Близки непознати

Десета глава

Пощенска картичка от Дисниуърлд, Орландо, щат Флорида до Едуард Арейбин, Старата плевня, Комптън Пърлу:

Не беше никак изненадващо, че Оливър искаше да избяга и да убеди Маги да остане сама. Тъй като Бужевски се бе съгласил да „се изръси“ за билет от Северна Каролина до Лондон и обратно, Оливър не намери никаква причина да отлага заминаването си и както обясни на Маги колкото по-скоро отидеше, толкова по-бързо щеше да се върне. Щеше да отсъства пет дни и след това им оставаха почти две седмици да лудуват по плажовете на Северна Каролина.

Трийсет и шест часа след телефонното обаждане на Бужевски, Оливър седеше в дома на продуцента в Хемпстед, пиеше кафе, подсилено с уиски, и спореше за концепцията на филма.

— Смятам, че ще бъде примамливо, ако пътуваш с някакво превозно средство, нали разбираш, да обикаляш югоизточното крайбрежие с велосипед, на кон или на каквото и да е. Ако успеем да прокараме идеята, трябва да предложим нещо различно. Не искам никакви исторически глупости като например как бил построен Чарлстън, каквито дават по Би Би Си 2, или расови размирици. Може би най-добре е да си с велосипед. Така ще се представиш като личност, ще направим филмче полуполитическо, полупътеписно, за човек, който свободно върти педалите. Зрителят трябва да има усещане, че това става през деветдесетте години.

— Не карам велосипед. Не съм се качвал на велосипед от детските си години. — Оливър затвори очи и смръщи чело болезнено. — Дани, виж какво, това е голяма страна. Говорим за близо хиляда и шестстотин километра, ако се придържаме само към крайбрежието на Северна и Южна Каролина, без да стигаме до Джорджия. Представяш ли си колко време ще ми трябва да мина с велосипед това разстояние? Ще трябва да се надбягвам с автобус, ако преди това не ме прегази.

— Добре, добре, тогава може би с мотор. — Оливър трепна. — Харли? — Оливър пребледня. — Трябва да ми помогнеш, Оливър. Карал си такъв, както и аз. Ще трябва да те екипираме като Кийт Флойд, разбираш ли какво ти говоря?

Оливър се наведе към продуцента и разпери ръце безпомощно.

— Дани, работата е там, че аз съм сериозен журналист. Пиша на сериозни теми, аз съм политически коментатор. Да не искаш да ми кажеш, че си ме представяш как карам велосипед из Южните щати заедно с оператор, седнал зад мен, и когато открием някой беден изпаднал негър, легнал в канавката в Савана, аз да кажа: Хайде, Клайв, снимай в близък план този продукт на южняшкия расизъм, докато аз пъхтя с велосипеда?

— Не точно така, Оливър, но общо взето си схванал картината. Нужен ни е някакъв ъгъл, от който да показваме нещата. На екрана трябва да видим личност, иначе след първия епизод няма да те снимаме. Говорим за четири, а ако имаме късмет и за шест половинчасови серии. Прекалено е да очакваш, че някоя си Шарън от Бромсгроув ще гледа два до три часа сериозен социален коментар за място, където кракът й никога няма да стъпи.

— Тогава трябва да измислим нещо друго, нали, Дани?

— Трябва да помислим за нещо друго, защото иначе ще помисля за някой друг… Всъщност идеята на Флойд не е лоша. По този начин ще имаме личност, пътуване и зрителите ще…

— Бужевски, за бога, дай ми малко време. Преди осем часа слязох от самолета след кошмарен полет, забелязах, че ентусиазмът ти относно проекта не стигна дотам да ми запазиш място в бизнес класа, а след шестчасов разговор ми казваш, че вместо мен искаш да вземеш Кийт Флойд? Флойд, за бога? Изчакай да преспя и все ще измисля нещо. Съгласен ли си?

Дани Бужевски изглеждаше доволен. Да се разправяш с талантлив човек беше все едно да имаш пред себе си изтощено муле. Нужни са морков и пръчка, а по негово мнение. Оливър Калахан щеше да получи по-голям морков, отколкото му се полагаше.

— Да преспиш и да помислиш, Оливър, разбира се. Обаче искам да сънуваш мащабно, разбрахме ли се? Сънувай кадилаци, конски каруци, скейтбордове, хич не ме е грижа, но измисли нещо подходящо. Нещо различно. Ела утре с нова идея. Иначе ще се наложи да дръпна шалтера.

Оливър се върна в студиото си в Нотинг Хил Гейт и се стовари върху леглото. Тъкмо преди да затвори очи, успя да набере номера на Едуард Арейбин.

— Еди? Оливър е.

— Оливър, наслаждаваш ли се на слънцето?

— Не. Тук е мрачно. В Лондон съм.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Нещо изникна във връзка с телевизионния филм, помолиха ме да оставя всичко и да дойда за събрание на продукцията. — Каквато и криза да изживяваше Оливър, нямаше да съобщи на Едуард, че би могло и да не се стигне до снимане. Ако Бужевски го оставеше, Оливър винаги можеше да каже, че се е оттеглил, защото замисълът бил много плитък.

— Има ли шанс да дойдеш дотук, Ол? Утре е големият мач.

— Голям мач ли? — В мозъка на Оливър се бореха изтощение, депресия, махмурлук и нужда от сън след полет с реактивен самолет.

— Хайде, Ол! Комптън Пърлу срещу Западните Индии?

— Какво, по дяволите, ми говориш?

— За крикет, човече! Утре в 2:30 играем срещу единайсеторката на Къртис.

— Боже мой, спомних си. Крикет. Не знам. Утре трябва да се срещна с продуцента, но е изкушаващо… Аз дали ще мога да играя?

— Разбира се, че ще можеш — или в отбора на селото, или ще бъдеш единствения бял от страна на Къртис. Обаче смятам, че би трябвало да играеш на наша страна, може да подобриш малко положението ни.

— Като знам как се чувствам, няма да стане.

— Слушай, сега си легни и утре сутрин хвани влака. Ще те взема от гарата, ще се отбием в „Лисицата“ за една бира и да хапнем, и после ще отидем на мача. Какво ще кажеш, а?

— Печелиш. Във всеки случай нямам нищо против да се срещна със семейство Макарти, освен това във влак винаги ми идват най-добрите идеи. Ще взема влака в десет и четирийсет от Уотърлу.

— Чудесно. Ще съобщя на войската, че кавалерията пристига.

Когато потъна в сън, Оливър още съчиняваше лъжата, с която щеше да се оправдае пред Бужевски защо не е отишъл при него. Щеше да бъде добра.

По пътя към дома си Едуард се отби при Кристи, за да провери дали не съжалява, че предложи да приготви чай на отбора за мача. Обикновено Комптън Пърлу плащаше на госпожа Мейсън по две лири и половина на човек за престояли сандвичи с конфитюр и няколко готови пандишпана, така че всички направо подскочиха, когато Кристи предложи да приготви всичко безплатно. Едуард я намери в кухнята да пече царевични питки и да приготвя пиле с джоджен и салата.

— Здравей, прекрасна госпожо. Извинявай, че нахлувам, но вратата беше отворена и страшните кучета не са на поста си.

Бумър вдигна глава цели три сантиметра от пода на кухнята, за да провери дали новодошлият случайно не носи чиния със сандвичи с печено месо. Бумър бе посветил живота си повече на храната, отколкото на любовта. На всеки два-три дни успяваше да извърши по някоя едра кражба — кога пиле, кога агнешка пържола. Когато видя Едуард, джафна за поздрав, тъй като беше благородно куче и не се сърди продължително на новодошлия, че пристига с празни ръце.

