Близки непознати

Четвърта глава

Пощенска картичка от Стоунхендж до Маги и Оливър Калахан, Оук Ридж, Лорънсвил:

Оливър стана рано и потича по алеята до пощенската кутия на Оук Ридж. След вечерята с Дани Бужевски беше решил да бъде във форма за пред камерата. Не беше бягал от пет години, така че осемстотин метра му се сториха подходящо разстояние за начало. Освен това и мястото, където спря, беше добро. В кутията имаше купчина каталози за поръчки по пощата, както и картичка от Едуард Арейбин. Прочете я, прегледа каталозите, докато се връщаше към къщата, чудейки се на интереса на американците към дрехи за свободното време. На другия ден, обеща пред себе си, щеше да тича до кутията и обратно.

Намери Маги и децата, седнали пред голям избор от овесени ядки, наистина толкова богат, че на Лили биха й били нужни дни, за да предпочете нещо. Хвърли пощенската картичка от Едуард на масата пред Маги.

— Не разбирам какво иска да каже Едуард — струва ми се необичайно загадъчно.

Маги сипваше мляко върху ядките на Артър. Когато прочете съобщението на Едуард, картонената кутия се изплъзна от ръката й и млякото се разля по цялата маса.

Тя се изчерви и побърза да го попие с кърпа, в това време Оливър изучаваше съдържанието на хладилника и не забеляза несръчността й.

— Не е загадъчно. Отнася се за разговора по време на вечерята, когато ти не можа да дойдеш — нали помниш онова предаване по телевизията за сексуалния избор.

— Ами явно той не те познава много добре, нали, скъпа? Иначе едва ли би написал подобна глупост, че женските ставали инициаторки на половия акт?

— Какво значи инициаторки на половия акт, татко?

Оливър се усмихна на Лили.

— То е нещо, което само някои жени разбират, скъпа. Попитай майка си. Може би тя знае. — Усмивката, която й отправи беше хищна и зла.

— Какво значи инициаторки на половия акт, мамо?

— Когато искаш да покажеш на някого, че го обичаш, мила.

— Хо-хо! — разсмя се Оливър. — Това вече е ново за мен. Винаги съм смятал, че има нещо общо с чукането…

— Млъкни. Би могъл да оставиш децата поне малко да израснат, преди да ги поквариш с грубите си представи за живота.

— Нещо като целуването ли е? — настоя Лили.

Да, много подобно на целуването. Всъщност целувката е част от него.

— Аха. Може ли да ми дадеш от шоколадовите, мамо, а после от розовите? — За разлика от баща й, вниманието на Лили не се задържа дълго върху въпроса за секса.

— Нямам абсолютно нищо против да се занимаваш с подобни изследвания, Магс. Подкрепям те с две ръце. Би трябвало да сториш това, което предлага Еди — дори бих могъл да се явя като доброволец в ролята на опитно свинче. — Изгледа я прекалено похотливо, а Маги се разсмя. Седмица по-рано подобна размяна на реплики би довела до разправия, но след като спа с Едуард, Маги се стараеше да не се кара с Оливър.

— Ще си помисля по въпроса, Ол. Няма да правя нищо друго, разбираш ли, само ще мисля по този въпрос. Е, какво ще правим днес?

— Предлагам отново да отидем до онзи супермаркет, за да прекараме там още четири часа. Как се казваше? „Харис Туитър“. — Радостните възгласи на Лили подкрепиха предложението на Оливър.

— „Харис Тийтър“, не можеш да запомниш едно име — поправи го Маги. — Както и да е, имаме толкова храна, че ще ни стигне за всичките осем седмици.

Предишния ден — третия в Лорънсвил, отидоха до местния супермаркет, препоръчан от Кристи. Беше разположен върху площ колкото футболен стадион или дори по-голяма — беше пълен с гондоли и хладилници с екзотични храни, а акър или два бяха заети с пресни плодове и зеленчуци, непрекъснато освежавани от дребни като мъгла капчици вода, за да изглеждат като току-що набрани. Оливър и Лили се отдадоха на пазаруването като на гуляй и похарчиха 300 долара. Маги и Артър се разходиха из други магазини и купиха някои пътеводители.

— Предлагам да не купуваме нищо, само да отидем да погледаме, за забавление.

— Аз предпочитам да остана в къщата, може да изкараме лодката в езерото, да поиграем тенис или да поплуваме. Тук е толкова красиво!

