Златотърсачи

Глава седмаПОД ЛЕДА НА НИПИГОНСКОТО ЕЗЕРО

Сега слънцето изгряваше по-рано, дните бяха по-дълги, а въздухът — по-топъл. Пролетните изпарения носеха благоуханния дьх на набъбналата земя. Гората, пълна с невидим живот, се събуждаше с безброй звуци от дългия си зимен сън. Навред из храстите лосовите птици чуруликаха своята любовна песен или по двойки летяха влюбени из простора. Сойки и врани се къпеха. Птици с бели и черни петна, заблестели като скъпоценни камъни, малко по малко отлитаха на север. С последния сняг и те изчезнаха напълно.

Тополите бяха набъбнали от изобилен сок, пъпките им, едри колкото грахови зърна, току се пукаха едни след други и ставаха разкошна гощавка на яребиците.

Беше време майката-мечка да излезе от зимната си пещера, сподирена от мечетата си, родили се преди два месеца, вече готови да бъдат научени как да свеждат вейките на дърветата и новите им филизи.

Беше време лосовете да се спуснат от високите части на планините, където бяха подирили подслон от вечно преследващите ги вълци, хищно дебнещи болните и застарелите.

Ледът, започнал да се топи, пукаше и освобождаваше земята, езерата, скалите, дърветата. Всяка нощ хладната и побледняваща светлина на полярната зора се оттегляше към полюса.

В Уабинош Хаус отново бе настъпило пълно спокойствие. Заминаха си и войниците, изпратени от канадското правителство да охраняват фирмата.

Златотърсачите тръгнаха една априлска утрин. В навечерието на похода Род, Уаби и Мукоки бяха свършили приготовленията и бяха проверили още веднъж дали са снабдени с всичко необходимо. Нищо не беше пропуснато. Род все не можеше да заспи от вълнение пред новото интересно приключение в далечния Нортланд и много пъти през нощта стискаше нервно в ръцете си брезовата кора, която щеше да ги поведе към целта4.

Звездите още не бяха избледнели, а всички от фирмата бяха на крак. Събраха се в голямата столова, където от два века се бяха хранили шефовете на фирмата.

Беше приготвена прощална гощавка в чест на заминаващите, които може би щяха да се губят седмици и месеци там. Неизбежната в такива случаи тъга беше изписана по лицата на всички и шефът на фирмата успокояваше жените, преструвайки се на весел.

Госпожа Дрю и майката на Минетаки, бивша княгиня, гледаха да прикрият донякъде своята загриженост. А очите на Минетаки бяха зачервени.

Всички слязоха да изпратят тримата пътници до брега на Нипигонското езеро. Там ги очакваше готовата за отплаване лодка.

Двете майки се сбогуваха със синовете си. Когато Уаби целуна сестра си по двете бузи, тя не се овладя и се разплака. Род стискаше ръката на момичето и гърлото му се свиваше:

— Довиждане, Минетаки! — пак извика той, качвайки се в лодката, където вече се бяха настанили старият Мукоки и Уаби в пълна готовност за тръгване.

Лодката бързо се отдалечи и скоро се изгуби в дрезгавината.

Отначало не се чуваше друго освен ритмичното приплясване на веслата. До тримата мъже за последен път достигна гласът на Минетаки, която им пожелаваше добър път.

И това беше всичко.

Род пръв наруши мълчанието в лодката:

— Бога ми, най-труден в такива работи е моментът на раздялата.

Тягостното чувство постепенно ги напускаше.

— Така е — съгласи се Уаби. — Когато се разделям, особено със сестрата, наляга ме странна печал. Все пак вярвам, че някой ден ще склоним родителите ни да я пуснат да дойде с нас. Ти какво ще кажеш, Род?

— Какво да кажа? — изчерви се леко Род. — Сигурен съм, тя ще бъде смела спътница.

— Да, тя храбър, тя стрелям, тя ходи лов, като нас… Това добре, много добре! — одобри и Мукоки с такава сигурност, че Род и Уаби прихнаха да се смеят.

Уаби драсна клечка кибрит и погледна компаса си.

— Ще прекосим езерото, вместо да обикаляме край брега — каза. — Така ще скъсим чувствително пътя. Ти на какво мнение си, Муки?

Старият ловец не отговори. Уаби повтори въпроса си.

— Да не би да смяташ, че не е разумно?

Мукоки топна показалеца си във водата, сетне го издигна над главата си.

— Южен вятър… Може стане по-силен, може не… Ако стане…

Родрик съобрази колко е претоварена лодката и отбеляза:

— Вярно, ако вятърът се усили, няма да е твърде благоприятно.

Уаби се подвоуми:

— Да си опитаме късмета! Иначе ще трябва да обикаляме езерото и днес, и утре до обяд. Прекосим ли го, ще спестим цял ден.

Мукоки изръмжа, което можеше да значи и че одобрява, и че не одобрява. Род си даваше кураж, виждайки как леко лодката се носи по затрептялата водна шир.

Съгласуваните удари на веслата тласкаха лодката с четири километра на час. На разсъмване гористият бряг на Уабинош Хаус бе заприличал на мъглява линия.

Слънцето огря топло и величаво над светлото езеро и прогони студа. Усещаше се дъхът на далечните гори. Всичко това успокои напълно Род.

Той гребеше весело с цялата мощ на младите си мускули. Уаби свиреше и пееше, примесвайки в песните си и индиански куплети. Род предложи да изпеят „Янки Дудъл“5 и „Звездното знаме“6.

