Близки непознати

Трета глава

Бележка, оставена в кантората на Гейб — „Уинклър Бароус“, Шарлот, Северна Каролина.

Маги се облегна на вратата, изчаквайки Оливър да свърши разговора си по телефона, като му правеше знаци да приключва. Той лежеше на пода на кабинета си и ритмично свиваше коленете към гърдите, опитвайки се да изпъне кръста си. Заради болките в гърба Оливър се смяташе за мъченик и прекарваше много време на пода или върху масата на масажиста. Неотдавна бе усетил нова болка във врата. Когато се оплака на Маги, тя му отвърна, че нищо му няма.

— Трябва да привършвам, Питър. Жената ми прави физиономии. Изправен съм пред една домашна криза и трябва да се справя с нея. Това е то да си необходим. — Изпъна единия крак над главата си, понеже някой му беше казал, че болката в гърба му идваше от подколянното сухожилие. — Маги ли? Добре е, прекрасно дори. — Маги му изпрати въздушна целувка. — Изпраща ти поздрави… Непременно ще й предам. — Прати въздушна целувка на Маги от Питър, главният редактор на „Дейли телеграф“. — Да. Вдругиден тръгваме… — Разбира се, че сме готови! Нали ме познаваш, Пийт. Аз съм самата експедитивност. Добре. Тогава ще поговорим. Поздрави.

Оливър се изтъркаля на пода и сложи слушалката на място.

— Пийт ни пожелава приятно пътуване. Каза също, че очаква първия материал за събота. Ще трябва да започна да пиша веднага щом пристигнем.

— Ол, няма да можем въобще да тръгнем, ако не ми помогнеш малко. В списъка има още поне стотина неща, а ти си се търкаляш тук и Бог знае какво правиш…

— Магс, аз работя. — Оливър направи обидена гримаса. — Все пак аз съм този, който печели хляба. Трябва да осигуря храна за децата ни и да се грижа за дълготрайните ни интереси…

— Добре, разбирам, но дори не си подредил кабинета — Маги разпери ръце и посочи бъркотията, — остава ни само още ден и половина, за да свършим всичко. Помолих Лия да подреди багажа на децата и да оправи леглата, госпожа Мейсън ще дойде, след като тръгнем, но ти трябва да се справиш с тази стая, трябва да си приготвиш багажа и…

— Маги, боя се, че ти ще трябва да свършиш всичко това вместо мен. Пийт току-що ми каза, че утре следобед трябва да бъда на събранието на редколегията. Искат да видят плана и Пийт казва, че трябва да бъда там, в случай че някой се опита да провали работата… — Сега със сгънатото си коляно се опитваше да докосне пода. Маги го гледаше безизразно.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че утре ще заминеш за Лондон? За бога, Ол, в осем часа в петък трябва да бъдем на Хийтроу! Как ще заминеш утре? Това означава, че ще се върнеш чак вечерта! Знаеш, че трябва да натоварим колата, а аз не мога…

— Помислил съм и за това. Понеже ще тръгна, след като свърши редколегията, трябва да бъда тук до осем вечерта. Ще замина с влак, за да нямам проблеми с движението. Трябва да тръгна много рано, защото преди редколегията ще се срещна с новото момиче на обяд и заедно ще обмислим идеите ми, понеже после тя ще ги редактира. Ти само ще трябва да ме вземеш от гарата и тогава ще свършим всичко заедно…

Маги най-после се отпусна и седна на пода.

— Ол, не постъпвай така с мен. Не мога да го понеса. Ти май се шегуваш, нали?

— Маги, как си представяш, че въобще можем да си позволим това развлечение? Ако не беше „Дейли телеграф“, нямаше да заминем. Не мога да се обърна към Пийт и да му кажа: „Съжалявам, шефе, но не мога да дойда на редколегията, защото Магс иска да седя върху куфарите, докато тя ги затваря“, нали, скъпа? — Маги поклати глава недоумяващо. — Това не е някакво обикновено материалче от осемстотин думи за рубриката „Живот в провинцията“, което ще плати пътуването, нали? Искам да кажа, че колкото и добра воля да имам, скъпа, тъкмо ти каза, че не искаш да работиш през следващите няколко месеца… но все пак някой трябва да го прави… Това е работа, Маги. Знам, че ти е много трудно да го проумееш в положението си на неработеща дама, но аз имам известни задължения… Хайде, Маги, нали сме един екип, помниш ли?

— Екип, как не. Ти заминаваш и се забавляваш, докато аз върша цялата работа. Екип! Ако има нещо, с което не мога да се примиря, Оливър, това е, че се отнасяш така снизходително с мен, сякаш съм идиот, който никога през живота си не е работил. Непоносим си. Просто не мога да повярвам, че постъпваш така. Не мога да си обясня защо се омъжих за теб. Никъде не искам да заминавам. Направо не си заслужава.

Оливър, който все още се подпираше на пода, й се ухили.

— Знаеш ли колко си сексапилна, когато дишаш така тежко. Искаш ли да го направим набързо тук или предпочиташ да се качим горе и да се любим пълноценно?

— Гледай си работата, Оливър.

— Аааах… бедничката. Бедната Маги.

— Ти никога нищо не приемаш на сериозно, нали? Никога не мислиш за другиго, освен за себе си. Въобще не слушаш какво ти говоря.

— Чувам те, чувам те, Маги — каза Оливър многострадално, докато продължаваше да прави упражнения с коляното.

— Не е едно и също, Ол. Може да ме чуваш, но въобще не ме слушаш. Тръгвам. Не мога повече да гледам самодоволната ти физиономия, подлец такъв!

Той протегна ръка.

— Вдигни ме, скъпа…

— Сам се вдигни — сряза го Маги. — Омръзна ми, Оливър. Ти си мързелив, негодник и егоист.

— Последно, искаш ли да се любим?

— Искам да те убия, но всъщност трябва да изчистя печката. — Тя затръшна вратата на кабинета му и слезе в кухнята, за да се оправя със старата печка.

— Много си хубава, когато си сърдита! — извика Оливър след нея.

Най-после Оливър дойде да й помогне. Около единайсет часа вечерта остави купчина книги върху кухненската маса. Маги чистеше сребърните прибори, гневът и малко беше стихнал.

— Магс, когато редиш багажа, сложи и тези книги, нали няма да забравиш? Помисли и от кои дрехи ще имам нужда. В Лорънсвил едва ли ще има книжарница, затова искам да взема тези книги, защото ми трябват. Ще запомниш, нали?

— Ще запомня, Ол. — Не го погледна, а гласът й беше леден.

— Добре. Хайде да се поразвеселим, да пийнем по едно уиски, а аз ще направя списъка, който искаше.

Седнаха в малкия кабинет и стояха до ранните часове на четвъртъка, докато подготвяха справочник на Бокхемптън и Солсбъри за семейство Макарти. Опитаха се да обяснят ясно как да запалят печката, ако неочаквано изгасне, как да използват факса и да включват телефонния секретар, къде се намира кутията с бушоните — нито Оливър, нито Маги успяха да си спомнят, затова се наложи да претърсят къщата, за да допълнят тази точка. Оставиха им и дълъг списък на важни телефонни номера на приятели, лекари, водопроводчици, застрахователни компании, сервизи и други, важни за нормалния живот в Бокхемптън Хаус. Маги добави списък на магазините, които им препоръчваше, както и местните ресторанти, които предпочитаха с Оливър. Когато най-после си легнаха, Оливър изгаси светлината и изрече самодоволно.

— Виждаш ли, Магс? Почти всичко е направено. Утре, можеш да се смяташ за свободна и да си направиш косата.

— Да, точно така! Знаеш ли какво имам да правя утре? Трябва да изчистя градината, да довърша лъскането на среброто, да закача пердетата, да изкъпя кучетата, да си приготвя багажа, както и твоя. Между другото, откъде ти дойде идеята да си направя косата?

— Може би е необходимо. Сигурно ще станеш по-хубава, ще личи, че се грижиш за себе си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? Да не би да се смяташ за Божи дар за жените?

