Близки непознати

Шеста глава

Пощенска картичка до Мери-Джо Симптън, Лорънсвил, Северна Каролина:

На другата сутрин, докато закусваха на верандата, Маги четеше черновата на материала на Оливър. Той седеше срещу нея, режеше ноктите на краката си и се преструваше, че мнението й не го интересува.

— Е? Какво мислиш?

— Мисля, че нищо не струва — отвърна Маги и сви рамене. — Всъщност ако това са впечатленията ти, коя съм аз, че мен да питаш?

— Нищо ли не струва? — Оливър изглеждаше сразен.

— Е, не че цялата статия не струва нищо, но това, което си писал за мен е истински боклук и лъжи от началото до края.

— Магс! Къде остана чувството ти за хумор? Всеки, който те познава, знае, че не седиш по цял ден да гледаш филми на видеото. Недей така. Това е шега.

— Но не е смешна. Видя ли ме да се усмихвам, докато го четях? Работата е там, Ол, тъй като ме засяга лично мен, че не се намирам в благоприятното положение огромната част на читателите ти да ме познава. Те ще ме помислят за пенсионерка.

— Е, и какво от това? Кого го интересува? Само не започвай някоя феминистка реч, Магс, това е само за смях…

— И второ, което е и по-важно, това е много евтин удар към жените изобщо. Рисуваш картина на благороден ерудиран мъж на фона на глупава, повърхностна жена и от това ми се гади.

— Виж какво, нарочно го направих лековато. Това е първият материал — никога ли не си чувала за ухажване на публиката? Нима нито една жена няма чувство за хумор? Какво, по дяволите, искаш да направя? До един час трябва да го изпратя по факса.

— Имаш време да го поправиш. И без това не си го написал за повече от половин час.

— Понякога липсата ти на чувство за хумор наистина е досадна.

— Така ли? Е, понякога пък твоята наглост и нечувствителност са повече от досадни. — Очите на Маги святкаха. Материалът беше докоснал едно болезнено място, защото тя действително чувстваше, че се превръща в глупава, повърхностна съпруга. През последната седмица не беше правила нищо, освен да лежи на плажа, да чете наивни романи и да ходи до супермаркета, но никак нямаше да й бъде забавно, ако всичко това бъде описано в национален всекидневник.

— Смяташ, че ти би могла да го напишеш по-добре ли? Хайде, опитай. Кога, по дяволите, за последен път си писала нещо, достойно за отпечатване? Ако бяхме тръгнали на почивка с твоята заплата, нямаше да стигнем и до проклетия Солсбъри. Мамка му, Маги…

— Татко, престани да ругаеш! — обади се Лили от стъпалата. — Не е хубаво.

Маги и Оливър се спогледаха.

— Винаги трябва да ме тъпчеш, нали, Ол?

— Това са то ужасните жени — изрече Оливър съвсем тихо, но достатъчно силно, за да го чуе Маги, — всички сте еднакви — отвратителни, самомнителни, лицемерни крави. Ако има нещо, което да не мога да понасям, това е самонадеяното ви отношение…

— Не е необходимо кой знае какво, за да бъдеш самоуверен…

— Дрън-дрън.

Маги изтрополи надолу по стъпалата, по пътя хвана Лили за ръка и Оливър видя как крачат наперено по плажа. Човек никога не можеше да бъде сигурен как ще постъпи Маги — веднъж го поддържаше докрай, беше най-добрият редактор, който някога бе имал, предлагаше му много идеи, а друг път беше раздразнителна, защото нямаше представа какво напрежение е необходимо, за да се поддържа седмична колона. Не че някога беше опитвала. Разбира се, материалът не беше в нормалния му стил, но за това имаше причина — мислите му все летяха към телевизионната серия, представяше си първите пет минути на филма — красотите на Юга, цяла поредица от картини, които щяха да предопределят плана за изследване на по-съществените въпроси по-отблизо. Написа го по този начин, защото знаеше, че Дани Бужевски, бъдещият му продуцент, щеше да чете всеки негов материал и да си мисли от какъв ъгъл трябва да снима камерата. Извади портативния си компютър на верандата и започна да редактира като бесен. На Оливър му хрумна, че изблиците на Маги се дължаха на нейната неувереност, но в този момент той съжаляваше себе си, а тя му беше дошла до гуша. Омръзна му непрекъснато да внимава заради нея. Дори и да се тревожеше за кариерата си, тя можеше поне да му бъде благодарна за всичко, което той осигуряваше — къщата на мечтите й, пари, свобода, обща грижа за децата, най-доброто суфле със сирене в Британия, да не говорим за страхотния секс…