Дори мълчаливият Мукоки затананикваше от време на време, показвайки по тоя начин, че и той споделя веселото настроение на другарите си.

Какво ли чудесно приключение щяха да изживеят тия мъже? Безкрайният и безмълвен Север се простираше пред тях със своята тайна. Вятърът довяваше зова на Севера. А най-доброто от всичко може би ги очакваше в края на приключението. И как тогава можеха да бъдат тъжни?

Големи ята от диви патици с черни пера и сиви човки оживяваха водите на езерото. Te прелитаха с писък над лодката и за Род и Уаби беше голямо удоволствие да свалят по десетина от тях. Но след шестия изстрел Мукоки се намеси:

— Не губим изстрели за патици! После има много нужда.

На обяд веслата бяха оставени на спокойствие за цял час, тримата пътници здравата си похапнаха и продължиха с нови сили нататък.

Срещуположният бряг на езерото, накъдето отиваха, не се виждаше ясно. Погледите им търсеха устието на река Омбакина, оттам бяха предприели похода си през миналата зима.

Вниманието на Уаби бе привлечено от бяла дълга лента, която плуваше по водата край брега. Обърна се към Мукоки:

— Като че ли се движи! Да не би да е… Да не би, наистина…

— Какво ще е? — попита Род.

— Лебеди?

— Лебеди! — възкликна Род. — Трябва да са безброй, щом покриват такова пространство.

— Виждат се — рече Уаби. — Te понякога кацат с хиляди на едно място.

— Да — потвърди Мукоки. — Не можеш преброи тях години… — След малко добави: — Днес лебеди нямало. Лед има!

Откритието май не го зарадва. А и Уаби свъси лице.

Скоро всичко се изясни. Лодката се сблъска с голяма ледена маса, която се простираше пред тях и правеше невъзможен достъпа до брега на едно разстояние не по-малко от четвърт километър.

Принудиха се да спрат. Уаби изглеждаше угрижен. Мукоки мълчеше с весло на коляното.

— Мисля, че трябва да преминем леда, нали? — попита Род.

— То се знае… — съгласи се уклончиво Уаби. — Когато бъде възможно. Утре или в други ден…

— Да не би наистина да смяташ, че е невъзможно?

— Естествено. Или почти невъзможно.

Лодката мина съвсем близо край леда. Мукоки опита с веслото колко дебел и здрав е леденият блок.

На някои места ледът се трошеше лесно при най-малък допир. Но не навсякъде.

— Струва ми се — рече Род, — ако успеем да се промъкнем през омекналия лед и стигнем до здравия, по него ще можем пеша да се доберем до брега.

Уаби вече бе взел брадвата:

— И аз мисля така. Тъй да направим! Мукоки не бе уверен в успеха и клатеше глава. Брадвата разби близкия леден пласт и лодката навлезе в тесния отворен проток.

Щом стигнаха до здравия лед, Уаби скочи внимателно от предната част на лодката. И не без тържественост обяви:

— Ето че аз скочих. Сега е твой ред, Род. Внимавай да не цамбурнеш във водата…

Следващата минута и Родрик се намери при него.

Но това, което стана после, беше кратък, ала страшен кошмар. Първо се чу как леко се пропуква ледът под краката на двамата. Уаби се разсмя, като видя уплахата на приятеля си.

— Няма страшно. На, нищо не мърда вече…

Уаби не бе довършил думите си, когато един грамаден леден блок се срути с гръм под тях и те се преметнаха в тъмната езерна вода.

Род зърни за миг ужасеното лице на приятеля си, той също потъваше като него. Чу острия вик на Мукоки. После нито видя, нито чу нещо и разбра, че студената вода го е погълнала.

С отчаяно усилие размаха ръце и крака, за да се издигне над водата и за миг си представи ледената покривка отгоре. Накъде да плува, ще се намери ли някакъв изход? Отвори очи. Наоколо беше плътен мрак. Пое въздух през устата, но веднага я затвори, пълнеше се с вода.

Секундите му се сториха като векове. След няколко опита все пак се издигна донякъде. Главата му се удари в нещо твърдо. Лед. Значи, беше захлупен в тъмното и май нямаше никакъв изход.

Спусна се надолу, плувайки сляпо, напосоки. Почна да се задушава. Пак отвори уста…

Последното му усещане бе, че се опитва да извика за помощ и че водата пълни с клокочене гърлото му.

Не бе видял ръката, която се протягаше под водата да го хване. Не разбра и как бе извлечен на повърхността. Няколко минути по-късно усети да го разтриват силно, да го удрят с юмруци и да го търкалят, сякаш беше играчка в краката на мечка.

Когато най-после отвори очи, видя над себе си Уаби и Мукоки.

— Лесно отървали — каза Мукоки. — Сега по-скоро стигнем бряг.

За щастие ледът отвъд мястото на злополуката беше твърд. Изтеглиха лодката и Уаби извади от нея вързоп с одеяла. Мукоки помогна на Род да стане и тримата се упътиха към брега.

— Кой ни измъкна от водата? — попита Род.

— Кой друг, ако не Мукоки! — отвърна Уаби. — Но за разлика от тебе, аз не заслужавах да рискува за мен… Че той самият насмалко да иде на дъното.

— Храбрият Мукоки!

Мукоки взе да ръмжи и да кудкудяка толкова смешно, че двамата измръзнали удавници не можеха да не се засмеят. Уаби изтича напред да накладе огън.