Близки непознати

Пета глава

Пощенска картичка до Имоджин и Къртис, Конюшня Комптън, Уилтшър:

Едуард, както винаги кавалер, хвана Кристи под ръка и не се отделяше от нея почти през цялото време, докато му бяха на гости. На Кристи й бе много забавно. Въпреки че подбра кои рокли да вземе за пътуването, тя никога не бе очаквала, че докато почиват в Бокхемптън, ще общуват и с други хора. Докато вървеше под ръка с домакина си, си даде сметка колко много й е липсвало запознанството с нови хора в Лорънсвил. Шест месеца след пристигането им в Оук Ридж Гейб и Кристи се запознаха с всички наоколо и през последните шест години се виждаха неизменно със същите стари приятели. Не че имаше нещо против тях, но беше интересно да се запознаеш и с нови хора, така тя разцъфваше. Макар и никога да не би го признала, най-малко пред Гейб, тя с голямо удоволствие осъзна, че безспорно е най-привлекателната жена в компанията. Още щом дойде, тя се огледа, за да провери дали няма да има съпернички и освен една крехка и много бледа блондинка, седнала на пейката, която сега разговаряше с Гейб, Кристи се увери, че нямаше опасни конкурентки за титлата красавица на бала. Едуард Арейбин също се изненада колко му бе забавно това малко соаре. Той не вярваше, че ще изпита каквото и да е удоволствие да кавалерства на друга жена, освен на Маги Калахан. Всъщност откри, че по този начин той постигаше две цели. Първо — имаше възможност да изпълни обещанието си към Маги и второ — това го предпазваше да не мисли непрекъснато за нея, къде беше и какво правеше всяка минута на деня и нощта. Ако Маги съжаляваше, че е спала с него, тогава би било по-малко болезнено да прекара два месеца като кавалер на госпожа Макарти, отколкото да ближе раните си, в случай че Маги и Оливър си бяха останали вкъщи и му се налагаше да наблюдава семейното им „щастие“. Когато семейство Макарти пристигна точно в шест и половина пред градинската му порта, Еди прехвърли Гейб на очакващата го Луси Уикъм-Едуардс и отведе Кристи надалеч. Сега той се огледа и поведе дамата си към висок, слаб мъж, с приведена стойка, който разговаряше с нисък и пълен възрастен човек. Двамата гледаха реката, която течеше в края на поляната.

— Приятели, бих искал да ви запозная с нашата прекрасна нова съседка, която прекарва лятото в Бокхемптън. Кристи Макарти, това е майор Джон Хенгъм, а това — той се обърна към по-високия мъж — е сър Найджъл Бейвингтън. Вероятно ще познаете сър Найджъл?

Кристи спря, усмихна се слабо, искаше да се държи учтиво, но не можеше да се сети къде го е виждала, освен… Но, разбира се!

— Не можах да ви позная в тези дрехи, сър Найджъл — каза тя мило.

— Какво! Да не би да сте виждали старец като мен в униформа, госпожо? Отдавна не съм обличал униформата, вероятно отпреди да се родите, бих казал, млада госпожо… Приятно ли прекарвате? Хората добре ли се отнасят с вас?

— Ние едва сега пристигнахме, но прекарваме чудесно, благодаря, сър Найджъл. Тук наистина е много красиво…

Луси прекара около половин час с Гейб и точно толкова й бе необходимо, за да научи най-важните лични подробности за него. Разбра кога и къде е роден, колко братя и сестри има, къде бе получил образованието си, какво работеше, как се бяха запознали с Кристи, кога се бяха оженили, как се казва синът им, на колко години е… Гейб прие разпитът й с благородна невъзмутимост, макар вече да си мислеше кога ли ще стигне до цвета на бельото му. Луси беше тип жена, която непрекъснато се извиняваше за нахалството си, а след това използваше искреното си признание като позволение да продължи да задава още лични въпроси. Когато Кристи се присъедини към тях, тя побърза да я хване за ръката.

— Толкова се радвам да се запознаем. Вашият съпруг е ужасно лош, не ми каза нито една дума за вас колкото и да го подпитвах… — тя се закани с пръст на Гейб. — Но ние знаем колко трудни са мъжете, нали? Хайде сега да ги оставим да си поговорят за фермерство, икономика или каквато и да е друга ненужна глупост, за която се сетят. — Тя поведе Кристи към една усамотена пейка и буквално я бутна да седне.

— Сега ми разкажете всичко. Цялата съм слух. Кристи се усмихна. Тя си бе представяла, че дамите в английската провинция са едри, весели жени, по чиито лица личат тънки капилярчета, носят дрехи от туид и ботуши. Луси Уикъм-Едуардс съвсем не отговаряше на този модел. Тя бе много слаба, силно руса, кожата на лицето й бе като алабастър, а очите й бяха големи, бебешки сини. Определението „английска роза“ вероятно бе създадено за нея. Беше безупречно облечена за такова импровизирано събиране. Носеше съвсем тънка сива вълнена пола и лек копринен пуловер. Ако беше обула обувки с висок ток, краката й биха изглеждали като кибритени клечки, но тя бе предпочела елегантни и скъпи кожени обувки с права подметка. Макар външно Луси да изглеждаше съвсем спокойна, дори флегматична, тя ръкомахаше, докато говореше.

— Знаеш ли, Кристи, ние сме толкова изолирани в нашата малка долина, че пристигането на нови хора ни вълнува ужасно. — Тя разтвори широко очи, за да наблегне на думите си. — Най-после ни давате възможност да говорим и за нещо друго, освен за разширяването на пътя или за отглеждане на добитък. През последния месец само за това слушам, вероятно на всички ни е доскучало от приказките за добитък, затова те чакаме със затаен дъх, за да научим всичко за теб. Аз, естествено, едва не паднах, когато разбрах, че Маги и Ол няма да бъдат тук цяло лято, помислих си с кого ли ще си приказвам? Тук няма никой, който да блести, няма с кого да си поклюкарства човек, няма хора с истински сексапил, освен Еди, разбира се, и цяло лято практически бездействам. Дори смятах да прескоча до красивата Франция, за да не умра от скука, само че Южна Франция вече много е изпростяла. За щастие сега вие сте тук, вече се запознах с прекрасния ти съпруг, той наистина изглежда ужасно млад за своите трийсет и седем години, мила моя, с какво го храниш? И аз ще трябва незабавно да подложа Чарлс на същата диета, но щом сте тук, ще си правим големи празненства и ще организираме чудесни неща заедно… Трябва да ви запозная с някои забавни хора, ако въобще успея да се сетя за такива… Запознахте ли се вече с Ан Винси? Тя е роднина на Пембрукови от Уилтън Хауз, нали знаеш — твърди, че е братовчедка, но аз смятам, че им е много по-далечна роднина — вероятно втора или трета братовчедка, но е чудесна, ужасно много се кикоти и е съвсем, ама съвсем луда, много ще ти хареса, направо ще си паднеш по нея… А ти с какво се занимаваше, преди да намериш този прекрасен екземпляр там? — Луси замълча не толкова, за да изчака отговора на въпроса си, а за да си запали цигара.

— Работех като брокер — по-скоро бих казала борсов посредник в Ню Йорк.

— Забележително. — Невинните сини очи на Луси отново се разшириха. — Е, сигурно си била много доволна, когато си намерила Гейб и си оставила тази ужасна работа, нали?