— Хайде, Магс. Беше шега. Престани да се заяждаш. Животът не е толкова лош, а ти се самосъжаляваш…

— Аз да се самосъжалявам! Съвсем не, Оливър. Чест е за мен, че съм неплатена домашна прислужница. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие. Гледам на това като на призвание, честна дума. Никога не съм очаквала нещо повече! Понякога лежа будна и си мисля колко съм щастлива, че се омъжих за теб. Не, за това, че някога си ми изневерявал или си постъпвал подло. Не, ти не си способен на подобно нещо. Ти си образец на предаността, ти си умен, добър, помагаш ми да делим цялата отговорност за живота вкъщи и е удивително, че оценяваш бледите ми нещастни опити. Редовно падам на колене и благодаря на Бога за това, че ми е дал теб. Наистина. Ти си истински Божи дар. Направо чудо. Огромно чудо, дадено от Бога.

Лежаха мълчаливо един до друг в голямото легло с балдахин. Оливър не можа да се въздържи да не каже последната си дума.

— Според мен сарказмът ти поддържа пламенността на отношенията ни, Маги — изрече тихо той.

— Моят сарказъм? За бога, Оливър, точно така. Сега вече наистина прекали. Няма да мръдна и пръста си за теб. Ти никога не си оценявал нищо, което правя, нито пък с колко работа съм затрупана…

— С колко работа? Защо не помислиш аз колко много работя? И какво признание получавам?

— Защо ти е признание? Когато пишеш, ти вършиш точно онова, което желаеш, и то просто е удобно извинение да не се занимаваш с нищо, което не желаеш да правиш. — Тя започна да го имитира. — „Извинявай, Магс, бих искал да ти помогна, обаче съм потънал до гуша в работа.“ „Извинявай, Магс, бих искал да окося тревата, но срокът ме притиска“. „Извинявай, Магс, наистина бих искал да приготвя вечерята, но имам среща с новата мадама от редакцията“, „Извинявай, Магс, с най-голямо удоволствие бих сменил пелените на Артър, но болките в гърба ме свиха отново!“ — Маги вече седеше в леглото и крещеше.

— Престани за минутка, можеш ли? Да не би да искаш да събудиш децата?

— Разбира се, че не! Нали би било ужасно, ако се наложи ти да ги сложиш отново да спят?

— Има много жени, които биха дали мило и драго да имат твоя живот, Маги.

— Така ли? Ами нека да заповядат — готова съм да се разменя с тях! Искам да те попитам какво му е толкова хубавото на моя живот?

— Това. — Ръката на Оливър изведнъж се промъкна под горнището на пижамата, което бе облякла Маги.

— Само ти си мислиш така. Смяташ, че да спиш с мен е компенсация за цялата гадост, с която трябва да се примирявам, така ли? — Маги се опитваше да се дръпне от него и гневът й да не стихва. — Ти имаш прекалено високо мнение за себе си, наистина се мислиш за неотразим, нали? Добре, искам да ти кажа нещо, Оливър Калахан, ти не си единственият мъж, с когото съм спала и нямам представа какво те кара да си въобразяваш, че си най-добрият. Луиз ли ти го каза? — Докато ръцете на Оливър я опипваха, гласът й стана гърлен, тя изричаше думите набързо, като ги отделяше с непривични паузи. — Ти се ласкаеш… Наистина… Понякога се чудя защо въобще трябва да спиш с мен. Ти и без това си прекарваш времето чудесно. Може би… и по-добре.

— Защо просто не млъкнеш и не ме оставиш да продължа? — изръмжа Оливър и започна да я целува по врата, беше хванал гърдите й, а с коляно бе затиснал бедрата й.

— Сега пък не ми позволяваш… и да говоря? — изпъшка Маги.

— Точно така. Престани. Искаш ли да направим експеримент и да видим дали е възможно да държиш устата си затворена в продължение на пет минути.

— Дотам ли стигна, че само пет минути ти трябват, за да свършиш? Истински рекорд! При това положение не знам дали ти си човекът, който би трябвало да говори за експеримент! — подигра го тя.

— Млъкни, по дяволите! — Оливър я хвана за косата и я дръпна назад така, че вратът й се откри. Ръцете му отново се плъзнаха под юргана и хванаха грубо бедрата й. Маги преплете крака около кръста му и забрави всичко за разправията, за Луиз и за известно време за Едуард.

Около четирийсет минути по-късно тя си спомни колко работа й предстои. Оливър хъркаше. Смушка го с лакът в ребрата.

— Какво има?

— Ол, казвала ли съм ти някога какъв великолепен съпруг си? И какъв невероятен любовник?

— Всъщност да, казвала си ми го. Беше отдавна, но си го спомням съвсем ясно.

— Е, добре, излъгала съм те. — Маги се усмихна на себе си в тъмнината. Последната дума беше нейна. Обикновено я казваше, макар и късно.

Въпреки заяжданията на Маги, в късния следобед в четвъртък по-голямата част от работата бе свършена благодарение на обединените усилия на Маги, Лия, Джоун Мейсън и Бил Гордън и въпреки опитите на Артър да разваля всичко, което бавачката бе направила. Оставаше още да се подредят куфарите, но Маги реши да го направи, след като децата си легнат и тя вземе Оливър от гарата в Солсбъри. Преди да си тръгне, Джоун Мейсън — жена, чиято способност за тежка работа беше легендарна в долината, направи на Маги чаша чай.

— Хайде, госпожо Калахан, седнете, за да си отпочинат краката ви. Ще дойда утре сутрин, след като тръгнете, ще мина килимите с прахосмукачката, ще довърша това-онова, ще приготвя обяд и вечеря на семейство Макарти, така че да не пазаруват още първия ден.

— Не знам какво щях да правя без теб, Джоун — отвърна Маги искрено. — Има ли нещо, което би искала да ти донесем от Америка?

— Едва ли, госпожо Калахан. През последните петдесет години успявам да намеря всичко, което ми трябва, или тук, или в града. Не знам какво има в Америка, което да го няма в Солсбъри…

— Вероятно си права — отвърна Маги с усмивка. — Добре, ако все пак се сетиш за нещо, каквото и да било, само кажи… Имаш телефона ни там, нали?

— Залепен е на хладилника. Сега защо не отидете да си полегнете, госпожо Калахан?

Маги кимна. Опитвала беше, но така и не успя да убеди Джоун Мейсън да я нарича Маги, въпреки че една Коледа, когато Оливър я покани да остане на чашка шери, тя се обърна към него с „господин Оливър“ и се изчерви като момиче. Обясни, че като кажела „господин Калахан“, винаги се сещала за покойния Ленърд Калахан — чичото на Оливър и затова все още не можеше да се обърне към друг по същия начин. Джоун Мейсън явно е била много привързана към чичо Лио.

Маги наблюдаваше как Джоун върти педалите на велосипеда си по пътя, после извика Лия.

— Можеш ли да останеш тук и да наглеждаш децата, докато отида да взема Ол, Лия? Той трябва да пристигне към осем часа, но ще се обади, преди да тръгне.

— Не се тревожи, Маги. Багажът ми е готов, бих могла да остана да спя тук, ако не възразяваш, тогава госпожа Мейсън няма да се безпокои за апартамента утре. — Лия беше дошла в кухнята да вземе чая за децата.

— Чудесно, Лия, много ще ми помогнеш. Виж какво, ще отида да полея розите още веднъж, извикай ме, когато Ол се обади. — Маги целуна Лили и Артър по главите и излезе в градината.

