Близки непознати

Петнайсета глава

Обикновена пощенска картичка до Маги Калахан, Оук Ридж, Лорънсвил, Северна Каролина:

Маги беше в стаята си и се преобличаше за партито у семейство Ричардс, когато чу телефона да звъни, но остави да отговори телефонния секретар. Беше Едуард, който само каза, че ходил при Оливър и според него Маги трябвало да се досети какво са обсъждали. Маги не вдигна телефона. Не искаше да чува думите на Оливър от втора ръка, стана й неприятно, че Едуард и Оливър са говорили за нея сякаш беше нещо подобно на спорен имот. Всъщност вероятно са се карали заради Кристи — Кристи се пада на победителя, а тя — на победения като утешителна награда. Налагаше се да предприеме някакви действия — Лия й намекваше, че трябва да вземе решение — или да се върне в Англия, или каквото друго си науми, но да направи нещо. От друга страна Гейб я караше да остане още, докато страстите се уталожат. Дори предложи да говори в училището на сина си да приемат Лили за един срок. Изглеждаше повече от щастлив, че щяха да останат в Оук Ридж, докато и той подреди живота си. Макар да знаеше, че трябва сама да решава, Маги се изкуши да остави това на друг, особено на толкова гостоприемен и обективен човек като Гейб. Щом се облече, Маги отиде в стаята на Лили, за да й прочете приказка и да й пожелае лека нощ.

Когато влезе, дъщеря й не я погледна.

— Миличко, искаш ли да избереш коя приказка да ти прочета? После ще те завия и ще ти кажа лека нощ.

— Не искам сега да ми четеш приказка, по-късно.

— По-късно ще изляза, Лили, скъпа. Хайде сега да почетем.

— Не искам да излизаш. Откакто татко замина, непрекъснато излизаш.

Лия, която подреждаше дрехите на децата, изгледа майката и дъщерята, но разумно замълча.

— Лили, с най-голямо удоволствие бих останала при теб, знам, че не искаш да излизам, но трябва.

— Защо? — Лили й отправи поглед като на голям човек.

— Приех поканата, скъпа. Не е учтиво да отказвам в последния момент.

— Ако не си искала да ходиш, не е трябвало да я приемаш.

— Но аз искам да отида!

— Значи не искаш да останеш при нас с Артър.

— Лили, искам. Целия ден утре ще прекарам с вас, обещавам. След като заспите, за какво да стоя тук? Какво да правя — да седя и да говоря на себе си ли? — Маги се опита да успокои момиченцето, но Лили не се оставяше да я подведат.

— Да, искам. Искам да седиш тук, докато спя — настоя тя.

— Не мога, Лили. Особено тази вечер. Не ме моли.

— Тогава не искам да ми четеш приказка. Искам Лия да ми я прочете. Лия ще остане с нас, ти ще излезеш. Искам Лия да ни прочете приказка.

Маги въздъхна, изправи се и застана до леглото. Знаеше, че не бива да се чувства отхвърлена и обидена, Лили беше достатъчно умна да засегне майка си по най-чувствителното място, като ясно изрази предпочитанието си към бавачката. Също както Оливър избра да бъде с Кристи. Лили бе наследила способността на родителите си да нанася силни удари.

— Тръгвай, Маги, тя ще се оправи. Само иска да ти развали настроението. — Лия взе книжка с приказки от полицата и седна да чете на Лили. Когато Маги се наведе да целуне дъщеря си, момиченцето извърна бузата си и се настани удобно в ръцете на Лия.

Гейб я чакаше на верандата. Беше поръчал такси — нито един адвокат не би рискувал да го хванат, че кара пиян, заведе я до колата, хванал ръката й под лакътя. Отвори задната врата, Маги влезе и механично започна да се плъзга по седалката, когато осъзна, че Гейб вече е затворил вратата и заобикаля от другата страна. Маги се усмихна на себе си. Толкова дълго бе прекарала в компанията на Оливър, че бе свикнала кавалерството му да се ограничава само до отварянето на вратата. Оливър винаги се гордееше, че го прави, макар че ако се замислеше повече, би установил, че за дамата му е много по-неудобно да седне на задната седалка и да се плъзне навътре, за да седне и той, тогава роклята й би се намачкала повече. Оливър правеше първите стъпки в поведението на джентълмен, но не стигаше до естественото им продължение. Гейб ги владееше от А до Я. Маги се замисли кой бе виновен за това, че Оливър бъркаше този ритуал? Тя ли? Не, запозна се с него твърде късно, за да може да го промени. Вероятно майка му. Май майките винаги са виновни за всичко.

Махмурлукът на Гейб от предната вечер беше преминал и на партито беше в добра форма. Маги го отдаваше и на урока по тенис, той очевидно бе мъж, който обичаше да помага и да бъде полезен, а това бе най-малкото, което тя би могла да направи в замяна на искреното му гостоприемство. Маги осъзна, че след предишната вечер двамата с Гейб са станали истински приятели. Той не стоя край нея през цялото време, но я наблюдаваше, усмихваше й се над главите на другите гости, притичваше й се на помощ, когато явно й беше скучно или се чувстваше неудобно, запознаваше я с хора, които тя срещаше за пръв път. Всички питаха за Кристи и Гейб идеално се справяше с положението. Смееше се на съвпадението, че Оливър и Кристи щели да работят заедно…

— Чистосърдечно ви препоръчвам да си разменяте къщите. Отидох на почивка с жена ми, която беше безработна, тя си намери нова кариера и в резултат имаме двама нови приятели! — Смееше се, прегърнал Маги през раменете, тя също се усмихваше. Явно Гейб нямаше намерение да разкрива душата си пред цял Лорънсвил. Разказваше интересни случки от почивката, за приятелите и съседите на Маги, забавляваше гостите с разказа как сър Найджъл Бейвингтън копаел градината си гол и как майор Хенгъм паднал в лехата с рози. Всички изразиха желание да отидат и да гостуват в Бокхемптън, Маги раздаваше покани наляво и надясно, без да знае дали самата тя ще се върне там. Оливър заслужаваше да бъде нападнат от цяла армия гости американци. Маги бе много нервна, но Гейб правеше всичко възможно да я улеснява. Вместо да се задълбочава върху своите проблеми, той като че ли бе намерил нов източник на енергия, като се стараеше да бъде в нейна услуга. След вечеря Би Джей пусна музика, всички започнаха да танцуват, някои доста близо до ръба на басейна. Висок хубав лекар с момчешки вид на име Ханк покани Маги на танц и започна открито да флиртува с нея.