Убедеността на Оливър в способностите и в добротата му имаше особено сходство с мислите на Кристи. Колкото повече време прекарваше в Бокхемптън, образът на Оливър й се струваше все по-златен. Прочете всичките му материали и бе готова да напише дисертация относно възгледите му, повечето от които съвпадаха с нейните. Докато изучаваше семейния албум със снимки, отбелязваше как Оливър се прави на клоун, за да забавлява децата, как строи къщичка на дървото за Лили, как играе, почти потопен в басейнчето на Артър. Малко по малко тя си състави мнение за него. Почти не се сещаше за Маги. Мислите й бяха съсредоточени върху Оливър, неговата къща и какво би направила, ако имаше възможност да я промени. Градината беше хубава, макар и малко занемарена, би могла да се оправи с повече грижи и внимание. Къщата би могла поне да бъде боядисана, а що се отнася до кучетата — е, Кристи, обичаше кучета, но се отнасяше към тях като към животни и не й беше забавно, когато Бумър се излягаше следобед на дивана в стил крал Джордж и смяташе фризера за собствен долап, нито пък това, че Лусиъс явно бе насърчаван да служи като бърсалка на кухненската маса. Джоун Мейсън споделяше разбиранията на Кристи и направи няколко мрачни забележки, че на Бокхемптън й липсвала здрава ръка. Колкото повече неща научаваше Кристи за Оливър, толкова повече се убеждаваше, макар и да бе странно, че го познава.

Повечето хора изпитват любопитство към непознати. За някои това представлява просто интерес, при други може да стигне до чисто воайорство. И слава богу. Ако не изпитваш любопитство към другите, направо можеш да се обвиеш с памук като пашкул — все едно че си умрял.

— Предполагам, че господин Калахан е много зает с писане, за да тренира кучетата — каза Кристи на Джоун Мейсън. — Госпожа Калахан сигурно също има много работа.

— Много са заети — отвърна лаконично Джоун.

— Той прекарва много време в Лондон, а?

— Повечето време. — Кристи много предпазливо помоли госпожа Мейсън да измие на ръка всички чаши и за да я умилостиви, остана в кухнята да бели картофи.

— Сигурно ти идва много да се грижиш за цялата тази огромна къща съвсем сама.

— Нали затова ми плащат.

— Въпреки всичко, това си е целодневна работа. Като знам колко много работа аз трябва да върша вкъщи… Госпожа Калахан няма ли време да се занимава с къщата?

Госпожа Мейсън сви устни, докато избърсваше последната чаша.

— Трябва да гледа малките палавници, предполагам.

— Но те имат момиче, което да се грижи за тях, нали?

— Имат нещо като бавачка. — Госпожа Мейсън не понасяше австралийците. Съпругът на сестра й беше от Австралия и бе голям непрокопсаник.

— Често си мисля колко е важно да се намерят способни помощници, понякога с тях имаш повече неприятности, отколкото без тях.

— Госпожа Калахан изглежда много доволна от момичето. Предполагам, че се разбират. Често я оставя и на вечеря — каза госпожа Мейсън и изсумтя недоволно. Тя не понасяше прислугата да сяда на масата заедно със семейството.

— Е, предполагам, че Маги има добра преценка, след като е наела теб. Ти си истинско злато. Идва ми да те вземем и да те отведем вкъщи.

Госпожа Мейсън не беше свикнала да й правят комплименти и много трудно осъзнаваше, че са предназначени за нея, затова не знаеше как да постъпи, когато чу думите на Кристи, но обикновено скованият й гръб леко се отпусна.

— Госпожа Калахан не ме е наела. Господин Калахан ме нае. — „Милият господин Ленърд“ — помисли си предано Джоун.

— Разбирам… това обяснява всичко. — Значи Оливър не само се скъсваше от работа, грижеше се за децата, но дори му се налагаше да намира домашна помощница. Гейб би получил удар, ако го помолеше да търси чистачка. Кристи понечи да изхвърли обелките от картофите в кофата.