Беше прекрасен летен следобед, наистина топъл и Маги постоя малко да се порадва на последната вечер в Бокхемптън. Градината изглеждаше много по-добре. Бил Гордън, свадлив и особняк старец, който постоянно мърмореше защо „онези в Уестминстър“ трябвало да връщат отново смъртното наказание, имаше златни ръце и винаги, когато го извикаха, градината като че ли разцъфваше. Откакто се преместиха от Лондон, решиха да планират почивката си не през лятото, а през пролетта, тъй като и двамата с Оливър обичаха летата в Уилтшър. Сега, когато Лили поотрасна и през септември щеше да тръгне на училище, нямаше да имат свободата да пътуват в чужбина. Това означаваше, че нещата ще се променят и Маги усещаше, че навлиза в нов период — щеше да води заседнал живот с определена програма, щеше да тича до училището и обратно, животът й щеше да се върти само около семейството, навлизаше в средна възраст и се чувстваше посредствена… Не че не искаше да замине за Щатите, в известен смисъл й се искаше. Седна на въжената люлка на Лили под ябълката и си представи как щеше да изглежда градината след месец, когато любимите й рози разцъфнат, както и ароматният грах, който двете с Лили засадиха. Въпреки спокойната вечер, изпита някакво предчувствие. Чувстваше се неудобно с Оливър, повече от когато и да било. Отношението му към нея се променяше незабележимо. По-рано, когато му се сърдеше, той или правеше опити да се пошегува, за да й мине, или млъкваше. През последните няколко седмици почти нямаше случай да не се скарат и разправиите им по-скоро охлаждаха, отколкото изглаждаха проблемите им в леглото. Това, че щяха да прекарат два месеца сами, не предвещаваше нищо добро. Колкото повече се караше с Оливър, толкова повече мислеше за Едуард. Не беше го виждала откакто беше на вечеря при него. Предишната седмица се сблъскаха в хлебарницата, но Маги изхвръкна от магазина набързо, като едвам изрече някакво извинение през рамо. Едуард я изгледа озадачен, не точно обиден, но наистина малко смутен. След това разтреперана прекара десет минути в колата си, а оттогава той не се бе обаждал по телефона. Маги бе сигурна, че дори не се бе опитвал да я търси, защото оставяше телефонния секретар непрекъснато включен, в случай че той позвъни. Погледна часовника си. Шест без петнайсет — трябваше да се размърда, за да свърши всичко, докато Оливър се върне.

Един час по-късно чу Лия да я вика, пусна маркуча и се затича да се обади.

Когато се втурна в къщата, Лия я изгледа разочаровано.

— Новините не са добри, Маги.

— Какво? Да не би да му е станало нещо?

— Не, добре е. Забавил се е.

— Ол? Здравей. Къде си?

— Все още в града, Магс. В редакцията.

— Ох, Оливър. Защо?

— Тук стана голяма бъркотия, Магс. Съжалявам, скъпа, налага се да направим още една редколегия. Тази вечер, по-късно. Пийт запланува второ събрание. — Гласът му трепна. — След това пък трябва да вечерям с Пийт и някакъв глупак от телевизията — има възможност да направим телевизионна серия, Магс. — Сниши глас. — Точно сега не мога да ти кажа повече, ако ме разбираш. Още е много рано. Идеята беше на Пийт, не искам да изпусна толкова добра възможност. Искат да направя шест серии за Южните щати, но преди да тръгнем, ще трябва да се видя с продуцента. Такава възможност се случва веднъж в живота. Много съжалявам, Магс. Нищо не ми остава, освен тази вечер да спя тук и да се срещнем на летището. — Маги чу доста силен шум около него, естрадна музика от 70-те години и нечий смях. Изведнъж изстина.

— Оливър? Къде се намираш?

— Нали ти казах? В редакцията, в кабинета на Пийт. — Оливър държеше слушалката, здраво стиснал зъби и затворил очи, за да не гледа препълнената кръчма. — Всички са тук — искат да променим приложението в таблоидно, нали знаеш, да стане като на „Таймс“, но всичко е доста сложно. Налага се да остана, Магс. Питър настоя. Млъкнете, де! Дори не чувам какво говоря!

Маги чу, че шумът малко утихна.

— Оливър, не виждам защо трябва да оставаш. Можеш да се върнеш с колата и по-късно. След вечерята. — Оливър въздъхна шумно.

— Маги, не мога. Не знам кога ще свършим, нали ги знаеш какви са тези от телевизията? Но така или иначе не взех колата, забрави ли? Виж какво, ще се реванширам. Утре вечер, когато пристигнем в града, двамата с теб ще излезем и ще отидем в най-хубавия ресторант в Лорънсвил. Съгласна ли си? Наистина съжалявам, скъпа. Давам си сметка, че те оставям в критичен момент, но това тук е важно. Представи си какъв удар ще мога да направя в телевизията. Сигурен съм, че Лия ще ти помогне.

— Да. Прав си — отговори бързо Маги. Тя осъзнаваше прекрасно, че Оливър я лъже, цялата история или поне част от нея бе лъжа.

— Виж какво, ако толкова ти пречи, ще откажа вечерята.

— Недей. Не желая да се връщаш. — Вече искаше само разговорът да свърши.

— Магс, ще ти се обадя, когато отида в апартамента, съгласна ли си?

— Не се обаждай, ще включа телефонния секретар. Ще се помъча нощес да поспя поне три часа.

— Значи ще се видим утре в осем часа на Терминал 3, „Юнайтид Еърлайнс“.

Маги пак чу силен смях.

— Сигурен ли си, че си в редакцията, Оливър? — Даде му последна възможност, идеше й да му затвори телефона.

— Разбира се, да не съм изкуфял, Магс. Само че около мен има много хора.

— Добре. Оливър, къде е паспортът ти?

— Паспортът ли? А, да, при мен е… Май съм го пъхнал в чантата. За щастие. Ти само вземи билетите.

— Значи си го сложил в чантата си? Колко странно. Ето, това е късмет. Или предвидливост.

— Да. Магс, опитай се да се наспиш, обещаваш ли? Ще ти се обадя, ако не е много късно. Наистина съжалявам, че не съм при теб, за да помогна. Много още ли ти остава?

— Всъщност не. Почти всичко е свършено.

— Магс, ти си страхотна. Обичам те. Много целувки. Нямам търпение да дочакам до утре.

Маги не отговори. Стомахът й се сви на топка така, че не смееше да промълви нито дума повече.

— Чао.

— Довиждане, скъпа.

Оливър затвори слушалката на автомата и усети гадене. В кръчмата „Орелът и детето“ беше шумно както винаги и той осъзна, че Маги щеше да се досети, че не се намира в кабинета на Питър. Истината беше, че след около час щеше да отиде в редакцията да вземе Пийт. Оливър се прокле. Разполагаше с прекрасно и основателно извинение, че няма да се върне в Бокхемптън. Защо излъга Маги? Защо й каза, че е запланувано второ събрание на редколегията? Никога в „Дейли телеграф“ не се провеждаха две редколегии, събиранията се свикваха само по предварително определен план, а Маги знаеше повече за „Дейли телеграф“ от много тъпаци, които работеха там… Не можеше да разбере защо просто не й обясни за продуцента от Би Би Си и не й каза, че е в кръчмата с няколко приятели, докато изчаква Пийт да се освободи. Винаги когато се чувстваше гузен, той инстинктивно доукрасяваше истината, макар в случая да нямаше нужда от това. Просто му се изплъзна от езика и веднъж изрекъл благовидна лъжа, му беше много трудно да я опровергае. По дяволите. Не искаше да сърди Маги. Искаше да я предупреди, за да не се ядоса за закъснението му, но прекали, излъга я и тя млъкна. Негодник. Сара, новата колежка се промъкна към него, когато той затвори слушалката.

Оливър си мърмореше: „По дяволите, по дяволите, по дяволите…“.

— Мъчно ли й стана на съпругата ти? Неприятности на семейния фронт, а? Да ти донеса ли още една чаша? — гальовно измърка тя.

— А? Не, благодаря, Сара.

— Хайде, Оливър, не позволявай на неприятностите да те сломят. — Усмихна му се и като проява на съчувствие сложи нежно ръка върху рамото му. Тя бе високо момиче, двайсет и няколко годишно, с кестенява коса и широка усмивка, откриваща едрите й бели зъби. Оливър погледна краката й. Не са лоши, каза си, малко равни, той предпочиташе по-голяма разлика между прасец и глезен, но пък й придаваха вид на ученичка. Представи си я с къси сиви чорапки. Напомни му на прекалено израсла капитанка на хокеен отбор. Или по-скоро на дясно крило.

— Извинявай, Сара. Мислех за нещо друго.

— Всички знаем какво ти е в главата, Оли — каза Гюс Бишъп — дебел парламентарен дописник и му намигна, намеквайки за нещо неприлично.