— Вашият мъж е чудесен, госпожо Калахан.

— Така ли мислите? Познавате ли Оливър?

— Не, но напълно оценявам жеста му, че ви е оставил да поседите тук… Чудесен мъж. Иначе истински глупак. Ако бяхте моя съпруга, никога не бих ви изпуснал от очи нито за секунда.

Маги се разсмя, но когато Ханк предложи двамата да дадат тон на къпането в басейна, тя отхвърли поканата и седна на празния стол до Линди Ричардс.

— По вида ти познавам, че ти е много приятно, мила.

— Вярно, Линди. Вие с Би Джей правите чудесни партита. Иска ми се да ви взема вкъщи при нас. Сигурна съм, че ще оживите Комптън Пърлу!

— Ние с Би Джей не обичаме да пътуваме много, но се надявам, че ще поддържаме връзка, когато си заминете. — Маги кимна. — Като стана дума за това, мила, кога смятате да пътувате?

— Наистина не знам. Чакам Оливър да се обади и да каже какво става — искам да кажа с неговата работа. Като че ли двамата с Кристи уреждат нещата.

Линди замълча, докато си палеше цигарата.

— Маги, момичето ми, не съм вчерашна. Имам очи, също и уши. Още с връщането си Гейб ни разказа всичко. — Маги прехапа устна и се опита да се усмихне.

— В такъв случай вероятно знаеш повече от мен.

— Знам, че Кристи Мур се е влюбила в твоя съпруг.

— Как човек може да се влюби в човек, когото не познава?

— О, мила, това е най-лесното. Също като да паднеш от дърво. Можеш да се влюбиш във всекиго, в когото решиш — в непознат на парти, в съседа си, в шефа си, дори в собствения си баща. Знаеш ли какво казваше майка ми? „Линди никога не се жени за пари, защото тогава няма да си щастлива, но ходи там, където се събират богатите и гледай да се влюбиш.“ Не че последвах съвета й.

Маги се усмихна.

— Продължавай. Разкажи ми още нещо.

— Ами ще ти кажа онова, което знам и което мисля, и ако след това речеш, че съм стара интригантка, която не бива да пъха носа си в чужди работи, просто ми кажи да си затварям устата и ще млъкна. Когато се запознах с твоя мъж, помислих си, че е хубаво момче, а това, че сега съм над четирийсет не значи, че не разбирам от хубави мъже. Но между нас казано, мила, той не е най-интелигентният мъж на земята, чуваш ли какво ти говоря? В това няма нищо чудно — в повечето бракове, които познавам, включително и в този на Кристи, както и в моя, жените са интелигентните, не че така сме пожелали да бъде. Въобще не мога да разбера какво става между Кристи и Оливър — каквато е упорита нещо си е наумила, устроила му е нещо като капан и твоят човек върви по гайдата й, а тя го води за носа. Според моето виждане за нещата, имаш три възможности за избор. Можеш да се върнеш с подвита опашка и да се бориш за него, има вероятност и да спечелиш. Би могла да останеш тук, да се самосъжаляваш и да оставиш Кристи да довърши работата точно както тя желае. Или добре се вгледай в себе си и въобще го забрави, ама наистина го изхвърли от главата си! Аз се омъжих за Би Джей, когато бях на седемнайсет години. Ако тогава ми беше известно това, което знам сега, мислиш ли, че щях да се насадя така? Няма начин. Ти си млада, умна, вече имаш деца, които са единствената смислена причина, за да се ожени човек, затова брак не ти трябва. Ако става дума за моето поколение, по дяволите, ние нямахме никакъв избор, затова сега тегля. Знаеш ли, Маги, прочетох статия в едно от новите женски списания за това, че неомъжените жени живеят по-дълго, боледуват по-малко и нямат толкова психически проблеми като омъжените. Пишеше също, че неженените мъже умират по-рано и са по-малко щастливи от женените. Какво ти говори това, мила? Няма нужда да си завършил Харвард с отличие, за да проумееш! — Напълни чашата на Маги от бутилка, която стоеше на тревата до нея. — Сега се забавлявай, но ме послушай, забрави всичко, разбра ли? Нищо не те спира да живееш живота си и да правиш каквото пожелаеш, няма защо да се страхуваш, пък и не мисля, че се боиш от нещо.

— Много грешиш, боя се от всичко, Линди. Боя се от себе си, боя се да не остана сама, боя се, че Оливър беше прав да ме остави, боя се от Кристи… Боя се дори от четиригодишната ми дъщеря.

Линди я изгледа внимателно с присвити очи.

— Значи не си съкрушена? Не смяташ, че не би могла да живееш без Оливър?

Маги поклати бавно глава.

— Да ти кажа честно дори не съм разсъждавала чак толкова за него. Мислех само за себе си.

Линди се усмихна широко и я потупа майчински по коляното.

— Ще се справиш. Само трябва да се стегнеш и да престанеш с тези смахнати приказки за страх. Не бива да се плашиш, мила, трябва да бъдеш много щастлива. Според мен всичко е пред теб. Просто трябва да вървиш напред.

— Линди! Линди, моя единствена любов! — Фалшивият глас на Би Джей се издигна над шума от партито. — Къде е скъпото ми момиче? Няма кого да прегръщам, любима… — Той танцуваше сам и с ръце сякаш обгръщаше някого.