— Не в кофата, госпожо Макарти, ще ги изнеса на общото сметище. Пести, за да имаш. — Госпожа Мейсън не одобряваше нищо да се пилее. Всъщност не одобряваше почти нищо.

Когато разговаряше с Маги по телефона от дома си, на Кристи й се бе сторила симпатична, но откакто пристигна в Бокхемптън, престана да изпитва интерес към нея. Вниманието й бе заето изцяло с Оливър. Той наистина бе очарователен мъж с разнообразни таланти, енергичен и остроумен и явно разбираше как да се справя с всякакъв тип жени — с Луси, с Марджъри Хенгъм или дори с Джоун Мейсън. Щом свършиха работата си в кухнята, Кристи се почувства удовлетворена, че парченцата от пъзела започваха да очертават цялостна картина. Тя изпитваше същата тръпка, каквато пронизваше оформител на вътрешното пространство при развиване на нова ролка тапети. Единственото, което я натъжаваше, беше, че нямаше да има възможността да се срещне с Оливър. Е, добре, казваше си философски, няма нищо лошо в това да си пофантазира, особено след като не пречеше на никого. Това лято в Англия бе идеална възможност да си поиграе на една игра, която бе съвсем различна от реалния й живот вкъщи.

Но мисълта, че си фантазира за Оливър я накара да се почувства гузна по отношение на Гейб и тя тръгна да търси съпруга си. Намери го заспал на стола на Оливър, а договори и какви ли не листове бяха пръснати около него. Кристи го събуди внимателно, придружи го до спалнята, за да си легне, целуна го страстно и го остави да спи. В малкия кабинет синът им строеше къща от кубчета с Мариела, а тя се отказа от всекидневната им разходка поради внезапно разразилата се гръмотевична буря. Дъждът се стичаше от покрива, преливаше от разнебитените улуци и дори кучетата си легнаха в кошниците. Кристи не се чувстваше изморена. Стана й студено, независимо, че бе краят на юли, но не желаеше да безпокои Гейб и да влиза в спалнята. В една стая намери купчина пуловери и жилетки. Всички се оказаха доста големи за нея — явно бяха на Оливър, не можа да намери нищо на Маги. Както и да е, мъжки дрехи отиваха много на тесните й рамене. Избра си бледожълт кашмирен пуловер и докато го навличаше, усети леко горчив дъх на цитрусов лосион за след бръснене. Вдъхна дълбоко. Представяше си Оливър и гласа му, а сега дори успя да усети миризмата му. Усмихна се на собствената си глупост и се върна в кабинета, притъмнял в лятната буря, за да разтреби след Гейб. След като подреди всички документи на съпруга си на спретнати купчинки, тя се обърна към кутиите с дискети с решението да ги сортира вместо собственика на Бокхемптън. Първата, която й попадна, беше „Пътеписи/Роман: Тъжна история“ и я пъхна в компютъра, за да види какво е записано на нея и какъв надпис да й сложи. Кликна с мишката върху „Роман“ и на монитора пред нея се появи текст:

Кристи усети, че я побиват тръпки въпреки кашмирения пуловер. В стаята беше мрачно поради облачното небе навън, а синкавата светлина от екрана беше призрачна. Тя потрепери, обгърна се с ръце, вдъхна мириса на Оливър. Замръзваше. Текстообработващата система й бе позната и тя отиде в началото на файла. Знаеше, че не би трябвало да го прави. Когато Оливър й каза, че може да чете материалите му, сигурно не е имал предвид това. Все едно че четеше чужд дневник. Не можа да устои на изкушението, след като бе прочела края. Нали всичко това все пак беше игра. Самото начало на файла се състоеше просто от титулна страница, на която с едри букви пишеше:

Кристи се взря в страницата. Сигурно Оливър го бе написал. Един от пътеписите, който още не беше изтрит от дискетата, беше предназначен за „Дейли телеграф“ и в краткото описание на уикенда в Рим тя позна неговия стил. Значи Алек Боунс беше псевдонимът му. Тя набързо прегледа файла. Романът прекъсваше на страница 123-та, по средата на дванайсета глава. Тя се обърна към директорията, за да види кога за последно е работено върху романа — на 26-ти юни 16:06 ч. Това е била седмицата преди той да замине за Щатите. Романът беше в процес на работа. Оливър не беше й споменал, че освен журналистически материали, пише и романи, но в авторството на книгата нямаше никакво съмнение. Оливър явно, а може би тайно пишеше роман. Възможно бе да е искал тя да го открие — беше споменал нещо за драскачите, не журналистите, които се вълнуват, когато някой случайно открие върху какво работят, и значи всъщност я беше накарал да търси. Импулсивно дръпна бележника му с телефоните от полицата и погледна на „Дейли телеграф“. Имаше цял списък с имена, а номерът на Питър Форбс беше директен. Тя веднага го набра.