— Кога ще отидем на плажа, мамо?

— Какво мислиш, Ол? Може днес да останем тук, а утре да отидем с колата на брега?

— Както кажеш, скъпа. Обаче аз трябва да се вдъхновя за материала за сряда.

— Добре, ще ти помогна да измислиш нещо.

— Не, чудесният ти ум трябва да се занимава с други неща, Магс.

— Какво искаш да кажеш?

— Да инициираш секс — отвърна той и захапвайки круша, я ощипа по задника.

Калаханови нямаха представа какво ги очаква, когато Гейб и Кристи им предложиха да използват къщата на брега. Маги си представяше малка съборетина на пуст плаж, където можеха да играят на Робинзон Крузо. Тя дори приготви касетка с минерална вода, убедена, че няма да има откъде да купят каквото и да е. Оливър очакваше да види апартамент в крайбрежен комплекс, обграден с миниатюрни игрища за голф и сладкарници за сладолед. И двамата бяха приятно изненадани. Холдън Бийч всъщност бе малък остров, свързан с брега с огромен висящ мост. Островът беше дълъг дванайсет километра, представляваше километър и половина широка ивица, покрита с богаташки вили. От едната им страна беше океанът, от другата — магистралата. Все още беше светло, когато минаха по моста и видяха плажа, който се простираше пред очите им, и цели флотилии рибарски лодки, танцуващи по повърхността на морето. Хубави дървени къщи, боядисани в пастелни тонове, бяха подредени покрай пътя и всяка си имаше име. Маги, Оливър и Лия четяха надписите им — „Южна утеха“, „На езерото Холдън“, „Последно убежище“, „Скривалище от данъците“, „Живот на брега“, „Далечна странноприемница“… Оливър издаваше възклицания при всяко наименование, някои наистина бяха забавни, други — твърде изтъркани. Но самите къщи бяха чудесни, разположени така, че слънцето да ги грее, морският бриз да подухва през прозорците им и като че ли изникваха от пясъчните дюни. На около пет километра от моста завиха по алеята към бледожълта къща с малка дискретна табелка „Оушън Едж“. Децата, разбира се, бяха заспали и ги пренесоха от колата направо в приготвените легла. Лия разопакова хранителните продукти и след половин час тримата седяха на задната веранда по къси панталонки, пиеха вино, наблюдаваха залеза на слънцето отзад над пътя и слушаха как океанските вълни се разбиват на дванайсет метра пред тях.

— Май че съм умряла. Ощипи ме, Лия, бързо, искам да се уверя, че не е сън.

— Изобщо не искам да ставам от този стол, бих останал тук до края на живота си и бих умрял щастлив. Майната му на „Дейли телеграф“.

— Направо е прекрасно.

Веднъж по изключение и тримата бяха на едно мнение.

Кристи Макарти беше в градината, с ножиците на Маги в ръка и бе наклонила глава настрани, докато избираше кои рози да отреже за гостната. Малките бледорозови пъпки върху дървената рамка бяха много примамливи, но беше решила да предпочете виещите се върху каменната ограда жълти рози. Ако отрежеше само горните цветове, нямаше да повреди долните клонки. Тя премести стълбата и я подпря на стената внимателно, така че да не се опира в розите. Тъкмо се канеше да се качи на нея, когато чу, че Гейб я вика и се върна в къщата.

— Кристи, скъпа, виждала ли си изтривалка за къпане?

— Не, не съм, Гейб, когато госпожа Мейсън дойде, ще я попитам къде ги държи.

— Добре, няма нищо. Забавляваш ли се, скъпа?

— Да, много.

Кристи се върна в градината и откри, че Джейк се е покатерил на върха на стълбата и наднича през оградата.

— Джейк Макарти! Веднага слез оттам! Колко пъти ще ти казвам, че е опасно да се качваш на стълба и че не бива да се катериш, ако няма някой до теб.

Малкото момченце не помръдваше и зяпаше през оградата.

— Джейк! Чуваш ли? Веднага слез оттам! Най-накрая Джейк се обърна и започна да слиза.

— Мамо, там има гол човек.

— Не ме интересува дали е един или цяла орда и не ме лъжи, млади човече, остава да ми кажеш, че има и глутница лъвове. — Разчорли къдравата му черна коса с обич.