— Наистина бях много доволна, когато открих Гейб, но знаеш ли, беше ми приятно да работя…

— Все едно че слушам Маги! Вие сте жени с кариера — изрече думата по-скоро весело, отколкото с презрение, — но просто не разбирате колко грешите. Всички тези приказки за налагане, за независимост и удовлетворение са глупости. Един ден ще се върнем назад и ще осъзнаем, че няма нищо, ама нищо по-добро от това да имаш трудолюбив съпруг, на когото работата да му върви, който не ти се меси и попълва сметката в банката. Разбира се, стига да е достатъчно работлив и да не ти се мотае в краката непрекъснато. Ще се увериш, когато станеш на моите години.

— Не мога да повярвам, че си по-възрастна от мен, Луси…

— Сладката ми — изгука Луси и я потупа по ръката. — Обаче съм сигурна, че съм. Може само година или две. Какъв срам, че не успяхте да се видите с Маги. Тя е същата като теб.

Кристи се зачуди откъде Луси знаеше каква е тя, след като й позволи да произнесе само няколко срички.

— С какво се занимава твоят съпруг, Луси?

Луси погледна замислено през градината, натам, където Чарлс стоеше заедно с Едуард и Гейб.

— С какво се занимава ли? Не съм съвсем сигурна с какво точно се занимава. Около един месец към края на март и началото на април твърди, че е премного зает, понеже овцете се агнели… Това също е краят на данъчната година, разбира се, тогава е малко загрижен… — Тя доста трудно се съсредоточи. — Освен това ходи в църквата, понякога чете откъси от Библията, поне тогава облича костюма си. В някои дни чете и вестник… — Широко се усмихна на Кристи. — Доколкото знам не е чак толкова зает. Винаги съм завиждала на Маги, че успява да държи Оливър толкова време далеч от къщата.

— Разкажи ми за Маги… и за Оливър. Много е странно, че живеем в тяхната къща, а не се познаваме с тях. В известен смисъл като че ли ги познавам и все пак си оставаме далечни.

— Е, мила моя… Стигнахме точно до този, до когото трябваше. Калаханови са най-близките ни приятели в цялата долина. Ол е блестящ, изглежда прекрасно — с големи, малко унесени сексуално предизвикателни очи, сигурна съм, че си виждала такъв тип мъже, сякаш те отвеждат направо в спалнята, няма нужда да броиш до двеста. Има много порочна, леко подигравателна усмивка — като че ли пред себе си виждаш някой див, похотлив пират, но ти е приятно да го гледаш. Ако не си го виждала с брич, все едно нищо не си видяла през живота си. На Чарлс бричът стои като буфан, понеже неговият е старомоден, а на Оливър е толкова тесен, че направо кръвното ти се качва и за въображението ти не остава нищо. Много е остроумен, разбира се, непрекъснато ни разсмива с неговите истории, той промени коренно Бокхемптън. Лио Калахан беше мил човек, всички го казват, но той не умееше да се забавлява така, през последните години дори не излизаше, а Оливър обърна всичко наопаки — като че отвори всички прозорци, да влезе свеж въздух. Той е изключително талантлив, при него отсядат какви ли не известни хора — гостували са му журналисти от Русия, критици, изкуствоведи, веднъж дори се запознахме с най-изключителния мъж, когото съм срещала — търговски банкер, няма да повярваш — един ден захвърлил работата си и станал акробат на трапец в пътуващ цирк. Ей такива хора забавлява Оливър. Той е като магнит. Няма да се изненадам, ако един ден стане главен редактор на „Дейли телеграф“.

— Къщата му е пълна с най-невероятни неща — с книги например.

Луси вдигна вежди учудено.

— Така ли? Книги? Е, щом твърдиш. Да ти кажа право никога не съм забелязвала. Само един Господ знае откъде намира време за четене. Той винаги бърза за някъде. Така Маги може да се радва на свободата си.

— Каква е Маги? Какво прави през свободното си време, когато Оливър го няма?

— Според мен не кой знае какво! — Изненадващо Луси се изсмя гърлено. — Все говори за пропуснати възможности… Маги е мила. Много мила. Наистина е най-добрата ми приятелка. Толкова е сладка, пък е и хубава. Много е умна, пред нея изглеждам направо тъпа, но тя винаги е безкрайно търпелива. Маги е направо прекрасна. За нея няма друга дума. Жалко, че няма да се срещнете. Направо щеше да я обикнеш. Всички обичат Маги. Много е искрена, така да знаеш. Казва ти всичко право в очите и аз й се възхищавам като жена. Не мога да понасям такива, които седят, мълчат, отварят и затварят устата си като риби. Не, Маги показва на хората какво точно мисли, особено на Оливър… чувала съм я да му се кара, и то пред хора. С Чарлс никога не бихме направили подобно нещо. Е, случва се да се спречкаме, но пред хора — никога. Не бива така, нали? Е, нали знаеш какво казват — противоположностите се привличат… — Тя продължи да говори и след двайсет минути Кристи се замисли дали Луси някога ще спре. За неин късмет монологът на Луси бе прекъснат от едра жена, облечена с колосана рокля тип шемизета, с ниски обувки, която държеше голямата си чанта в свивката на лакътя си с грацията на кралица, тя се перчеше с голяма брошка, закачена над едрите й гърди.

— Здрасти, Луси, надявах се да те видя тук — разцъфна в усмивка тя. — Трябва да поговорим за виното и сиренето за другия месец. Още не мога да реша дали Джул ще бъде по-доволен, ако подберем малка компания — само ние тук, нали разбираш, или ще трябва да поканим и цялото простолюдие от долината.

— Кристи, да ти представя Марджъри Хенгъм. Марджъри, това е Кристи Макарти. Тя и семейството й прекарват лятото в Бокхемптън, докато Маги и Оливър са в Америка.

— Боже мой, заминаха ли за Америка? Защо по дяволите трябваше да го правят? — Марджъри стисна здраво ръката на Кристи. — Ще ви кажа, че вие печелите най-много, млада госпожо. В Америка е ужасно. Непрекъснато стрелят, така казват. И тези наркотици. Пък и е пълно с чужденци. По-добре човек да си стои в цивилизованата част на света и да ги остави да се изпозастрелят там.

— Аз съм от Америка, госпожо Хенгъм. От Северна Каролина. С Калаханови сменихме къщите си за лятото.

Марджъри Хенгъм се вторачи в нея подозрително, като че ли очакваше Кристи да измъкне някой пистолет от чантата си.

— Направо ще умра. Мисля, че никога по-рано не съм срещала американци. Ама вие съвсем не приличате на американка.

Кристи не можа да измисли подходящ отговор, но за всеки случай се усмихна мило, реши да го приеме като комплимент. Остави Луси да се занимава с нея, а тя отклони поглед покрай Марджъри и започна да наблюдава как майор Хенгъм плетеше крака из поляната. Беше пийнал и залитайки, вървеше към тях. Когато забеляза Кристи и широкия гръб на жена си, изпречил се на пътя му, той зави рязко наляво в една цветна леха.

— Така че трябва да си отбележиш в бележника двайсет и пети август, мила. Точно в шест и половина. Под кестените. Ще има по малко чедър и по една-две чашки обикновено вино заради Джул. Ти ще дойдеш, нали, Едуард? Да ни помогнеш да прекараме добре, ти си знаеш. — Думите на Марджъри бяха отправени към домакина, който дойде и застана зад Луси и Кристи.

— Несъмнено, Мардж, стара приятелко. Струва ми се, че в момента мъжът ти е затънал в градината ми. — Всички се обърнаха и видяха майор Хенгъм, който се мъчеше да отскубне панталона си от бодлите на розите.

