Колибата бе в сянката на дола, между кедрите и боровете на малкия залив. Тя беше построена от Джон Бал, Пиер Плант и Анри Ланглоа. Преди убийството на Джон Бал служила за убежище на тримата златотърсачи.
Радостно оживление обхвана Род, Уаби и Мукоки.
За да се стигне до колибата, трябваше да се премине водопадът. А това не беше лесно. Може би щеше да се наложи да изкачат едната стръмнина на долината, после да слязат към малкия залив. Освен ако…
Исполинско стъбло с олющена кора се бе препречило над водопада. Навярно бе довлечено дотук от някоя буря и сега се бе превърнало в главозамайващ мост над кипналата вода.
Мукоки не бе уверен в сигурността на този мост и с жестове ги предупреди да не рискуват.
Въпреки това, с пушката си през рамо, Род преодоля дървото като акробат, хващайки се с ръце и крака и плъзгайки се заднешком.
Двамата му другари наблюдаваха опасното преминаване. Бояха се да не би стъблото да се счупи и Род да се намери в бездната. Но нищо лошо не се случи, той се добра невредим до другия бряг.
Уаби и Мукоки го последваха с необходимата предпазливост. Скоро и тримата се събраха на двадесетина крачки от старата колиба.
Мукоки не забрави да зареди пушката си.
Колибата беше толкова стара, че просто беше необяснимо как бе оцеляла през зимните бури. Върху изгнилия й покрив бяха поникнали борчета. Нямаше никакъв прозорец, а на мястото на вратата беше израсло дебело дърво, което запушвате входа.
— Черен бор — каза Мукоки. — Дърво стар, колиба стара. Сигурно мислеше за другата колиба, където миналата зима бяха намерили скелетите на Пиер Плант и Анри Ланглоа. Тая беше още по-стара и би било излишно да се поправя.
Докато Мукоки стоеше отвън да дежури, Род и Уаби провряха главите си през задръстената врата.
В първия момент тъмнината им попречи да видят вътрешността на колибата. После очите им свикнаха с мрака и мъжете се огледаха: не се виждаха нито столове, нито маса, нито каквито и да е следи от предишните обитатели.
Мукоки обиколи колибата. Сетне се върна при водопада и най-подробно разгледа сухото дърво.
— Питам се — рече Уаби на Род, — защо не откъсва очи от дървото. Пак му е дошло нещо на ума.
Изглежда, че Род също търсеше нещо. Заинтересува го един боров клон, отчупен от вятъра. Взего. Клонът беше напоен с дебел слой смола. Драсна клечка кибрит и той пламна като факла.
Уаби се отправи към Мукоки. Род се вмъкна с факлата в тъмната колиба.
Нямаше нищо по земята. На една от стените видя нещо като етажерка. Върху нея факлата освети почерняла и разядена от ръждата желязна кутия. Тя бе лека и изглеждаше празна. Може би Род щеше да намери в нея пепелта от последния тютюн на Джон Бал. Може пък…
Род угаси факлата и излезе навън с кутията в ръка. Тя беше толкова излиняла от времето, че едва не се смачка между пръстите му.
Отвори внимателно капака и видя вътре парче навита хартия. Разви я. Краищата й се орониха от досега на пръстите, но по средата хартията бе запазена. Род се провикна към Уаби и Мукоки:
— Злато! Злато! Елате бързо! Радостта му нямаше граници. Двамата веднага дотърчаха.
— Намерих тази записка в кутията — каза той. — Гледай ти… Та това е почеркът на Джон Бал… Почеркът върху брезовата карта…
Уаби грабна хартията и прочете на глас:
Сметки на Джон Бал, Анри Ланглоа и Пиер Плант на 30 юни 1859.
А по-надолу:
Извършена от Плант работа: златни късове, 7 ливри7, 8 унции; златен пясък, 1 либра и 3 унции.
Работа на Ланглоа: златни късове, 9 либри, 13 унции; пясък нищо.
Работа на Бал: златни късове, 6 либри, 4 унции; пясък, 2 либри, 3 унции.
Всичко 27 либри.
Дял на Плант: 6 либри.
Дял на Ланглоа: 8 либри.
Дял на Бал: 13 либри.
Подялбата е извършена.
Тази записка премахваше всички съмнения за съществуването на златната мина и нейната близост.