— Едуард! Чудесно, че се отби! Тъкмо довършвам някои неща за утре, тортата с ягоди и другите ястия ще направя сутринта, за да са пресни, но реших, че питките мога да опека сега.

— Много хубаво мирише. Божествено. Надявам се по-напред да стигнем до игрището.

— Моля?

— Първо на игрището. Много трудно е да се играе, след чай с подобни вкуснотии.

Кристи се засмя и продължи да бърка.

— Това не е нищо специално, само хубави старовремски домашни неща.

— Можеш да дойдеш да готвиш и в моята къща, когато поискаш. — Едуард опита късче пиле. — Когато и да е. А, Кристи, познай кой ми се обади.

— Ти ми кажи! Нещо интересно ли? — Очите й светнаха.

— Оливър. Оливър Калахан.

Кристи леко се изчерви. Тъкмо мислеше за Оливър, когато Едуард влезе в кухнята. Съвпадението не беше кой знае колко голямо, като се имаше предвид, че през по-голямата част от деня мислеше за него.

— Как са? — успя да попита Кристи.

— Предполагам добре. Всъщност нямах време да попитам за Магс и малките. Ол беше изтощен. — Едуард си открадна още едно парченце пиле. — В Лондон е. Утре пристига — за мача.

Кристи пребледня и обърна разширените си от ужас теменужени очи към Едуард.

— Идва тук? Утре!

— Да. Утре пристига, за да играем крикет — довърши търпеливо Едуард. — Защо по дяволите ме гледаш така смаяно? Той не хапе.

Ръцете на Кристи трепереха, докато сваляше престилката си.

— Не, нищо, искам да кажа, знам, къщата е негова. Само се изненадах, може да се изнесем, да отидем на хотел за уикенда, само трябва да постегна това-онова, ако знаех по-рано…

— Спокойно! — засмя се Едуард. — Той няма да ви изхвърли от Бокхемптън. Просто идва да играе крикет и да ни каже здрасти. Ако иска да остане, може да спи при мен. Имам голяма къща.

— Ама не би било редно. Той ще иска да остане в своята къща. Извинявай, Едуард, но трябва да подредя нещата.

Едуард я хвана за ръката и я сложи да седне.

— Кристи, повярвай ми, няма защо да правиш каквото и да било. Всичко е уредено. Оливър ще остане при мен, иска да дойде и да се запознаете, после се връща в Лондон и оттам — у вас. Освен това къщата никога не е изглеждала по-добре. Той много ще се зарадва.

Кристи не я свърташе на едно място. Наистина имаше много неща да свърши, най-важното от тях бе да се отърве от Гейб, а най-лесното — да направи косата си.

— Едуард, извинявай, обичам да съм гостоприемна, но след като имам толкова да готвя и… — Гласът й заглъхна, но погледът й го умоляваше да си тръгне. Той така и направи, развеселен от паниката, която причини в дома.

Кристи не беше човек, който обичаше да отлага. Когато трябваше да направи нещо, правеше го, и то без много шум, колкото и неприятно да бе и колкото и да й бе трудно. Освен това мислено бе репетирала точно тази сцена доста често, макар и никога да не бе очаквала, че ще има възможност да я изиграе в действителност. Последните няколко седмици претегляше различни идеи как да върне Оливър обратно в Англия — мислеше да му изпрати бележка с някой драматичен пасаж от романа му и той да се втурне към нея, дори й бе хрумвало да подпали Бокхемптън, но в такъв случай и двамата Калаханови щяха да се върнат незабавно, а тя нямаше желание да се среща с Маги. И в най-смелите си мечти не беше очаквала Оливър да се появи по своя воля и то за мач по крикет. Със сигурност знаеше едно — нямаше да има друга възможност да се срещне с него и никога нямаше да срещне мъж като него. Щеше да се възползва от този шанс най-рационално и нямаше да позволи нищо да й попречи. Избърса ръцете си, стегна се и отиде в градината да намери Гейб.

Джейк тъкмо зариваше съпруга й с пясък, Гейб дори му помагаше да пълни кофичките.

— Гейб, скъпи, къде е Мариела?

— Освободих я до края на деня, скъпа.

— Гейб Макарти, защо по дяволите сме довели момиче в Англия и му плащаме да гледа Джейк, след като всеки ден я отпращаш и сам се занимаваш с него?

— Няма нищо лошо, обичам да се занимавам с него. Ти имаше работа в кухнята, скъпа, а един от нас трябваше да бъде при него.

— Изглеждаш доста глупаво — каза Кристи, но се усмихна.

— Знаеш ли, понякога е приятно да се чувстваш глупак и ако не го направиш в задния двор със собственото си семейство, кога иначе?

Кристи клекна до него и избърса пясъка от лицето му.

— Гейб, хрумна ми чудесна идея.

— Каква?

— Нали искаше да заведеш Джейк в Девън да види откъде е дошъл прапрадядо му? Спомена преди няколко седмици, че имаш намерение да го заведеш там.

— Разбира се. Той произхожда от място, което се нарича Монкокенемптън.

— Добре, защо да не заминете с Джейк?

— Всъщност защо не, може да отидем другата седмица. Смятах, че на теб не ти се пътува.

— Помислих за това, любими — тя го погали по главата, — и смятам, че няма да е честно от моя страна да ти преча по някакъв начин. Затова смятам, че трябва да заминете. Веднага. Още утре.

— Кристи, скъпа, наистина много мило от твоя страна, но не можем да заминем утре. Нали ще приготвяш храната за мача по крикет…

— Аз няма да тръгна с вас, Гейб. Ще остана тук, ще приготвя чая, а вие с Джейк можете да заминете за няколко дни и да правите каквото пожелаете. Ако искаш, можете дори да вземете Мариела с вас, за да ви помага. Хем няма да ви преча, освен това няма да се чувствам виновна, че съм развалила удоволствието ви.

— Но исках и ти да видиш мястото, не само Джейк.

— Това са твои предци, Гейб. Свързано е със семейството. Тъкмо такова нещо един баща трябва да покаже на сина си. Той е истински Макарти.

— Да, може би. Но ще отидем другата седмица. Искаш ли, Джейк? Да си направим едно приключение? — Джейк отговори, като започна да подскача върху баща си и да крещи от радост. Кристи го изчака да се поуспокои.

— Не, Гейб, смятам, че трябва да тръгнете още утре и да се върнете в понеделник. За другата седмица имам други планове, после пък ще стане време за връщане. Времето няма да ни стигне! — Всъщност само на Кристи времето не й достигаше. За да приложи плана си, трябваше да направи така, че Гейб да се съгласи да тръгне, тя да подреди багажа им, да довърши сладкишите за чая и самата тя да се подготви.

— Не знам, скъпа. Остават ни още две седмици, докато тръгнем, а бяхме намислили да гледаме заедно мача по крикет.

— Хайде, Гейб. Не се мъчи да бъдеш толкова любезен. Ти мразиш крикет, хиляди пъти съм го чувала от теб, преди да дойдем ме накара да обещая, че няма да те карам да гледаш проклетия крикет и понеже аз се хванах да приготвя чая, затова казахме, че ще отидем заедно. Няма да ти позволя заради мен да се превръщаш в мъченик. Знаеш много добре, че на двама ви с Джейк ще ви бъде ужасно скучно и само ще си загубите уикенда. Жалко, че и аз не мога да дойда, но вината си е изцяло моя.