— Дали пак не е пил джин? — промърмори Марджъри и се забърза, за да помогне на мъжа си. — Какво правиш тук, майоре, стари глупако?

Едуард, Кристи и Луси я гледаха мълчаливо как издърпа крачолите на мъжа си и изля остатъка от джина му в лехата.

— Много добре ще се отрази на божурите, те много обичат джин… — промълви Едуард. — Искам да ви изкуша, мили дами, да останете на лека вечеря — малко закуски, нищо специално, само да се отървем от всички тези стари пияници. Съпрузите ви също са поканени, естествено. Чарлс! Гейб! — извика весело. — Елате насам!

— Много благодарим за поканата, Едуард, но мисля, че с Кристи трябва да се върнем и да вечеряме с нашето момченце.

— С вашето момченце ли? Само не ми казвайте, че нямате гувернантка. — Луси ги изгледа смаяна.

— Имаме гувернантка, но обичаме да вечеряме всички заедно, нали, скъпа?

— Гейб, няма да му липсваме чак толкова една вечер, не е нужно непрекъснато да сме край него…

— Аз също бих казала, че няма нужда — заяви твърдо Луси. — Според мен веднъж седмично е повече от достатъчно. Слава богу, двете ни момчета са в интернат в Съмърфийлдс, така че ги виждаме през две седмици. И то само ако не успея да ги пратя при някое от приятелчетата им за уикенда. След десет години изнурително гледане мисля, че съм си спечелила правото на малко спокойствие и тишина.

Гейб доби нещастен вид.

— У нас нямаме интернати. На мен ми е приятно да прекарвам повече време с Джейк. Не жадувам чак толкова за тишина и спокойствие.

Кристи погледна часовника си.

— Слушай, скъпи, сигурна съм, че той вече е в леглото. Ако се върнем, само ще го разсъним. Защо утре за компенсация да не си направим семеен пикник? Ако искаш да позвъним на Мариела и да й кажем, че плановете ни са се променили и ще се върнем по-късно.

— Телефонът е в кабинета, друже, иди. — Едуард се обърна отново към Луси и Кристи, докато Гейб печално се запъти през поляната към къщата.

Гейб беше искрен, когато каза, че иска да прекарва повече време със сина си, но най-вече желаеше да бъде насаме с жена си. Не че Гейб Макарти беше ревнив и искаше да държи Кристи само при себе си. Той вярваше, че хубавите неща в живота, сред които, разбира се, беше и съпругата му, а също и щастието, в което тя заемаше най-голямо място, трябваше да споделя и с други, но страдаше, защото усещаше признаци на отдръпване от нейна страна. През последните два часа почти не бе успял да я погледне, да не говорим да я докосне или да говори с нея, а Гейб извънредно много обичаше да наблюдава, да докосва и да говори с Кристи. Бяха женени вече почти десет години, но независимо от това поне по веднъж на ден Кристи му казваше по нещо, изразяваше някакво мнение или пък прекрасното й лице придобиваше такъв израз, че на Гейб му се струваше, че я вижда за пръв път. Тя притежаваше дарбата винаги да го изненадва и никога да не го разочарова. Не съществуваше друга жена като нея. Той се примири, че още известно време ще трябва да я дели с британците.

Когато Гейб и Кристи се върнаха в Бокхемптън, Бумър и Снъф се разлаяха радостно. Те знаеха, че Лусиъс, сгушен в обятията на Джейк, нямаше да мръдне от мястото си, докато момчето не станеше за закуска, а това означаваше след единайсет часа. Мариела беше оставила лампата в коридора да свети, иначе къщата бе съвсем тъмна и след като двете кучета се върнаха, сумтейки, в кошниците си, настана пълна тишина. Гейб имаше намерение веднага да си легне. Бе пил доста вино при Едуард, освен това Чарлс няколко часа му бе обяснявал колко е сложно да се отглежда тютюн, затова мечтаеше да заспи. Кристи бе възбудена от партито.

Гейб свали сакото си и го закачи на закачалката в коридора.

— Ох, най-после сме си вкъщи. Слава богу, че сме сами. Хайде да лягаме.

— Какво има? Не ти ли беше приятно?

— Приятно ми беше. Но се уморих по време на вечерята. С усилия следях разговора им, а тази Луси въобще не си затваря устата. Уморен съм, това е всичко, Кристи. Хайде да се качваме. — Той я прегърна и започна да я целува по лицето. Кристи извърна глава настрани.

— Не каза ли, че ти се спи?

— Кой е споменавал нещо за спане? Казах само, че се радвам, че сме сами и искам да си легнем. — Наведе едрата си глава към врата й и се притисна към нея.

— Гейб, моля ти се. Съжалявам, скъпи, но не разчитай на мен. От няколко часа имам много силно главоболие. Струва ми се, че главата ми ще се пръсне.

— Така ли? На вечерята изглеждаше чудесно, беше окрилена, скъпа.

— Да не искаш да кажа, че лъжа? — сряза го неочаквано Кристи. — Наричаш ме лъжкиня, така ли?

Изненадан от тона й, Гейб разпери ръце и обърна длани нагоре. Ако беше куче, би легнал по гръб.

— Не, вярвам ти, само че по-рано не го бях забелязал.

— Може би защото съм добра актриса. Или понеже съм твърде добре възпитана, за да показвам какво ми е. — Тя се опитваше да открие причина, за да си обясни внезапното си раздразнение. Стоеше срещу него с ръце, скръстени на гърдите, а с единия си крак потрепваше по пода. — За разлика от други хора, знам как да се държа.

— Какво искаш да кажеш, Кристи?

— Просто, че нямаше защо да се прозяваш по време на вечерята. Те са добри хора, Гейб. Интересни са и трябваше да направиш малко по-голямо усилие, поне заради мен.

— Е това вече не е честно. Знаеш, че за теб винаги правя усилие. — Тя дори не го погледна. — Бях скапан, скъпа. Прозявам се, когато съм изморен. На много хора им се случва.

— Щом си бил толкова уморен, да се беше върнал вкъщи. — Изрече го унищожително.

— Опитах се, Кристи. Казах, че не искам да оставаме на вечеря. Но на теб ти се искаше да останеш. — Той говореше меко, без да я обвинява.

— Можеше да се върнеш и да ме оставиш там, вместо да ме караш да се чувствам неудобно като едва не заспа на масата. Няма нужда да ме придружаваш навсякъде, Гейб. За бога, не си ми сянка.

— Кристи, понякога просто не те разбирам. Допреди малко беше в прекрасно настроение, а щом се върнахме вкъщи, започна да се сърдиш. Защо?

Кристи позна по погледа му, че е обиден, стана й неприятно, че си го изкарва на него. Обикновено се стараеше да не наказва Гейб за неща, които нямаха никаква връзка с него.

— Извинявай, Гейб, имам главоболие.

— Добре. Да го забравим и да си легнем да спим.

— Трябва да взема някое хапче или да почета малко, за да се успокоя, но ти можеш да се качиш.

Гейб поклати глава няколко пъти бавно и се обърна към стълбите. Кристи го хвана за ръката и го спря.

— Извинявай, че така се държах, мили. Знаеш как ми се отразява главоболието. — Докосна леко бузата му с устни. Видя го как бавно изкачва стъпалата с приведени рамене и изпита истински угризения на съвестта. Когато имаше главоболие не ставаше опърничава. Изкара напрежението си върху Гейб от чиста злоба.

— Скоро се качвам, скъпи — извика тя след него.