— Е, хайде, принуди ме… Джин и тоник, понеже виждам, че е ред на Гюс да черпи, но тоникът да не е много, Сара, мила…

Сара беше успяла да се вреди на работа в „Дейли телеграф“ случайно, но така добре се беше представила пред Питър Форбс, че той й нареди „да помага“ на Оливър и на други изтъкнати журналисти. Сара дори не криеше факта, че възхищението й бе насочено изключително към Оливър. Още когато се запознаха, му каза съвсем открито, че се надява той да й бъде наставник. Оливър я наблюдаваше както бе застанала до бара и навиваше лъскавата си кестенява коса около пръста си като дванайсет годишно момиче. Ако вечерята свършеше рано, би могъл да се отбие отново в „Орела и детето“ за известна утеха, стига Сара все още да беше там. Маги вече му се разсърди, независимо че бе относително невинен. Ако щеше да се унижава за нещо, поне да имаше защо да изпитва угризения.

Маги затвори. Лия изникна до нея и й подаде чаша, май беше джин с тоник, и Маги я пое.

— Негодник, нали? Какво е направил пак тоя гадняр?

— Всъщност всичко е наред. Остава ми само да подредя куфарите. Няма да правя нищо повече в градината. Тя изглежда добре. Нито пък в къщата. Майната им.

— Маги, може би не би трябвало да го казвам… Но не ти ли се струва, че той си пада малко кръшкач?

— Кръшкач ли?

— Нали разбираш, измъква се… в последната минута те оставя с всичко това…

— Не, Лия. Не е така. Той просто прави онова, което трябва да направи. Такава е работата му, това е всичко. Всъщност почти свършихме. Остава ми само това-онова.

— Както кажеш, ти си шефката — отвърна Лия и сви рамене. Маги обикновено използваше всяка възможност, за да критикува Оливър. — Да сложа ли децата да спят, какво ще кажеш?

— Наистина ще ми помогнеш.

Ръката на Маги остана върху телефонния апарат и щом Лия излезе от стаята, тя набра номер.

— Едуард, Маги е.

— Здравей, скъпа! Смятах, че вече си заминала за страната на свободата. Как беше в онази стара песен? „Моя страна, това е за теб, сладка земя на свободата“ рам-там-там-там… — Тонът му бе съвършено нормален, сякаш бяха разговаряли сутринта.

— Утре рано заминаваме. Едуард, чудех се дали не искаш да пийнем по една чаша за довиждане? Ол е принуден да остане в Лондон, аз много се уморих тук и бих искала да си почина малко…

— С най-голямо удоволствие. Да дойда ли?

— Не, аз ще дойда, ако нямаш нищо против. След около половин час?

— Не се бави. Чакането ме убива.

Маги се качи на горния етаж и пусна душа, преди да се съблече. Пристъпи под течащата топла вода и стоя така известно време. Замисли се дали Оливър не е бил в „Орелът и детето“. Все пак това му беше като втори дом. Тъкмо там се запозна с него още през първия си работен ден в „Дейли телеграф“, беше преди малко повече от седем години. Когато отношенията им станаха сериозни, той престана да я води там. Макар че отдавна не беше ходила в кръчмата, представи си прекрасно дългия бар, подредените покрай него драскачи и мръсната телефонна будка в ъгъла. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Оливър е бил в „Орела“. На Маги й се струваше, че е свикнала с лъжите на Оливър, от които той не можеше да се въздържа и сега си каза, че това вероятно е своеобразен рефлекс. Лъжеше с еднаква непоклатимост както за дреболии, така и за връзката си с някоя жена. Би могъл да лъже и за телевизионния продуцент. Напоследък тя рядко го предизвикваше, понеже се осланяше на собствените си инстинкти, но думите „Лъжеш ли ме? Излъга ли ме за това? Мамиш ли ме?“ звучаха в главата й настойчиво.

На Маги й хрумна, че би било полезно, ако имаше приятелка, която да дойде у тях и да каже: „Боже мой, Оливър се е променил! Почти не можах да го позная! Удивително как се е променил за шест месеца!“, но знаеше, че подобно нещо няма да се случи. Хората правят такива забележки за децата, а не за съпруга на друга жена. Обаче тя нямаше да си губи времето с мисли за Оливър. Той си оставаше постоянен проблем, за който можеше да мисли и друг път. Непосредствената й грижа бе Едуард. Беше нервна, преди да го види, което включваше очакване и вълнение, но се чувстваше напълно решена и това й даваше усещане за кураж. Нахлузи джинсите, една стара риза на Оливър и ботуши, поизсуши косата си с кърпа. Преди да слезе, се отби в детската стая, за да съобщи на Лия, че излиза за час-два.

— Мамо, не бива да излизаш с мокра коса. Ще настинеш — направи й строга бележка Лили. Тя бе практично и сериозно дете с високо развито чувство за отговорност. Артър, зает да дърпа копчетата на блузата на Лия, измърмори нещо неразбираемо.

— Това са бабини деветини, глупавичката ми.

— Не съм глупавичка, аз съм Лили.

— Знам, миличко. — Маги целуна и двамата, и още веднъж прегърна Лили. — Скоро ще се върна. Трябва да свърша някои неща в последната минута.

— Кога заминаваме за Америка?

— Утре, скъпа. Утре сутрин, щом се събудиш и тръгваме.

— Чудесно. Татко ще дойде ли?

— Разбира се. Ще се срещнем с него на летището.

— Той ще ми купи ли подарък?

— Може би. Спете добре, сладурчета.

На излизане Маги хвърли дрехите, които току-що беше свалила, а също и тези на децата в пералнята и я включи. Нямаше смисъл да оставя и пране на Джоун, освен всичко друго. Извади бутилка шампанско от хладилника. Сутринта бе купила две — една да остави за „добре дошли“ на семейство Макарти и една да изпият с Оливър в последната си вечер в Бокхемптън. Жалко. Оливър загуби, Едуард спечели. Докато караше към къщата му, тя видя Имоджин със Самсон и свали стъклото.

— Утре заминаваме за Щатите, Модж. Ще се видим след няколко месеца.

— Разбира се. Къде си тръгнала? Ако искаш се отбий при мен да се чукнем за довиждане.

— Може би. Ако имам време. Имам да върша някои неща и не знам колко ще се забавя.

— Аз съм си вкъщи. Ако искаш да се отбиеш, заповядай! Тъкмо ще си вземете довиждане със Самсон.

— Самсон ще се радва, че ме няма. — Маги махна с ръка, докато ги отминаваше.

Едуард седеше в градината, когато тя влезе през портата.

— Здравей, скъпа! Прекрасна вечер, нали? Какво носиш? Шампанско! Ако знаех, че ти дошло наум нещо толкова официално, щях да си сложа сако и вратовръзка. Чакай да донеса чаши. Можем да поседим тук и да наблюдаваме патиците.

Като се имаше предвид, че Едуард Арейбин не се занимаваше с градината си, не беше женен и не даваше вид да се интересува от онова, което го заобикаляше, той имаше една от най-прекрасните градини в околността. Седнала на стол с поглед към реката, Маги му завидя заради изключително спокойната атмосфера.

— Освен материалите, които ще напише за Америка, Оливър има възможност да направи серия по телевизията.

— Така ли? Каква серия?

— Не му остана време да ми каже — може би как англичанинът усеща Юга.

— Би било интересно… Сигурно много ще му помогне в кариерата. Как си представяш да си омъжена за телевизионна звезда, Магс?

— Възможно е да има някои предимства.

— Като например? Фолио, посветено на него в списание „Здравей“?

— Е… Може би пари.

— Не разчитай, ако я прави за Би Би Си.

— Поне като първа стъпка.

— Несъмнено. Не изглеждаш особено щастлива, Маги.

— Така ли? Напротив, щастлива съм, дори много — заяви твърдо тя. — Може ли да ми сипеш още, Едуард? Радвам се за него. Не че не бих искала и на мен да ми се представи подобна възможност. Но Оливър ще се справи по-добре от мен. Сигурна съм, че операторът ще остане доволен от него. Да не говорим за публиката.

— Дали не усещам нотка на професионална завист?

— Може би съвсем мъничко. Едуард, човек не би могъл да завижда на собствения си съпруг! Поне аз не мога.

— Защо не? Аз пък мога да завиждам на всекиго за всичко.

— Е, когато си женен е различно.

— Сериозно? Не знаех. — В гласа му се долови нотка на копнеж.

Маги не можа да измисли какво да отговори, затова се загледа към реката, която течеше в края на градината и се престори, че вниманието й е погълнато от двойка лебеди. Докато седеше, по-скоро чувствайки, отколкото виждайки слънцето зад гърба си, изпита изненадващо спокойствие и увереност.

