Златотърсачи

Глава втораКАК МИНЕТАКИ ПОПАДНА В РЪЦЕТЕ НА ИНДИАНЦИТЕ УНГАСИ

Няколко минути Родрик не можеше да се освободи от мисълта, че наистина животът бе напуснал тялото на младия му приятел. Уаби лежеше неподвижен и бледността му беше толкова страшна, че Род, също пребледнял, започна да го вика отчаяно с премалял глас.

Човекът, който караше Родриковата шейна, се наведе над двамата. Пъхна ръката си под дебелата риза на Уаби, подържа я малко там и каза:

— Сърцето бие.

Той извади от пазвата си металическо шишенце, отпуши го, пъхна отвора му между стиснатите устни на Уаби и изсипа няколко капки в гърлото му. Действието на това сърцеукрепително лекарство бе мигновено, Уаби отвори очи, зърна загрубялото лице, наведено над него, и пак ги затвори.

Водачът изглеждаше вече угрижен. Разгледа разнебитената шейна и прострелите се на снега кучета, отпуснали глави на предните си лапи. И присъствието на друга шейна не можеше да ги изтръгне от тяхната неподвижност. Ако не бяха изплезените им езици и не се движеха хълбоците им, човек би си казал, че те са измрели.

— Всички те, и хората, и кучетата, са тичали, докато са изпопадали…

Тази диагноза малко обнадежди Родрик. Като усещаше, че животът се възвръща постепенно в тялото на приятеля му и като гледаше неговото и на кучетата изтощение, питаше се с ужас дали не се е случило някое по-голямо нещастие след пленяването на Минетаки. Да не би милата и красива сестра на Уаби да е умряла? Дали дивите унгаси не са я убили?

Молеше най-настоятелно приятеля си да му даде повече обяснения. Но водачът на шейната му заповяда:

— Оставете човека на мира! Той и без това е доста зле. Докато аз го разтривам, вие съберете сухи дърва и накладете огън. Трябва да му се даде да пие нещо топло.

Род направи каквото му бе заръчано. Събра снопче брезови кори и съчки и скоро върху снега пламна огън. Сетне подсили огъня с по-едри клони и топлината се разпръсна наоколо.

Водачът настани Уаби до огьня, като го сложи да легне върху дебела меча кожа. После сложи в жарта гърне със сняг, който бързо се стопи, и изсипа в гърнето кутия сгъстена супа.

Смъртната бледност по лицето на Уаби изчезна и коленичилият Род зарадвано следеше как приятелят му вече дишаше по-нормално. Но съдбата на Минетаки продължаваше да го тревожи.

Будният му ум си спомни едно подир друго събитията от последните няколко месеца. Отново оживя пред очите му неговото пристигане от Детройт3 в Уабинош Хаус заедно с Уаби, съученикът, който го бе довел у дома си, при родителите си, толкова далеч от всяка цивилизация, в самото сърце на Нортланд.

После се заредиха дългите зимни месеци, укрепили приятелството им, благодарение на което, заедно със стария Мукоки, се втурнаха подир приключенията и опасностите в необятната уайлдска усамотеност.

И още по-привлекателен му се виждаше образът на Минетаки, сестрата на Уаби, дошла с лодка да посрещне младия бял човек, когато пристигна пред складовете на търговската фирма в Уабинош Хаус. Родрик си спомни случката с каскета си, отвлечен от водата на Нипигонското езеро. Тогава засмяната девойка с черни като смола очи и бели зъби бе успяла да хване каскета с веслото си.

По-нататък той се видя в старата, изоставена колиба сред хладната тишина, където с Уаби намериха скелетите на двама мъже, които някога се бяха избили за една карта, начертана върху брезова кора, несръчна, но особено драгоценна, защото съдържаше отправни данни за една златна мина.

Най-сетне часът на завръщането дойде и събитията се развиха стихийно. Фирмата на Уабинош Хаус беше нападната от индианци-унгаси и Родрик, преди да поеме с шейната си към цивилизования свят, не успя да се сбогува с хубавата Минетаки, която родителите й предвидливо бяха изпратили на безопасно място. На безопасно място?… Така поне вярваше той.

И въпреки всичко събитията се развиха с такава бързина, че за по-малко от двадесет и четири часа след неговото заминаване от Уабинош Хаус Уаби, милият Уаби, когото бе оставил снощи здрав и читав, сега лежеше тук, едвам дишайки, и едничката дума, която можа да изрече, бе за отвличането на Минетаки от дивите унгаси.

Междувременно, докато Род си представяше преживените картини, Уаби се посъвзе.

Родрик повдигна внимателно главата на приятеля си, а водачът поднесе до устните му чаша с топла супа.

Уаби, здравата прегладнял, се позасмя и чертите на лицето му се оживиха.

