Златотърсачи

Глава четиринадесетаТРЕТИЯТ ВОДОПАД

Пръв го забеляза Род. Тръгна нататък и чу как щракна спусъкът на револвера в ръцете на Уаби. Той също извади револвера си от кобура:

— Кой ли може да е там? Мукоки тури пръст на устните си:

— Не може каже кой. Хубаво отваря очи!

— Нищо не се помръдва. Сигурно са ни чули — каза Уаби.

Димът се издигаше от недогоряла главня, наполовина затрупана с пръст и пепел. Работата се изясняваше. Огънят беше за ровен да не угасне. Който или които бяха сторили това, бяха отишли някъде и щяха да се върнат. Около огьня имаше отпечатъци от крака и бяха пръснати кости.

Мукоки заразглежда внимателно останките, а Род и Уаби не преставаха да се озъртат наляво и надясно, очаквайки внезапно нападение от орда диваци. Старият индианец вече бе направил своя извод но отпечатъците:

— Същи крака! Едно човек оставил тия стъпки. Уаби се усъмни:

— Не ми се вярва. Това са толкова много стъпки! Мукоки беше коленичил:

— Счупен палец десен крак. Лесно разбереш.

И Уаби се наведе над пясъка. Индианецът беше прав. Палецът на десния крак наистина бе нещо дефектен и тоя недъг се повтаряте при всяка стъпка върху пясъка.

Род също приклекна, за да се увери в казаното от Уаби, но и двамата продължаваха да недоумяват.

Мукоки обърна внимание на оглозганите кости: човекът беше ял сурово месо!

Род се учуди:

— Не може да бъде.

Почти едновременно двамата се досетиха:

— Лудият!

— Пак той!

Мукоки и преди не се съмняваше в това:

— Да…

— И е бил тук вчера — прецени Род. Уаби се обърна към индианеца:

— Но защо му е бил огън, щом е ял сурово месо? Мукоки сви рамене.

Род насъбра още кости:

— Месото безспорно е ядено сурово. Ето на някои места то дори не е дооглозгано докрай и личи — държано е с ръце само да се притопли на огъня.

Мукоки поразрови огъня. Два камъка ограждаха нещо като огнище. Единият бе плосък, другият — объл и гладък, приличаше на речен камък.

Индианецът направи ново смайващо откритие:

— Побеснял човек прави куршуми на камък. Гледай — злато! Двамата се наведоха над плоския камък в ръцете на Мукоки:

— Злато!

— Злато!

През средата на камъка лъщеше жълта ивица.

Ясно, лудият ловец си беше служил с облия камък, за да кове златните си куршуми върху плоския.

Значи бяха стигнали до последния пристан на лудия. Като бе пътувал и денем, и нощем, той ги беше изпреварил. И щеше навярно да се върне, ако се съдеше по желанието му да запази огъня. Но кога щеше да стане това?

Род замислено каза:

— Лудият тича като диво животно. Кой знае къде е сега!

Нощта мина без произшествие. През повечето време дежуреше Мукоки. Той вече нямаше илюзии по отношение на загадъчното същество и се бе освободил от суеверните си страхове. Намереното около огъня и в самия огън го беше успокоило.

Сега разбираше, че си имат работа с побеснял човек и любопитството му надделяваше над опасенията и страха.

На другия ден сутринта лодката пак пое по обичайния си път.

Въпреки присъствието на лудия, който сигурно вървеше по петите им, тримата приятели усетиха полъха на надеждата. Приближаваха се към целта. И ако съдбата беше поискала да понасят до края на пътя си тайнствения придружител, те щяха да го търпят. Той вече не им беше съвсем чужд. Може пък в даден момент от мисията лудият несъзнателно да им помогнеше.

Изгледът на местността скоро съвършено се промени. Стръмните стени на дола се снижиха и разшириха, за да се открият зелени планини, които преминаваха в широки полски пространства.

Тримата започнаха да съзират следи от дивеч. Лосове и карибута пробягваха на един куршум от тях.

Но не това интересуваше златотърсачите. Te смятаха ца стигнат до следващия водопад, преди да е паднала нощта, а реката от буйна ставаше спокойна и тиха.

Ако брезовата карта не грешеше, трябваше да стигнат водопада след петдесетина километра от огнището на лудия.

Нощта ги изпревари.

Нищо не се случи и на другата сутрин. Род и Уаби напразно се ослушваха да доловят шума на водопада.

Така се изнизаха часовете до обяд. Бяха пътували повече от петдесет километра.

Обедът мина без настроение. Когато тръгнаха отново, по лицата на Род и Уаби се четеше смътно безпокойство. Мукоки се владееше по-добре от тях, макар че и него го беше обладала златната треска.

Час по час Род разгъваше брезовата карта и проверяваше разстоянията. Струваше му се, че водопадът вече не е толкова далеч.

