически същото и несъмнено се простира далеч на север. Поради това не би било чудно, ако намерено по тия места късче злато е от същия вид, какъвто има и на двеста километра от тук. Всичко зависи от особеността на находището. Все пак мисля, че случаят не е за подценяване.

— Човек стрелял със златен куршум, после умряло — утеши Мукоки другарите си. — Няма друг куршум да бие дивеч и умряло от глад.

По челото на Уаби мина сянка.

— Може би наистина клетият човек е бил дотолкова изгладнял, че се е принудил да използва златния си куршум. И не е убил мечката. Бога ми, по-скоро бих оплакал този човек, отколкото да го подозирам.

Род просто каза:

— Пък аз бих пожелал да беше убил мечката…

И пред погледа на двамата се мярна вероятната уайлдска трагедия. Прегладнял до сетен предел човек, който прави отчаяни усилия да спаси живота си и лее куршуми от злато, появява се чудовищната мечка, несполучлив изстрел и — агонията…

— Колко по-добре щеше да бъде, ако е убил мечката — повтори Род. — Ние, слава богу, не сме привършили храната си.

Мукоки бе започнал да дере мечката. Род и Уаби извадиха ножове да му помагат.

— Рана стара шест месеца — преценяваше Мукоки, без да прекъсва работата си. — Начало зимата рана… После лошо време настанал.

— Злочестият! — пожали го Род. — Някой ден ще узнаем цялата истина.

След час се дотътриха до своя нощен бивак, помъкнали най-добрите късове мечешко месо и кожата, която веднага щяха да изпънат високо между две дървета край колибата.

— Нима ще оставим тук кожата? — разглеждаше я с гордост Род. — Каква е гаранцията, че ще я намерим после?

— Не се съмнявай! — успокои го Уаби.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Тук кожата все едно е в магазините на фирмата.

— Но ако някой я задигне?

Уаби, улисан да приготвя вечерята, се учуди:

— Да не искаш да кажеш, че може да бъде открадната?

И Мукоки недоумяваше от предположението на младия бял човек.

— Да знаеш, Родрик — продължи Уаби, — в нашия необятен и чуден Север кражбата е непознато нещо. Разбира се, не говоря за унгасите и професионалните разбойници. Освен тях Уайлд не познава крадци. Ако някой бял ловец мине оттук и прецени, че кожата е изпъната много ниско, сам ще я окачи по-високо. Ако някой индианец си накладе огън наблизо, ще гледа пламъкът и искрите да не я достигнат. Цивилизацията не е развалила тукашните хора. За тях честността е нещо естествено, както дишането.

— Не всички индианци са тъй честни — възрази Род. — Мнозина от ония, които слизат от юг, са крадливи.

Той бе изговорил това, без да размисли, и веднага се разкая за думите си. Мукоки не бе очарован от чутото. А и Уаби, метис по рождение, не се почувства поласкан. Очите му светнаха почти гневно:

— Именно белите, тъй наречените цивилизовани люде, ги развалиха. Лошият пример в Уайлд дойде от тях. Заселят ли се бели на север, те вземат качествата на индианците. Индианците пък прихващат пороците на белите. Великият север пречиства всичко, до което се допре. Въздухът му е кристален и почтен. То се знае, има и изключения. Но в голямото си мнозинство индианците са изключително добродетелни. Мукоки, например, никога не би и докоснал чужда кожа, дори ако е премръзнал и трябва да се стопли. Някой по-прост индианец би я взел, но в замяна би оставил пушката си.

— Трябва да ми простите — Род протегна едната си ръка на Уаби, а другата на Мукоки. — Аз издрънках една глупост. Нали съм новак, изглежда е още рано да ме приемете за свой човек.

— Е, това е пък втората глупост. Ти си наш приятел! — развесели се Уаби.

След като се навечеряха край огъня, Уаби каза на Родрик:

— Да са ти простени думите, които каза преди малко. Ако Мукоки има настроение, може да ти разкаже още една от поетичните легенди, която обяснява защо нортландските индианци са почтени. Впрочем и за мен не е зле да се поразприказвам.

— Слушам!

— Едно време в земята на Мукоковите прадеди, разположена надлъж по река Макоки, приток на Албани, живеело много крадливо племе. Хората му непрекъснато се крадели един друг и се боели от засадите на съседите си. Боеве и убийства ставали при тях всекидневно. Главатар на племето бил най-върлият крадец, но нали бил пазител на закона, не го хващало никакво наказание.