— Погледни това голямо дете — изрече Линди с искрена нежност. — Трябва да отида при него, преди да започнат да му се смеят. Тук съм, глупчо…

Двойките танцуваха бавно под звуците на някаква монотонна балада, която Маги не беше чувала. Мелодията беше меланхолична и сантиментална и тя наблюдаваше бавно движещите се крака на Линди и Би Джей, тя напълно бе потънала в мечешката прегръдка на съпруга си. Въпреки протестите на Линди, че се е заробила с Би Джей, онова, което си личеше от пръв поглед, бе истинската близост и чувство на взаимна зависимост. Линди можеше да мърмори против съпруга си, но бяха прекарали цял живот един до друг и сега, след близо трийсетгодишен брак не само бяха заедно, но и много спомени ги свързваха. Гледаха се с безкрайна нежност — Би Джей — сантиментално романтично, а Линди — с мъдра преданост, на Маги дори й се стори, че шпионира нещо, което никой не биваше да види. Тя отмести очи и за пръв път напълно осъзна случилото се с Оливър. Бракът й се беше изчерпал много отдавна, откакто тя престана да се интересува от него, освен кога се прибира и ако й бе нужно, да й помогне с къщата и децата. Престана да се интересува от него, защото още по-преди престана да му вярва и не можеше да се остави да бъде уязвима. След като престана да се интересува от него, тя се бранеше двайсет и четири часа в денонощието. В много отношения бе по-близка с Модж или Луси, или дори с Едуард, отколкото с Оливър. Той я привлече, защото беше дързък, непредсказуем, много я разсмиваше и с него никога не й беше скучно. Колкото и силно да бе това привличане, то не успя да се превърна в любов. Затова сега не се чувстваше съкрушена. Всъщност той не й липсваше, дори чувстваше облекчение, че не й се налага да се брани от мъжа, който всъщност трябваше да я закриля. За пръв път от години се замисли за него обективно, с искрена привързаност. Зачуди се дали през месеците, може би и годините, през които се бе вглеждала в себе си и бе потискала растящото усещане за неудовлетвореност, Оливър също не е бил нещастен. Възможно бе Оливър също да е страдал, и то дори повече от нея, защото се е разочаровал от романтичната си мечта. Маги не вярваше, че все още съществува начин да бъде щастлива с Оливър, с мъж като него. На Оливър му бе потребно някой непрекъснато да му се възхищава, вероятно както на всички мъже, самочувствието му беше огромно, но ако го бе обичала истински, той би бил различен. На Маги й мина през ума, че мъжете не могат да се разделят на бабуини и пустинни мишки. Може би жените, които ги обичат, и начинът, по който ги обичат, определят поведението им. Не че не намираше вина у Оливър за случилото се, нито пък бе готова да му прости, но реши, че в края на краищата това бе за добро и за двамата. Магията, която той упражняваше върху нея, се развали. Поне от три години не беше мислила за него толкова задълбочено.

— Маги, ще ми направиш ли честта да танцуваш с мен, моля те?

— Не, благодаря, Гейб, смятам да поседна. Може би по-късно.

— По тези места не се смята за редно дама да танцува, след като вече е отказала на някого. Така сме възпитани, един отказ означава отказ до края на вечерта. Няма да има втори случай, никакво по-късно. Така че, моля те, бъди така добра и не казвай не.

— Добре, но не съм много добра в тези танци.

— Дори няма нужда да се движиш. Аз ще върша тази работа вместо теб.

Гейб я прихвана с едната си ръка, а другата плъзна около кръста й.

— Изглеждаше някъде много далеч и явно мислеше усилено.

— Прав си. Тъкмо стигнах до решението да позвъня на Оливър и да му кажа, че съм съгласна с него. Тоест че не смятам да се събираме отново.

— Наистина ли ще го направиш?

— Зависи от теб. Не бих искала да направя нещо, което би усложнило нещата между теб и Кристи.

— Едва ли би могла да направиш нещо, което да усложни отношенията ни. Те и без това са достатъчно объркани.

— Виж какво, аз не бързам. Ако наистина нямаш нищо против, може да остана още малко. Искам да съм по-дълго с децата и да се опитам да поговоря с тях за всичко, всъщност с Лили, и да видя как ще реагират.

— Те как се чувстват, Маги?

— Мисля, че са нещастни. Ти говори ли с Джейк?

— Всеки ден. Не мога да отрека на Кристи, че тя прави много, за да не се отчуждаваме. Ако не се разберем с нея, няма да може да се стигне до дело за попечителство. Това ме тревожи. Всеки път, когато влизам в магазин, си мисля дали Джейк би харесал това или онова? Винаги, когато видя реклама на храни по телевизията, се питам дали Джейк е закусил добре сутринта. Той не се оплаква. Само пита кога ще се върна. Изглежда Оливър му е направил силно впечатление. Сподели, че го учи да играе крикет.

Маги изпита болка, когато го чу, помисли си, че шансовете Оливър да научи Артър да играе крикет са нищожни и се ядоса заради сина си.

— Как се чувстваш, Гейб? Искрено?

Той се замисли, внимателно прецени въпроса й.

— Когато завършвах училище, голямото ми желание бе да стана лекар. Обикновен лекар в малко градче, а не светило. Това беше мечтата ми. Баща ми беше лекар, неговият баща — също, затова винаги съм искал да стана лекар. Не ми достигна балът. В продължение на месеци си казвах, че сигурно има някаква грешка, че изпитната комисия е объркала документите ми. Очаквах да получа писмо, в което признават, че са направили голяма грешка. Най-накрая баща ми каза, че няма да стана лекар и е време да помисля за нещо друго. Ей така се чувствам.

— Не съм сигурна дали те разбрах добре. Всички казват, че си завършил право в Харвард.

— Вярно е, но това беше компромисно разрешение. Дори и сега не бих го избрал. Бих предпочел да съм лекар. Може и да е за добро, може би щях да бъда лош лекар, а сега съм добър адвокат, но имаше нещо, което много исках да постигна, а не успях. По отношение на Кристи се чувствам по същия начин, но историята е наопаки. Все едно че съм получил писмото, с което ме уведомяват, че ме приемат да уча медицина, а години по-късно искат да ми отнемат титлата. С Кристи сме женени от десет години и никога не съм се съмнявал, че е за цял живот. Сега ми се налага да помисля по този въпрос и да свикна, че надеждите ми са били напразни.