Когато чу дюшемето да скърца под краката му на горния етаж, тя отиде в кабинета на Маги. Върху масата, от лявата страна на вратата, бяха подредени няколко бутилки, имаше и чаши. Въпреки инструкциите на Маги да си взимат каквото пожелаят, Гейб настоя да не изпразват запасите на Оливър и още първата вечер в Уилтшър тръгнаха да търсят бърбън. Кристи огледа бутилките — главно различни видове уискита, едното беше малцово — и реши да си сипе. Рядко пиеше скоч, но щом седеше в къщата на Оливър, това й се стори нормално. Толкова й се пиеше, че дори не си сложи лед, щеше да го пие чисто, както видя Едуард да прави. Явно беше местен обичай.

Разходи се безцелно из тъмната къща с чаша в ръка, оглеждаше стаите, палеше лампите. Когато стигна до гостната, направо отиде до пианото и взе сватбената снимка на Оливър и Маги. Кристи имаше странното чувство, че беше виждала Оливър по-рано. Въпросителният му поглед и полуусмивката му бяха толкова интимни, толкова явно насочени към нея. Погледът му — знаещ, предизвикващ различни асоциации, бе съвсем различен от самоуверената и горда усмивка, с която Гейб се движеше през целия сватбен ден. Остави снимката на място и продължи да крачи неспокойно. Най-после стигна до кабинета на Оливър и тъй като беше затворила вратата след себе си, седна на стола му и прокара пръсти по клавиатурата на компютъра му. На рафтовете около стените имаше много папки, тя дръпна една с надпис: „Телеграф — окт. 91 — окт. 92“. Започна да чете статиите на Оливър. Бяха написани много добре, понякога в тях имаше хумор, понякога бяха своеобразни, но винаги доста остри и като правило последното им изречение бе много силно. Общо взето стилът му беше прям, личеше собствената му реакция към новините и събитията. Една статия беше за местните избори в Солсбъри, друга за това как американците виждат Великобритания, в трета ругаеше прекалено свенливите реклами на дамски хигиенни продукти. Явно интересите му бяха еклектични, с това впечатление остана и от библиотеката му, но въпреки всичко към всяка тема проявяваше нюх и я разглеждаше по оригинален начин. Кристи се зачуди какво ли интересно щеше да намери в Лорънсвил, за да го опише. След час старателно четене тя взе един лист от бюрото му, отбеляза докъде бе стигнала и вдигна телефонната слушалка.

Оливър внимателно се опаса с хавлиена кърпа около кръста, хвана се здраво за ръба на мивката и прочисти гърлото си. Прекара по-голямата част от деня в леглото или на верандата, работейки върху първия си материал. Имаше достатъчно време, за да размисли какво щеше да каже на жена си.

— Виж, Маги, напоследък между нас се появиха известни проблеми и смятам, че е време да прочистим въздуха от тях. Различията помежду ни не са толкова големи, че да не можем да ги разрешим. Първо да погледнем по-дребните. Твоята кариера се срива, моята върви прилично добре, ако мога така да се изразя. Какъв е проблемът тук? Ако действително желаеш да работиш, намери нещо друго, с което да се занимаваш, и се хвани здраво, както аз направих. Ако не желаеш да работиш и честно казано не виждам защо да го правиш, тогава си почивай и не се притеснявай какво ще кажат хората за теб. На кого му влиза в работата дали си домакиня? Мен лично не ме интересува. Изкарвам достатъчно, за да издържам всички и според мен би трябвало да благодариш на късмета си. Така че задраскваме тази точка, а? Така, стигаме до по-щекотлив въпрос. До твоята мания, че ти изневерявам. — Той леко се намръщи и вдигна ръка, сякаш за да спре възраженията й. — Признавам, че имаш известни основания да ме подозираш и не съм тук, за да се правя на света вода ненапита. Имало е други жени, вярно, не само една. Но чуй какво ще ти кажа. Нали нямаш нищо против да се бръсна, докато разговаряме? — Взе самобръсначката си и прие с усмивка мълчаливото съгласие на Маги. — Всичко започна с Луиз, а последната беше Сара. Миналата седмица. Тъкмо преди да тръгнем от Англия. Да знаеш колко ми олеква, когато ти го казвам. Сигурен бях, че подозираш нещо и усещах как те трови. Съжалявам, Маги, наистина съжалявам. Ако можех, да ти обясня защо стана така, бих го направил, но не мога. Най-важното е да те накарам да разбереш, че нито една от тези жени не представлява опасност за теб. — Сви рамене. — Например да вземем момиче като Сара. Ти нямаш нищо общо с нея, дори не би могла да разговаряш с, нея. Самият аз не знам за какво й приказвах, освен за секс. Всъщност, след като правихме секс, не сме говорили, а не бих легнал отново с нея. Няма начин. Беше еднократно. Работата е там, Магс, че тези момичета нямат значение. Те не са нито тук, нито там. В никакъв случай не си заслужава да се ядосваш заради тях. Затова по-рано съм премълчавал. — Замълча и дръпна самобръсначката от бузата си, докато във въображението си изучаваше израза на Маги. — Знам, че жените приемат тези неща различно, предполагам, че предпочиташ да имах някоя голяма романтична връзка, вместо да се занимавам с някакви си незначителни еднократни историйки, но не се чувствам обиден. Мъжете са различни, Маги, любов моя. Никога няма да те излъжа заради жена, която наистина има значение за мен. Не разбираш ли колко много те обичам? Така пазя твоето достойнство и нашия брак. Отсега нататък нещата ще бъдат по-лесни и ако можеш да запомниш думите ми, скътай ги някъде дълбоко в паметта си и не позволявай тези неща да се отразяват на отношенията ни. Просто се отнасяй към това като към тренировките ми по крикет. За мен това има дори по-малко значение, отколкото крикета. Хайде, любима. Няма никакъв смисъл да потискаш нещата в себе си.

Изпъна ръка и се ухили победоносно на образа си в огледалото. Общо взето беше много доволен от речта си. Начинът на разсъждението му беше добър, напълно логичен, а в тона на гласа си бе постигнал точния баланс между извинително поверителен и налагащ се с превъзходство тон. Жалко, че Маги я нямаше да го чуе. Той си подсвиркваше, докато се плискаше със студена вода по лицето и се бършеше. Реши да не слага афтършейв, за да не го смъди. Когато излизаше от банята, телефонът звънна.

Кристи набра собствения си номер в Лорънсвил и чу гласа на Маги, който даваше инструкции на обаждащите се, че могат да позвънят на номера в Бокхемптън и да намерят семейство Макарти в Англия или да позвънят на Калаханови в Холдън Бийч. Кристи затвори, без да остави съобщение, след което веднага набра номера в къщата край брега. Там беше ранна вечер, вероятно са си вкъщи, а й се искаше да чуе как са.

— Алоу… — провлачи непознат мъжки глас. Кристи се поколеба за миг, объркана.

— Може ли да говоря с господин или госпожа Калахан, моля?

— Оливър Калахан на телефона — гласът придоби съвсем английска интонация.

— О, Оливър, тук е Кристи Мур Макарти. Не можах да те позная. Много особено ми прозвуча.

Оливър се засмя.

— Ужасен късмет имаш! Току-що реших да изпробвам южняшкия акцент. Да не искаш да ми кажеш, че не звуча като южняк? Дори ми се стори, че съм много добър. Надявам се, не си помислила, че пикая в момента?

— Моля? Какво каза? Просто не знаех кой е в къщата.

— Е, не се тревожи, не сме я предоставили на някакви скитници, тук няма никой друг, освен пиленцата. И един петел, всъщност. Магс и подопечните й още са на плажа.

