Златотърсачи

Глава осмаВЕЛИКИЯТ ДУХ И СЕДЕМТЕ ХУБАВИЦИ

Когато Род и Мукоки се дотътриха на брега, там вече пламтеше буен огън.

Старият индианец пъргаво струпа подслон от балсамови клони. Род и Уаби побързаха да съблекат мокрите си дрехи и се навряха под одеялата, а Мукоки остана да суши каквото имаше за сушене.

След два часа двамата злополучни мъже пак се облякоха и предишната им бодрост се възвърна.

Уаби се отдалечи за малко и се върна с един дебел и жилав брезов прът:

— С тая суровица заслужавам да ме накажеш заради моето неблагоразумие.

— Наистина заслужаваш — засмя се Родрик.

— Виж оня дънер там близо до огьня! Ще идеш да легнеш върху него по очи.

— Кой? Аз ли? — попита Род.

— Именно ти! Ще ти покажа, та да знаеш как после и мене да ме нашибат.

— Прието!

Родрик полегна върху дънера и Уаби вдигна пръта.

— По-полека! — шеговито помоли Род.

— Готов ли си?

Уаби замахна силно. Родрик пропищя:

— Ама ти наистина ме налагаш! Спри, за бога!

— Нищо ти няма. Ще се затоплиш и кръвообращението ти ще се оправи. Всеки мъж трябва да умее да понася болки. Уаби замахна още няколко пъти и остави пръта:

— Сега да си сменим местата! И на свой ред ще те помоля да запазиш мярката.

Легна върху дънера.

— Добре, добре! — запретна ръкави Род. — Точно ще следвам твоя пример.

Жилавият прът заигра по гърба на Уаби.

Родрик нанасяше ударите както се следва, а Уаби, колкото и да бе издръжлив, премаляваше от болките, но, слава богу, приятелят му се поумори, захвърли пръта и му протегна ръка.

— Сега сме квит. Ако тялото те боли, както ме боли и мен, трябва да смятаме, че лекарството е сполучливо и няма да ни хване хрема.

Двамата се прегърнаха.

— Знаеш ли — рече Уаби, — твоето положение никак не беше безопасно. След като Муки ме измъкна, не можехме да разберем къде да те търсим из водата. Но по едно време забелязахме известно раздвижване на водната повърхност точно там, където потъна. Мукоки за малко не преобърна лодката, като протегна ръка и те сграбчи за косата. Останалото дойде после.

— Б-р-р… — потрепера Род. — Ти ме смразяваш. Има да сънувам тая картина нощес. Хайде да говорим за нещо по-весело!

Мукоки донесе от лодката готварските принадлежности и убитите от Род и Уаби патици.

Огънят бе подсилен с тополови клони.

— Хубав пламъци! Така добре, много добре! — заключи Мукоки.

Насядаха около жаравата в очакване на вечерята.

— Някога, то било много, много отдавна, живял на земята главатар, който имал седем дъщери — подхвана Уаби. — Дъщерите били толкова хубави, че Великият дух пожелал да му ги дадат. За пръв път, откакто луната греела, Духът слязъл на земята и тръгнал да намери главатаря. Казал му:

— Ако се съгласиш да ми дадеш седемте си дъщери, аз ще изпълня седем твои желания!

Главатарят приел предложението на Великия дух. Първо поискал да настъпи нощ без тъмнина, после — ден без светлина. Желанието му било изпълнено.

Главатарят пожелал още на земята да има в изобилие дивеч и риба; да има вечно зелени гори (затова кедрите, боровете и балсамовите дървета са зелени и зиме); да се даде огън и нему, и на народа му. Шестото желание на главатаря било да поникне такова дърво, чиито клони да горят и мокри. Великият дух създал брезата. Седмото желание — пак нещо за огрев, но да гори без дим и пламъкът му да може да развесели и най-тъжното сърце. И начаса от земята поникнала тополата. Значи, на главатаря и на седемте му дъщери днес ние дължим тия седем незаменими блага. Нали така, Муки?

Старият ловец кимна утвърдително с глава.

— Но какво е станало сетне с Великия дух и седемте дъщери на главатаря? — попита с известно лукавство Род.

Муки стана и се отдалечи от огъня.