Главатарят обичал да граби чуждото, ала никак не обичал да ограбват самия него. Не позволявал никому да залага капани. Веднъж един от племето заложил до неговия и това страшно много разгневило главатаря. Решил да накаже злосторника, та се скрил и зачакал. Докато чакал в засада, един заек се омотал в примката. Главатарят се завтекъл с прът в ръка да убие дългоушкото и да го прибере за себе си. В тоя момент му се сторило, че облак минал пред очите му. Когато облакът се разнесъл, що да види — нямало го заекът, а на неговото място стояло най-хубавото човешко създание, което някога се е раждало. Разбрал, че това бил Великият дух и паднал на колене.

Тогава чул да се разнася гръмовит глас, който сякаш идел от далечните планини. И му казал гласът, че реките и планините на червенокожите завинаги ще останат непристъпни за него, защото в райските ловни пространства няма място за крадци. Гласът продължил: „Иди и възвести на твоя народ, че от днес нататък всички трябва да живеят като братя, да слагат капаните си един до друг, без да се дебнат, и така ще избягнат вечното наказание, което виси над главите им.“

Главатарят предал тия думи на народа си и оттогава вече няма крадци. А понеже Великият дух бил взел образа на заек, занапред заекът щял да бъде свещено същество и за крезите, и за шипеауните. Щом падне сняг, хората от тия племена нагласяват капаните си като най-доброжелателни съседи и дори на ум не им идва да се крадат.

— Тая всеобща честност, драги ми Уаби, е толкова хубава, че да не повярваш в нея! — изкоментира легендата Род.

— Не се съмнявай нито за миг в правдивостта на легендата. По цялата ширина, простираща се чак до безплодните земи, където се въди мускусният бик, не ще се намери на сто индианци един, който да отмъкне капана на някого от братята си или да открадне хваналия се дивеч. Закон в Нортланд е всеки да ползва реда си за капани, да има своя „ход“, както се казва, и който му го отнеме, се смята за безчестник. Никой не нарушава общоприетото правило за разстояние между капаните. Нито прережда. Законът на Великия дух е по-силен от човешкия закон. Ти сам се убеди в това миналата зима. По време на нашия лов унгасите правеха всичко, за да ни пипнат и да ни избият, но нито веднъж не ограбиха капаните ни.

— Признавам се за победен — вдигна ръце Род. — Нортланд наистина е нещо необикновено и колкото повече навлизам в него, толкова по-добре го опознавам. И за да има човек прекрасните качества на твоето племе, във вените му би трябвало да тече индианска кръв.

Разговорът отново се върна към загадъчния златен куршум. След току-що разказаната легенда можеше ли да се допусне, че мечтаното съкровище е било открито и присвоено от някой крадец?

— Малко вероятно! — рече Уаби. — Мястото на залежа е почти непристъпно. Впрочем, ако богатството е намерено, непременно щеше да се разбере в Уабинош Хаус. Първо там щяха да пристигнат щастливите откриватели на мината, за да се снабдят с храна.

— Освен ако откривателят е един и е умрял след откритието си.

— И аз съм май на същото мнение.

Двамата приятели стигнаха до едно и също заключение.

Вечерта Род легна извън колибата и не можа да заспи до късно. Голямата пролетна луна се носеше между звездите и го държеше буден със светлината си.

Родрик Дрю си мислеше колко прекрасна е земята и колко малко я познаваха цивилизованите хора, натъпкани из градовете. И като съзерцаваше огромната луна и северните съзвездия в противоположния край на небето, той не можеше да не допусне, че тук Бог беше по-близо до земята, отколкото където и да било другаде.

В душата му се зараждаше преклонение пред Великия дух на червенокожите. Той ставаше и негов бог. И Род никак не се учудваше, че околният безмълвен и самотен свят — и тъжен, и прекрасен — беше в цялото си протежение чак до Хъдзъновия залив нещо като Библия за индианеца — в нея можеше да се прочете законът на природата и да се чуе как оттам говори гласът на Твореца.

Повя тих ветрец, понесъл по равнини и планини шепота на боровете и балсамовите дървета, шумоленето на тополовите листа. От време на време се обаждаше бухал.

Седнал на един голям камък, Род усещаше как в нощната прохлада очите му се затваряха от само себе си. Продължителен вик раздра въздуха и го накара да подскочи.

Спомни си за опитомения вълк. Бяха го повели със себе си през миналата зима, за да примамват с неговия „зов“ дивите му събратя. После Уаби го пусна на свобода, точно когато унгасите нападнаха колибата. И вълкът се заскита из горите.

Дали това не беше същият вълк, който търсеше предишните си приятели — хората?