Златотърсачи

Глава тринадесетаЗЛОПОЛУКА

Лодката просто летеше по водата и Мукоки убиваше с веслото скоростта й в бързеите.

Старият индианец пак се беше умълчал и угрижил. Много тъмни неща имаше за изясняване.

По пладне спряха на едно място и похапнаха студена храна. Уаби дръпна Род настрана:

— Умът на Муки работи усилено. Вярата му в свръхестественото увеличава общите ни грижи.

— Какво ли се бистри в неговата глава?

— В племето на Мукоки има една легенда, според която от време на време при тях се появява някакъв страшен воин, изпратен от Великия дух, за да се изкупят стари грехове чрез човешка жертва… Фантастичният воин бил невидим. Обладавал такъв гръмовит глас, че планините потрепервали от него и реките се разплисквали. Бил въоръжен с лък и златни стрели. Поради това изглежда Мукоки си е въобразил, че е имал работа с пратеника на Великия дух, обрекъл именно него тоя път да умре. Дано по-скоро да се разплете тази странна история, иначе нашият другар съвсем ще изгуби душевното си равновесие.

— Това е най-добре, но засега ние не можем да направим нищо освен да вървим напред — каза Род. — И аз съм на същото мнение.

В този миг горе, високо от върховете, проехтя като плач на вятър сред черни борове дълбок, зловещ вик.

Викът се усилваше и приближаваше, без да може да се установи откъде точно иде. После заглъхна в болезнен стон и тримата изтръпнаха. При това не пропуснаха да стоят скрити зад скалата, за да не ги порази някой златен куршум. За всеки случай се бяха приготвили да стрелят, ако се появеше отгоре призрачното същество.

Изведнъж една мисъл порази Родрик Дрю. По-бърза от мълния, мисълта му се върна към цивилизования свят, където бе живял досега. В болезнените черти на тоя свят той бе намерил ключа на тукашната загадка.

Помрачня от отвращение. Като не виждаха да се появява силует на човек, другите му дадоха знак да напусне укритието си и да се върне в лодката.

Отиде при Уаби и Мукоки и с половин глас изрече:

— Човекът, който е стрелял…

— Карай нататък! — ускори отговора му Уаби.

— Човекът е луд…

Ноктите на Уаби се забиха в ръката му:

— Какво казваш?

— Човекът е луд.

Род пое дъх и продължи:

— Да, луд е. Човекът, стрелял по мечката и Мукоки. Човекът, когото аз пръв чух и видях през нощта. Човекът, който пълни пушката си със златни куршуми. Той е луд. Един бясно луд! Подобни викове аз съм чувал в приюта за душевно болни край Детройт.

Като потвърждение на думите му зловещият вик прозвуча отново и тоя път сякаш дойде съвсем отблизо. Уаби бе слисан:

— Бясно луд…

Обяснението на белия човек изглежда бе поуспокоило Мукоки. Окото му се спря на мушката.

— Не бива да стреляш, Муки! — посъветва го настоятелно Род. — Ако днес-утре тоя нещастник се изпречи пред пушката ти, трябва да го пощадиш… Знаеш ли, клетникът дотолкова е гладувал и страдал, че накрая е откачил. Убийството му би било грях.

Мукоки свали пушката:

— Разбира добре… Гладен… Не ял… Станал бясно куче…

— Тъкмо тъй — потвърди и Уаби. — Род има право. Човекът е станал като онова куче-хъски, което беше побесняло от глътната кост. И белите хора побесняват от много страдание.

Род тихо продължи:

— Нашият Велик дух ни повелява да не правим зло на луди. Ние само ги затваряме в големи къщи, по-големи от къщите в Уабинош Хаус. Там се грижим за тях — храним ги, обличаме ги.

Мукоки не изглеждаше убеден в това:

— Бесно куче хапе лошо. Бесно куче опасни. По-добре убиеш тях.

Уаби се намеси да подкрепи Род:

— Да, но при крайна необходимост. Не спасихме ли нашето хъски и не го ли укротихме, като му извадихме рибената кост? Длъжни сме да спасим и това бясно куче. То мисли, че всички хора са му врагове. Ще се пазим от куршумите му. Но не трябва да го убиваме.

В лодката Род прошепна на Уаби:

— Мукоки ни разбра. Няма да посегне на човека без нужда. Но не е изключено да се стигне до най-лошото. Животът ни е в опасност. Кой знае дали в тоя момент бесният не ни дебне отгоре. Едва ли скоро ще ни остави на мира. Лудите са страшно упорити.

— Добре ни успокояваш, няма що! — усмихна се с горчивина Уаби. — Но хайде да си гледаме работата, пък каквото Бог реши.

Лодката се понесе по пенестите води.

Макар и да бе проявил човеколюбие, Род беше всъщност единственият, който си даваше точна сметка за грозящата ги опасност. Уаби не познаваше достатъчно нравите на лудите. Все пак разбираше главното: няма нищо по-опасно от пуснат на свобода луд човек.

Лудият можеше денонощно в продължение на седмици да ги дебне с необикновено упорство, да изминава тичешком огромни разстояния и всеки момент да изскочи внезапно на пътя им със старата си пушка и златните куршуми или да се промъкне тихомълком в тъмнината и да ги хване за гърлото. Издръжливостта на безумеца надминава стократно тази на нормалния човек.

Реката ставаше все по-пълноводна и буйна от вливащите се в нея отляво и отдясно потоци и други рекички.

Денят преваляше. Уаби нададе вик от предната част на лодката. Пред тях изпод водата се бяха подали множество скали.

Мукоки се опита да отбие лодката от скалните издатини, но нищо не се получи, само счупи веслото. Род моментално му подаде своето.