— Ама, мамо, честна дума! Той е гол като пушка!

— Джейк Макарти, ако се кача на стълбата и открия, че не ми казваш истината, ще трябва да ми дадеш много сериозно обяснение. Не бива да гледаш в чуждите градини и не бива да лъжеш.

— Аз не лъжа! Погледни сама!

— Тихо. — Кристи се покачи на стълбата и погледна над оградата.

— О, за бога! — промърмори тя.

Каменната стена, която ограждаше овощната градина на Бокхемптън, разделяше тяхната къща, както Кристи вече я наричаше, от двора на съседите. В далечния му край един възрастен мъж прекопаваше вероятно зеленчукова леха. С единия крак натискаше лопатата в твърдата земя. Беше обут със зелени гумени ботуши, на главата си имаше панамена шапка, изпод която се подаваха сивите му къдрици. Иначе беше съвършено гол.

— Е, бих казала, че е малко прекалено — Кристи си пое въздух.

Един глас зад нея я стресна така, че тя за малко не падна от стълбата.

— Госпожо Макарти? Извинявайте, че ви безпокоя и влизам, без да съм поканен. Натиснах звънеца, но ми хрумна да погледна в градината. Аз съм Едуард Арейбин — представи се той, докато вървеше към нея и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. — Приятел на Калаханови.

— Радвам се да се запознаем. — Кристи се изчерви и отметна назад кичурите коса от лицето си.

— Маги ни разказа за вас, разбира се. — Тя изгледа Едуард. Беше много висок, елегантен мъж с волеви черти на загорялото лице, с малко бръчици около очите. Очите му изпъкваха под дългите, почти като на жена черни мигли и плътни тъмни вежди, лявата определено правеше малък завой, което му придаваше закачлив вид.

— Смятах да дойда по-рано и да се уверя, че сте се настанили добре, но за съжаление до тази сутрин нямах свободна минута. Работя като аукционер в Солсбъри и цяла седмица се разправях с мебели.

Тръгнаха към масата и Кристи седна на едната пейка.

— Всичко ли беше наред, когато пристигнахте? Госпожа Мейсън беше ли приготвила нещо?

— О, тя е направо чудесна. Много ни помага. Прекарваме идеално и е толкова трудно да се откъснем от тази къща, че почти не сме си подали носа навън.

— Какви са плановете ви за лятото?

— Още не сме мислили. Вие какво бихте препоръчали?

— О, тук стават толкова неща през лятото — изложби на коне, изложби на кучета, изложби на зайци. Прескачане на замъци. Мокрене на викарии.

— Мокрене на викарии?

— Да. Традиционен летен английски спорт. На всяко селско празненство връзват викария, поставят го под варел с вода и той търпеливо чака ревностните членове на паството му да го облеят с вода. Но за това забавление има време. Отбих се да ви поканя със съпруга ви да се отбиете на чашка довечера. Поканил съм няколко души — така, импровизирано. Живея в Старата плевня. На около километър и половина отляво по главния път към града. Няма начин да я пропуснете. Да кажем в шест и половина?

— Чудесно. Ще дойдем с удоволствие.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас? Нещо да ви липсва? Да имате някакви проблеми?

— Ами — Кристи обърна очи към стената на овощната градина. — Тъкмо съм малко загрижена за съседа…

— За съседа до вас?

— Предполагам. В градината има един мъж. Струва ми се, че не би трябвало да бъде там.

— Да. Това може да е или сър Найджъл Бейвингтън, или Фред — градинарят му. И в двата случая няма защо да се безпокоите.

— Знаете ли, не знам как да ви кажа, но той е гол…

— Гол ли? Искате да кажете, че е съвсем гол ли? — Едуард вдигна вежди въпросително.

— Не точно. Обут е с ботуши и има шапка на главата си. Но във всеки случай задникът му е гол.

— В такъв случай — Едуард й намигна, — това определено е сър Найджъл. — Той приглади косата си, повтори поканата да му отидат на гости и си тръгна.

За момента Кристи се отказа да бере розите. Тя заведе Джейк при Мариела, която го очакваше, и нареди на гувернантката да го изведе на дълга разходка с кучетата. След това влезе в кухнята при икономката.

— Добро утро, мадам — поздрави я Джоун.

— Моля, госпожо Мейсън. Трябва да се споразумеем! Не мога да понеса да ме наричаш мадам! Моля те, наричай ме Кристи.