— Той вярва — рече тихо Уаби — на всички стари легенди, както вярва в слънцето и в луната. Но той знае, че всички бели не зачитат тия вярвания и се подиграват с тях. Ако рече, би разказал много интересни предания за сътворението на горите, на планините и на всички живи същества в тях. Но твоето безверие го възпира, бои се да не му се подиграваш.

— Ще видим! — стана Род и се провикна: — Мукоки! Мукоки! Индианецът се обърна и бавно тръгна към засмения насреща му Род.

— Мукоки, чуй какво ще ти кажа! И аз уважавам Великия дух. И аз се прекланям пред Него — създателя на гори, планини, езера, реки и рекички, и особено — на великолепната луна, дето грее над нас. Бих желал да науча повече неща за Великия дух, за да мога да го разпознавам сред ветровете, сред звездите, сред горите. Мукоки, бъди добър, разкажи!

Индианецът изгледа внимателно Род, сякаш искаше да се увери в искреността на думите му. Родрик продължи:

— После пък аз ще ти разкажа за Великия дух на белите хора. Защото и ние си имаме Творец, създал света на белите, както Великият дух е създал вашия свят. Нашият Велик дух е създал за шест дни небето, земята и морето, а на седмия си е почивал. Седмия ден ние наричаме неделя. Нашият дух е сътворил за нас и горите ни. Само че не от любов към седем хубави момичета, а от доброта към всички хора. Аз ще разкажа хиляди чудни неща за Него, ако и ти разкажеш за вашия Велик дух. Съгласен ли си? Мукоки кимна:

— Да… Може би…

— Да започнем ли?

— Не, друг път…

Род разбра, че бе засегнал тънката струна на червенокожия си другар и спасител.

Патиците бяха оскубани, очистени и опечени. Мукоки избра най-тлъстата от „сините човки“ и я предложи на Род. Друга подаде на Уаби, а третата остави за себе си.

— Това е царска гощавка! — каза Род.

Нощта мина спокойно. Сутринта Род и Уаби видяха пред колибата лодката, с която бяха прекосили Нипигонското езеро.

— Я гледай, как е дошла тук? — зарадва се Род.

— Аз работя, кога вие спи… — обясни приближилият се Мукоки.

И изкудкудяка в добавка:

— Аз изтеглил на брега лодка и останало въже.

— Браво на Мукоки — похвали го Уаби. — Той е свършил половината от работата. Сега тримата ще пренесем лодката и багажа до устието на река Омбакина на около час разстояние от тук в северна посока. Чувате ли как бучи реката?

— Наистина… Трябва да е придошла.

— Да, да! — потвърди и Мукоки. — Вода много бързо. Река тече и изпревари карибу!

— А ще трябва да вървим срещу течението й с нашата лодка!

— Разбира се! — усмихна се Уаби. — И няма начин да не стигнем там, закъдето сме се запътили.

Тримата си разделиха багажа. Сетне Уаби и Мукоки се върнаха за лодката и я пренесоха на рамената си.

Род се смая при вида на Омбакина, блеснала под утринната светлина.

По време на последния си зимен поход те бяха намерили реката замръзнала, не по-широка от двадесетина метра. Сега Омбакина бе заприличала на Амазонка, чиито тъмни и кални води се носят буйно, сякаш възврели на огън. Разлелите се нашироко води с глух и дълбок тътнеж не бяха нито буйни, нито бесни. Te бяха само величествени и могъщи.

Но привидната им ленивост и приглушеност не вдъхваха доверие. Монотонното бълбукане се съпровождаше и от внезапни дълбочинни изблици, криещи предателски опасности. Тук-там се завихряха водовъртежи със същински вулканични кратери. Над течението се издуваха и пукаха мехурчета със съмнителен произход, сякаш огромни ръце се размахваха над вълните, дебнещи да завлекат на дъното всичко и всекиго.

Род почувства инстинктивно, че голямата река с коварното си течение е по-страшна от двадесет буйни потока.

Лицето му изразяваше безпокойство:

— Нима по тая страхотия ще гребем?

— Ние кара близо брега и стигне невредим — рече Мукоки. След малко лодката бе спусната на вода в едно тихо заливче с по-слабо течение. Натовариха багажа и сами се наместиха в нея.

Мукоки беше отзад и неговата задача бе да държи лодката на двадесетина метра от брега. Двамата млади златотърсачи размахаха здраво веслата и Род се изненада, че тъй леко напредват.