— Значи просто ще го приемеш?

— Не, в никакъв случай! Ще обжалвам! Ще се явя на изпитите отново, ще подам молба или каквото трябва да се направи. Все си мисля, че някой ще дойде и ще каже: „Съжалявам, друже, песента ти е изпята“. Също, когато искаш да постигнеш десет точки от десет възможни, молиш се, числата излизат, а ти имаш осмица. Всъщност и осем не е лошо. Но в никакъв случай не е десет от десет.

— Боже, Гейб, колко ужасно тъжна двойка сме.

— Ще ти кажа нещо, Маги. Искаш ли да се престорим, че това е най-хубавата вечер в живота ни и да забравим цялата бъркотия, какво ще кажеш? — Намигна й. — Така правят южняците.

— Добре. — Той я завъртя, смеейки се. Намериха се хора на партито, които помислиха, че Оливър Калахан и Кристи Мур Макарти са направили огромна грешка като са оставили Маги и Гейб сами.

Гейб бе много въодушевен, но това въобще не се дължеше на алкохола. Предишната вечер тя видя как му се отразява пиенето. В таксито обратно към Оук Ридж той пееше с пълен глас, шофьорът клатеше глава и дружелюбно подхвърляше, че Гейб е постъпил много добре като не се е наел да кара кола в това състояние. Все пак, когато пристигнаха, Гейб скочи от колата, стъпи здраво на двата си крака и се затича да отвори вратата на Маги.

— Ела в студиото да пийнем по чашка преди лягане, Маги. — Задържа отворена вратата. — Комарите ще ни изядат, ако останем навън, остана ми малко бърбън. Ти да не си помислила, че съм изпил всичко?

Маги се настани на дивана пред камината и огледа стаята с възхищение.

— Кристи наистина има много добър вкус. — Почувства, че заради Гейб можеше да признае нещо на Кристи. Дори заради Оливър. Чувстваше се великодушна. Може би поради някакво химическо съединение в кръвта й.

— Да, винаги е имала прекрасен вкус. Освен за мъже. — Той се засмя.

— Ти съвсем не си лош, Гейб. А и трябва да призная, че едно време онова, което видях у Оливър, ме накара да помисля, че той е мъжът за мен.

— Смяташ ли, че с Оливър си приличаме?

— Абсолютно. — Маги се усмихна и се наведе напред, за да остави чашата си върху масичката. — Абсолютно по нищо. — Двамата се заляха от смях като ученици, които си разказват първите неприлични вицове. — Всъщност не е съвсем вярно. И двамата ме разсмивате. Предполагам, че и двамата сте хубави мъже.

— Предполагаш значи? Искам да ти кажа, че в Уортън бях избран за най-хубавия първокурсник. Една колежка дори се закани да се самоубие, ако не я изведа.

— Сериозно? Никой не го е правил заради мен в Бристол.

— Да не би да се шегуваш? Изненадан съм. Ако това беше в приличен, в истински американски колеж, заради теб немалко момчета щяха да се самоубият. — Той трепна. — По дяволите, звучи ужасно, нали? Исках само да ти направя комплимент.

— Благодаря, Гейб, оцених комплимента ти.

— Харесваш ми, Маги, наистина си хубава. — Гейб я изгледа с открито възхищение, а Маги се размърда на дивана от неудобство. Не че той я плашеше, но от дълго време вече се намираше в положение, в което не знаеше каква роля да играе, да не говорим как да я играе.

— Да не би да се чувстваш неудобно?

— Не, в никакъв случай! — Маги отговори прекалено бързо. — Много ми е удобно, дори съм чудесно. — Тя взе списание от масичката, на чиято корица имаше снимка от Колорадо.

— Ходил ли си някога в Колорадо, Гейб?

— Не. — Той продължаваше да я гледа с възхищение.

— Наистина? Много странно. Мислех, че американците пътуват непрекъснато… — Опитваше се да поддържа непринудения разговор, но гласът й стана писклив. Гейб започна да се усмихва. — Всъщност къде си ходил? — изчурулика Маги.

— Тук и там. На юг, на север, по Западното крайбрежие.

— Сигурно е прекрасно. Бих искала да видя Сан Франциско.

— Мога да те заведа, преди да си тръгнеш. — Той се отпусна на стола до нея, като продължаваше да я гледа в лицето. Без да иска Маги го сравни с Оливър. Гейб имаше широки рамене, беше едър и не притежаваше недодяланата елегантност на Оливър. Беше мускулест и сто процента солиден. Не го сравни с Едуард. Винаги й се струваше, че Едуард е по-едър от другите мъже.

— Звучи много… приятно. Но знам колко си зает.

— Не е вярно. Винаги мога да направя каквото поискам.

— Ще видим какво ще стане. Наистина е срамота, че няма да разгледам повече места в Щатите, докато съм тук. Смятам да отскоча до Чарлстън.

— Знаеш ли колко жители на Чарлстън са нужни, за да сменят една електрическа крушка?

— Не, колко? — попита Маги.

— Трима. Един сменя крушката, вторият прави коктейлите, а третият твърди колко по-хубава е била старата… — Ухили й се. — Чарлстън е град на носталгията.

— Много бих желала да го видя.

— В такъв случай наистина мога да ти бъда полезен. Не е далеч. Много добре го познавам. За мен ще бъде удоволствие да те разведа. Има едно чудесно романтично ресторантче „Двете пресечки“.

— Ужасно мило от твоя страна, Гейб — изрече Маги сериозно и искрено, — но наистина не мога да си позволя подобно пътуване. Мислех да взема децата, да преспим в мотел.

— Каня те като моя гостенка.

— Разбирам. Хм. Много изкушаващо. — Маги погледна часовника си сякаш случайно. — Боже мой! Колко е късно! — Изрече думите, преди да измисли нещо по-оригинално. Гейб се засмя и й се закани с глава.