— Тук е прекрасно — каза мило Маги. — Колко е хубаво реката да тече до градината ти. Знаеш ли, като си помисля за замяната, установих, че никога не бих могла да напусна долината завинаги. — Маги се ядосваше на себе си. Не беше дошла, за да говори за градината на Едуард или да води банален разговор за размяната. Тя свали ботушите си, кръстоса крака и ги опря в скута на Едуард. Той сведе поглед към тях и докосна едната й пета.

— Имаш забележително красиви крака, Маги. Май никога не съм виждал толкова хубави крака.

— Това, което казваш, е много странно, Еди. Отсега нататък ще ги гледам в нова светлина. — Тя вдигна краката си няколко сантиметра нагоре и се престори, че ги разглежда критично, преди да ги отпусне.

— Струва ми се малко глупаво да седим тук и да обсъждаме Оливър.

— Защо, Еди? — Маги не пожела да го погледне в очите. — Като че ли не сме го правили толкова пъти.

— Вярно, но имам чувството, че ме отбягваш.

— Така ли? Не е вярно.

— Напротив. Не съм те виждал цял месец. Не се обади. Миналата седмица се срещнахме в хлебарницата и когато ме видя, подскочи като котка и изхвръкна от магазина.

— Бях оставила Артър в колата.

— Не е вярно, Маги. Последвах те от магазина и те наблюдавах. Седя в колата десет минути, там нямаше никой. Дори малко човече.

— Сигурно съм забравила.

— Защо ме отбягваше? Заради последния ни разговор ли?

— Не. Всъщност, да. Наистина те отбягвах в известен смисъл. Струва ми се, че не знам как да се държа.

— Нали казахме, че това няма да се отрази върху отношенията ни? Смятах, че ще се правим все едно нищо не се е случило.

— Нищо не се случи.

— Точно така.

— Тъкмо затова дойдох да те видя, Еди. — Маги се наведе, откъсна една маргаритка от поляната и започна да скубе листенцата й, свела очи надолу. Устата й пресъхна и когато събра кураж, за да заговори, не позна собствения си глас. — Чудех се дали можеш да ми направиш една услуга.

— Стига да не е свързана с пари. Или с много пари.

— Не е.

— Казвай тогава.

— Мислех си дали можеш да ме целунеш отново. — Маги му се усмихна стеснително и отметна косата си назад. — Исках да кажа, можем ли да се целунем пак? Едуард извърна очи към брега на реката.

— Маги, не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо.

Едуард я привлече върху коленете си и зарови лице във все още влажната й коса.

— Миришеш прекрасно.

Маги се засмя гърлено.

— Само не казвай, че мириша на току-що окосена трева.

— Не съм и сънувал да кажа нещо толкова тъпо. Всъщност не знам дали съм в състояние да кажа каквото и да било. — Целуна я по устните, после леко по ъгълчетата им, по слепоочията, по очите и отново по устните. Маги обви ръце около шията му и се притисна към него с крака свити между неговите.

— Знаеш ли какво, Еди? Много пъти съм идвала тук откакто те познавам, но никога не съм виждала спалнята ти.

— Боже мой, Маги, говориш по-много странен начин. Може би съм твърде стар. Или пък съм те разбрал съвършено погрешно.

Маги бавно поклати глава.

— Въобще не мисля, че си стар. За мен не си. — Наведе се напред и се притисна към гърдите му. — Не се изразявам много добре, само знам какво изпитвам. Не знам въобще дали да казвам нещо! — Взря се в очите му. Стори й се, че двамата с Едуард водят разговор, който нямаше нищо общо с думите, които произнасяха. — Обичам те, Едуард. Искам да спя с теб. Не желая да говорим повече, особено за Оливър. Точно сега просто искам да съм с теб и да забравя всичко.

— Нямаш представа какво означава това за мен.

— Знам. Мисля, че знам. Поне знам какво означава за мен. — Маги го погали по лицето, направи й впечатление колко хубав изглеждаше, умните му, честни очи бяха впити в нейните, когато обхвана лицето й с ръце.

Едуард се изправи, вдигна Маги на ръце и я внесе в къщата като малко дете.

Спалнята представляваше дълго като галерия помещение точно под стрехата на къщата. Като останалата част на преустроената плевня, то представляваше нещо подобно на пещерата на Аладин със съкровища, събирани дълго време. В дъното на стаята имаше голямо легло, покрито с кървавочервена покривка. Маги се хвърли върху него и сплете ръце под главата си.

— Изумителна е, Еди — каза, като плъзна ръка по покривката. — От какво е?

— От козя вълна. Боядисана, разбира се. От Узбекистан. Поне така ми обясни продавачът. Твърдеше, че е поне на двеста години, но аз предполагам, че е добавил една нула от себе си. — Едуард беше трогателно нервен. Седна до нея и сложи ръка върху ханша й. Маги се надигна от леглото и свали джинсите си. Едуард се съблече. Раменете му бяха по-широки, а гърдите му — по-космати отколкото предполагаше. Космите му бяха копринено меки като килима от камилска вълна. Той я притисна здраво.

— Маги… по-красива си, отколкото съм си представял…

— Представял ли си ме гола, Едуард?

— Безброй пъти, това е моят грях. Затова съм такъв поклонник на краката ти. Единствено тях виждам редовно съвсем голи. То е като обещание за нещо, което ще се случи…

— Значи не си разочарован?

— Не. Тялото е едно от малкото неща, които изглеждат по-добре в действителност, отколкото в сънищата. — Започна да я гали с нежните си, но опитни ръце. — Но това не се отнася за мен, разбира се. В моя случай очакването сигурно е по-примамливо от действителността.

— Грешиш, Едуард. Много грешиш. Чувствам се прекрасно с теб.

— Маги, мога ли да те попитам нещо? Знам, че не искаш да говориш, но искам да ти задам само един въпрос. Това единствен път ли ще бъде? Първи и последен?

— Ох, Еди, скъпи Еди, просто не знам. Моля те, хайде да не говорим какво ще се случи по-нататък… Не умея да предричам нещата.

— Добре. Това е достатъчно. Дори да е само този път, и това ми стига. Обичам те, Маги. Поне в това съм сигурен.

Няколко часа по-късно Маги влезе с колата в двора и я паркира до задната стена на конюшнята, близо до къщичката на Имоджин. Къртис го нямаше, поне колата му с изключително крещящ цвят липсваше. Къртис беше пенсиониран играч на крикет от Западните Индии4, който живееше с Имоджин, макар и да не бяха женени. Тя казваше за него, че е „функционалният еквивалент“ на съпруг, Маги внимаваше да се държи коректно и го наричаше „партньорът на Имоджин“, макар повечето хора в долината в зависимост от настроението си да казваха за него или „любовникът на Имоджин“, или „онзи черен негодник“. Когато влезе, Маги я повика по име. В долината никой не чукаше на вратите.

Имоджин седеше пред телевизора и лъскаше ботушите си.

— Здрасти, Модж. Къртис няма ли го?

— Отиде в кръчмата. — Имоджин кимна към фотьойла. — Седни и си сипи нещо за пиене. Зад гърба ти има уиски.

Маги изпълни каквото й бе казано. Наистина харесваше Имоджин. Тя беше много пряма и независима жена, постъпваше точно така, както желаеше, а Маги знаеше, че може да й има пълно доверие. Всъщност тя беше „чистокръвна“ много повече, отколкото конете й.

— Е, Магс, какво става? Всичко ли е готово за голямото приключение?

— Като се върна, имам да подреждам куфари и толкова. Не ми се прибираше направо вкъщи.

— Защо? Къде беше? — Имоджин гледаше право към ботушите си.

— Бях при Едуард Арейбин.

— Така ли? Как е той? Не съм го виждала седмица или две, откакто Самсон го хвърли.

— Какво ти става, Модж? Да не би да пускаш Самсон на приятелите, от които ти е писнало?

— Не. — Имоджин плюна и започна да четка още по-усилено. — Пазя Самсон за хора, които истински обичам.

— Никога не си давала Самсон на Оливър.