Госпожа Мейсън се усмихна почти неуловимо.

— Добре, госпожо Макарти, ще се постарая.

— А аз как мога да те наричам?

— Джоун. Джоун Мейсън. Можете да ме наричате както пожелаете.

— Джоун. Колко хубаво име! Чаках те, за да те попитам нещо, Джоун. С Гейб не можем да открием къде госпожа Калахан държи изтривалките си за баня.

— Госпожа Калахан не ги държи никъде. Тя просто няма такива неща. Аз държа моите изтривалки под мивката в кухнята — посочи величествено Джоун.

— О, чудесно. Ще знаем къде да търсим.

— Ако ви потрябва, макар да не мога да разбера защо ще ви потрябва, освен ако не сте много по-взискателна от госпожа Калахан.

Кристи успя само да се усмихне приветливо и да свие рамене. Забележително е да държиш изтривалката си за къпане в кухнята, а още по-забележително бе да не я използваш, вероятно британците имат различни привички.

— Ще взема една да занеса на съпруга ми, ако разрешаваш.

Тя отвори вратичката на шкафчето и видя купчина доста мръсни парцали за миене на под.

— Джоун, това ли са изтривалките? Мъжът ми не може да изтърка лицето си с тях!

Госпожа Мейсън я зяпна безмълвно. Кристи направи жест как се мие лице.

— Изтривалка за къпане, нали знаеш?

— Госпожо Макарти, вярвам, че онова, което търсите, е хавлиена кесия. Те са в шкафа с бельото в коридора на горния етаж. Веднага ще намеря една за господин Макарти.

Кристи смяташе, че нямаше да има проблеми, когато отиде в Англия, все пак нямаше езикова бариера, както и кой знае колко големи културни различия. В селския магазин, откри, че най-голямото количество мляко, което можеше да се купи в бутилка, беше половин литър, а тя самата никога в живота си не беше купувала по-малка опаковка от четири литра. След като видя как съседът прекопава градината си гол и чу как свещениците ги поливат с вода и след като й предложиха парцал за пода, с който да мие лицето си, тя започна да се чуди дали през тази почивка щеше да натрупа повече познания и опит, отколкото очакваше. Сега, след като се бе отървала от Джейк, а Гейб беше зает с подреждането на багажа и несъмнено телефонираше в офиса си, Кристи можеше да се заеме с онова, за което копнееше — да изследва Бокхемптън. Имаше нужда да усети къщата и нейните собственици. Още щом прекрачи прага, характерът на къщата й направи силно впечатление, той вероятно бе същият като на обитателите й, но тя искаше да опознае всяко кътче в нея. Всички къщи имат лица, а това на Бокхемптън беше особено открито и приятно, макар да бе виждало и по-добри дни. Най-силното й усещане беше, че би трябвало да изпитва симпатия към хората, които живееха в тази къща. Тя не стигна по-далеч от гостната. Пианото прикова вниманието й, когато го видя, а сега разгледа снимките, които бяха поставени върху него. Повечето бяха на Оливър. Той изглеждаше като типичен англичанин (както ги описваха в учебниците) — с орлов нос, с високо и доста тясно чело, с руса коса и пронизващи сини очи под тежки клепачи. Наистина беше много хубав мъж, размишляваше Кристи. Децата бяха миловидни. Нито една майка не би признала, че чужди деца са много хубави, но тези бяха съвсем прилични. Момиченцето явно приличаше на баща си, а бебето си беше бебе, пухкаво бебе. Не толкова сладко, колкото бе Джейк на девет месеца, но Артър нямаше много коса, докато Джейк бе наследил тъмните гъсти кичури на баща си. Върху пианото имаше само една снимка на Маги и тя бе от сватбата. Маги беше хубава като млада булка. Но тя бе на заден план, погледът й беше сведен към земята съвсем покорно, докато Оливър изпъкваше с пищна жакардова жилетка. Той позираше пред камерата, кланяше се екстравагантно с протегната ръка, явно канеше Маги да танцуват, но очите му бяха насочени не към нея, а към фотоапарата. Снимката беше чудесна. Кристи я изучава дълго време. В известен смисъл жалко, че Маги въобще бе уловена от обектива. Разбира се, булката трябваше да бъде снимана, но от чисто естетическа гледна точка, заради артистичната композиция на снимката би било по-добре, ако на нея беше само Оливър. Кристи извърна рамката към светлината и я разгледа основно, като примижа с едното око. Подскочи, когато усети ръката на Гейб върху рамото си.