— Аз мисля, че тоя път наистина успяхме! — каза Род.
— И аз вярвам в това — добави Уаби.
Мукоки беше като вкаменен и сякаш очакваше жълтото съкровище да се натрупа пред него, въртеше жадните си очи ту към водопада, ту към стръмните стени на дола, ту към зейналите пещери, ту към пясъка от пороя и към старата колиба.
— Според мен златото се намира из коритото на реката — каза Род и това бе най-правдоподобното предположение.
— Във всеки случай — отговори Уаби, — търсенето от тая страна ще бъде лесно. Не вярвам потокът и по средата да е по-дълбок от четири стъпки. Бихме могли да се заловим за работа още сега. Но да се върнем първо при лодката и да вземем коритцата за промиване на пясък.
Тримата се отправиха към дяволския мост над водопада. Тоя път трябваше да се прехвърлят там, откъдето бяха дошли.
— Ама че гладко! — обади се Мукоки и посочи дървото с навъсени очи.
— Ужасно гладко! — повтори Уаби. — Същинска гимнастическа греда.
Род се заинтересува:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, а и Мукоки е съгласен с мене, че това дърво не е препречено за мост от вчера. И нито мечки, нито рисове са минавали по него. Ако бяха го правили, непременно щяха да оставят драскотини от ноктите си. А тук няма такова нещо. Полировката е съвършена.
Род се досещаше какво ще каже Уаби:
— Човек… Само от ръцете и коленете на човека, който е минавал хиляди пъти по дървото, е възможно да се получи това съвършено изглаждане. Естествено, пита се кой ще е тоя човек? Ти как мислиш, Родрик?
— Лудият ловец!
— Да.
Това откритие не беше нито приятно, нито изненадващо.
Мукоки веднага отбеляза:
— Златни куршуми иде оттук. Бесен човек минава оттук. Уаби замислено рече:
— Както и да е, но сега ще трябва да пренесем целия си багаж при колибата, включително и лодката. Ще се пазим и ще чакаме събитията.
Не бе лесно да се пренесе толкова багаж през дяволския мост. На два пъти Род за малко не падна.
Беше дошло време за обяд, но според Род можеше и да се позакъснее:
— Да се опитаме да узнаем дали наистина златото е в реката! Взе едно коритце и отиде на брега, където течението беше наслагало купчина пясък и чакъл. Уаби не закъсня да го последва, а Мукоки се зае да приготви обеда.
Никога в живота си Родрик не бе промивал златен пясък. Но знаеше как се прави това и усети радостни тръпки, присъщи на всеки златотърсач.
Като събра в коритцето известно количество пясък и чакъл, Род го допълни с вода. Разклати съда напред-назад, напред-назад, като от време на време изплискваше мътната вода.
Щом свършеше водата в коритцето, той прибавяше нова и пак повтаряше процедурата, докато на дъното останеше под прозрачна вода шепа пясък и чакъл.
После разравяше внимателно пресятото с надежда да забележи жълтия прашец.
Едно слабо блещукане го накара да нададе глас. Опита с нокът по светлата частица. Уви, беше слюда.
На десетина метра от него и Уаби бе приклекнал и клатеше своето коритце. Водата в него ритмично припляскваше: суиш-суиш…
— Хей, Род, намери ли нещо?
— Не. А ти?
— И аз не. Срещам от време на време лъскави люспици с отблясък на стомана.
— Това е слюда. И при мене има. Реката е пълна със слюда.
Двамата приятели не прекъсваха своята безполезна работа и я вършеха с такава сериозност, че биха разсмели всеки професионален златотърсач.
— Род! — провикна се пак Уаби. — Ела да видиш. Откривам още нещо светещо. И е доста едричко.
— Отново ли е слюда?
— Доколкото мога да преценя, отраженията са по-други… И са на топчици, колкото грахови зърна.
Род подскочи, сякаш някой го беше боднал с игла по гърба. Остави коритцето си и се изправи:
— Слюдата винаги е на люспици. Я дай да погледна, Уаби! В коритцето на Уаби блещукаше на слънцето жълта гладка топчица…
Род знаеше, че слюдата е лека, а това… Опита находката с върха на ножа.
— А това тежи.
— Да не би да е злато?
— Какво друго, ако не злато!
В това време Мукоки ги повика за обяд.