— Прекарвате ли добре? — попита Кристи, докато се чудеше защо ли Оливър си правеше труда да имитира южняшкия акцент, когато неговият глас беше толкова дълбок и разтапящ.

— Направо прекрасно. Мястото е чудесно. Не мисли, че някога ще ни го отнемеш. Не можем да извадим децата от океана — всъщност и аз самият бих бил там, ако… — гласът му заглъхна.

— Ако какво?

— Е, да си остане само между нас двамата, обещай да не казваш на никого — ако не бях такъв проклет идиот и онзи ден не се оставих да изгоря до смърт. — Говореше тихо и заговорнически, завърши като се разсмя с дълбок гръден смях. — Не отива на мъжествения ми образ да се разхождам по брега като току-що сварен рак. — Кристи се засмя с него.

— Надявам се да не си изгорял много — каза тя изведнъж загрижена, — нашето слънце е доста опасно по това време на годината.

— Не, няма нищо страшно! Трябва да си намеря някоя дупка и да се окопая като носорог. След ден-два ще се оправя. Имам добро извинение да си остана вкъщи и да напиша материала си.

— Като спомена писане, надявам се, че нямаш нищо против, но прочетох някои твои материали. Сигурно първо трябваше да попитам, но случайно ги намерих в папките за „Дейли телеграф“ и не можах да устоя…

— Моля ти се! Взимай каквото ти трябва! Надявам се да не ти доскучаят до смърт. — Оливър беше останал с впечатлението, че Кристи е добре възпитана млада жена и внимаваше как се изразява.

— Смятам, че материалите ти са направо прекрасни, бих могла да ги чета цяла нощ.

— Добре, направи ми една услуга, обади се на главния ми редактор и му го кажи, би ли го направила? Ще намериш телефонния му номер в тефтерчето с номера на буквата „н“ — като негодници — казва се Питър Форбс. — Оливър пак се засмя. — Ако поразровиш, може да намериш и друго интересно в къщата.

— Е, не бих искала да си пъхам носа…

— Карай, всичко е на твое разположение! Чувствай се като у дома си… Явно не знаеш първото правило на журналистите — всичко, което пишат, е за консумация на публиката. Нищо няма да те приближи повече до сърцето на драскача, от това да кажеш, че случайно си попаднала на някакъв боклук, който е написал, и смяташ, че е прекрасен. Продължавай, прави каквото искаш. Не вярвам да ти е доскучало толкова в Комптън Пърлу, че да стигнеш до старите ми материали.

— Не, всъщност сега се връщаме от парти у Едуард Арейбин. Запознахме се с много приятни хора там — вашите приятели Уикъм-Едуардс, сър Найджъл, майор Хенгъм и жена му…

— С ужасната Марджъри ли? Е, тогава нищо чудно, че четеш моите боклуци! Смятам, че е забавно в сравнение с това да слушаш Марджъри. Дебела е като прасе. Безспорно е солта на живота, но е дебела. За какво бърбореше този път?

— Говореше за събиране на торите на вино и сирене… Оливър се изсмя.

— Предполагам, че ви е поканила?

— Да, покани ни много любезно.

— Правете каквото искате, но не приближавайте дома й. Избягвай я, все едно че е мълния, не, искам да кажа като чумава. Едно от най-хубавите неща от смяната на къщите ни е, че тази година имаме извинителна причина да не присъстваме на това събиране. Ако мога да ти дам искрен съвет, не отивайте. Смъртта е за предпочитане. Тропни с крак и кажи на Еди да престане да ви запознава с тези, които още не са умрели. Уикъм-Едуардс са от по-добрите. Всичко друго наред ли е?

— Прекрасно. Просто прекрасно.

Гласът на Оливър омекна.

— Много ми хареса как го каза.

— Кое?

— „Прекрасно… просто прекрасно.“ Доста неща чухме откакто сме тук, но никой не го казва толкова красиво като теб. — Той въздъхна. — Просто прекрасно. Напомня ми на океански, бриз.

На хиляда километра разстояние Кристи се изчерви.

— Много мило да ми го кажеш.

— Аз съм добър човек. Много, много добър. — Тонът на Оливър отново стана шеговит.

— Сигурна съм. Е, щом нямате нужда от нищо…

— Сега, като го спомена, Кристи, наистина има нещо, което би могла да направиш за мен, една огромна услуга, за която ще ти бъда благодарен до края на живота си.

— С удоволствие. Ще бъда щастлива да ти помогна — отвърна искрено Кристи.

— Забравих си една дискета, която много ми трябва. Ако я откриеш и ми я изпратиш по пощата, ще ти бъда безкрайно задължен. Бих се обърнал към госпожа Мейсън, но тя ще припадне, ако се осмеля да я помоля да влезе в кабинета ми…

— Разбира се. Къде да търся?

— Ето там е въпросът. Не съм много организиран — всъщност това е по вина на Магс, тя винаги обърква нещата ми, когато търси нещо. Върху полицата до прозореца ще откриеш три кутии с дискети. На едната пише „Празни“, в друга има „За употреба“, а третата е разделена на „Телеграф“ и „Свободна практика“. Дискетата, която ми е нужна има надпис „САЩ, данни ’93“ и би трябвало да бъде в третата кутия отпред, но ако не можеш да я откриеш, сигурно е захвърлена другаде. Магс винаги обърква нещата ми. Ужасна жена. — Оливър се засмя, за да покаже, че в действителност не мисли така. — Ти никога не би направила нещо подобно с нещата на Гейб.

— Не, не бих. Боя се, че в нашата къща Гейб е този, който не е много организиран.

— Виж какво, ако я намериш, ще бъде чудесно, ще целуна краката ти, когато се видим. Ако не можеш, не си го слагай на сърце, както казват съгражданите ти. Няма за пръв път да съчинявам статистически данни.

— Ще я намеря, Оливър. На плажа ли да ти я изпратя или в Лорънсвил?

— Тук, предполагам. Маги работи върху тена си така старателно, както повечето хора се трудят, за да изкарат прехраната си.

— Кажи й да внимава със слънцето.

— Тя е добре. Като мен е. Нищо не може да влезе под кожата ни.

— Добре, но не прекалявайте. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо, а още утре сутринта ще ти изпратя дискетата.

— Ти си същински ангел. Хубаво е, че си поговорихме, Кристи. Голямата грешка с тази размяна е, че няма да се видим. Но вие за всичко сте се погрижили тук.

— Истински се радвам да го чуя. Моля те, предай най-топли поздрави на Маги и не забравяй да я предупредиш за слънцето. Довиждане, Оливър.

— Кристи! Само още нещо…

— Да? — попита тя нетърпеливо.

— Кажи „прекрасно“ още един път.

— Беше прекрасно да разговарям с теб, Оливър.

Тя го чу да въздиша пресилено и после внимателно сложи слушалката върху вилката.