— Не защото не го обичам, а защото Оливър свързва ездата със секса — той просто не може да ги отделя едно от друго. Оливър язди само за да покаже бедрата си с брич. Самсон би го усетил и това не би му харесало. Не понася някой да му съперничи. Честно казано Оливър и Самсон много си приличат. Двамата са фукльовци и не биха се разбрали. Ти се сработи добре със Самсон. Както и с Оливър, предполагам. — Тя постави, единия си блестящ ботуш на пода и се захвана с другия. — Е, как е Едуард?

— Току-що прекарах вечерта в леглото с него — изрече бързо Маги. На излизане от къщата на Едуард се закле, че няма да казва на никого, но решението й трая само петнайсет минути.

Имоджин веднага попита:

— Как е той?

— Искаш да знаеш как е със здравето или питаш как е в леглото? — Маги се разсмя и погледна светналите очи на Имоджин.

— И двете. Надявам се, че не си го убила. Всъщност винаги съм изпитвала известно любопитство бива ли го.

— Направо е чудесен. Не искам да кажа, че е най-страстният любовник. Но е много по-добър от това. Кара те да се чувстваш прекрасно, ако разбираш какво искам да кажа. — Маги се наведе напред към приятелката си. — Странно, но не изпитвам никакви угризения. Отидох там с решението да се любя с него и между нас казано, да си върна на Оливър, вече не си спомням за какво. Направих го и не съжалявам. Наистина бях нервна, а той беше направо чудесен. Замислих го като отмъщение — да се позабавлявам с добър приятел, но беше много, много повече от това. Беше невероятно хубаво. Чувствам се като че ли съм пусната на свобода, като че ли досега съм била с усмирителна риза, а някой е дошъл и ми я е свалил. Наистина беше прекрасно. Направо прекрасно. — Маги отново се засмя. — Можеш да познаеш, че съм журналистка, нали, Модж? Поне бивша журналистка, така леко ми вървят думите…

— Кой има нужда от думи, Маги, когато се отнася до секс? Беше само секс, нали? Не е някаква голяма любов?

— Не. Любов ли? Че кой има нужда от любов? — Маги се стараеше гласът й да звучи по-лекомислено, отколкото се чувстваше в действителност. Поизчерви се и поклати глава енергично. — Любов ли? Не ставай смешна, Модж, не съм чак такава глупачка. — Забеляза хладния поглед на Имоджин. — Не, беше си само секс. Наистина обичам Едуард, но просто исках да правя секс с някого, който ме харесва, когото и аз харесвам и най-вече, когото уважавам. Еди отговаря на показателите.

— Не защото случайно живее най-близо до Бокхемптън, нали?

— О, в никакъв случай, Модж. Така бях пламнала, че бих пропътувала и по-дълго разстояние, за да стигна до мъжа, когото съм пожелала. Просто късмет е, че той живее само на километър и половина от нас.

— Не се ли любите с Оливър?

— Всъщност доста често. Обаче и много се караме. Мислиш ли, че има някаква връзка? — В този миг Маги си спомни за режима на съвкупяване на пустинната мишка. Сви рамене и се престори, че й е все едно, което не беше вярно… — Може би го направих заради промяната, за да се подмладя с друг.

— Къртис би се разочаровал.

— Имоджин, не бива да му казваш…

— Няма да му кажа, разбира се… Не бих наранила толкова дълбоко Къртис. Той направо ще се стопи, ако разбере, че си тръгнала да хойкаш и си избрала Едуард Арейбин, а не него! Той смята, че ако на някого му се плува, би трябвало да се обръща именно към него. Нали той е черният символ на долината, бедното невинно агънце. Никога няма да му кажа. А ти ще кажеш ли на Оливър?

— Ти как мислиш?

Имоджин я изгледа изпитателно.

— Мисля, че няма, поне не веднага. Не знам, отношенията ви с Оливър са толкова смешни.

— Как така смешни — ха-ха?

— Не ме развеселявай чак толкова. Може би само на вас двамата ви е смешно. Имам предвид, че са особени.

— Не съм наясно какво ще кажа на Ол. В този момент въобще не ми се говори за него. Може би утре сутринта ще се събудя, ще изпитам срам и вина… Кой знае?

— Чака те доста дълъг полет, ще седиш до него през целия път. По-добре си помисли.

— Ако има нещо, което със сигурност никога няма да направя, то е да мисля. Знам само, че въобще не ме е срам. Чувствам се направо в еуфория, освободена.

— Това е от хормоните, мила. Така е всеки път.

Малко по-късно Маги установи, че е единайсет часа, прегърна Имоджин и си тръгна към къщи да стяга куфарите. Докато караше към къщи, мислеше за Едуард и много малко за Оливър. Мисълта за Едуард я караше да се чувства напълно щастлива. Вярваше му. Беше убедена, че той никога нямаше да извърши нещо, с което би я обидил, и това й даваше чувство на увереност, неизпитвано от години. Усещаше се едновременно възбудена, сигурна и свободна. Когато отвори вратата на къщата, тя видя подредени в антрето куфарите на Лия, на децата, чантата, пълна с играчки и неща, които щяха да трябват за из път. Всичко бе готово да бъде натоварено на колата. На върха на купчината Лия беше оставила бележка:

Лия беше нарисувала щастливо лице — малко кръгче с широка усмивка и удивителен знак. Маги го погледна и избухна в ридания.

Оливър вечеря с Питър Форбс и с независимия продуцент Дани Бужевски в „При Жерар“ на улица Шарлот. Срещата мина добре както Оливър се надяваше, а продуцентът изглеждаше ентусиазиран. Двамата — Бужевски и Питър си тръгнаха малко след десет, за да не им се карат жените. Оливър нямаше подобни тревоги, но позвъни на Маги от ресторанта, за да опита да се реваншира. След като не я намери, представи си я как седи с чаша вино в ръка при Модж и говори против него. Взе такси и се върна в „Орела“. Някои от хората край бара се бяха разотишли, но Сара, Гюс и редакторът на страницата „Здраве и медицина“ все още седяха около малка масичка, отрупана с празни чаши. Лицето на Сара светна, когато Оливър влезе.

— Оливър! Тъкмо навреме за последна поръчка. Мисля, че е твой ред. — Гюс доволно се облегна назад на стола.

Оливър потърка ръце.

— Гюс, днес нямам нищо против да те почерпя. Не го приемай като прецедент. Просто искам да отпразнувам нещо. Какво ще пиеш? Коняк? Бутилка шампанско?

Приеха предложението за шампанско, а Гюс си поръча коняк, за да бъде спокоен.

— Е, каква е добрата новина, Оли? Да не си спечелил от тотото?

— Е, нищо особено… Просто ми предстои почивка, синьо небе над главата… Изпълнен съм с любов към човечеството…

— И към жените, нали, Оливър? — подсказа му Сара. — Какво ще кажеш за жените? — Харесваше му откритото й лице и големите зъби. Приятно му беше как го гледа с кучешка преданост и се смееше на всяка негова остроумна забележка. Харесваше му, че е млада, не много умна и с такава лекота я забавляваше. Малко му напомни на Луиз.

— Сара, ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че винаги съм обичал жените. — Намигна й. — Любовта към човечеството ми е по-трудна.

Когато затвориха кръчмата, Оливър предложи на Сара да я изпрати до дома й, като остави Гюс да се справя с напълно гипсирания специалист по медицинските въпроси. Стигнаха само до студиото на Калахан в Нотинг Хил.

Кристи заключи вратата на малката тоалетна и проведе ритуала по почистване на лицето си. В едно отделение на чантата си носеше миниатюрни пластмасови шишенца, пълни с всичките й продукти за разкрасяване, както и топчета памук и кърпички за изтриване на лицето, също и фон дьо тен, за да може да ги използва по време на полета. Разполагаше дори с шишенце с лосион за лице против сухия въздух в кабината или поне така пишеше на етикета. След около час щяха да кацнат в Лондон. Изтри едно малко петънце под линията на теменуженосините си очи, които не беше затворила нито за миг по време на пътуването. Когато тръгна обратно по пътеката, видя съпруга си, дълбоко заспал, също и Джейк, и Мариела на реда зад него. Господ да благослови Гейб, че запази места бизнес класа за всичките. Вече сервираха закуската. Кристи направи знак на стюардесата да остави подносите за спящото й семейство. Тя щеше да опита закуската, преди да реши дали да ги буди да закусят, или да ги остави да спят.