— Форбс — отговори забързано мъжки глас.

— Господин Форбс? Съжалявам, че ви безпокоя, казвам се Кристи Мур Макарти — изрече тя с провлачения си напевен глас. — Обаждам се от името на Оливър Калахан.

— А, да, току-що получих факс от него.

— Той в момента е в нашата къща в Северна Каролина, докато ние сме в Уилтшър и ме помоли да проверя дали имате номера на факса там.

— Точно така, разменили сте се с тях. Сега ще проверя. Имам няколко телефонни номера. Оливър, Оливър, Оливър… да, ето го 9196750902.

— Правилно. Сигурно е искал да се увери. Господин Форбс, може ли да ви задам един въпрос?

— Заповядайте. — Гласът на Питър омекна както на повечето мъже, дори нетърпеливи редактори, когато разговаряха с нея.

— Оливър ме накара да проверя номера на някой си Алек, Алек Боунс. Не мога да го открия, дали вие не бихте могли да ми помогнете?

— Алек Боунс ли? — Питър се засмя. — Не, въобще не се сещам. Какво име само. Почакайте, сега, когато го споменахте, си спомням, че съм чувал това име и то от Оливър. Да не би да не е някоя от неговите шеги? Да знаете, той е ужасен шегаджия. Според мен просто ви е избудалкал.

— Вероятно сте прав. Не е приятно, когато някой прави за смях чужденци.

— Не сте права, според онова, което току-що ми изпрати, ми се струва, че направо се е влюбил в сънародниците ви, затова не се безпокойте. Материалът ще излезе в неделния брой, ако искате да го прочетете.

— Непременно. Ще го чакам с нетърпение. Прочетох някои негови материали, той наистина пише добре.

— Вярно, когато спазва срока! — Питър отново се засмя.

— Оливър някога публикувал ли е друго, освен журналистически материали? Например писал ли е проза?

— Не, във всеки случай не знам такова нещо. Преди около година спомена, че искал да напише роман и аз му отговорих: „Само през трупа ми“.

— Защо?

— Както ви казах, Оливър има проблеми със сроковете. Нямам никаква нужда журналист с постоянна рубрика да започне да се лигави с проза. — Изрече го презрително.

— Напълно ви разбирам. Не бива да ви задържам повече, господин Форбс. Сигурна съм, че сте много зает. Бяхте много любезен и ми помогнахте.

— За мен беше удоволствие. Пожелавам ви приятно прекарване. Ако дойдете до Лондон, обадете се, ще ви разведа из редакцията.

— Много мило от ваша страна. Довиждане.

— Довиждане.

Значи Оливър бе замислил книгата си преди година. Вероятно беше първият му роман. Първите романи, Кристи го знаеше от времето, когато учеше сравнителна литература, почти винаги носят автобиографични елементи, дори и авторите им да твърдят, че са пълна измислица. В последната глава, той описваше връзка отпреди една година и един месец, значи към края на май 1992 г. Дълбоката мъка и страстта на разказвача бяха толкова силни, че човек не би могъл да си ги измисли. Докато Кристи принтираше ръкописа, тя се запита дали Маги знаеше за книгата, а също и дали любовната история й бе известна? Кристи се почувства като шпионка. Ужасно много й се искаше да седне на тихо местенце, където никой да не я безпокои и да прочете книгата на Оливър от кора до кора, но това не можеше да се изпълни. Преди принтерът да свърши, Джейк я намери и я повлече към кухнята, за да пекат сладки. Да пекат сладки. Кристи — предана съпруга, майка и пазителка на дома в продължение на десет години, започна да меси тестото настървено, с негодувание, че я бяха откъснали от заниманието й. Тъкмо когато извади безформените сладки от печката, Гейб влезе в кухнята и я обгърна с ръце около кръста, а тя не направи ни най-малко усилие да прикрие неприязънта си. Обясни си я с прегорелите сладки, със сбърканата пропорция, с различното брашно, както и със съпруга си.