Кристи реши да намери дискетата на Оливър, преди да си легне. Взе трите кутии от полицата и започна да търси дискета с надпис „САЩ, данни ’93“. Оливър беше прав — нямаше никакъв ред. Някои етикети бяха написани на машина, други — на ръка, не бяха подредени хронологически, а натъпкани както падне, така че „Телеграф ’90“ идваше много след „Телеграф ’89“ и пред „Телеграф ’87“. По навик започна да ги подрежда, първо по азбучен ред, после по години. Не можа да открие дискетата в кутията „Свободна практика“. После прегледа и кутията „За употреба“, нея също я подреди, така че „Ексел“ да бъде преди „Макрайт“, а „Макрайт“ преди „Тъндър 7“. Никаква следа от „САЩ, данни ’93“. Дръпна кутията „Празни“, в която имаше около четирийсет дискети. На някои нямаше етикети, на други надписите бяха зачеркнати и изписани с още четири-пет наименования, но тя все пак се опита да ги подреди. Четири дискети бяха пъхнати пред разделителната преграда. На едната дискета пишеше „Домашни финанси“, на друга — „Размяна на къщите 93“, трета дискета беше озаглавена „Пътеписи — Италия/Франция“, но това бе задраскано, а на негово място бе написано отдолу с молив „Роман: Тъжна история“. Последната дискета се оказа „САЩ, данни ’93“. Кристи я пъхна в плик и надраска бележка:

Тя написа адреса върху плика и го остави в коридора. Още рано сутринта щеше да го занесе на пощата в Комптън Пърлу лично, така че Оливър да го получи по-скоро. Преди да се качи да си легне, тя внимателно върна на място кутиите върху полицата, но не знаеше къде да сложи дискетата с „Пътеписи“ и „Роман: Тъжна история“ дали на „П“ или на „Р“, затова я пъхна отново отпред.

Искаше да разкаже на Гейб за разговора си с Оливър, колко очарователен е бил, колко се бе развеселила, че той толкова хареса акцента й. Но когато изгаси всички лампи и стигна на пръсти до спалнята с големия балдахин, Гейб вече дълбоко спеше, а на другата сутрин беше толкова заета да му се реваншира заради лошото си настроение, че дори и не помисли да сподели с него случилото се.

Рано една вечер, само четири дни по-късно, на връщане от минимаркета на плажа Маги и Лили спряха до пощенската кутия. Струваше й се, че ходи в магазина всеки ден, за да допълва запасите от фъстъчено масло, сладолед „Праскова и крем“, към който Лили, Артър и най-вече Оливър сериозно се бяха пристрастили, купуваше и защитен лосион против слънце. Изгарянията на Оливър бяха преминали и с помощта на големи количества „Ноксема“ се превърнаха в златист тен. Само носът му още беше като намазан с боя. След като извади неизменната купчина каталози от пощенската кутия, тя забеляза Оливър на верандата. Опитваше се да научи Артър как да бели огромна скарида. Синът й предпочиташе обаче да пъха обелените люспи в устата си.

— Ох, тук наистина е горещо — изохка Маги, когато отвори вратата и остави Лили и кафявите пликове с покупки върху плочите на верандата.

— По-горещо от ад — съгласи се Оливър. — Магс, завърших си материала, искаш ли да му хвърлиш един поглед?

— А? — Маги не го чу. Беше видяла плика, адресиран до Оливър, с почерка на Кристи Макарти.

— Прочети материала, Магс, мила. Той е на масата в трапезарията.

— Добре. Чакай първо да пийна нещо.

— Искам да пийна, мамо, искам да пийна… — пригласяше Лили.

— Лили, не се казва „Искам да пийна“, а „Моля те, може ли да ми дадеш нещо за пиене, мила мамо, ако това не ти представлява голяма трудност“…

— Ама наистина ми се пие нещо! — изкрещя Лили.

— Добре, добре, почакай. Има писмо от Кристи за теб. — Подхвърли му го и то падна в купата със скаридите.

От кухнята чу Оливър да вика „Алилуя“ и изнесе две чаши с лимонада на верандата.

— Какво щастие! Кристи е намерила дискетата ми и я е изпратила веднага!

— Ти ли й се обади? — попита Маги и вдигна бележката от земята.

— А? Не, тя се обади. Преди няколко вечери. Помолих я да се опита да я намери, но дори не си представях, че ще има късмета да я открие. Трябва да си я пъхнала някъде, преди да тръгнем.

— Не биваше да я караш да се рови из всички дискети, нали са на почивка. Как можеш да молиш гостите за подобно нещо?

— Тя нямаше нищо против.

— Не ми каза, че се е обаждала.

— Не съм ли? Сигурно съм забравил. Ти беше на плажа. Тя просто се обади да попита дали сме добре, нямаше нищо важно.

— Така ли? Те добре ли са?

— Да. Всъщност не говорихме дълго. Тя каза, че е чела старите ми материали и много й харесвали.

— Много мило от нейна страна.

— Да, наистина. Има чудесен глас.

— Вярно, и на мен ми направи впечатление. — Маги остави бележката. — Не, Артър, не яж от моя сладолед, казах не бива, ще се задавиш. Не е за теб. Недей, Артър! Е, добре, хайде, една лъжичка. — За предпочитане беше да му даде малко сладолед, отколкото той да пъхне дебелите си, изцапани със скариди пръстчета в нейната лимонада.

— Здравейте, всички! — До стълбата откъм брега стояха Би Джей и Линди Ричардс. — Може ли да се качим и да седнем при вас за малко?

— С най-голямо удоволствие! — извика Оливър и им махна с ръка. — Извинявайте за бъркотията. Артър приготвя скариди за вечеря и малко се отнесе.

— По дяволите, нали затова са тези къщи, Оливър. Когато верандата се изцапа, пускаш маркуча и измиваш всичко. Здрасти, голямо момче. — Взе Артър на ръце, а той размаза бучка сладолед в окото му.

— Лили, поздрави господин и госпожа Ричардс — подсети я Маги.

— Здравейте, господин и госпожо Ричардс — повтори механично и напевно Лили.

— Боже мой, та ти си хубава като картинка, млада госпожице. Отбихме се, за да ти донесем подарък.

— Какъв? Дано да е хубав — каза Лили без никакъв срам.

— Лили! Как се държиш! — Оливър и Маги я сгълчаха в един глас.

— Не им обръщай внимание, Лили. Миналата седмица ни бяха на гости едни деца и си забравиха нещо. Помислихме си, че може да ти хареса — не позволявай на Артър да го язди, защото него някой трябва да го държи здраво, много е голям за малкия… — Иззад гърба си Би Джей измъкна голям надуваем морски кон и очите на Лили светнаха от радост.

— О, господин Ричардс! Много благодаря! — Лили се изправи на пръсти, той се наведе, а тя го целуна по загорялата буза. — Много мило от ваша страна!

— Няма нищо, принцесо. Ей, Лили: Чук, чук.

— Кой е там?

— Бучър.

— Бучър кой?

— Бучър, който ще протегне ръце и ще ме прегърне! — Лили се разсмя и го прегърна през врата.

Маги и Оливър ги наблюдаваха и като родители се усмихваха гордо.

— Линди, Би Джей, не знаехме, че ще дойдете… Вие също ли имате къща тук?

— Не точно. Всяко лято идваме по няколко пъти за уикендите и спим или тук, или наемаме къща по-надолу край брега…

Маги ги изгледа поразена.

— Надявам се, че не сме нарушили плановете ви с присъствието си?

— О, не. Преспиваме на различни места в Холдън — удобно е, понеже не се застояваме, но проверяваме как е тук и там.

— Седнете, седнете… — Оливър помете с ръка черупките от скаридите от пейката. — Сега ще ви донеса нещо за пийване. Линди?

— За мен чаша вино — бяло, леко. Сигурни ли сте, че не ви притесняваме?

— Не, много се радваме дори. Тъкмо се чудех дали слънцето не е залязло.

Линди и Би Джей го изгледаха с неразбиращи погледи.

— Иска да каже, че след залез е време да се отвори бутилка — поясни Маги.