— Дами и господа, ще се приземим на лондонското летище Хийтроу след приблизително трийсет и пет минути. „Америкън Еърлайнс“ ви предлага един видеофилм за аклиматизация, а и да се позабавлявате… — Кристи огледа начервените си устни в малко огледалце, после обърна внимание на екрана над главата й, където минаваха картини от Англия — смяна на караула, Уестминстърският мост, замъкът в Единбург…

— Добре дошли в Англия — изрече приятен глас. — Надяваме се, че ще имате време да се насладите на селския чар и стилната изисканост, които правят от страната една от най-прекрасните на света. Лондон — тъкмо показваха Биг Бен — е космополитната столица на Англия, където търговията, правителството и шествията доминират над всичко. — Сцената се промени, показваха различни църкви и сгради, които Кристи не познаваше. — Но има въпроси също както има и отговори… Бруленият от ветровете монолитен Стоунхендж — Кристи смушка Гейб в ребрата и при озадачения му поглед му посочи екрана — всичко това е остатък от изчезнала цивилизация… Кога е възникнала, защо е изчезнала? Какви са причините? — Сцената отново се смени и гласът продължи да говори, но Кристи престана да слуша.

— Гейб! Видя ли! Не е ли невероятно — показаха Стоунхендж? Това е знак, сигурна съм! — Огромните й очи блестяха от възбуда.

Всичко вървеше като по часовник. Опашката пред паспортния отдел не беше дълга, багажът им пристигна, Джейк се държа като ангелче. На бюро „Информация“ им връчиха плик, адресиран до господин Гейбриъл Макарти, в който намериха ключове от кола, карта на Бокхемптън и набързо написана бележка от Маги Калахан: „Колата е паркирана на номер 23 в първото ниво на паркинга IA на терминал 3. Добре дошли!“ Кристи изчака търпеливо със сина си и Мариела, докато Гейб отиде да вземе колата. Десет минути по-късно той докара доста износено волво пред терминала. Около половин час вниманието им бе насочено към намирането на начин да излязат от летището и да попаднат на път М25, който явно беше планиран от садист, ако не и от цял отбор садисти. Щом стъпиха на пътя, вече имаха повече време да гледат околностите. Колите профучаваха близо до тяхната, изведнъж се изсипа проливен дъжд и Гейб не успя веднага да открие копчето за чистачките.

— Нищо, мили, справяш се чудесно. Сега всички трябва да гледаме за път М3 и знак за Портсмът.

— Аз се пазя от този идиот отдясно, Кристи, ти гледай за знаците. Доста е странно да караш отляво. — Шофьорът от дясната му страна натисна клаксона няколко пъти поради причина, която семейство Макарти не успя да разбере, после ги изпревари, направи знак за победа, вероятно защото бе спечелил няколко метра път. Гейб вдигна въпросително вежди. — Сигурно ще се качим пак в колата, едва когато стане време за връщане.

Щом се отклониха по МЗ, Гейб натисна газта, доволен, че може да кара със скорост от 90 километра в час. Но продължаваха да се движат в лентата за по-бавна скорост, докато всичко друго по пътя — включително най-малките и стари коли, които Кристи беше виждала, профучаваха покрай тях. Останалите упътвания бяха лесни за следване и в осем и половина минаха покрай знака, обявяващ, че влизат в село Бокхемптън. Погледнаха километража, за да имат представа кога ще минат два километра и половина и търсеха с очи от лявата страна да се появят две каменни колони. Кристи затаи дъх, когато завиха по алеята, разширяваща се в малък паркинг пред къщата. Пред очите им се простираха открити поля, където пасеше стадо крави. От лявата страна се издигаше каменна къща — съвсем същата, каквато бе на снимката, имаше и порта, през която се влизаше в оградена градина.

— Стигнахме ли, мамо? Това ли е?

— Да, Джейк, това е.

— Къде казаха, че ще оставят ключовете?

— Не казаха. Сигурен ли си, че не бяха в плика?

Докато разтоварваха багажа си, чуха яростен лай, видяха, че външната врата се отваря, оттам шумно изскочиха кучета, спуснаха се по стъпалата, за да ги посрещнат, а зад тях на прага застана висока, добре сложена жена със стоманеносива, събрана на кок коса.

— Вие трябва да сте семейство Макарти — заяви тя делово. — Аз съм Джоун Мейсън. Помагам на Калаханови. — Ръкува се набързо с Гейб и Кристи, кимна на Мариела и обърна стоманения си поглед към Джейк.

— Така. Значи това е малкият.

— Това е малкият ми Джейк. — Кристи го побутна напред.

— Джейк. Странно име за дете. Е, предполагам, че там в Америка вършите нещата различно. Как си, млади човече?

— Много добре, благодаря, мадам.

Джоун Мейсън се наведе и вдигна двата най-големи куфара, без да обръща внимание на протестите на Гейб и ги поведе навътре в къщата.

— Сега, моля да ме последвате в кухнята, осмелявам се да кажа, че имате нужда от закуска след пътуването.

Очите на Кристи попиваха всичко. Непосредствено след вратата имаше затворен коридор, настлан с теракотени плочи, пълен с ботуши и палта, снаряжение за риболов, няколко бухалки за крикет и голям дъбов сандък. По стените висяха няколко пожълтели черно-бели снимки на възрастни хора с риби в ръце. От двете страни на коридора се виждаха двойни врати, но Кристи не посмя да погледне какво има зад тях, докато госпожа Мейсън не ги разведеше из къщата. Послушно последва икономката в обширната селска кухня, където масата беше сложена за четирима.

— Седнете, ако обичате, докато аз довърша закуската.

— Госпожо Мейсън, много сме щастливи, че дойдохме. Надявам се да не сте си дали много труд.

Джоун напълни чиниите им с бекон и яйца, наденички, пържени филии и пържени домати, а в средата на масата сложи блюдо с купчина препечени филии, намазани обилно с масло и мармалад.

— Не е кой знае какво, сър. Направих само онова, което госпожа Калахан би искала, сигурна съм. Вероятно мечтаете да поседнете след тези ужасни аероплани. Самата аз не ги одобрявам.

— Аеропланите ли?

— Точно така. Досадни огромни чудовища. Никога не съм изпитвала нужда да отида, където и да е, ако не мога да стигна дотам на собствените си два крака. Ако Господ е искал да летим, щеше да ни даде криле, така обичаше да казва моят Уилям…

— Сигурно сте права! — Гейб намигна на съпругата си. — Къщата наистина е чудесна.

— Изпълнява предназначението си, предполагам, като всяка къща. Пази човек от дъжда. Хайде, не оставяйте храната да изстине. Хапвайте.

Кристи с изумление наблюдаваше как обикновено придирчивият й син изяде всичко, което бе сложено в чинията му, без да мърмори. Джейк обикновено приемаше всяка храна, която явно не беше филия, намазана с фъстъчено масло и конфитюр, с ужасен вик „Какво е това?“, но сега си похапна здраво. Кристи се канеше да каже на Гейб да отбягва бекона — тя най-ревностно следеше количеството холестерол, което той поемаше, но след като забеляза как госпожа Мейсън я гледа, наведе глава и послушно започна да яде. Имаше нещо сюрреалистично във всичко това. Само четиринайсет часа по-рано бяха тръгнали от Оук Ридж, от изгарящата горещина на Каролина, а ето ги сега тук, разговарят с непозната жена в чужда къща и ядат току-що приготвена закуска. Кристи нямаше търпение да обиколи къщата. Подскочи, когато усети мокро носле под полата си.

— Това трябва да е…

— Бумър — довърши Джейк вместо нея й потупа дебелия врат на лабрадора. Няколко седмици бе изучавал снимката на кучетата и бе запомнил имената им. — Онова е Снъф — посочи териера, който излая приятелски, а онзи там е Лукиъс.

— Лусиъс — поправи го госпожа Мейсън. — Странно име за куче, бих казала, но това не е моя работа. Наистина необичайно за обикновен мелез. Вече може ли да ви покажа къщата?

Гейб прикри усмивката си.

— Да, моля. Госпожо Мейсън, наистина много мило от ваша страна.

Образуваха спретната редица зад госпожа Мейсън, която ги преведе обратно по коридора и отвори двойните врати, зад които се откри огромна стая с два прозореца с ниши. Основно място в нея заемаше маса от махагон, около която най-спокойно биха се събрали поне осемнайсет души.