— Бихме могли да отидем…

— Не. Настоявам. — Тонът й беше твърд, но мил и тръсна глава енергично така, че тъмната й коса падна пред лицето й. — Няма, повтарям, няма да позволя целият уикенд на семейството ми да се провали заради глупавата ми грешка. — Изправи се и изтърси пясъка от полата си. — Сега ще поровя в справочниците на Маги да открия хубаво хотелче, в което да отседнете. После ще приготвя багажа ви. Няма нужда да правиш каквото и да било. Аз ще уредя всичко, а ти можеш да сипеш нещо за пиене, докато аз приготвя вечерята.

Тя бързо се отдалечи, преди Гейб да успее да отвори уста. Кристи трепереше от усилието, докато изиграе ролята си. Намрази се заради обидения израз на лицето на съпруга си. По-късно щеше да му се отплати. На Гейб и на Джейк щеше да им бъде приятно, те нямаше и да разберат защо толкова е настоявала да заминат. Тя само желаеше да се позабавлява и разнообрази, да използва възможността да изживее нещо прекрасно. За нея това би бил спомен, който да отнесе у дома, спомен за нещо, което би могло да бъде, към което щеше да се връща през следващите години. В края на краищата би било добре също и за Гейб и Джейк. Беше почти в техен интерес.

След като заспа в пет следобед, Оливър се събуди посред нощ. Така успя да се обади на Маги и да я хване вкъщи. Не й каза колко зле е минала срещата с Бужевски, но я осведоми за главното.

— Цялата работа е там, че искат да ме превърнат в известна личност, нещо като звезда, вероятно като Джереми Паксман.

— Но ти не можеш да бъдеш такъв, Ол, ти никога не си се явявал по телевизията, а Паксман не слиза от екрана. Възможно е тази серия да се превърне в хит, тогава ще заговорят за теб, но не можеш да започнеш като звезда, нали?

— Е, не — призна Оливър, — но те са убедени.

— За бога, Ол, не се хващай с нещо рекламно ефектно. Няма да те карат да се возиш в лилав кадилак, нали? — Оливър трепна, благодарен, че Маги не знае колко близо бе до истината.

— В никакъв случай. Нищо подобно, сигурен съм. Просто трябва да измисля нещо, което да е различно, нов стил на програмата…

— Защо не направиш нещо умно и интелигентно? Така би станало различно. — Чу я да се смее.

— Благодаря, Маги, много ми помогна. Ясно, че трябва сам да се справя.

— Ти си талантливият, скъпи, ти си писателят, на теб ти идват идеи. Аз просто съм малката домакиня вкъщи.

— Магс, престани да говориш така.

— Добре. Не искаш да изглеждаш като някакъв второкласен Кийт Флойд, който се мотае с глупава шапчица и се мъчи да бъде смешен. Лично аз харесвам Флойд, той добре се справя, но ти не би могъл да изглеждаш така. Ти просто няма да успееш по този начин. Нищо няма да се получи.

За миг Оливър се зачуди откъде тя знаеше за Флойд и тогава осъзна, че тя налучква слепешката. Изключително точно обаче.

— Наистина знаеш как да накараш един мъж да се чувства добре. Такава неподправена искреност.

— Това е едно от нещата, които дори най-добрите ти приятели няма да ти кажат. Но аз не съм най-добрият ти приятел, твоя съпруга съм и затова го правя. Както и да е, ако не желаеш съвета ми, не ме питай.

— Искам го, Магс, сладка моя, но смятам, че търся нещо друго, още не мога да определя точно какво. Слушай. Утре отивам вкъщи — само да гледам крикета. Ще се срещна с Бужевски в неделя или понеделник и най-късно във вторник се прибирам при вас.

— Чакам те с нетърпение.

— Липсвам ли ти?

— Умирам без теб.

— Ха-ха. Хайде, Магс. Кажи, липсвам ли ти?

— Разбира се, че ми липсваш, глупчо. А не би трябвало. Майка ми ми е казала да не се забърквам с мъже като теб, но вече е много късно.

— Твърде късно.

— Много вода изтече оттогава.

— Майка ти винаги е била идиотка. Как е в онзи дом за нещастни кучета, в който отиде?

— Според теб майка ми кучка или куче е?

— Не знам. Смесица от двете.

— Тя има много добро мнение за теб.

— Няма що, прекрасно. С най-голямо удоволствие ще танцува на гроба ми.

— Ама тя наистина предложи да плати оркестър да свири на погребението ти.

— Как са децата?

— Чудесно. Открихме начин Артър да заспива бързо.

— Така ли, как?

— Ами Лия напои една тапа с джин и му я даде да я смуче. Действа моментално.

— Маги! — Тонът на Оливър стана сериозен. — Не можете да постъпвате така с дете. Имаш ли представа колко вреден е джинът за дете? — Замълча и изчака за по-голяма тежест. — По-добре му дай хубаво уиски.

Маги се разсмя.

— Непременно. Ол, хрумна ми нещо. Знаеш ли, че ако тази телевизионна серия се окаже успешна, ще трябва да напуснеш „Дейли телеграф“.

— Защо?

— Толкова ще се възгордееш, че ще искаш да публикуват снимката ти цветна, тогава ще трябва да се прехвърлиш в „Таймс“. Може би ще трябва и да си изрусиш косата. — Тя се засмя, той не. — Лека нощ, Ол. Поздрави всички. И успех утре. Да не вземеш да изпуснеш някоя топка.

— Лека нощ, Алек.

— Чао.

Когато Маги остави слушалката, налегнаха я обичайните смесени чувства, а любовта и завистта въобще не могат да се смесят, колкото и да се опитва човек. Оливър наистина й липсваше, все пак донякъде го обичаше, и беше чудесно, че си поговориха. Най-приятно й беше, когато се шегуваха от двата края на телефонната линия, желаеше му успех наистина, сигурна бе, че ще изглежда добре на проклетата телевизия и ако одобряха серията, цялото семейство щеше да има полза от това, биваше го най-много, когато кипеше от ентусиазъм за работа, но… Едно тъничко, неспокойно червейче се размърда вътре в нея. Оливър винаги прекалено лесно получаваше всичко. Беше възпитан като повечето момчета, както и нейният Артър — да вярва, че животът представлява огромен бюфет с различни ордьоври с фиксирана цена. Мъжете просто сядат и правят своя избор, отмятайки от менюто избраните от тях неща — много или малко, колкото пожелаят. Нито за Маги, нито за коя да е жена, която познаваше, не беше така. Когато подносът с пастите минава от човек на човек, а ти си последна, за теб остава само престояла торта, с крем, но я взимаш, защото си добре възпитано момиче. Взимаш я, изяждаш я и дори много я харесваш, но даже да не я харесаш, не казваш никому нито дума. Та така и с Оливър, който не бе по-талантлив от нея, но поне се опитваше да убеди себе си в това, вече бе направил добра журналистическа кариера, после като на тепсия му предлагат да снима филм за телевизията, след това го питат каква програма желае да прави и най-накрая той иска тя да му помогне.