— Търсех те, малката ми… — Зарови лице във врата й и през рамото й видя снимката на Калаханови. — Каква хубава снимка! Надявам се, че и ти си оставила нашите на видно място.

— Разбира се. Винаги ги оставям, за да ги гледат хората. — Кристи си спомни за снимките 20×25 см, сложени върху тоалетката й в Оук Ридж. Хрумна й, че на повечето снимки от сватбата тя стоеше на преден план с огромен бял кринолин в градината на родителите си, докато Гейб бе зад нея и не се виждаше много ясно поради роклята и воала й.

— Обадих се в службата, скъпа, така че вече съм напълно твой. Какво искаш да правим днес, Кристи? Може да заведем Джейк до Стоунхендж — ти умираше да го видиш.

Кристи се измъкна от прегръдката му.

— Не знам, Гейб. Не точно сега. Може би по-късно. Бих искала да го видя при залез или при изгрев-слънце…

— Но тогава не бихме могли да заведем Джейк…

— Така ли? Тогава ще го оставим… Вероятно би трябвало да ходим някъде и без него… Да се направим, че още сме млади и да извършим нещо щуро, приключенско… — Кристи се усмихваше, но Гейб долови в гласа и известна нотка на недоволство и тъй като винаги беше нащрек дали нямаше да забележи неудовлетвореност от страна на жена си, я чу и усети съвсем ясно.

— Идеята ти звучи много добре — съгласи се той малко неуверено. — Тогава как да постъпим? Да отидем по залез довечера, да си вземем вино, а може би и храна, да си направим пикник? Или да вземем одеяло и бутилката с шампанско? Може би там има някое хубаво ресторантче, където да вечеряме? Ти какво мислиш, скъпа?

Кристи едва забележимо сви устни. След като допусна една грешка, Гейб не искаше да рискува да направи нова. Последното, което Кристи желаеше, бе да определя всяка негова стъпка, особено когато се отнасяше до нещо щуро, свободно и романтично. Изискването й към него бе да взима спонтанни решения, но те трябваше да бъдат съвсем същите като тези, които тя сама би взела. Вярно, че й се искаше нещо, но не можеше да определи точно какво.

— Хайде да го оставим за друг път, искаш ли? Във всеки случай тази вечер сме канени у Едуард Арейбин на чашка. Той е един от съседите — аукционерът, нали си спомняш? Изглеждаше наистина много добре. Дотогава искам да остана в къщата, за да я опозная. — Тя клекна, за да разгледа книгите на долните рафтчета и потупа Гейб по крака като компенсация, че е била рязка. — Не се тревожи за мен, скъпи, ако имаш някаква работа или нещо друго. На мен ми е много приятно да надничам тук-таме.

До следобеда Кристи бе научила много за семейството, което живееше в Бокхемптън, и почти всичко бе по вкуса й. По-голямата част от времето прекара в разглеждане книгите на Оливър, пръстите й се плъзгаха по ожулените им гърбове, чудейки се защо бе избрал всяка от тях, харесваше й, че имаше толкова много книги с твърди корици и че нито една не изглеждаше съвсем нова — почти всички бяха стари издания, купувани вероятно от антиквар, и много пъти препрочитани. Колекцията му беше ексцентрична, томовете бяха подредени безразборно, не както нейните — строго по азбучен ред. Имаше хубави издания с кожени корици — това бяха пълните събрани съчинения на Харди, Елиът, Остин, Дикенс, Конрад, сестрите Бронте, всичките й бяха познати, макар и да не ги бе чела всичките. Но сред тях имаше и такива автори като някой си Уилки Колинс5, както и други, за които въобще не беше чувала — Чарлс Кингсли, Джордж Мередит6… Почувства се смазана от ерудицията на Оливър. Той беше образован, културен, заслужаващ уважение мъж.