Изминатият път ставаше все повече и повече, а като наближи време да спрат за нощуване, километрите се бяха удвоили.

Тази констатация направи вечерята им по-тъжна и от обеда. Всеки се питаше дали брезовата карта беше вярна. И дали очевидното несъответствие относно водопада бе случайно или нарочно. Щяха ли и по-нататък разстоянията да не съвпадат с картата?

След вечерята Род и Уаби продължиха да обсъждат край огьня положението, а Мукоки изчезна с пушката си по брега на реката.

Индианецът се забави доста. Някъде посред нощ двамата чуха изстрел от пушка. След миг проехтяха още два последователни изстрела. И още три на по-големи промеждутъци. Накрая съвсем наблизо изтрещяха два нови изстрела.

Това беше условен знак. Мукоки ги викаше.

Уаби отговори с пет изстрела.

— Слушай, Род!

Позивът на Мукоки се повтори. Идеше от долното течение на реката.

Двамата скочиха в лодката и отвързаха въжето й. Уаби неспокойно каза:

— Муки трябва да е на около два километра оттук. Какво може да му се е случило?

— Мисля, че е намерил водопада — отвърна Род. Развъртяха по-живо веслата.

След четвърт час нов, съвсем близък изстрел процепи въздуха. Уаби извика към брега и оттам тутакси се обади познатият глас на Мукоки.

В ушите на двамата скоро забуча водопадът и те забелязаха силуета на индианеца, който ги чакаше.

— Голям водопад! — посрещна ги той.

Под звездното небе всичко наоколо се изпълваше с рева на водопада.

Род и Уаби заподскачаха като деца. Мукоки кривеше лице и доволно потриваше коравите си ръце.

— В името на Сейнт Джордж — прогласи Уаби, — грешката в картата си я бива. Ако е тъй и за третия водопад, мъките ни край няма да имат!

Род побърза да каже:

— Не е задължително грешката да се повтаря. Смятам, че в картата разстоянието от първия до третия водопад чисто и просто е погрешно отбелязано и ние сме може би много по-близко до целта, отколкото предполагаме. Ако не се лъжа, не сто километра ни остават, а около двадесет и пет.

— Чул те Бог! — прекръсти го Уаби. — Оставаме където сме, пък утре вече — нов ден, нов късмет.

На сутринта не дочакаха да изгрее слънцето. Закусиха в светлината на огъня и на зазоряване бяха пътували повече от час.

Мисълта за златната мина ги бе накарала да забравят за известно време лудия и куршумите му.

Вторият водопад бе лесно преодолян, защото тук реката се влачеше лениво. Само трябваше по-яко да се гребе.

На стотина метра от лодката те видяха един млад лос, който тъкмо пиеше вода. Беше великолепна плячка, но не го убиха. Не само защото си имаха достатъчно месо.

След два часа гребане по реката пейзажът отново рязко се промени. Над реката като високи стени надвиснаха планински скатове, а долината стана мрачна и зловеща. Над буйната кипнала вода се сплитаха клоните на вековни борове.

В това планинско гърло посред бял ден цареше нощна тъмнина.

Род и Уаби отпуснаха веслата. Мукоки пое управлението на лодката. В оскъдната светлина лицата им изглеждаха бледи и сиви.

Някакъв шепот долетя до тях. Лек шепот на вятъра или нещо като въздишка, от която бяха трепнали върховете на боровете в долината. Шумовете обаче постепенно се усилваха и пак заглъхваха.

Никой не продумваше, но и тримата мислеха за едно и също.

Пръв се обади Мукоки:

— Това трети водопад.

Род и Уаби тоя път не извикаха от радост, макар че сърцата им туптяха възбудено.

Ако предвижданията на Род бяха точни, ако брезовата карта не беше погрешна, тайната на изгубеното преди век злато щеше да се разкрие всеки момент.

И все пак имаше нещо в околните места, което потискаше душата.

Род си мислеше: „Навярно тук някъде Джон Бал е бил убит от двамата си съдружници. Дали, когато са слезли на брега, убийците не са се спънали в скелета му? Да не би и лудият да е имал тук свое леговище? И да не би куршумите му да са от същия златен залеж?“

Понеже шумът на водопада се приближаваше, Уаби тръгна от скала на скала, за да огледа обстановката. Лодката го следваше бавно и предпазливо.

Във въздуха просветнаха водни пръски. Лодката се спря при един скалист блок. Род и Мукоки слязоха.

Според Уаби водопадът не беше по-висок от четиридесет стъпки, а прекаленият му шум се дължеше на теснината, която усилваше ехото.

Под водопада имаше малък залив. Там растяха, засети от вятъра, няколко кедъра и разкривени сиви борове.

Златото трябваше да бъде някъде около тоя залив.

Род пръв забеляза това, което очакваха да видят:

— Колибата! Колибата, построена от Джон Бал и двамата французи. Картата излезе вярна.