Отначало гълташе супата бавно, сетне по-лакомо, а когато чашата се изпразни, той се поизправи и помоли:

— Бих изпил още една… Толкова е вкусна!

Желанието му бе изпълнено и втората чаша му се услади още повече.

След минута-две Уаби се изправи, разпери ръце, сякаш да запази равновесие, и с още зачервени очи погледна приятеля си:

— Род, страхувах се, че няма да те настигна…

— Обясни ми по-подробно, ако можеш… Ти каза, че Минетаки…

— Отвлякоха я унгасите… Главатарят им, да, самият Унга е участвал в похищението. Аз исках да знаеш това заради голямата ти обич към Минетаки… И за да ни помогнеш да намерим похитителите.

Уаби замълча, видимо изтощен. Пак му се виеше свят. Род и водачът му помогнаха да седне в една от шейните.

По челото му избиха капчици пот. Стиснал ръката на Род, той продължи:

— Чуй, Родрик, какво стана. Знаеш, като се връщахме последните дни от нашия зимен поход, бяхме издебнати от шепа унгаси. Бягахме, насмалко да ни избият. За да стигнем до Уабинош Хаус, трябваше да заобиколим от юг и да скрием следите си. Ти знаеш също, когато раненият Мукоки остана сам в лагера ни, ние излязохме на лов да убием някакъв дивеч и тръгнахме в различни посоки. След един час — както сам ни разказа после — ти си открил прясна диря на шейна, която на няколко места пресичала пътя. По дирите на шейната личали кучешки и човешки стъпки… Малко по-нататък, около догарящ огън си намерил и други следи и си сметнал, че могат да бъдат само от малкия крак на Минетаки…

Род слушаше с опънати нерви и цял разтреперан. Искаше му се да изтръгне наведнъж всичките думи на Уаби, който говореше бавно.

— Да, да, зная… После?

Водачът поднесе на Уаби трета чаша супа, която младият човек изгълта моментално и продължи вече с по-укрепнал глас:

— Когато се завърнахме във фирмата, която намерихме обсадена, ние узнахме от баща ми, че Минетаки току-що е била изпратена на юг, далеч от опасността, в Кеногами Хаус, и никой не се усъмни, че си видял именно нейните и на спътниците й стъпки.

— Е, добре?

— Мисля, че Минетаки е била вече в ръцете на похитителите си. Охраната й е била изненадана и избита, а Унга е отвлякъл сестра ми! Отвлякъл я е бог знае къде…

И докато Род стискаше безпомощно юмруци, Уаби завърши:

— Ние узнахме подробности за отвличането час сред твоето заминаване. Каза ни ги един от охраната, който едвам успял да се спаси. Тежко ранен, изоставен като умрял, на другия ден човекът се съвзел и смогнал да се добере до фирмата. Та от него научихме подробностите. Малко е вероятно раненият да е оздравял, макар че се положиха много грижи за него. Нищо чудно и да е умрял вече. Докато част от войниците, разквартирувани в Уабинош Хаус, останаха да пазят фирмата от евентуално ново нападение, други войници бяха изпратени набързо по всички посоки и бяха придружени от опитни хора, за да открият разбойниците и да ги заловят. Мукоки и аз се присъединихме към тях. Но едно рядко за това време затопляне бе разтопило снега така, че дирите ставаха неуловими…

— Тогава какво?

— Помислих си, Род, че ако ние двамата поемем обратния път, който ни доведе с Мукоки до фирмата, бихме намерили мястото, където се бяхме спрели, същото място, откъдето ти тръгна на лов… Оттам, ако ти си запомнил добре предметите наоколо, би познал и мястото, където си видял стъпките на Минетаки. Това би било във всеки случай полезна следа. Възможно е размразяването да е било само на някои участъци, та не е изключено да попаднем на незаличена диря…

Разбираш ли сега, Род, защо сме хукнали по нощите с Мукоки след теб; защо изоставих на двадесетина километра назад Муки с една от шейните и с полуизмрелите кучета, докато аз продължих с последните кучета, които още се държаха; защото, като си чул най-сетне моите изстрели в снежната равнина, моята последна надежда е щяла да изчезне, като падна сам и не стана вече от изтощение. О, Род, ако все още има някакъв шанс да намерим Минетаки, надеждата ми е единствено в теб…

Очите на Род светнаха. Той сграбчи ръцете на приятеля си:

— Да, Уаби, ще открия отново тази диря. Ще направя и невъзможното. Ще идем, ако потрябва, чак до Северния полюс, за да спасим Минетаки, Ще търсим до второ пришествие!

От дълбочината на гората долетя свистене на бич и човешка глъч.

Младите хора млъкнаха и се заслушаха. Звуковете се приближаваха.

— Мукоки е — рече Уаби, — настигна ни.