Ако Джоун Мейсън не беше толкова усърдна икономка, пластовете прах върху тези книги биха били достатъчна улика, че не са били докосвани, да не говорим четени, в продължение на много години. Дори на Кристи би могло да й мине през ума, че те въобще не бяха книги на Оливър, а всъщност колекция на чичо му Лио и просто бяха наследени заедно с къщата. Но Джоун Мейсън беше перфекционистка, а Кристи никога не беше чувала за чичо Лио. Тя дори не допусна, че книгите биха могли да бъдат на Маги, защото онази единствена нейна снимка й подсказа, че Оливър беше доминиращата личност в Бокхемптън. Библиотеката се прибави към първото й впечатление от Оливър Калахан, а първите впечатления, веднъж пуснали здрави корени, изключително трудно биват изтръгвани.

Беше десет часа, когато Маги и Оливър се събудиха в първия си ден на Холдън Бийч. Маги се уви с хавлиена кърпа и излезе на верандата, която гледаше към океана, забравяйки, че буквално са оградени от други къщи и че плажът по това време на деня се пълни с хора. Слънчевата светлина бе почти ослепителна, но тя видя Лили и Лия да играят на брега пред къщата, а Артър щастлив ровеше пясъка. Тя се върна да си сложи бански костюм и да сервира плодове и кафе за закуска на верандата. Засменият Оливър по бански гащета пробяга по дървените стъпала, грабна Артър и се втурна към морето с голяма скорост, очаквайки шока от студената вода. Маги го чу да крещи: „Стегни се!“. Ако Артър наистина се бе стегнал, не бе нужно да го прави, защото водата беше хладка, поне край брега. Маги ги погледа известно време как играят, Артър не се плашеше от вълните, Лили беше неспокойна, непрекъснато влизаше и излизаше от водата, крещеше от възбуда. Щеше да бъде прекрасно лято. Нямаше какво друго да правят, освен да гледат вълните, да плуват, да играят на пясъка, да прочетат по една-две книги и да спят. Истинско блаженство. При такива условия Маги лесно би понесла още седем седмици. Лия откри столовете за плаж на семейство Макарти, постелките и кърпите и изгради истински лагер на пясъка между къщата и океана. Намери кофички и лопатки, както и много модерно водно колело и го демонстрира на Артър. Бебето не обърна внимание на опитите й, а предпочете да използва едната гуменка на Лия едновременно като кофичка и лопатка.

— Ол, по-добре се намажете с крем. Ще изгориш.

— Аз никога не изгарям. Колко пъти си ме виждала изгорял, Магс? Никога не се случвало, нали?

Маги го изгледа скептично.

— Слънцето тук е много по-силно, Ол. Ще съжаляваш.

Децата бяха намазани обилно с крем, дори Лия, която бе мургава, взе предохранителни мерки, като използва фактор 8. Маги избра фактор 15 от огромния асортимент от шишета, оставени от семейство Макарти, и го хвърли към Оливър. Той го остави да лежи на пясъка и отново влезе в океана да поплува. Лили вече се бе сприятелила с едно момченце и властно започна да ръководи архитектурния строеж на неговия пясъчен замък, Маги се свиваше, когато чуваше звънливия глас на дъщеря си да нарежда: „Не така. Така е глупаво да, се строи. Ей така трябва да го правиш…“.

Маги взе книга и се зачете. Когато Лия взе децата, до голяма степен против желанието им, и ги въведе в къщата на обяд, Маги погледна Оливър. Той се бе прострял в краката й, легнал по очи върху хавлията, гърбът му беше с цвят на доматен сос и печени червени чушки. Маги го побутна с крак.

— Ол, влез вътре, изгорял си.

— Глупости. Винаги първо ставам розов, после направо кафяв.

— Не си розов. Червен си, а на някои места си дори морав.

Оливър изохка мъченически и се обърна по гръб, затвори очи и продължи да спи. Маги лениво намаза гърдите и корема му с крем, после продължи да чете. Ако не беше толкова дебелоглав, би положила повече усилия, но имаше само един начин Оливър да си вземе урок. Да го заболи.