— Скъпа Маги, голям часовник с трийсетсантиметров циферблат виси точно пред очите ти. И двамата знаем колко е часът.

— Да, така е, просто не искам да направя нещо необмислено.

— Аз също. Така ли се чувстваш?

— Не…

— Трябва да ти кажа, че аз напълно се контролирам. Затова не се тревожи. — Маги не изглеждаше убедена, но отново се отпусна на дивана.

— Маги, знаеш ли какво си мисля? — Бе свел очи малко надолу и тя имаше усещането, че изпод ресниците очите му бяха приковани върху гърдите й.

— Не, да опитам ли да позная?

— Недей, защото може да предположиш нещо друго, а би било срамота, но пък би могла и да познаеш, тогава ще отнемеш изненадата ми. Ще ти го кажа направо. Мисля, че ще ни се отрази много добре, ако двамата си легнем. Това си мислех. Без никакви ангажименти и никакви задължения. Просто да скрепим уговорката си.

— Уговорка ли?

— Да не позволим на никой да разбере колко страдаме. — Това ли е единствената причина, за да легнеш с мен?

— Не, разбира се, че не. Искам го, защото отдавна не съм пожелавал друга жена, освен Кристи. Защото имаш великолепни крака. Защото още от дете съм бил добър и изпълнителен и за разлика от друг път ми се прави нещо щуро. Защото очите ти ми харесват. Защото обичам начина, по който говориш. Защото когато си нервна и ядосана, наистина си сексапилна, както и когато се смееш. Защото ме разсмиваш, а това отдавна не ми се е случвало. Защото заяви на Мейбъл Мартин, че мъжът ти е истински педераст. Защото ме измами, че никога не си играла тенис.

— Разбирам. Значи това е моментно решение? Не си го обмислил грижливо?

— Ела, прекрасна. — Гейб протегна двете си ръце към нея.

— Само още, един въпрос, Гейб. Относно южняшкото правило, когато каниш дама на танц. То отнася ли се и за случай като този? Един отказ и край?

— Разбира се.

— В такъв случай… — канеше се да каже: „По-добре да отговоря «да», за да ми останат открити възможности“, защото изразът й харесваше, но го погледна в очите и отвърна: — Не, съжалявам, би било грешка, Гейб. По-добре да не го правим.

— Не желаеш да спиш с мен? — В тона му тя усети едва доловимо облекчение, което разбра прекрасно.

— Не, не желая.

— Защо?

— По много причини. Някои са свързани с мен, други — с теб. Наистина обичаш Кристи, нали?

— Да, мисля, че да.

— Щастливка. Би умрял за нея, нали?

— Бих направил много повече. Относително лесно е да изправя тялото си между нейното и камион, тогава бих действал само по инстинкт, нищо повече. Не само това, бих убил заради нея. Истина ти казвам. Ако тя имаше нужда или много го желаеше, бих извършил предумишлено убийство. — Изразът на Гейб й подсказа, че говори напълно искрено. — Маги, не ми се спи сам. Поне би ли останала при мен тази нощ? Обещавам, че няма да те докосна.

— Разбира се, че ще остана, Гейб. На мен също не ми се спи сама.

Маги облече халата на Гейб с индийски орнаменти и се пъхна в леглото до него. Прегърна го, както би прегърнала Лили, след като е сънувала кошмар.

Стаята бе обляна в ярка слънчева светлина, когато Маги се събуди на другия ден. За миг не можа да се сети къде е и какво прави там. После сънена видя Гейб, който лежеше до нея върху голямото легло и чу, че на вратата се чука.

— Маги, там ли си? Лия е. — Гласът на девойката звучеше тревожно. Маги стана, отвори вратата на студиото, която изскърца и закри очи срещу слънцето. Лия стоеше на прага с ръце на хълбоците, необичайно намръщена.

— Здрасти, Лия. Късно ли е? Съжалявам, сигурно съм се успала.

— Разбира се, че си се успала. Обяд е. Снощи не намери ли бележката ми?

— Не, всъщност не съм влизала в къщата. Просто реших да остана да спя тук.

Лия бавно измери с очи халата на Гейб, който стигаше до глезените на Маги.

— Жалко. Сигурна бях, че ще я прочетеш. Артър е болен. Цяла нощ повръща. Лили също гори. Исках да извикам лекар, но не намерих телефонен номер. Оливър звъня — два пъти, Едуард Арейбин звъня цяла нощ, разговарях с тях, докато чистех повръщаното. Къде беше, по дяволите? Тази сутрин позвъних у семейство Ричардс, да не би да си останала там. Те доста се разтревожиха, но аз им казах, че колата на господин Макарти е на алеята. — Гледаше Маги неумолимо.

— Боже мой, колко съжалявам, Лия. Чакай да се облека. Идвам веднага.

— Нали имаш дрехи, Маги, или искаш да ти донеса от стаята ти? Може би ти трябва четка за зъби?

Маги трепна от язвителния й тон, но прие удара покорно.

— Не, благодаря, Лия. Ще се справя.

Навлече роклята си от предната вечер, независимо, че бе измачкана. Виеше й се свят, искаше само да легне в тъмна стая с чаша чай и няколко аспирина. Но когато имаш деца, още повече и бавачка, може да избягаш, но не и да се скриеш.

Маги влезе в кухнята и завари Артър да плаче жално в ръцете на Лия, докато бавачката се опитваше да извади сок от хладилника. Лили спеше, свита на дивана.

— Лия, много съжалявам. Трябваше да се прибера и да проверя дали всичко е в ред.

— Не се тревожи. Явно, че други неща те занимават. — Обичайно веселият й тон сега беше рязък.

Артър протегна ръце към майка си, задъхвайки се от рев.

— Лия, защо не отидеш да си легнеш? Сигурно си изтощена.

— Не, благодаря. Точно сега не бих заспала. Както и да е, трябва да говоря с теб, Маги. Знаеш, че не обичам да държа устата си затворена и да премълчавам. — Маги се отпусна зад масата и Лия, която изведнъж изпита известно съжаление към господарката си, й сипа чаша кафе.