— Тук няма момент, в който да не е време да се отвори бутилка. — Би Джей и Линди се спогледаха и сякаш си казаха, че явно слънцето е размътило умовете на англичаните.

— На теб какво да донеса, Би Джей? Вино? Бира? Може би скоч?

— Предпочитам бърбън, ако имате, Оливър.

— Разбира се. С какво?

— Как с какво?

— С какво го пиеш? С вода, със сода, с лед?

— Имам предвид само повече бърбън. Така го пием тук!

— Тогава така ще го пия и аз!

Докато говореха, Лия се приближи по бикини, от които капеше вода и се изкачи по стъпалата. Тя поздрави семейство Ричардс, хвана Лили и Артър — всеки под мишница, и ги поведе да ги нахрани.

— Не знам дали бих се чувствала спокойна, ако такова момиче се грижеше за децата ми — каза замислено Линди.

— Лия ли? Тя се грижи фантастично за тях, а децата я обожават. Човек може да й има пълно доверие.

— Сигурно, но нямах предвид дали можеш да имаш доверие на нея. Не бих имала доверие на тях с момиче като нея — тя кимна многозначително към Би Джей и Оливър, които бяха седнали малко по-далеч на верандата и обсъждаха дали да наемат лодка и да излязат за риба.

Маги се разсмя.

— Не се притеснявам за Оливър. Той прекалено много се плаши от нея, за да опита каквото и да било, но ако се престраши, тя ще му удари шамар, затова не посяга.

— Е, според моя опит, скъпа Маги, когато са млади и хубави, опитват всичко с всички. Престават да го правят само когато остареят, надебелеят и се уморят, но тогава вече ти е все едно дали се опитват да го правят с друга. — Тя говореше дрезгаво, бавно, провлачваше думите като южнячка и гласът й затихваше в края на всяко изречение. — Но сега предполагам, че вие, момичета, контролирате по-добре нещата, отколкото ние едно време… Работиш ли, мила, или си много заета с децата?

— Поработвам. Пиша материали на хонорар за някои вестници и списания. Темите ми са свързани главно с жените, с раждането на деца, с генетични проучвания. Такива работи. Но от време на време. Напоследък повечето пиша пътеписи, смятам да напиша нещо за Северна и Южна Каролина.

— В никакъв случай не го прави, Маги! Ние така и така имаме много чужденци тук… Не искам да кажа хора като вас, мила, ние харесваме британците. Нали знаеш, че Северна Каролина беше щатът в Конфедерацията, който последен се отказа от английския крал. Да, обичаме британците, а мразим янките. — Тя се наведе към Маги. — Знаеш ли каква е разликата между янки и проклет янки?

— Не, кажи ми — отвърна сериозно Маги.

— Янки е човек от северните щати, който идва на гости на Юг. — Лицето на Линди бавно се разтопи в усмивка. — А проклет янки е онзи, който остава тук.

Маги се разсмя.

— Нямах представа, че толкова години след Гражданската война продължавате да се мразите! — каза.

— Мила, никога не я наричай Гражданска война. В нея не е имало нищо гражданско. Ако въобще се налага да я споменеш, можеш да кажеш Войната на северната агресия. Точно така е било. Тази война не е имала нищо общо с правата на робите, а с власт, завист, данъци. В края на краищата всичко опира до данъците, нали? Бейдж — кимна към съпруга си — я нарича Неотдавнашната ни неприятност. По тези места хората не забравят нищо. Както и да е, ти ми разказваше какво пишеш.

— Е, вече нямам много време за това, пиша само по няколко статии на месец, за да не губя форма. Честно казано, струва ми се, че напоследък не ми върви много. Може и никога да не съм била добра, но откакто се родиха децата започнах да го усещам — половината ми съзнание е съсредоточено върху работата, а другата половина — върху децата и къщата.

— А коя половина е за съпруга ти?

— Която остава, предполагам — отвърна Маги със смях, но Линди престана да се усмихва и тъжно поклати глава. — И Кристи каза така, когато двамата с Гейб напуснаха Ню Йорк и решиха, че всеки от тях ще се занимава само с едно нещо. Сега Гейб работи и печели парите, а Кристи се грижи за семейния дом.

— Браво на Кристи, но всеки трябва да прави онова, което смята правилно за себе си — отвърна Маги малко остро. — Когато напуснахме Лондон, аз не бях готова да се откажа от всичко, за което бях работила. Имам нужда от нещо, което да е само мое. Двамата с Оливър не планирахме така нещата, само че така излезе.

— Ето, това е истината. Нещата никога не стават така, както си ги представяме. Казвала съм го на Кристи, защото тя планира всичко до последната подробност. Посъветвах я някъде в подсъзнанието си да запази онова, което може да прави, в случай че нещата се обърнат наопаки. Вие, младите, приемате съпрузите си за даденост. Аз също, но едва сега, след като е преминала опасната възраст, нали така се казва? Съветвала съм Кристи да внимава за Гейб, а тя винаги ми се смее. Предполагам, че знаеш какво правиш, изглеждаш ми умна жена. Чувахте ли се с Кристи?

— Оливър е говорил с нея преди няколко дни. Казала, че всичко е наред. Надявам се да се справят с всичко.

— О, Кристи ще се оправи. Тя е родена за друго време, би могла с една ръка да спре генерал Шърман. Жалко, че не е живяла тогава. Тя е в състояние да се справи с всичко.

— Ще има много неща, с които да се справя — с кучетата, със съседите, с жената, която чисти.

— Не се тревожи за нея. Тя е жилава. Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова по-изобретателна става. Ние, четиримата, доста се веселим.

Оливър и Би Джей се присъединиха към тях.

— Значи често се срещате със семейство Макарти тук?

— Разбира се. Понякога сме четиримата, друг път мъжете идват сами, нали, Бейдж?

— Разбира се. Веднъж или два пъти годишно идваме с Гейб и още някои момчета на риба. Да се махнем от жените най-вече… — добави той и намигна на Оливър.

— Звучи прекрасно. Какво правите?

— Какво правим ли? Ами повечето време седим на верандата, пием и си разказваме небивалици… — Маги и Оливър избухнаха в смях. Линди се усмихна търпеливо, беше чувала хиляди пъти тази история. — Правя го близо трийсет години… Така живеем ние, южняците. — Би Джей изпразни чашата си, подаде я на Оливър и му намигна.

Когато Оливър влезе в къщата, за да му сипе, телефонът звънна.

— Ало?

— Оливър, Кристи е.

— Кристи, Бог да те благослови! Дължа ти огромна благодарност. Току-що получих писмото ти.

— Чудесно! Исках да се уверя, че е пристигнало. Тревожех се.

— Много мило от твоя страна. Седим на верандата с Би Джей, пием и си разказваме лъжи.

— Надявам се той да не разказва лъжи и за мен!

— Как е възможно? Ти си същински ангел! — отвърна ентусиазирано Оливър.

— Е, не искам да те бавя, щом си зает, а и не бива да увеличавам сметката ти за телефона. Просто се обадих, за да се уверя, че писмото е пристигнало. И да ти кажа здравей.

— Здравей — изрече тихо Оливър. — Още веднъж ти благодаря.

— Пак ще се чуем.

Линията прекъсна. Тя наистина имаше много хубав глас, помисли Оливър, докато сипваше бърбън в две чаши. Тръгна към верандата, като взе бутилката вино под мишница.