— Това е трапезарията — обясни тя, без да е необходимо. — Ужасно студена стая и през лятото, и през зимата, но госпожа Калахан слага печка под масата, когато се използва вечер. През тази врата се отива в кухнята, а това е задната врата към градината със зеленчуци. Сега, ако обичате, ме последвайте…

Тя прекоси коридора и отвори вратата към хола. Помещението беше също толкова голямо като предишната стая, но там на едната стена имаше голяма камина, а също и врата към градината. Близо до вратата стоеше малък роял.

— О! — възкликна зарадвана Кристи. — Маги свири ли?

— Всъщност не знам — отвърна строго Джоун Мейсън. — Моята работа е само да го излъсквам. — Зад гърба й Гейб и Кристи се подсмихнаха. В едно от писмата си Калаханови бяха споменали за госпожа Мейсън, но не бяха обяснили почти нищо за нея. Явно бяха искали да ги изненадат.

След това бяха въведени в друга стая с ламперия.

— Това е личната стая на господин Калахан. Не вярвам да идвате често тук. Наистина не вярвам. Господин Оливър обича всичко да бъде така, както си го е оставил. — Покрай стените в стаята на Оливър бяха подредени книги, а до едната стена бяха разположени, компютър, принтер и факс. Имаше няколко удобни фотьойла, както и дълга, гладка маса от махагон, отрупана с купища вестници. — Госпожа Калахан спомена, че може би ще искате да използвате тази… машина. — Посочи обвинително факса. — Така и не можах да разбера защо кралската поща не им се струва достатъчно добра, но има ги всякакви. — Преведе ги през друга, по-малка стая до самата стълба. — Това е гостната. — Имаше телевизор, малка камина, два дивана и столове, както и купчина играчки в единия ъгъл. И тук френски прозорци се отваряха към градината.

— Ах, просто прекрасно! — възкликна Кристи. — Истинска къща за живеене, нали, Гейб? Погледни камината, не е ли прелестна?

Госпожа Мейсън подсмръкна шумно в отговор.

— Сега, ако се качим горе, ще ви покажа покоите. Двете с госпожа Калахан решихме кои стаи вероятно ще използвате, оправила съм леглата, но ако предпочитате други стаи, само ми кажете.

Спалнята беше огромна, но с малко мебели, с голямо легло с балдахин, покрито с избеляла покривка, малко диванче отпред до леглото, тоалетка и тежък скрин. Прозорецът гледаше към градината. В съседство имаше малка детска стая.

— Стаята на младия господин Артър — обяви официално госпожа Мейсън, след което отвори вратата на още една стая за гости. От другата страна на коридора имаше две бани, още една двойна спалня и стая с две легла с фототапет на стените от приказките на Беатрикс Потър. — А това е стаята на госпожица Лили.

— Джейк! Нали е прекрасна? Тук ще ти е много добре, нали, миличкият ми?

— Това е стая на момиче. — Джейк се намръщи. Госпожа Мейсън сложи ръце на хълбоците си и го изгледа строго.

— С най-голямо удоволствие ще сменя стаята на родителите ти, но не и на теб, млади човече. Стаята е чудесна за госпожица Лили, значи е достатъчно добра и за такива като теб. Ако ме последвате на горния етаж — пухтеше тя по тесните стълби, — ще видите, че има още три спални, както и трета баня.

— Чудесно, госпожо Мейсън. Наистина очарователно. Уредили сте всичко толкова добре, цветята и всичко останало.

— Госпожа Калахан се занимава с цветята, мадам. Аз не понасям цветя в стая, където хората спят, но на госпожа Калахан й харесва.

— Е, смятам, че ще живеем чудесно като Калаханови. Мариела, тук ще ти бъде ли добре?

Мариела кимна, черните й очи блеснаха при мисълта, че ще разполага с цял етаж.

— Сега си тръгвам. Ще дойда отново в понеделник, телефонния ми номер ще намерите на хладилника, но ако има нещо, от което се нуждаете или не можете да намерите, позвънете ми. Предполагам, че ще искате да поспите. — Тръгна надолу по стълбата. — Обикновено идвам в понеделник и сряда, но винаги мога да прескоча, ако изникне нещо непредвидено, живея надолу по пътя. Госпожа Калахан ви остави някакви бележки на масата в трапезарията, в които трябва да ви е обяснила всичко, но ако имате въпроси, обадете ми се. Само не ме питайте — размаха пръст заплашително към Гейб — за тези машини, които са в кабинета на господин Оливър. Нямам никаква представа как работят, ако въобще работят. Ще ви бъда благодарна — обърна се тя към Кристи, — ако ме предупреждавате кога очаквате гости, за да приготвя бельо. — Бяха стигнали отново до кухнята. — Оставила съм ви нещо за обяд и за вечеря в хладилника, за да имате храна до утре. Нахранила съм кучетата, наведе се и погледна Джейк в очите, — така че не им давай нищо от масата, млади човече. И без това са достатъчно дебели. — Облече палтото си. — Има ли нещо друго, мадам?

— Наричайте ме Кристи!

— Ако няма нищо друго, госпожо Макарти, аз тръгвам.

Кристи я изпрати до коридора.

— Благодаря много, че сте се погрижила за нас. Всичко е чудесно. Усещам, че тук ще бъдем много щастливи.

— Както и всички, които са живели тук. Може би се дължи на къщата.

Кристи проследи как Джоун се качи на велосипеда и скръсти ръце пред гърдите си. Всичко беше прекрасно — направо идеално. Ако съществуваше нещо повече от съвършенството, госпожа Мейсън току-що го стори, като ги остави сами. Тя почувства как Гейб я прегръща изотзад. Той си тананикаше мелодията от „Зоната на здрача“.

— Коя беше тази странна жена? Или по-скоро каква е тя? — Двамата се разсмяха.

— Мисля, че е част от пейзажа.

— Искаш ли да си легнеш, скъпа? Сигурно си много изморена?

— Сега не бих могла. Искам да разгледам всичко отново, да прочета писмото на Маги, да опозная къщата, да настаня Джейк, да огледам градината, а после и селото…

— Добре, добре! Не бързай толкова, Кристи! Чакат ни осем седмици тук, скъпа, няма нужда да правиш всичко наведнъж!

Докато Джоун Мейсън въртеше педалите по тесния път през Бокхемптън, тя се усмихваше на себе си. Госпожа Калахан би се гордяла с нея. Маги й беше казала да не се церемони със семейство Макарти, да се отнася към тях също като към Калаханови, но Джоун беше гледала достатъчно филми по телевизията, за да знае какво американците очакват от живота в Англия и й беше приятно да нарича американката „мадам“. Особено много се гордееше с „покоите“ и с „госпожица Лили“, когато всъщност тя никога не я наричаше другояче, освен „малкото калпазанче“ или „малката палавница“. Е, ако семейство Макарти искаше да види нещо от старата Англия, тя нямаше да ги разочарова. Подсвиркваше си, когато стигна до дома си.

В градината, вдигнал крака върху плетената маса, Едуард Арейбин отпиваше от кафето си и мислеше за Маги. Не беше престанал да мисли за нея, откакто тя си тръгна от къщата му вечерта преди заминаването. Той непрекъснато си повтаряше разговорите им през последните месеци, за да открие някакъв знак, да разбере причината, поради която тя дойде при него. Колкото повече мислеше, толкова по-малко разбираше защо го навести онази вечер и прие да се люби с него. Той обичаше Маги, от години я обичаше, но нямаше право да предявява изисквания към нея, беше свикнал да не очаква нищо от любовта. Трагична ирония се съдържаше във факта, че всъщност бе обичал само две жени — едната държеше на положението си на омъжена прекалено много, за да се отрече от него заради Едуард, а другата спа с него тъкмо защото бе омъжена. Още когато Маги дойде на вечерята, беше явно към какво се стремеше. Тя смяташе, че жените, макар рационалните им умове да ги съветваха да изберат бабуина, винаги щяха да предпочетат пустинната мишка. Според нея жените бяха доброволни жертви на мъжката похотливост. Проблемът беше там, той го знаеше дълбоко в сърцето си, че теорията й беше погрешна. Едуард влезе в къщата да намери картичка — за предпочитане от Стоунхендж и я написа до Маги и Оливър.