— Реших, че е време да напусна. Искам да се прибера вкъщи.

— Предположих — каза предпазливо Маги.

— Да, тази сутрин взех решение, това бе последната капка, не издържам повече. Виж какво, Маги, знам, че си затънала дълбоко, но това, което правиш просто не е честно към децата. Нямам намерение да оставам и да се правя, че не забелязвам нищо.

— Разбирам.

— Всъщност май не разбираш. Ясно ми е, че си имаш проблеми с Оливър. От онова, което Едуард Арейбин каза снощи, разбрах, че се е върнал вкъщи и спи с американката. Не бих искала да те оставям, когато си в затруднение, но като си решила снощи да свалиш тоя глупак, смятам, че е по-добре да се измитам. Не мога да разбера какво вършиш, а след снощи не ме и интересува. Лили и Артър имаха нужда поне от един родител, който да се грижи за тях. Какво си решила да правиш — да си размените съпрузите ли? Кой по дяволите ще гледа децата? Аз? Бог е свидетел, че ги обичам, но не мога да поема подобна отговорност. Разбираш ме, нали?

— Да, разбирам. Не беше честно от моя страна.

— Въпросът не е в това дали е честно, или не. Ти май си превъртяла. Какво, по дяволите, правиш, Маги?

Маги я изгледа с празен поглед.

— Не знам. Нямам ни най-малка представа. Каквото и да си мислиш, не съм свалила Гейб Макарти и не се чукам с него. Не знам какво прави Оливър. Чаках го да се обади.

— Е, вече се обади. Вторият път му казах, че си отишла на парти с Гейб и той направо полудя. Но не колкото аз бях полудяла. Затова, когато ме попита как са децата, казах му, че са болни. Съжалявам, Маги, но ми писна. Не искам да ти причинявам повече неприятности, но смятам, че всички се държите като деца и то лоши деца и на никого от вас въобще не му пука за истинските деца. Погледни Лили — тя не може да си обясни нищо. Цял ден се интересува къде е баща й, а снощи ме попита дали и ти не си ги изоставила. Смята, че тя е виновна, бедното мишле. Напоследък стана много затворена и потайна. Държи се като на четиринайсет, а не като четиригодишно дете. — Маги гушна Артър и започна да го люлее. — Поне това малко човече не проумява какво става, но Лили разбира. Е, казах каквото имах за казване, време е да си стягам багажа и да тръгвам.

— Кога искаш да заминеш?

— Колкото се може по-скоро. Трябва да се върна в Бокхемптън, да си прибера нещата и оттам на първия самолет — вкъщи.

— Добре. Веднага ще ти купя билет за Лондон. Дължим ти и билет за връщане до Австралия.

— Вярно, но ако това ще те затрудни, имам достатъчно спестени.

— Не е проблем. Ще ти купя билет. Ако не искаш да се връщаш в Англия, ще ти осигуря билет директно оттук, а Оливър ще ти изпрати нещата.

— Не, сама ще се оправя. Не обичам някой да върши работата вместо мен. Недовършените неща винаги ме дразнят.

— Разбирам те.

Лия се обърна с намерение да излезе от стаята, но размисли.

— Слушай, Маги. Трябваше да те предупредя две седмици предварително. Ако държиш, мога да си ги отработя. Не е чак кой знае какво. Ще ти дам възможност да се оправиш, а аз ще се прибера в средата на септември. Няма за къде да бързам. Не е чак толкова важно.

— Важно е. Щом си го решила, разбирам те, освен това не ми дължиш нищо. Ако изчакаш до утре, само докато извикам лекар, утре вечер ще те закарам до летището.

— Добре, съгласна съм.

— Благодаря ти, Лия. Много съжалявам.

— Не се тревожи.

Нямаше как, Маги събуди Гейб, за да й даде името и телефонния номер на педиатъра на семейство Макарти. Гейб се впусна в действие. Обикновено в Щатите хората не безпокоят лекарите на домашните им телефони и като правило никога в неделя, но Гейб помоли доктор Фейнстейн да дойде в Оук Ридж незабавно. Лекарят убеди Маги, че няма нищо страшно, с антибиотици децата щяха да се оправят, каза й да следи температурата им и ако имаше промяна, да му позвънят. Докато преглеждаше Лили и Артър, той си поговори с Гейб за Джейк и Кристи и за почивката им в Англия, а Маги се замисли колко лесно онова, което им се струваше нормално, спокойният им подреден живот се обръщаше наопаки от една най-проста размяна на къщите. След като лекарят си тръгна, Маги нямаше време, нито желание да разговаря с Гейб за предната вечер. Той усети промяната в настроението й и я остави на мира.

— Маги, ще бъда в кабинета си горе, ако ти потрябвам за нещо. Извикай ме, ако състоянието на децата се влоши или ти е нужна помощ.

Тя кимна, настани децата около себе си, по-голямата част от следобеда гледаха няколко пъти на видео „Невероятно пътешествие“, докато сълзи потекоха по бузите й. Лили и Артър бяха капризни и не пожелаха да хапнат, но ефектът от лекарствата си пролича и до вечерта Лили почти възвърна нормалното си състояние. Маги сложи Артър в кошарката и седна на леглото на дъщеря си, за да й прочете приказка. Лили не можа да си избере, не поиска любимите си приказки и най-накрая помоли Маги да й съчини.

— Измисли ми приказка, мамо, нека да е за малко момиченце на име Лили.

— Непременно, сладката ми. Имало едно време едно чудесно, прекрасно момиченце на име Лили с красива права руса коса, големи зелени очи и вълшебни розови обувчици.

— Имало ли е малко братче?

— Да, малкото му братче се казвало Артър, то понякога било палаво, друг път много послушно, но Лили го обичала всякак.

— Имало ли си е майка и татко?

— Разбира се, че си е имало, скъпа, те много го обичали.

— И какво станало?