Семейство Ричардс остана и за вечеря, понеже Би Джей твърдеше, че Оливър не знаел как да пече скариди на скара, а Линди искаше да покаже на Маги как се правят царевични питки. Всички бяха в толкова добро настроение, че отстъпиха от принципите си и разрешиха на Лили и Артър да останат до по-късно, Артър заспа в скута на Оливър, а Лили — на пода, облегнала глава върху надуваемия морски кон, когото нарече Ричард в чест на Би Джей. Малко след полунощ Би Джей и Линди изтрополиха надолу по стълбата и си тръгнаха по брега. Би Джей пееше с пълно гърло „Дикси“, чуваше се как Линди няколко пъти му каза „Млъкни, стари глупако“, но после и тя запя заедно с него.

След като пренесоха децата на леглата им, Маги започна да събира мръсните чаши и чинии.

— Остави ги, Магс. Ела, седни до мен като моя любима и двамата ще открием нови удоволствия на златните пясъци…

— Какво ти е станало, Ол? Не ти отива да си толкова сладникаво-сантиментален.

— Магс, каква циничка си само. Как ли съм запазил романтичната си душа, след като получавам подобни отговори? — изсумтя той. — Поне да довършим бутилката. Знаеш колко мразя да оставям нещо в шишето.

Маги седна срещу него и сложи босите си крака в скута му.

— Маги, ти наистина имаш много красиви крака. Изключително красиви… — Целуна единия й крак.

— Оливър… — Маги затвори очи за миг, понеже се сети за Едуард и изпита чувство на вина. — Има нещо, което трябва да ти кажа…

— Какво, скъпа моя?

— О… — Тя отклони поглед към океана. — Нищо. Обичам те.

— Виждаш ли кой е сладникаво-сантиментален сега? Но аз не се оплаквам, Магс, прекрасна моя — измърмори Оливър и Маги се почувства още по-зле. — Много отдавна не си била сантиментална с мен. Искаш ли да си направим нощна разходка? Или да се овъргаляме на пясъка?

— Знаеш колко мразя пясък да влезе в пликчетата ми…

— Можеш да ги свалиш…

— Какво ще кажат съседите?

— Ако имаме късмет, няма да научим какво ще кажат, а ако ни хванат, ще се престорим на германци…

— Не си спомням нищо на немски, освен „ентшулдигунг“, което едва ли би било подходящо…

— Просто ще се престориш, че си стигнала оргазъм и ще извикаш: „Их либе дих“, тогава ще ни оставят на мира.

— Не е честно спрямо германците…

— А те били ли са някога честни с нас? Вземи бомбардировките, а как изсипаха бомбите си над Средиземноморието. Както и да е, ще спечелим време. Всъщност ти не даваш и пукната пара за швабите. — Вдигна я да се изправи. — Хайде — и я повлече надолу по стъпалата.

Докато вървяха покрай брега и газеха във вода до глезените, а лунната светлина обливаше пристана в края на острова, Маги още веднъж се опита да намери оправдание защо спа с Едуард Арейбин. В момента, точно в този момент, Оливър я привличаше също както в деня, когато се ожениха, и по време на ухажването преди сватбата. Когато лежаха в леглото уморени или се шегуваха, двамата буквално пламваха. Само че тя не беше сигурна дали още го обича. Толкова пъти беше чела и слушала предупреждения да не очаква сексуално привличане по-късно в брака, макар че в нейния случай физическата страна на отношенията им се беше запазила много добре, но като че ли всичко останало между тях бе с изтекъл срок на годност. Колкото и да се опитваше да не мисли, че преспа с Еди, не можеше да се залъже, че подобно нещо не се е случило и тъй като бе твърда и упорита по характер, тя проверяваше болното си място както хората опипват чувствителен зъб с език. Признаваше, че се ядоса на Оливър, понеже не се прибра, със сигурност знаеше, че бе в кръчмата, макар и да твърдеше, че е в кабинета на Пийт, предполагаше, че спи с друга жена, затова имаше достатъчно причини да му го върне. Фактът, че той щеше да прави предавания за телевизията също имаше значение. Макар и да отрече пред Еди, че завижда на съпруга си, когато чу новината, реакцията й беше „Защо той, а не аз?“. Оливър нямаше представа колко се дразнеше тя от това, че неговата кариера вървеше стремително нагоре, докато нейната беше на път да пропадне. Съществуваше и друга причина, според която тя просто вярваше и обичаше повече Едуард, отколкото съпруга си. Това предположение доста я плашеше, но тя все повече се убеждаваше в него.

В момента Оливър й говореше къде трябвало да изпратят децата да учат, за Артър предпочитал училището, което той беше завършил, но от друга страна пък имаше резерви, защото беше само за момчета. Тъй като Маги не бе в настроение да обсъжда този въпрос, двамата млъкнаха. Оливър разсъждаваше върху предимствата на веселия, забавен, неангажиращ секс пред дивите и необуздани страсти, но размишленията му бяха прекъснати, когато Маги го сръчка.

— Оливър? Слушаш ли ме?

— Разбира се, че те слушам. Винаги те слушам, слънце на моя живот.

— Кой се обади тази вечер?

— А?

— Някой позвъни по телефона, докато пиехме с Ричардсови.

— Така ли?

— Да, и ти отговори.

— О, вярно. — Забави крачка.

— Е? — Маги го сръчка в ребрата. — Кой беше?

— Грешка. Всъщност не беше грешка. Не беше за нас. Някой търсеше Гейб. Дадох му телефона в Бокхемптън. Поговорихме малко, нали знаеш какви са, все казват: „Да не сте англичанин…“ и тогава трябва да обясниш цялата история… — Гласът му заглъхна.

— Помислих си да не е Патрик — беше споменал, че ще идва в Щатите по това време и се надявах, че е той.

— Не беше той.

Оливър предпочиташе да беше Патрик — стар приятел на Маги от колежа. Нещо повече — страшно много му се искаше да беше казал, че се е обаждала Кристи да провери дали дискетата е пристигнала. Нямаше никаква причина да лъже. Напълно естествено беше Кристи да позвъни, в разговора им нямаше нищо срамно, а освен това той изобщо не бе виждал очите на тази жена. Вярно, че гласът й малко му действаше и той си задаваше въпроса как ли би се държала жена с такъв глас, при положение че се случи да останат насаме, но да си фантазираш за един глас едва ли би могло да се сметне за престъпление. Маги бе разговаряла с нея много повече от него и бе вероятно следващата седмица да й се обади. Кристи можеше да спомене, че семейство Ричардс е било на чашка в „Оушън Едж“, Маги щеше да събере две и две и тогава щеше да му бъде много трудно да се измъкне от кашата, в която изобщо не биваше да се забърква… Докато вървяха, той разработваше стратегия за отстъпление — щеше да каже, че телефонът е звънял два пъти — единият път е била Кристи, за което е забравил да спомене, а вторият път са търсили Гейб. Усети горчив вкус в устата си. Ако наистина му се наложеше да лъже, чувстваше се безпомощен и всеки път оплескваше работата, всъщност нали така Маги откри за Луиз, обаче, когато лъжата беше абсолютно безцелна и не бе необходима, тя изскачаше смело от устата му, заварваше го неподготвен и буквално сякаш го блъскаше в лицето. Колкото и да му се искаше да каже на Маги истината, колкото и да оправдаваше поведението си пред себе си и колкото и пъти да репетираше речта си пред огледалото, лъжата винаги му се струваше по-лесна, отколкото истината. Безпокойството му Маги да не открие тази лъжа и това да застраши благосклонното й поведение в последно време така го изплаши, че изтри всички мисли за секс от ума му. Обърна я кръгом и тръгнаха към къщи, обясни го с внезапно силно главоболие.