Какво значение имат всички феминистки глупости, че жените трябвало да имат всичко? А новата ера на жените? А правото на жената да избира? Ами антифеминистите, развяващи знамена за разкрепостяване на мъжете, които твърдяха, че за силния пол е истински ужас да дели победите си с жените, че се налага да печели хляба на семейството и да тегли непоносимото бреме да постига успехи за двама? Не е така. Жените дори нямат приемлив избор, а след като нямаш избор, значи не струваш нищо. Желанията ти нямат никакво значение. Що се отнася до жените, менюто е строго определено.

Най-голямата дилема на Маги бе, че дори да й се представеше всевъзможен избор, тя не бе сигурна какво желае от живота. Желаеше да бъде с мъж, когото да обича и на когото да има доверие, който също да я обича силно. Искаше Лили и Артър да растат в безопасност, щастливи с родителите си, да не изживеят никакви разочарования в живота. Искаше да има възможност да се изяви, част от света да бъде лично нейна, но в същото време да усеща подкрепа. Искаше да бъде добра. Да вярва, че все още й предстои чудесно бъдеще, което само я чака да го грабне. Искаше да се убеди, че не го е подминала, не го е оставила да й се изплъзне в момент на немарливост. Нямаше нищо извънредно, нито пък необикновено в желанията на Маги. ТЯ ПРОСТО ЖЕЛАЕШЕ ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВА. ФИЛМИТЕ И КНИГИТЕ СА ДЛЪЖНИ ДА РИСУВАТ ДВЕТЕ страни на живота — трагедията и радостта или по-популярно казано — радостта, която побеждава нещастието. Никой не желае да гледа филм за обикновена, безкрайна всекидневна мъка. Човек се успокоява, когато следи живота на хора, които са много по-щастливи от него, защото тогава има към какво да се стреми, по-успокоително е дори да наблюдаваш живот, който е по-тежък от твоя, защото тогава имаш усещането, че ти си много по-добре. Екранът или книгите ти предлагат бягство от затъпяващата посредственост на реалния живот, в който повечето хора съществуват благодарение на компромиси. Тъкмо това убеждение позволяваше на Маги да понася положението си. Ако можеше да има Едуард, трябваше да се откаже от едно свое желание, а ако жертвата биха били децата й или чувството й за собствен морал, цената би била твърде висока. Преди да се случи това с Едуард, беше някак си по-доволна от живота, защото не виждаше алтернатива на Оливър. Оливър си беше постоянен проблем, докато Едуард се бе превърнал в съвсем реален, осезаем избор, но такъв, който тя не можеше да приеме.

Маги отиде в детската стая, за да завие Лили. Коленичи до леглото, за да целуне дъщеря си, която четеше „Заекът Питър“.

— Лили? Лили, миличка, каква би искала да станеш, когато пораснеш?

Дъщеря й примигна с големите си зелени очи.

— Не знам, мамо. Каква мислиш, че трябва да бъда?

— Не бива аз да ти казвам, скъпа. Ти трябва да си избереш. Можеш да станеш каквато пожелаеш, стига да бъдеш щастлива.

— Татко казва, че Артър ще стане или министър-председател, или ще се състезава за Англия.

— Така ли? А ти искаш ли да станеш министър-председател или да се състезаваш за Англия?

— Не, мамо, май че не.

— Каква всъщност би искала да бъдеш? Ама най, най-много? Най-доброто, което можеш да измислиш?

— Мисля, че искам да бъда като теб, мамо.

— Ето, това е добре. Лека нощ, любимата ми. Спи сладко.

Маги бързо излезе от стаята, така че Лили да не види сълзите в очите й.

На другата сутрин на Оливър му провървя. Дани Бужевски проклинаше, докато приготвяше на жена си пълна английска закуска. След като излезе от болницата, тя стана още по-капризна и въобще не се интересуваше, че телефонът звъни. Затова Оливър успя да остави кратко съобщение на телефонния секретар, без да бъде прекъсван:

Оливър се качи на влака за Солсбъри от гара Уотърлу, без да има каквато и да е идея в главата си. Когато слезе в Солсбъри, умът му не бе родил нищо, но не го бе грижа. Какво бе по-важно от крикета? Някой много умно беше казал, че крикетът е най-великото творение на Бога, по-велико и от секса, макар и сексът да не беше лош. Оливър не можа да си спомни автора на тази мисъл, но винаги можеше да се престори, че сам го е измислил. След няколко освежаващи бири в „Лисицата с жартиерите“, двамата с Едуард тръгнаха към игрището за крикет, за да се присъединят към отбора си. Стив Мейкпийс — капитан на единайсеторката на Комптън Пърлу, когото всички наричаха Стив Вестника (защото разнасяше вестниците из долината), тайно се зарадва, когато видя Оливър да пристига с бяла униформа, но не се издаде.

— Здрасти, Оливър. Искаш да поиграеш, а?

— Здрасти, Стив. Прелетях чак от Америка, за да участвам.

— Е, можеше да си направиш труда да ме уведомиш, че ще пристигаш — вече съм определил местата на всички, не си мисли, че ще отстраня някой само защото си благоволил да ни ощастливиш с присъствието си едва сега…

— Хайде, Стив! Знаеш, че Ол най-добре от нас забива удари, не можем да минем без него!

— Аз съм капитан, затова аз ще преценя кой ще играе и кой ще наблюдава, благодаря, господин Арейбин. — Стив огледа стрелците, поклати глава и пое въздух през зъби. — Като имам предвид, че си минал целия този път, налага се да ти намеря място в отбора. Във форма ли си?

— Дали съм във форма? Ти да не си от проклетия английски селекционен комитет? Естествено, че не съм във форма. Не съм във форма от осемнайсетгодишна възраст! — Оливър се засмя. Стив приемаше капитанството изключително сериозно и се намуси. Посочи към Къртис, който лежеше по гръб, упражняваше краката си, като че караше колело и разговаряше с един огромен чернокож мъж. Оливър ги изгледа със страхопочитание.

— По дяволите. Довел е Джоуъл Гарнър. Къртис е вързал голямата птица да играе срещу Комптън Пърлу. Копеле такова.

— И аз не бих го измислил по-добре, Оливър. Сигурно сега разбираш защо те питам дали си във форма. — Стив стисна зъби. — Точно така. Ето какво ще направим. Аз ще открия с удряне на топката, следват Майк, Едуард, ти си трети, Робърт е четвърти, Оливър — пети, Мартин — шести, генералът — седми, младежът — осми, викарият… — Стив продължи да планира реда, но Едуард и Оливър се бяха отдалечили, за да поздравят Къртис и да помолят да ги представи на легендарния играч от Западните Индии.

— Оливър! Мой човек! — Къртис стисна ръката на Оливър. — Радвам се, че ще играеш днес!

— Няма да играя, Къртис. Само като видях кого си довел…

— Джоуъл, това са Оливър Калахан, Едуард Арейбин… Брат ми Кардиган, братовчед ми Малкълм, зет ми Нелсън… — Къртис им представи отбора си и Оливър пребледня под загара, придобит в Северна Каролина. Това бяха единайсет изключително високи, красиво усмихнати мъже от Западните Индии, които го изгледаха отвисоко, Къртис — около метър и осемдесет и пет беше един от най-ниските сред тях.

— Е, Къртис, изглежда мачът ще се запомни. Джоуъл ли ще поведе хвърлянето?

Къртис се засмя.

— Бих ли ви погодил този номер, човече? Тогава няма да е крикет. Джоуъл ще удря топката. Аз ще открия хвърлянето.