— Ами един ден Лили излязла на разходка в гората и стигнала до голямо, зелено езеро.

— Като тукашното ли?

— Съвсем същото, да, но много по-голямо, по-зелено и по-тайнствено.

— Какво е тайнствено?

— Ами особено красиво — вълшебно. Лили се разходила около езерото и си казала: „Сега страшно ми се яде един сандвич“.

— Какъв сандвич искала?

— А ти какъв мислиш, че й се доял?

— С конфитюр от ягоди и салам — отвърна уверено Лили. Маги се усмихна.

— Така Лили затворила очи, чукнала обувките си една в друга и казала: „Вълшебни обувчици, може ли да получа сандвич с конфитюр от ягоди, салам и черен хляб? Без коричката“. Фокус-мокус! Точно пред нея се появил сандвич с конфитюр от ягоди, салам и черен хляб и Лили го изяла.

— Била ли е болна?

— Не, миличко, сандвичът бил чудесен, нейният любим и тя го излапала. Тогава си казала: „Сега бих искала да имам хубава нова рокличка“, затова пак чукнала вълшебните си розови обувчици, много силно си я пожелала и фокус-бокус! Появила се красива рокличка и тя я облякла.

— Как изглеждала рокличката?

— Ти как мислиш?

— Според мен е била зелена, с много, много къдрички и дълги розови панделки.

— Рокличката била точно такава. Тогава Лили пак чукнала обувчиците си и казала: „Сега, вълшебни обувчици, бих искала да се появи красив принц на бял кон, който да препуска и да ме отведе на чудесен бал, който не свършва никога.“ Ти какво мислиш, че се случило?

— Принцът дошъл?

— Е, не. Изведнъж от огромното зелено тайнствено езеро изскочила една грозна стара жаба, крякала и пръскала слюнки.

— Уф!

— Така казало и момиченцето от приказката. Извикало „Уф, ужас!“. Тогава жабата проговорила. Казала му: „Здравей, Лили, квак-квак. Може да ме мислиш за грозна стара жаба, но всъщност съм много красив принц. Една лоша дърта вещица ме омагьоса и ме преобрази в жаба. Ти можеш отново да ме превърнеш в принц, ако ми дадеш една хубава целувка по грозните ми стари устни и да ми кажеш, че ме обичаш“.

— Уф!

— Точно така. Много отвратително, нали? Лили решила, че си заслужава, ако наистина жабата се превърне в принц, затова се навела, целунала я и казала: „Обичам те, отвратителна, грозна жабо“. Знаеш ли какво се случило тогава?

— Жабата се превърнала в принц?

— Не. Жабата се изсмяла и изкрякала: „Хвана се! Излъгах те! Не съм принц, аз съм само отвратителна стара жаба!“ и скочила обратно в езерото. Така че малкото момиченце Лили решило отново да опита. Чукнала токчетата на обувките си и си пожелало красив принц и фокус-бокус! Още една отвратителна стара жаба изскочила от езерото и казала същото — че е принц и че някое красиво момиченце трябва да я целуне.

— По какво Лили познала, че не е била същата жаба? — прекъсна я Лили.

— Изглеждала по-различно. Имала голямо жълто петно на главата.

— Уф!

— Точно така. Уф! Та тази жаба му казала: „Аз съм принц. Повярвай ми. Не съм като предишната лъжлива жаба. Обещавам ти“. Лили се навела и целунала смрадливата стара жаба и казала: „Обичам те, жабке“. Втората жабка се разсмяла и разквакала: „Измамих те! Не съм принц, аз съм просто една миризлива стара жаба!“ и скочила в езерото. Какво мислиш, че този път направила Лили?

Дъщеря й помисли малко.

— Май пак опитала.

— Права си. Помислила, че третият път ще има успех, макар и малко да се ядосала на вълшебните розови обувки. Но пак чукнала токовете им и се помолила да се появи красив принц. Фокус-бокус! След малко се появила най-отвратителната и грозна жаба, много по-грозна от предишните — била с черни, червени и жълти петна и брадавици по цялото й тяло, подскочила и надала отвратителен писък: „Здравей, малко момиченце. Може да ти изглеждам на смрадлива стара жаба, но наистина съм красив принц. Една зла вещица ме омагьоса и превърна в лоша жаба, но ако ме целунеш и ми кажеш, че ме обичаш, ако наистина ме обичаш, тогава пак ще се превърна в принц“. — Маги чу някакъв шум, вдигна очи и видя Гейб, облегнат на касата на вратата, който слушаше. Усмихна му се, но Лили не забеляза.

— Продължавай, мамо. Какво станало после?

— Ами Лили се замислила, после казала на жабата: „Слушай какво, вече ме излъгаха две като теб“. Жабата й отговорила: „Този път ти казвам истината. Не те лъжа, истина ти казвам. Принц съм, честна дума“.

— Така казва татко.

— Какво? Какво казва баща ти?

— Честна дума — отговори самодоволно Лили.

— Вярно, забравила съм. Та докъде бяхме стигнали? А, да. Лили се взряла в жабата и й се заканила с пръст. „Слушай — казала й, — нямам нищо против да те целуна и да ти кажа, че те обичам, но вече два пъти ме излъгаха, освен това не виждам как наистина бих могла да те обичам, когато си толкова грозна и стара жаба. Въпреки всичко, ще ти дам най-хубавата си целувка“. — Тя се навела с красивата зелена рокличка с дълги розови панделки, целунала старата жаба и казала: „Някога бих могла да те обикна и да те харесам, но засега ще получиш само толкова“. И знаеш ли какво станало тогава?

Лили поклати глава отрицателно с широко отворени очи.

— Старата жаба се превърнала в невероятно красив и очарователен принц, яхнал бял кон, който й казал: „Благодаря ти, благородно момиче, само ти успя да развалиш магията, защото каза истината, че ще се опиташ да ме обикнеш, не ми даде напразни обещания, нито пък ме излъга. Искаш ли да станеш моя принцеса и да си заживеем щастливо? Искаш ли да дойдеш на бал с мен?“. Лили се замислила дълбоко и отговорила: „Не, благодаря, ако нямаш нищо против. В момента нямам нужда от принц. Най-много ми се иска един хубав сандвич с конфитюр от ягоди и салам“. И точно това получила. Ето така свършва приказката.