Лодката не пое в желаната посока. Течението я увлече с шеметна бързина. Борбата ставаше невъзможна. Нарастващото глухо бучене предупреждаваше за наближаване на водопад.

— Първият водопад — отметна с пръст Мукоки.

Този водопад бе отбелязан и върху картата от брезова кора. Миналата зима Мукоки бе стигнал до него.

Тогава беше далеч по-малък, не като сега, ако се съдеше по оглушителния трясък, изпълнил пространството.

Тримата златотърсачи безпомощно гледаха как лодката ги обрича на сигурна смърт. Напразно се опитваха да гребат към близкия бряг. Лодката не им се подчиняваше.

Появи се и самият водопад, обгърнат в пара и пръски.

Катастрофата изглеждаше неизбежна, когато лодката попадна в един водовъртеж и се залюля в кръг на едно място.

Не, не се бяха разминали с преобръщането. В миг лодката силно се наклони, тримата изгубиха равновесие и се преметнаха във водата.

— Дръж лодката! — надвика водопада Мукоки. — Не трябва да я изтървем.

И тримата смогнаха да се хванат за борда. Водовъртежът лудо ги запремята, докато най-сетне и мъжете, и лодката се намериха на брега.

Щастието и тоя път бе на страната на тримата златотърсачи. Te с мъка се покатериха на скалистия скат и извлякоха лодката подире си.

Ремъците бяха удържали вързопите с багаж. Пушките също бяха оцелели в ръцете им.

— Ето какво значи да стигнеш до вратите на рая и да се върнеш оттам — каза Уаби. — Слава богу, леко се отървахме!

След преживяното премеждие тримата извадиха сухи дрехи и се преоблякоха, а всичко мокро простряха да се суши под лъчите на залязващото слънце.

От само себе си се разбираше, че през настъпващата нощ трябваше да останат в теснината, а после щяха да решат какво ще правят по-нататък.

Род отново се сети за лудия:

— Ако ни открие на това място, не може да разчита на точен изстрел!

— Е… да! — съгласи се Уаби. — Тук никой не ще ни обере. Нито пък звяр ще ни напакости. Всяко зло за добро!

Като нямаше с какво да си накладат огън, ядоха сухоежбина и се завиха с кожените си наметала.

Спаха лошо поради неудобното място и поради водопада, който сякаш искаше да ги погълне в тъмнината. На Род му минаваше през ум, че не е изключено да им се наложи да останат тук, докато не спадне нивото на водите. И отляво, и отдясно стръмнината достигаше шеметни височини.

Мукоки от ранни зори се зае да изучи доколко е възможно да се излезе от това положение.

От сутрешното си разузнаване той се върна развеселен. Другарите му още се излежаваха върху неудобната скала.

Мукоки посочи друго скалисто островче, по-близо от тяхното до водопада, където бе стигнал с плуване.

— Ние отидем първо там. Плува край брега и тегли лодка.

Род и Уаби се съблякоха, както направи индианецът, оставиха дрехите си в лодката и заплуваха към островчето, придържайки се възможно най-близо до брега, за да не ги поеме течението.

Бяха вързали предния край на лодката с ремък от карибудова кожа и тъй я теглеха след себе си.

Добраха се до островчето без проблеми. В подножието на стръмнината реката се спускаше буйно по наклона. Тук-там из коритото стърчаха скали като пътеводни знаци към водопада.

— Това добре, ние по тях, по тях… — ободряваше другарите си Мукоки.

Пътят беше труден. Само като го погледнеше, на Род му се завиваше свят: мокри хлъзгави скали и вода, безкрайно луда вода.

— Няма страшно! — окуражаваше го и Уаби. — Ще се навържем един за друг и ако някой се подхлъзне, двамата ще го задържат. Безполезно е да се бавим. Да вървим!

Тримата се вързаха с втори ремък през кръста. Мукоки пое кьм първия стълб. Род и Уаби тласнаха подире му лодката и сами го последваха. Същата операция се повтори пет пъти. Род бе нахлупил каскета си върху ушите, за да не чува така ясно убийственото бучене на водопада.

Когато опасното приключение най-после свърши, Род беше прежълтял от напрежение. Тримата побързаха да се облекат. Лодката бе спусната по течението и пътят й продължи по вече поутихналата река.

— Ух! — облекчено въздъхна Уаби.

— Край злополука, край… — потвърди Мукоки.

— Много препятствия пазят нашето злато: луд човек, корабокрушение и водопад колкото Ниагарския! — обобщи Род.

През целия ден лодката продължи по течението и постоянно сменящите се гледки от двете страни на долината предизвикваха възхищението на Род и Уаби.

Надвечер реката промени посоката си от североизток право на север.

За нощен бивак избраха най-подходящото място.

На едно пространство от около петдесетина ара се виждаше дребен и твърде бял пясък. Наоколо се намираха и купища сухи дърва.

— Интересно местенце! — каза Уаби, докато тримата изтегляха лодката на пясъка. — Човек би помислил, че това е бивше езеро.

— Да, езеро — съгласи се индианецът. — Тук някога езеро бил.

Род доразви темата:

— Пясъкът навярно е натрупан малко по малко от реката, а завоят на Долината го е спрял да не се размие и отнесе. Сухите дърва също са дело на речното корито.

След малко Уаби се поотдалечи и взе да маха на двамата да отидат при него. Беше забелязал върху пясъка отпечатък от човешки крак. Явно, както можеше да се прецени, стъпките бяха от бос крак, не се виждаше белег от обувка.

Стъпките не бяха една и две, а хиляди, сякаш цяло племе диваци е играло хоро.

Имаше и нещо друго. В далечината се виеше дим.