— Ами добре. В такъв случай не е толкова страшно, какво ще кажеш, Еди? Смятам да отскоча и да изпия още една бира. За кураж, както се казва. — Оливър и Едуард тръгнаха обратно към своите съотборници, които седяха на пейките с отпуснати от средната възраст кореми. Оливър се прекръсти. С периферното си зрение зърна в гръб млада жена, чието тяло изчезна в задната част на позната кола. Беше по бели шорти и с окото на ценител Оливър осъзна, че има фантастични крака.

— Еди, ей на това викам вдъхновяваща гледка.

Едуард Арейбин проследи посоката, в която гледаше Оливър.

— Така ли мислиш? — Едуард не беше убеден. — Това е вашата гостенка, Ол. Вдъхновяващата гледка е Кристи Макарти.

Оливър светна и с бавни крачки се упъти към нея, за да я поздрави, разроши косата си и размаха нехайно бухалката. Когато се намираше на около двайсетина крачки от нея, Кристи извади щайга с храна от багажника на колата и я остави на тревата. Оливър забави крачки. Видя в профил извивката на гърдите й под розовата блуза, докато се навеждаше към земята. Когато отново се изправи, тя обърна глава към него, прокара пръсти през косата си и го изгледа спокойно. Оливър се готвеше да й махне или да й каже нещо, но тя бавно извърна глава към колата. Оливър никога нямаше да забрави как му се отрази напрегнатия й поглед и това, че тя се извърна. Нещо вътре в него — стомахът или сърцето му, се преобърна. Не беше свикнал жените да се извръщат от него. Обикновено, когато гледаше жена, той бързо оценяваше сексуалния й потенциал и определяше интереса си към нея. За него тези жени не съществуваха като индивидуални личности, а представляваха смесица от собствената му енергия и апетит. Кристи бе съвсем различна, тя изведнъж се оказа реална. Усети, че е нервен, когато се приближи към нея.

— Госпожо Макарти! Кристи? — изрече колебливо зад гърба й. — Аз съм Оливър Калахан.

Кристи отново се обърна. Беше много горещ, задушен августовски следобед и тя много се бе трудила, за да довърши нещата и да ги натовари на колата. Пот бе избила по челото й и по него бяха полепнали кичурчета коса. Тя ги отхвърли назад и теменужените й очи се спряха върху Оливър.

— Оливър, и аз си помислих, че си ти. Снощи Едуард ми каза, че може да дойдеш за мача. Надявах се да се срещнем.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. — Оливър се взираше в нея и сякаш езикът му се върза. Тя беше дори още по-красива, отколкото си я представи по гласа й по телефона, по-красива отколкото на снимките. Беше с розова блузка без ръкави, затъкната в бели къси панталонки. Струйка пот се стичаше от врата й и изчезваше в цепката на деколтето й, но Оливър не бе в състояние да откъсне очи от лицето й. Тя се облегна на задната врата на волвото на семейство Калахан и кръстоса хубавите си загорели крака.

— Извинявай, сигурно изглеждам ужасно. Поех ангажимента да приготвя всичко за чая. — Тя посочи изобилието от храна в колата.

— Виждам. А ти… обичаш ли крикет? — Гласът, който излезе от устата му, звучеше направо идиотски.

— Едва ли бих казала, че го обичам — това ще бъде първият мач, който ще гледам, но го чакам с нетърпение. Малко съм нервна, защото не знам правилата.

— Няма нужда да бъдеш нервна. Ако имаме късмет, ще спечелим първия удар, а след това мога да седна до теб и да ти обяснявам, за да разбереш какво става. Искаш ли да направим така?

— Чудесно. Направо прекрасно. — Тя му се усмихна и той напълно се разтопи. Понечи да каже нещо, въздъхна, неспособен да изрече каквото и да било, омаян от хубостта й и се опита да замаже положението, като прочисти гърлото си.

— Моля? Не те чух какво каза? — попита учтиво Кристи.

— Нищо. Дразни ме гърлото. Чакай да ти помогна с тези неща, много са тежки за теб. Виж какво — ще извикам момчетата да ги разтоварят и тогава можем да седнем, да пийнем нещо студено и да си поприказваме като хората. — Взе един малък термос в едната си ръка и й подаде другата. Тя решително пое ръката му и тръгнаха заедно към павилиона. Както и беше очаквала, Оливър беше мъж, който винаги вземаше инициативата. Беше много доволна, че прехвърли всичко в негови ръце.

Както Оливър се надяваше, Комптън Пърлу спечели първата топка и Стив смело реши да удря пръв. Когато Майк пое отбраната, Оливър започна урока.

— Няма да ти е много трудно, защото днес поне можеш добре да различаваш двата отбора. Всички хубави, мускулести чернокожи мъже са гостите, а нашият отбор — на Комптън Пърлу — са жалки застаряващи бледолики мъже, които виждаш на пейката до себе си. — На Оливър му беше трудно да говори весело. Кристи го смущаваше. — Майк и Стив откриват удрянето на топката, затова коленете и на двамата треперят. На тревата са седнали редовните посетители. — Оливър посочи към старец и куче, едно момиченце и съвсем малко детенце. — Винаги събираме цели тълпи в Комптън Пърлу.

— Значи Къртис е питчър?

— Хвърля топката. Точно така. Виждаш ли колко бързо схващаш?

— Значи Къртис хвърля топката на Майк и Майк я УДРЯ?

— Не е вероятно, макар и да е възможно. Все едно прасетата да можеха да летят. По-вероятно е Къртис да хвърли топката на Майк и тя или ще го удари по главата, или Майк ще се заклати и ще я пропусне, но да видим. Гледай сега.

Къртис се върна, както им се стори цели километри назад, и хвърли топката със замах. Силен вик се чу откъм чернокожите, които размахаха ръце. Един, облечен с лекарска бяла престилка, мъж поклати глава. Къртис отново хвърли топката и истински се ядоса, когато Майк я удари. После хвърли трета топка, а Майк дори не се и опита да я удари, просто се върна обратно в павилиона.

— Не съм сигурна, че разбирам какво се случи. — Кристи не проявяваше абсолютно никакъв интерес какво става на терена.

— Много просто. Къртис хвърли топката, Майк стигна до границата и му посочи към павилиона, като идеално заби вътрешна топка и изби вътрешната пръчка на вратата.

— Моля? Оливър сияеше.

— Той е аут, Кристи. Направо е аут. Изгубихме една от четирите врати.

— Искаш да кажеш, че още три пъти няма да му се отдаде възможност ли?

Оливър пак й се усмихна развеселено.

— Знаеш ли, Кристи, много е горещо, за да говорим за крикет. Защо да не пийнем по чаша вино, а ти да ми разкажеш как се справяте в Бокхемптън. Остави играта. Ако чуеш, че някой колебливо ръкопляска, ръкопляскай и ти. Ако видиш някой от белите мъже да напуска игрището и нещастен да сяда зад павилиона, ръкопляскай малко по-силно, но в никакъв случай не го заговаряй. Това е горе-долу всичко, което трябва да знаеш за етикета при крикет. — Напълни чашата й. Ръцете му трепереха и той разля малко вино на тревата.

— И така, харесва ли ви нашата къща?

— Бокхемптън ли? Прекрасна е. Направо се влюбих в нея. Струва ми се, че бих могла да прекарам целия си живот тук. Това е най-хубавата ни почивка и просто не мога да се начудя на късмета, че ви намерихме.

— И аз си мисля същото. В момента работя върху една идея, която вероятно ще ми даде възможност да остана по-дълго в Северна Каролина. — Оливър умираше от желание Кристи да научи за новото му начинание.

