Златотърсачи

Глава шестаРОД ПРЕД СМЪРТНА ОПАСНОСТ

Макар че беше ранен и останал без сили, Род подскочи. Страшният главатар, старият враг на Уабинош Хаус бе мъртъв. И го бе убил не друг, а Родрик Дрю.

Въпреки болката и треската младият човек се усмихваше със заслужена гордост.

— Колко съм радостен, Минетаки…

Преди да бе довършил фразата си, двама души безшумно се вмъкнаха в колибата. Бяха Уаби и Мукоки. След като не бяха дочакали Род, сами тръгнали да го потърсят.

Вълнението при тая среща бе толкова силно, че Род припадна и отново изгуби съзнание.

След половин час се свести. Струваше му се, че безкрайно много време бе минало от страшната драма, в която беше действащо лице.

Докато Минетаки милваше главата на Род като майка, която приспива детето си, Мукоки се бе свил в краката му като рис и сякаш искаше да го съживи с огнените си очи.

В погледа на стария ловец имаше някакъв странен блясък. Род го бе виждал неведнъж, когато индианецът проявяваше неспокойство да не би някакво нещастие да сполети ония, които му бяха мили. Родрик отдавна бе разбрал, че между отколешния дивак и него съществуваше връзка, по-здрава и по-дълбока от обикновената дружба.

Това чувство го накара да проговори:

— Хей, Муки!

Муки хвана ръцете му, цял засиял:

— Вие имал право. Аз голям глупец, грешка прави… Вие спасил Минетаки и убил Унга… Вие храбър, много храбър, извънредно храбър!

Колкото за Уаби, Минетаки едва го възпираше да изкаже своя възторг.

Все пак забраната на сестра му не му попречи да се просълзи:

— Род, ти си герой! Истински герой! Бог да те пази винаги! Минетаки увиваше Род в кожите, повдигаше внимателно главата му и отново разквасваше устните му със студена вода. А Уаби и Мукоки извлякоха от колибата трупа на Унга и отидоха да търсят шейните и кучетата.

Като се прибраха, старият индианец се зае да превърже по-вещо раната на приятеля си, която се оказа дълбока и все по-силно го болеше. Решиха на другия ден да сложат Род в една от шейните и по възможност най-бързо да пристигнат в Уабинош Хаус и да го поверят на грижите на лекар.

Пред веселия огън от бор и топола в каменната камина на колибата Минетаки разказа накратко как с конвоя си е станала жертва на засада и как е била отвлечена.

Всичките й защитници намерили смъртта си в битката, с изключение на един, който успял да отнесе вестта за отвличането в Уабинош Хаус и там да издъхне.

Но и загубите на врага не били по-малки. Самият Унга бил ранен в бедрото и изгубил доста кръв. От тая именно кръв са били петната по целия път. За да заздравее раната му и за да си починат хората, той се принудил да престои три дни в колибата, открита от преследвачите. Пак благодарение на това обстоятелство бегълците са могли да бъдат настигнати.

Не по-малко вярно бе и това, че поради изгубената кръв дивакът бе отслабнал значително, което е улеснило Род да се справи със страшния колос.

Род попита защо и от кого е бил убит индианецът, чийто труп видели надупчен от нож край пътя.

Минетаки отговори — скарали се с Унга. Индианецът се обърнал, Унга му забил ножа в гърба.

Род попита и за тайната на мечите стъпки по снега.

Минетаки не можа да не се засмее. В края на дола Унга напуснал шейните и останалите хора, напъхал върху обувките си мечи лапи, приготвени отпреди, и тъй смятал да заблуди преследвачите.

Оттук нататък известно време Унга носил Минетаки на ръце, опасявайки се да не избяга. После се изморил, оставил я да върви сама, но не забравил да й върже ръцете. Отказал се и от мечешките лапи и тръгнал естествено.

Мукоки избухна в смях и запляска с ръце:

— Той не глупав! Той станал мечка!

Разговорът край огъня продължи до късна нощ. От своя страна и Уаби разказа на сестра си какви мъки са изживели родителите им и той, как Род е бил настигнат, след като си тръгнал, и как благодарение на него е била намерена и тя.

Разказа и за приключенията, които им се бяха случили миналата зима с Род и Мукоки по време на лов за вълци и дивеч заради скъпите кожи. Описа старата изоставена колиба със скелетите на двамата самоизбили се мъже, чрез чиято смърт бяха попаднали на тайната за една далечна златна мина, заради чието издирване се проектирал напролет нов поход.

Мисълта за златото не можеше да не развълнува и Минетаки.

Родрик отдавна спеше, докато другарите му и девойката все още си говореха край тлеещия огън.

Съдбата сякаш се бе смилила над нашите герои. Скоро щяха да пристигнат в Уабинош Хаус и Минетаки щеше да зарадва родителите си. Веднъж да се съмне…

Но уви, сутринта се разбра, че положението на Род се бе влошило. Ножът на индианеца, разкъсал слабините му, може би беше засегнал някой важен орган. А не е изключено силната треска да се дължеше на изтощението през последните дни, както и на прекаленото напрежение.

Така или иначе Род бе толкова немощен, че не можеше да се съвземе. Най-внимателно го настаниха в една от шейните и всички пристигнаха в Уабинош Хаус.

Дни и нощи болният бълнуваше непрестанно и смъртта едва не го отнесе. Все сънуваше, че го пекат на жарава. Отвореше ли очи, винаги виждаше Минетаки, която слагаше на челото му студени компреси.

Раната най-сетне започна да заздравява, защото животът се държеше здраво в младото тяло. Възпалението затихна и след месец Род бе извън всякаква опасност.

Още месец бе необходим за пълното му оздравяване. Един ден Минетаки му каза, че го очаква голяма изненада. Пристигала майка му, госпожа Дрю. Специална шейна отишла да я вземе от Детройт.

Въпросът за златната мина отново излизаше на дневен ред. Род и Уаби намираха, че благоприятният момент е настъпил.

Един следобед Род попита Минетаки не би ли желала и тя да вземе участие в похода.

И понеже очите на момичето светнаха, той додаде:

— Помолете родителите си да ви позволят. Използвайте всичкия си чар да ги склоните. Нека и брат ви се намеси…

Минетаки стана някак сериозна и наведе глава:

— Баща ми и майка ми за нищо на света няма да се съгласят. Иначе, то се знае, бих била щастлива, много щастлива, да ви придружавам. Да ходя с вас на лов за мечки, вълци, лосове, карибу! Да търся заедно с вас блестящото злато… Но поставете се за минута на мястото на родителите ми. Вие знаете колко ме обичат и какви мъки преживяха заради мен. Всичко случило се е твърде скорошно. Смъртта на Унга сигурно е обезкуражила другарите му, но те все пак успяха да оживеят и да се скрият, така че рисковете си остават. Лично аз не се боя от опасностите. Баща ми и майка ми обаче биха се притеснявали. Не ми дава сърце отново да се тревожат заради мен, като мога да им спестя тия грижи. Аз ще остана при тях и същевременно ще правя компания на майка ви, която вече ме има като своя дъщеря… Вие сте свободни да вървите. И дай Бог да успеете!