— Какво станало с принца?

— Ами май си намерил друга принцеса.

— А какво станало с Лили?

— Сигурна съм, че си живяла щастливо и когато преценила, че е дошъл моментът, намерила си друг принц, който никога преди това не бил жаба. — Маги забеляза, че Гейб вече го нямаше.

— Много хубава беше приказката, мамо — каза сънливо Лили. — Всички приказки ли започват с „Имало едно време…“?

— Не, скъпа, не всички. — Маги замълча. — Татко ти обикновено започва с „Какъв срам и позор е този дъжд…“ — но Лили вече спеше.

Маги намери Гейб на верандата, седнал на люлеещия се стол. Четеше вестник, но вдигна очи, когато чу, че вратата се отваря.

— Ей, Маги, приказката беше хубава. Би трябвало да пишеш за деца.

Маги поклати глава.

— Не мисля така. Родителите не биха одобрили моите приказки.

— Аз бих ги одобрил. Как са децата? Ела да седнеш. — Потупа стола до себе си.

— Добре са. Оправят се най-после. Гейб, искам да те помоля за една услуга.

— Искаш да ме попиташ дали няма бързо да скоча обратно в езерото ли?

— Не. — Маги му се усмихна мило. — Исках да те попитам дали имаш нещо против, ако заведа Лили и Артър в къщата на брега за няколко седмици? За три-четири, още не съм решила за колко.

— Можеш да я ползваш колкото пожелаеш. Нямам никакво намерение да ходя там.

— Искам да остана известно време само с тях. Утре Лия си заминава. Днес ми изнесе цяла лекция и то с право, иска да напуска.

— Ако искаш, да ти намеря друга бавачка.

— Не, нямам нужда от друга, докато не знам какво ще правя. Освен това не бих могла да си го позволя.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не, просто искам да знам накъде отивам.

— Снощи знаеше ли какво правиш?

— Да, така мисля. И двамата знаехме. Но това не беше изход, нали, Гейб?

— Не. — Той започна да подръпва калъфа на стола.

— Би се получило още едно усложнение, ако разбираш какво искам да ти кажа, а в момента си ги имам достатъчно.

— Моите уважения. Смятам, че същото се отнася и за мен.

— Ти обичаш Кристи, Гейб, знаеш го. Аз не знам дали обичам някого.

— Значи правиш поръчка за сандвич с конфитюр от ягоди и салам? — Очите му се присвиха присмехулно, но тонът му остана тъжен.

— Някога чувал ли си по-отвратителна комбинация?

— Децата какви ли не ги измислят.

— Да.

— Е, няма какво много да си кажем, Маги. Имаш ключове от „Оушън Едж“, нали?

— Да, имам.

— Тогава може да я използваш като своя собствена. Смятам утре сутрин да тръгна за Шарлот. Имаш телефона ми в службата, нали? В случай че ти е необходима помощ — лекар или каквото и да е.

— Благодаря ти, Гейб, имам го.

— Тогава ще поддържаме връзка, чуваш ли? Ти не си чужд човек.

— Утре ще откарам Лия до летището, след това ще продължим към плажа.

— Разбира се. Ще ти се обадя. Само за да проверя как сте.

— Чудесно. Сигурен ли си, че си добре?

— Да. Ще оцелея, Маги. Роден съм да оцелявам, дори и да съм жаба.

— Ти не си жаба и се обзалагам, че никога не си бил. Да ти кажа честно, по-скоро мисля за теб като за бабуин.

Гейб явно много се обиди и Маги му обясни теорията за двата вида мъже.

— Е, това е малко по-приемливо. Стори ми се, че ме мислиш за маймуна. Знам, че американците не са изискани като британците, но когато каза бабуин, трябва да ти призная, че малко ме жегна.

— Ти си един от най-големите джентълмени, които съм срещала, Гейб. Истински принц.

— Приятно ми е да го чуя от теб, Маги. Но според моя опит най-добрите пристигат последни. Все пак мисля, че грешиш, когато разделяш мъжете на бабуини и пустинни мишки.

— Защо?

— Мъжете не са родени такива или онакива. Стават такива в зависимост от това как жените се отнасят към тях. Ако аз съм тип бабуин, както казваш, това е само защото Кристи ме е оформила така.

— Прав си, аз самата вече стигнах до това заключение. Значи смяташ, че аз съм превърнала Оливър в пустинна мишка?

— Това не бих могъл да ти кажа. Не забравяй, че не го познавам. Но според това, което казваш…

— Сигурно си прав — повече отколкото си мислиш. Може би ако още от самото начало се бях държала другояче, ако го бях подкрепяла, да не се бях преструвала, че вярвам на лъжите му, да не се правех, че изневерите му не ме интересуват… Може би нещата биха били различни.

— Може би, но вече е твърде късно. Какво ли пък знам аз? Винаги съм подозирал, че жената е тази, която избира партньора и дава тон на нещата — тя измисля модела, сигурно ме разбираш.

Маги кимна.

— Много добре. Всъщност някой друг неотдавна ми каза същото, но аз не го приех на сериозно. Колкото повече мисля по този въпрос, толкова повече смятам, че си прав.

— Така че следващия път, Маги, внимавай какво правиш и ти определяй скоростта. — Изправи се и я целуна по главата. — По една чашка на прощаване? Чаша вино или нещо друго, мила?

— Само по една чашка, нали?

— Обещавам. Съзнавам, че такива като мен преди са те лъгали, но аз ти казвам истината. Честна дума. Хайде да пийнем по чашка за миналото, после ти ще си отидеш в твоята стая, аз — в моята. Утре ще тръгна, преди да сте станали.

Маги го прегърна преди той да отиде да напълни чашите.

Когато си легна, отпусна се спокойно и кой знае защо се почувства дълбоко щастлива.