Златотърсачи

Глава дванадесетаКОЙ Е СТРЕЛЯЛ?

Род и Уаби заспаха под кожените завивки върху леглото от дребен пясък в удобната издатина под скалата. Мукоки стана безшумно и пое по стръмнината.

Изкачването в тъмнината беше повече от опасно и старият индианец на няколко пъти за малко едва не си строши главата. Хващаше се за храсти и дървета и упорито се катереше, обладан от някакво предчувствие и подчинявайки се на непреодолима вътрешна сила.

Стигна върха на стръмнината и предпазливо се огледа наоколо.

Къде ли беше сега вълкът? Навярно някъде из тия обширни пущинаци, които на запад се простираха чак до Хъдзъновия залив, а на север — до Ледовития океан.

Мукоки престоя цял час под звездното небе. На хоризонта се показа изтънялата луна, поклащайки се като платноходка по вълни. Мукоки се наведе да търси дири по земята. Вълчи дири. Й понеже не намери нищо, сякаш бе недоволен. Обиколи натам-насам за известно време.

Когато току-що бе приближил до едно сухо дърво с олющена и щръкнала като на скелет кора, Мукоки усети на няколко метра от себе си лек шум. И докато се взираше с горящите си очи да открие нещо в тъмнината, проблесна светлина, бърза като светкавица, и последва пушечен изстрел.

Мукоки инстинктивно легна на земята и преди да се изправи, в тишината се разнесе страшен вик. Човешки вик, без нищо човешко.

Мукоки се прилепи още по-плътно до земята. Кръвта му се беше смразила във вените.

Помръдна много предпазливо и нагласи приклада на пушката върху рамото си. Наоколо лежеше тревожна тишина.

Втори вик раздра въздуха. Тоя вик не можеше да бъде на никое от познатите му уайлдски животни. Беше човешки вик, но от най-ужасните, които биха могли да се чуят на света. Викът прозвуча пак, обаче отдалече.

Ехото разнесе още веднъж нощния вик, като изплаши всички твари и изтръгна от гърдите на Мукоки не въздишка, а стон.

Ловецът се окопити едва когато се възцари мълчанието на природата и се чуваше само шумоленето на вятъра в листата.

Ако Мукоки беше човек от белите, навярно би се впуснал да разсъждава какво се беше случило, но старият индианец се доверяваше повече на сетивата, отколкото на ума си. Затова и остана на мястото си цял час, потрепервайки от хладния въздух и страха. Най-сетне той се опита да си даде сметка за станалото. Общуването с белите във фирмата все пак му се бе отразило благоприятно, поне по отношение на суеверията и наследствените предразсъдъци. Мозъкът му се размърда. Беше се стреляло срещу него. Нали куршумът изсвири над главата му и се заби в сухото дърво. Бе стрелял човек. Следователно човешки е бил и викът. Що за човек ще е, дявол да го вземе?

След тия мисли Мукоки усети внезапен страх. Спусна се по урвата и се върна при другарите си.

Индианецът обикновено крие уплахата си, както белият крие сторената грешка. Не и тоя път обаче. Мукоки събуди спящите и им разказа всичко от игла до конец.

Род веднага скочи. Не идеха ли виковете от същото място, откъдето и той ги бе чул, когато преди две нощи стрелял по риса?

Уаби колебливо каза:

— Може би е бил някой самотен унгас, който ни дебне и е искал да ни сплаши с виковете си…

— Не! Това не унга! — възкликна Мукоки. — Унга не тъй вика.

От всички предположения най-правдоподобно си оставаше, че някой вървеше по стъпките на тримата златотърсачи или пък се насочваше успоредно с тях по гребена на дола.

Отново решиха да дежурят, редувайки се до сутринта, за да си спестят евентуална неприятна изненада.

Нощта се проточи. Естествено, никой не спа спокойно. Една неясна тревога бродеше около тях и през самите им мозъци.

Сутринта Род и Уаби пожелаха Мукоки да ги заведе до мястото на нощното произшествие. Можеше да открият някакви следи от покушението.

Поеха по стръмнината, все по дирите на Мукоки.

Мукоки вървеше с необикновено за характера си опасение. Това караше двамата му другари също да настръхнат от предпазливост.

Много пъти през съвместния им живот Уаби бе имал случай да види стария си другар пред смъртна опасност. Никога обаче не бе му се виждал по-отпаднал от сега. Обикновено опасността концентрираше и изостряше грубата му енергия.

Мукоки пристъпваше почти безшумно и бе готов всеки миг да стреля. Трепваше и при най-лекия звук.

Тъй стигнаха до сухото дърво.

— Тук! — посочи Мукоки. — Тук мене стрелял!

— Малко е останало да те улучи, гледай това! — насочи вниманието им Уаби.

На човешки бой върху сухото дърво личеше дупка от изстрел. Род зачовърка с ножчето си да търси заседналия в дървото куршум.

— Не е потънал много дълбоко. Усещам го…

— Това не е за вярване — забеляза Уаби. — В такова изгнило дърво куршумът би трябвало да стигне до сърцевината му. Какво ще кажеш за това, Муки?

Род току-що се бе обърнал и извика учудено. С едната си ръка държеше ножа, а с другата сочеше острието му.

Удивлението на Уаби и Мукоки не бе по-малко. Върху самия връх на стоманеното острие се бе лепнало и лъщеше на слънцето жълто петънце.

— Нов златен куршум! — не скри изумлението си Уаби. Тримата се засуетиха. Род пак зачовърка в дупката на дървото и след няколко секунди измъкна трофейното куршумче.

Уаби възбудено извика:

— За Бога, какво значи всичко това? Мукоки веднага съобрази:

— Човек стреля мечка… стреля мене… Съща пушка… Също злато…

Нямаше вече никакво съмнение, че нападателят беше един и същ.

Мукоки веднага се отправи към мястото, откъдето беше възможно да е стреляно.

Огледаха всичко наоколо. Род безпогрешно забеляза:

— Косми от рис!

Бяха провиснали по клоните на едно малко дърво. Уаби се приближи да ги проучи.

— Да, рис… — каза той с тон, колкото важен, толкова и иронизиращ. — Четири стъпки висок рис! Никога не съм виждал такова нещо.

— Тогава…

Род не довърши мисълта си.

— Чисто и просто рисова кожа — уточни Уаби. — Стрелялият нощес по Мукоки е бил облечен именно в кожа от рис.

Мукоки се съгласи.

Търсенията продължиха без допълнителни находки. Оставените от човека стъпки почти не личаха.

Вместо да губят време и да се излагат на опасността да получат поредния златен куршум, тримата намериха за по-разумно да се върнат в дола. Тепърва щеше да се изяснява тайната на трагичните викове и златните куршуми.

След един час лодката с тримата златотърсачи продължи необикновеното си плаване.