Гейб не можеше да разбере какво става с жена му. Беше раздразнителна като котка и явно копнееше двамата с Джейк да се махнат от главата й. Това лято вече няколко пъти изпитваше желание да прочете мислите й. Обикновено когато Кристи искаше той да отгатне какво се върти в съвършения й ум, тя му подаваше сигнали, насочваше го и когато той най-после отгатнеше, тя го хвалеше за досетливостта му. Сега обаче се бе затворила в себе си както никога.

— Добре ли прекара следобеда, скъпа? — попита той и се зае да премете трохите от сладките.

Тя го изгледа с празен поглед и сви рамене.

— Искаш ли довечера да излезем и да вечеряме навън? Да направим нещо, което ще ни бъде приятно. Вероятно Едуард ще ни препоръча някой ресторант.

Кристи се прозина.

— Изморена съм, Гейб. Довечера смятам да си легна рано.

Гейб остави метлата настрани и пристъпи към нея с протегнати ръце.

— Чудесна идея, Кристи. — Кристи се наведе и мина под ръката му.

— Ти не може да си уморен, Гейб. Спа половин ден. Ще почетем с Джейк, после ще звънна на Луси да проверя дали ще бъдат тук през уикенда.

— Мислех този уикенд да посетим къщата на Томас Харди в Дорсет. Знам, че искаше да я видиш.

— Не този уикенд, Гейб. Нямам сили. Всъщност поканих Едуард на обяд.

— Кристи, да не би да съм сгрешил? Да съм извършил нещо, което да те е ядосало?

— Разбира се, че не си. Държиш се чудесно. Мисля си за други неща. — Тя така го погледна, че той престана да й задава повече въпроси.

— Добре. Мога да отскоча до града. Нещо да искаш оттам?

— Нищо. Всъщност, Гейб, има едно вино, за което Едуард ми спомена — италианско е. Казва се „Тере ди Туфи“. Искам да го опитам.

В Солсбъри Гейб успя да намери магазин, където продаваха любимия парфюм на Кристи и й купи най-голямото шише, което имаха. От една антикварна книжарница се сдоби с томче поезия на Харди. Отиде чак до Уинчестър, за да купи кашон от италианското вино, за което тя копнееше. На връщане се отби във ферма, където клиентите сами берат плодовете и плати повече, за да му наберат. Когато се прибра вкъщи, положи трофеите в нозете й и за награда получи слаба усмивка.

Когато загубиш нечие внимание и искаш да си го възвърнеш, инстинктивно започваш да се въртиш нагоре-надолу и да размахваш ръце. Това рядко минава незабелязано. По-умно ще постъпиш, ако излезеш от стаята. Повечето хора се стряскат, когато чуят вратата да се затръшва.

Кристи прочете „Тъжна история“ дотам, докъдето беше написана, толкова много пъти, че почти научи наизуст някои пасажи. Предположи, че в историята на Оливър имаше не само зрънце истина, но най-много я грабна представата за внезапната и покоряваща страст. Първият параграф на романа особено я привличаше. Сякаш бе написан за нея.

Докато Кристи четеше, не можеше да се отърси от мисълта, че вероятно, въпреки всички усилия да си създаде идеален живот, който вярваше, че й е предопределен, тя бе пропуснала единственото и най-важното нещо — да изпита истинска страст. Тази мисъл й бе минавала през ума и по-рано, но тя я бе отхвърляла, понеже прагматично вярваше, че картината на съвършен вечен съюз между двама души, рисувана от писатели романтици е пълна с фалш, представлява чиста фантазия и едва ли има голямо значение. Преди да прочете книгата на Оливър, тя смяташе, че романтичният идеал на жените никога не би могъл да се осъществи и ще си остане в сферата на илюзиите, защото между мъжете и жените съществува разграничителна линия, която не може да бъде прекрачена. Мъжете не говорят много, нямат склонност към интимност и не са в състояние да навлязат във вътрешния живот на друг човек. Докато четеше книгата му, тя се убеди, че не изпитва интерес към вътрешния живот на Гейб, нямаше да го допуска в своя и че с Оливър Калахан имаха еднакви схващания за силата на любовта.