— Наистина? — Очите на Кристи светнаха. — Разкажи ми.

— Работя с телевизионен продуцент върху идеята да направим една серия от шест епизода, което би било нещо като пътеводител за Южните щати, но може да се ограничим само до крайбрежието на Северна и Южна Каролина, още не сме решили точно. Бих искал англичаните да усетят истинския дух на Юга. Ще има по малко история, култура, ще разкажем за хората, които живеят в Стария Юг, но нямам намерение да правя нещо подобно на „Отнесени от вихъра“ и да разказвам за къщите в колониален стил. Желанието ми е да покажа нещата, каквито са — доброто и лошото, какво означава да бъдеш южняк. Има нещо, което ги отделя от останалите щати, но още не мога да го определя…

— Разбирам какво искаш да кажеш…

— Знаех, че ти ще ме разбереш. За повечето англичани Щатите са или Ню Йорк — ужасен град извън закона, в който на всяка крачка срещаш наркомани, или мислят, че е огромна пустиня, в която живеят неграмотни селяндури, или смятат, че в Калифорния се отглежда само люцерна и живеят филмови звезди. Искам да им покажа истината. Само ако мога да напипам онова, което прави Юга толкова различен…

— Корените.

— Моля?

— Хората в Южните щати живеят с чувството, че имат корени. Това е истината. Ние не сме като странстващите северняци. Знаем точно откъде идваме, какви сме и където и да отидем, си оставаме такива, каквито сме, носим в себе си усещането за дом, за традиции и за корените си. Всъщност южняците никога не са щастливи, когато са далеч от дома си. Искам да кажа за по-дълго време. — Колкото и да бе странно, Кристи никак не я бе грижа колко далеч се намираше от дома си.

— Тъкмо за това трябва да бъде филмът. Може би просто да поговоря с хората какво мислят за Юга, за домовете и традициите си. Има няколко възможности. — Защо, по дяволите, й говореше такива безсмислици? — Просто трябва да поработя в каква форма да бъде представено. Може би трябва да намеря някоя важна клечка от Юга — например губернаторът на Северна Каролина или някой друг, който да разкаже за тези неща, да го поразпитам…

— Оливър, идеята ти е чудесна, но не се обръщай към политик! Ние не ги обичаме много и сред тях няма да намериш нито един честен. Трябва да се обърнеш към истински южняк. Защо не, като имаш предвид какъв си, искам да кажа писател, защо да не използваш някой литератор?

— Какво искаш да кажеш? Например кой?

— Ами например някой романист, който пише за Юга и произведенията му са пропити с южняшкия дух. Някой като Пат Конрой или може би Рейнолдс Прайс. И двамата са чудесни писатели, с тях можеш да обсъдиш литературните традиции на Юга, би могъл да сравниш стила им със своя… — Гласът й заглъхна. Тя искаше Оливър да разбере, че тя знае колко добър писател е, че е прочела книгата му, че е научила за Луиз и е съгласна с разсъжденията му за любовта. Искаше да го увери, че всичко щеше да бъде наред. Но не бе в състояние да каже каквото и да било. Оливър се взираше в нея, седнал бе много близко, така че тя виждаше бръчиците на лицето му, когато се усмихнеше, кожата около светлосините му очи се набръчкваше леко и правата му коса падаше върху челото му. Несъзнателно тя започна да го имитира, вдигаше ръка към косата си, когато и той го правеше. — Е, разприказвах се, без да знам как се пишат книги и как се снимат филми, всъщност ти си истинският професионалист. По-добре да се съсредоточа върху играта и да престана да те съветвам какво да правиш. По-добре да млъкна, нали?

— Кристи, продължавай да говориш. Смятам, че инстинктивно разбираш какво ми е нужно и не мога да ти опиша колко полезно е за мен…

— Оливър! Готви се! — Оливър се обърна. Толкова задълбочено разговаряше с Кристи, че съвсем бе забравил за крикета. Стив беше аут, Къртис го бе извадил от играта с чист удар и сега той пристъпваше унило към тях. Едуард бе влязъл на мястото на Майк, така че Оливър щеше да влезе, когато Робъртс излезеше. Резултатът беше четиринайсет на две.

— По дяволите, не биваше да се разбъбрям, а да внимавам в играта! Не забравяй нито една мисъл, която ти хрумне, след мача ще си поговорим. По-скоро, когато ме извадят, което сигурно ще е скоро. Добре игра, Стив. — Изръкопляска шумно, Кристи последва примера му.

— Проклето черно копеле — мърмореше Стив. — Всъщност това трябва да направи този, който хвърля топката.

Наложи се Къртис три пъти да хвърли топката, за да извади Гейвин Робъртс.

— Стискай ми палци — прошепна Оливър на Кристи. — Ако наистина имам късмет, ще се върна след десетина минути. Пази ми мястото. — Тръгна към игрището и поздрави Едуард Арейбин като размаха шапка. Поне двамата с Еди бяха по-високи, би трябвало да им провърви. Искаше да се представи добре. Резултатът бе шестнайсет на три, играчите от Западните Индии се бяха успокоили и с право бяха доволни. Джоуъл Гарнър беше фийлдър8, толкова се бе отпуснал, че лежеше по гръб на тревата и убедително се преструваше на дълбоко заспал.

Къртис събра фийлдърите около себе си, така че Оливър се намери обграден от трима. Джоуъл лежеше далеч, затова никой не можеше да го чуе дали хърка, или не. Оливър улови една единична топка, Едуард се приготви да я посрещне. Къртис се изтегли дълбоко назад, като търкаше топката в слабото си бедро. Топката се удари в ръба на бухалката на Едуард и прелетя в ръцете на ухиления вратар. Откъм павилиона се чуха въздишки на разочарование, Едуард излезе елегантно и зае мястото на Оливър на тревата до Кристи.

— Браво, Едуард, беше чудесно.

— Играх ужасно, но все пак ти благодаря, Кристи. Мисля, че сега всички залагаме на Ол.

— Много е добър, нали?

— Фигурата му е добра. Стреля добре с левия крак. Би могъл да играе и защитно. Трябва да издържи до петдесет.

— Няма ли да стане скучно? Дали ще може да се справи?

— Ще се справи, как няма да се справи. И Къртис го знае. Много е задушно. Радвам се, че излязох, там щеше да ми се спука сърцето.

Кристи гледаше Оливър като хипнотизирана. На слънцето тъмнозлатистата му коса блестеше, много елегантно изчакваше всяко хвърляне. Едуард си отвори кутия с бира и допълни чашата на Кристи с вино.

— Браво на теб, че се ангажира да приготвиш чая и да гледаш проклетата игра. Направи много повече, отколкото се очакваше. Маги никога не идва да гледа или ако дойде, носи купчина с книги и се налага да я сръчкаме, за да й кажем, че мачът е свършил.

— Не мога да си обясня защо, играта е много интересна и толкова… английска.

— Гейб и малкият ще дойдат ли?

Кристи го изгледа изненадано.

— Гейб не ти ли каза, че няма да дойде? Обеща да ти се обади по телефона. Двамата с Джейк заминаха за Девън да видят града, откъдето е неговото семейство. Каза, че това е единственият уикенд, в който може да замине, но само между нас да си остане, Едуард, мисля, че не се интересува много от крикет. Той обича бейзбол.

— Тогава още по-благородно от твоя страна да пропуснеш екскурзията със семейството и да останеш тук, за да ни поддържаш.