Те бяха една от последните групи, които събраха багажа си и напуснаха плажа този следобед. Лия отиде до моста, за да купи прясна риба от „Кептън Пийт“, препоръчан от семейство Макарти, а Оливър и Маги се стараеха да изчистят пясъка от децата си с помощта на маркуч. Ситният пясък има невероятното свойство да се залепва по дупенцата на децата. Ол отиде да си вземе душ, а Маги се втурна в къщата, когато го чу да крещи. Стоеше гол в банята и се гледаше в цял ръст в огледалото. Когато го видя, Маги осъзна защо изразът „червен като рак“ е станал нарицателен. Само цветът на току-що сварен рак би могъл да се сравнява с цвета на гърба и краката му. Раменете и гърдите му приличаха на червен мрамор — с по-бледи ивици, откъдето бяха минали пръстите й. Маги беше достатъчно умна, за да не каже „Казах ли ти“, но едва се сдържа да не се разсмее. Оливър обаче бе изпаднал в криза и ровеше из шкафчето в банята за някакво мазило, което би могло да му помогне. Започна да охка от болки и да се оплаква, че е получил топлинен удар и обезводняване. Маги го намаза с крем „Ноксема“ много внимателно, но понеже той се свиваше и дърпаше при всяко нейно докосване, тя се отчая и му каза, че вдига повече шум, отколкото Лили на негово място. Оливър стисна очи обидено, а Маги го остави да легне, донесе му кана с вода и хапчета соли, пусна вентилатора и изгаси светлината. Докато излизаше на пръсти от стаята, го чу да стене тихо.

Оливър наистина изпитваше болки, гадеше му се, но най-вече се сърдеше на Маги, че не бе достатъчно състрадателна. Тя беше единствената жена от многото, които познаваше, и тъкмо с нея бе пожелал да сподели живота си, но в случаи като този можеше да не се хили така самодоволно, а да покаже малко повече женственост. Нали жените винаги говореха за съпричастност и общуване, по дяволите, а когато ножът опреше до кокала, всякаква естествена съпричастност се изпаряваше. Оливър се претърколи и изтръпна. Тя трябваше да седне до него, да охлажда пламналото му чело и да му тананика приспивна песничка вместо, както дочуваше, да се кикоти с Лия. Сигурно се смееха на него. Някъде дълбоко в подсъзнанието си признаваше, че това може би беше някакво божествено възмездие за отношението му към Маги преди заминаването им от Англия. Остави тя да се справи с всичко и докато вършеше всичко сама, без негова помощ, той се чукаше със Сара, понеже му се оказа под ръка. Наистина, Маги не знаеше това, пък и не му направи сцена. Всъщност тя не само не вдигна скандал, но дори не каза нищо по въпроса. Това поведение не бе обичайно за Маги. В края на краищата той също би могъл да прояви великодушие. По свой начин тя си беше кучка, обаче той щеше да се издигне над това и да страда мълчаливо. Злощастието, че изгоря от слънцето щеше да го принуди да стои в къщата през следващите няколко дни, да напише материала си за „Дейли телеграф“ и така да постави жените на място… Той огледа неспокойно стаята, търсейки нещо, с което да се приспи. „Индипендънт“ от миналия четвъртък щеше да свърши работа.

Оливър охка и пъшка пресилено, когато Маги се пъхна в леглото до него.

— Знаеш, че въобще не те съжалявам — изрече тя отчетливо, — при това ни най-малко. Грешката си беше изцяло твоя.

— Направил ли съм някога нещо, с което да те заслужа? Мил съм с децата и кучетата, помагам на възрастни жени да пресичат улицата…

— Само ако ти харесат.

— А какво получавам за болките си? Жестока кучка за съпруга, която изпитва по-малко съчувствие към мен, отколкото към някое цвете.

Маги плъзна ръка по изгорялото му рамо и го близна по врата.

— Какво правиш?

— Струва ми се, че е достатъчно ясно. Инициирам секс.

— Какво? — Неочаквано Оливър седна в леглото и потрепери, когато чаршафът се докосна до кожата му.

— Просто помислих да ти покажа, че те желая.

— Ти си истинска крава. Единственият път, когато не мога да мръдна и на сантиметър, ти решаваш, че искаш да се любим.

— Е, хайде, не съм чак толкова навита. Само изпълнявах задълженията си. Да не си помислиш, че червената ти кожа ме възбужда. — Тя нехайно забоде нокти в гърдите му.

— Кучка такава… — Оливър най-лесно се възбуждаше, когато Маги му беше ядосана или той чувстваше превъзходство над нея. — Хайде, ела. Ще се справя някак си. — Стисна зъби, когато Маги, без да гледа къде слага краката си, се възкачи отгоре му. — Някога казвал ли съм ти каква изумителна съпруга си?

— Не. Никога.

— Е, добре тогава. Би ми било неприятно, ако останеш с погрешно впечатление.

Той не можеше да откаже да спи с нея. Сексът бе единственото, което ги свързваше.