— Никога не бих го пропуснала, повярвай ми. — Изрече го толкова пламенно, че Едуард я изгледа с любопитство, но Кристи наблюдаваше мача напрегнато. Очите й не се отделяха от батсмана9. Тя притежаваше всички качества на запалянко.

С напредването на следобеда, батсманите на Комптън Пърлу попадаха под ударите на Къртис и неговите събратя. В пет без петнайсет резултатът беше деветдесет и седем на девет, а Оливър и Чарлс Уикъм-Едуардс бяха отвъд чертата за хвърляне. Луси пристигна и се ядоса, че съпругът й продължава да удря топката.

— Мислех, че идвам точно за чая и мачът ще е свършил. По принцип не гледам как Чарлс се излага. Той не удря топката по-добре от обикновен хамстер. Сега ще трябва да догледам нещастния спектакъл до край. — Луси нямаше защо да се тревожи. Следващата топка бе насочена към Оливър и тя беше последна. Оливър скочи чисто над главите на най-близките фийлдъри и топката се понесе към границата в посока на дълбокия квадрат. Точно когато Комптън Пърлу се готвеше да отпразнува още една точка, дълга черна ръка се вдигна от тревата и Джоуъл Гарнър улови топката от легнало положение. Оливър дори не забеляза, че я е хванал, той гледаше Кристи. Беше време за чай.

Кристи, макар и нова за селския крикет, в уверения си стил се зае със сервирането на чая. Беше много нервна в присъствието на Оливър, но никой не разбра това. Напоследък доста привикна да крие чувствата си. Всички играчи, с изключение на Стив Мейкпийс явно предпочитаха да нагъват салата с пилешко и да бъбрят с Кристи, вместо да обсъждат мача. Стив ги разбута и се опита да попречи на съиграчите си да пият бира, но насърчаваше противниковия отбор да пие и го убеждаваше да изиграят още една игра. Всички знаеха, че единайсеторката на Къртис щеше да ги размаже, дори чернокожите да се напият. Оливър стоеше встрани и наблюдаваше Кристи. Тя имаше излъчване на истинска дама — красива и блестяща, елегантна и привлекателна. От време на време тя вдигаше бавно глава като газела, заглеждаше се в павилиона и когато очите й срещнеха тези на Оливър, му се усмихваше мило и свенливо, сякаш се извиняваше, че нарушава спокойствието му.

— Абсолютно изумителна е — заяви Оливър пред Едуард.

— Мислех, че те интересува само видът й отзад.

— Не бъди противен — сряза го Оливър. Горчиво съжали, че направи тази забележка пред Едуард преди Кристи да го е погледнала. Помисли си, че никога повече няма да може да я погледне по същия начин.

— Няма две мнения, че е много по-добра от Джоун Мейсън — съгласи се с него Едуард.

— Как изглежда, съпругът й?

— Гейб ли? Според мен прилично. Не съм съвсем сигурен. Както би могъл да предположиш, той някак попада в сянката й. Все пак изглежда добре. Когато ги видиш двамата заедно, ще кажеш, че са излезли от някой скъп каталог за поръчка на дрехи. Добре оформени тела, коси, за които се полагат грижи, блестящи бели зъби. Нали ги знаеш.

— Тя не само е красива, но ми изнесе цяла лекция за известните литератори на Юга.

— Е, не е глупава. Имам чувството, че Кристи Макарти знае точно какво желае и вероятно го получава. Жалко, че Магс не е тук да се видят.

— Нали? — Оливър наблюдаваше как Кристи разговаря с Къртис. Никога по-рано не беше виждал толкова прекрасна жена, която съзнаваше чара си, но не кокетираше. — Какви са отношенията на семейство Макарти с хората от долината?

— Смятам, много добри. Кристи положи доста усилия, за да се сближи с всички. Не остави нито камък непреобърнат. Наблюдавай я сега с викария. Той я гледа като че ще я погълне.

— Очарователна е. Съчетава непринуденост с пълна недостъпност. Истинско предизвикателство. Като че ли дълбоко в себе си е фатална жена, но е истинска дама и затова не го издава.

— Оливър, ти да не лапна по нея?

— Просто ми е любопитно, Ед. Всички писатели наблюдават непознатите с интерес. Смятам да отида при нея да си поговорим.

— И да я попиташ дали е фатална жена, или дама?

Оливър го изгледа презрително.

— Имай вяра в мен, стари приятелю. Не съм вчерашен.

Кристи не би се изненадала, ако научеше, че двамата мъже я обсъждаха. Разбра го по начина, по който я гледаха, но би била шокирана, ако узнаеше точно за какво говореха.

— Поздравления за готвачката — смънка Оливър зад гърба й. Кристи усети топлия му дъх на тила си.

— Благодаря ти, Оливър. Не е нищо специално — обикновена домашно приготвена храна.

— Там, откъдето идвам, готвенето вкъщи се свежда до изгорени наденички или сандвич с шунка.

— Оливър, смяташ ли, че Маги би искала да чуе думите ти? — сгълча го тя.

— Маги не дава пет пари. Представата й за идеално ядене е да накара някой друг да го сготви.

— Аз обичам да готвя. Смятам, че в готвенето човек може да прояви творчество, е, не творчество като твоето разбира се, но все пак то е проява на индивидуалност.

Мисля, че когато човек готви с любов, това се усеща по вкуса.

— Каква прекрасна мисъл. Когато Маги готви, усещам вкуса на досада. Или нетърпение.

— Надявам се Гейб да не говори така зад гърба ми.

— Сигурен съм, че не го прави. Виж какво, кажи ми нещо повече за идеите си за телевизионния филм. Вероятно бих могъл да се възползвам — ще има надпис „по оригинална идея на Кристи Мур Макарти“ или нещо подобно.

— Няма нужда, Оливър. Истинско удоволствие ще е да мога да ти помогна.

— Умна, красива и скромна, докъде се простират талантите ти?

— А твоето ласкателство? — Изгледа го смело в очите, докато устните й се усмихваха слабо.

— Признавам, постави ме на място. Сега, моля те, остави тая тълпа, ела и седни при мен.

Двамата се оттеглиха на полянката.

— Каза нещо за Джон Рейнолдс…

— За Рейнолд Прайс. Той е сред няколкото съвременни писатели от Юга, които харесвам, и по случайност е от Северна Каролина. Според мен би трябвало да се срещнеш с някои от тях, да чуеш какво ще ти кажат. Струва ми се, че ще трябва да хванеш Рейнолдс или други писатели един по един и всеки да те заведе по местата, които за него имат голямо значение, в които се чувства истинския живот на Юга. Така филмът няма да се превърне в още една туристическа разходка из известни места. Разбираш ли ме?

— Абсолютно.

— Идеята е, че след като ти самият си сериозен писател, усещаш реалния живот и чувствата на хората — какво действително става в душите им. Не би било зле да разгледаш някой герой от произведение за Юга — да отидеш до остров Дауфуски или до старите поселища Гула, които вероятно не са се променили от сто години. С друг писател бихте могли да поспорите, да обсъждате как стоят нещата в Англия, какви са разликите, приликите… — Докато говореше, свела очи надолу, тя скубеше маргаритки от тревата, но от време на време го поглеждаше изпод тъмните си ресници.

— Значи има прилики?

— Как да няма, разбира се, че има. Тук, в Комптън Пърлу, има много неща, които ми напомнят за дома… за живота на село — всички се познават, усеща се историята, отминалите неща… Тачат се моралът, семейството, ценностите… Чувството, че се опитваш да живееш живота си както желаеш… Ти най-добре разбираш какво ти казвам, Оливър. Ти си част от всичко това. — С разперените си ръце като че искаше да обхване цялото село.

— Кристи, имаш ли планове за утре? — попита тихо Оливър.

— Планове ли? Нищо определено. Нищо, което не бих могла да отложа, ако имаш нужда от мен. Или пък е нещо, свързано с къщата? Ако искаш да се преместя за известно време?

— Боже мой, не! Бих могъл да те заведа на обяд. Иска ми се да поговорим малко повече, да ми подскажеш кои места да посетим, да ми дадеш някоя свежа идея. Имаш ли нещо против?

— За мен ще бъде истинска чест — отвърна тя искрено.

— Защо да не си направим пикник? Мога да взема някои неща… вече ти казах, че обичам да готвя… Може да отидем до онова местенце край реката в Грейт Уишфорд — нали го знаеш, точно над моста, надолу по пътеката?

За миг Оливър я изгледа озадачен и извърна очи. Кристи съжали, че го е споменала. Искаше й се малко да поразтегли правилата на играта, но сгреши, пристъпваше върху тънък лед. Един миг и двамата мълчаха, после лицето на Оливър се проясни.

— Сещам се кое място имаш предвид. Много го обичам. Колко находчиво от твоя страна, че си го открила. Толкова е роман… Пасторално. Точно тази дума търсех.

— Нали? Често ходя там на разходка, приятно ми е да оставам сама с мислите си.

Играчите започнаха да се връщат на игрището и Оливър подаде ръка на Кристи, за да й помогне да се изправи.

— Ако не ти се стои до края на мача и не дойдеш на почерпката в кръчмата, знай, че утре ще те взема от Бокхемптън точно в дванайсет и половина. Ти вземи храна, аз ще донеса вино.

— Няма нужда, Оливър, имам вино в хладилника вкъщи, тоест в твоята къща, а ти ще бъдеш уморен след мача. Аз ще подготвя всичко, утре ще се видим. Надявам се остатъкът от следобеда да мине добре. Смятам, че игра… прекрасно.

— Много сте любезна, госпожо Макарти. Радвам се, че днес се върнах да играя, но не само заради крикета. Беше направо знак на съдбата. — Докосна устни до ръката й и се отдалечи, за да заеме позиция на защитник.

Кристи не остана до края на мача. Не разбираше всичко, пък и нямаше интерес към играта, дори и на нея й стана ясно как щеше да завърши мачът. Занимаваше я само импровизираният пикник на другия ден. Тази вечер имаше само едно нещо, което желаеше да направи, и то бе да се подготви за него. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че най-после се влюби. От пръв поглед се влюби в Оливър Калахан.

Оливър също се замисли. Идеята, която му даде Кристи, щеше да го спаси пред Дани Бужевски. Но той я интерпретираше малко по-различно от нея. Последното, което желаеше, бе да се мъкне из тютюневите полета на Северна Каролина с някой полуакадемичен американски литературен ентусиаст. Онова, което щеше да направи впечатление във филма, бе да покаже Юга от различен ъгъл, да пътува с човек, който действително го познаваше и обичаше, който произхождаше от Юга. Диалогът между Оливър и събеседника му трябваше да бъде весел, шеговит, двамата да представят различията между английската и американската култура. Понякога щяха да спорят, друг път — да се шегуват, щяха да си обясняват взаимно някои неща и ако се случеше спътникът му да бъде изключително красива и очарователна жена, това щеше да се отрази чудесно на рейтинга сред зрителите. Оливър възнамеряваше да се превърне в звезда и на всичкото отгоре да прекара много време с Кристи Макарти.

Търпението на Стив Макпийс се изчерпваше с издължаването на сенките от следобедното слънце. Резултатът беше седемдесет на нула и Стив вече не знаеше на кого да подаде — на нападателите или на защитниците си. Когато преподобният Мартин Уърт не успя да хвърли успешно топката и каза на капитана си: „Този път май наистина сбърках“, Стив забрави, че говори със свещеник и отбеляза горчиво:

— Прав си, Мартин, той не разбра за шест или за четири да те удари.

Най-после мачът свърши. Оливър, унесен в мисли за Кристи и избирайки каква любима сентенция да изрече, когато щяха да го интервюират като известна личност, изпусна топка, която и синът му Артър би уловил.

— Съжалявам, Стив. — Сви рамене. — Смятам, че е от промяната на климата, трябва да съм се простудил.

— Колко топки въобще успя да уловиш, Оливър — смъмри го Стив с отвращение и заобиколи зад павилиона, за да изтрие очите си. Имаше навика да приема нещата прекалено сериозно и Оливър предположи, че на другата сутрин поне десет души от Комптън Пърлу нямаше да получат вестниците си.

След като пийнаха в „Лисицата с жартиерите“ и за щастие сметката бе платена от победителите, Едуард и Оливър се прибраха в старата плевня, където хапнаха хляб и сирене и си сипаха по едно. Оливър нямаше намерение да обсъжда плановете си за Кристи, докато тя не дадеше съгласието си, а Едуард искаше да го разпита за Маги, а не да говорят за американците.

— Как прекарва Магс?

— Забавлява се. Не върши нищо, освен да лежи по гръб на слънце и да критикува материалите ми. Това е любимото й занимание.

— Не бива да я съдиш, Оливър. Напоследък й дойде много, има нужда от почивка.

— Съвсем не я съдя! Тя ме съди, не мога да кихна, без да ми отправи злобна забележка как бих могъл да го направя по-добре.

— Тя е чудесна жена. Не съм сигурен дали напълно я оценяваш.

— Престани да ми говориш като баща ми. Магс е добра и се разбираме чудесно. Само че понякога се държи като дърта крава и не си дава сметка колко съм напрегнат за този телевизионен филм. Имам нужда и от малко подкрепа. Аз съм този, който работи от сутрин до вечер и издържа семейството.

— Чак сърцето ми се къса.

— Ти си си добре, Еди. Живееш си прекрасно сам, не те е грижа за света, на свободна професия си, ако искаш, можеш да не си лягаш цяла нощ, ако искаш да си поговориш с някого, никой няма да ти попречи. Ако искаш, можеш да играеш крикет цял уикенд и всеки уикенд, няма кой да ти мърмори! Нямаш представа колко е трудно да имаш жена и семейство.

— Говориш ми пълни глупости. Ти пък нямаш представа какво е да се прибереш и да бъдеш сам в празната къща, няма кой да те похвали за дребните ти победи, нито да те успокои заради малките неуспехи. Какво значение има дали играя крикет по цял ден, след като няма кой да се зарадва, ако направя сто точки?

— Е, Маги не би те поздравила. По-скоро би казала „Сто точки ли? Ти самият изглеждаш като сто точки“. Ей така ме подкрепя и окуражава жена ми.

— Тя просто се опитва да те държи във форма, стари приятелю, и много добре го прави.

— Алек Боунс.

— Какво?

— Така й викам — Алек Боунс.

— Не ти ли се струва, че е доста странно за гальовно име?

— Съвсем не. Много й подхожда. Умна и ленива. Това са двете й най-силни характерни черти.

— Знаеш колко съм привързан към Маги, Оливър. Тя е чудесна и няма да ти позволя да говориш против нея.

— Да не би да съм казал нещо? Има ли още в бутилката, стари приятелю?