14.


Дните до бала по случай откриването на сезона някак успяваха да летят... и въпреки това да ми се струват безкрайно дълги.

Все още скърбях за Тамзин, но трескавото оживление в навечерието на бала ми позволяваше да потискам тези мрачни чувства. Всичко в Бляскавия двор бе служило като подготовка именно за това. Не беше нещо нечувано момичетата да сключват брачни договори още в първата нощ. Други щяха да изкарат целия сезон в оценяване и трупане на предложения.

– Просто искам да се махна от тази къща – каза Мира, когато денят най-сетне настъпи. – Намираме се в най-големия, най-космополитния град на Новия свят, но дори не сме видели и частица от него!

Сетих се за порутените къщи и за калните пътища, по кои­то бяхме минали в първия си ден.

– Мисля, че „космополитен“ може би е преувеличение.

– Видяхме само пристанището. Центърът на града е съвсем различен. Оживен и шумен, и пълен с чудеса.

– Откъде знаеш? – попитах.

Тя сви рамене:

– Така съм чувала да разправят.

Закрачих пред голямото огледало в спалнята ни, истински лукс в Адория. Бяха ни издокарвали с часове и сега чакахме да ни повикат да се качим в каретите. Мистрес Кълпепър не беше искала в пос­ледната минута да възникнат изненади с облеклото.

Двете с Мира бяхме в рязък контраст една с друга. Аз бях облечена в блестящо бяла коприна, точно като булка. Сребриста дантела се показваше около нис­ко изрязаното деколте и преливаше от дългите до лактите ръкави. Миниатюрни кристали – кои­то имитираха диаманти – красяха корсажа във филигранни шарки, а пос­ле обсипваха полите на рок­лята като звезди. От шията и ушите ми висяха истински диаманти, взети от обща колекция от накити, използвани всяка година. В Адория бяха на мода сложни, често пъти цветни, натруфени перуки, но както гос­по­жи­ца Брадли, така и мистрес Кълпепър настояха аз да не нося такава.

– Ако се придържаме към цветовия ти мотив, ще трябва да е бяла или сива – беше обяснила мистрес Кълпепър. – Не искаме това. Трябва да те покажем като млада и кипяща от енергия.

– Така ще имаш по-осфридиански вид за това първо събитие, кое­то не е лошо – добави гос­по­жи­ца Брадли. – Очевидно искаме да бъдем част от това общество, но е важно да олицетворяваш и Стария свят – кой­то, разбира се, е върхът на модата и културата.

Така че част от косата ми беше събрана и вдигната нагоре по адорийската мода, а останалата се спускаше на дълги къдрици по осфридиански маниер. В косата ми бяха вплетени нанизи от кристали и искрях, накъдето и да се обърнех.

Роклята на Мира, също от коприна, беше в наситен кървавочервен цвят, с по-нис­ко изрязано деколте от моята. Полата се разтваряше отпред, разкривайки черна надиплена фуста – силно необичаен избор на цвят, кой­то бе накарал мистрес Кълпепър да повдигне вежда. Шивачките в Осфрид бяха нас­тояли, че ще изглежда зашеметяващо с останалата част от тоалета – и бяха прави. Деколтето и ръкавите ѝ бяха обточени с многослойни мъниста от искрящ кехлибар вместо с обичайната дантела. Косата ѝ, коя­то носеше пусната, беше украсена с панделка от черни кристали в тон с мънистата, а от нея се спускаха кичури наситено червена коса, кои­то се сливаха плавно с естествения ѝ черен цвят. Тъй като Мира неочаквано се беше издигнала в класацията, сега ръководителите на Бляскавия двор се опитваха да я представят като рубин вместо като гранат.

Мира дойде да застане при мен пред огледалото и намръщено приглади червените кичури.

– Мислиш ли, че са истински? Косата на някоя друга жена ли нося?

– Има ли значение, когато изглеждаш толкова зашеметяващо? – попитах.

Изражението на Мира ми подсказа, че има значение, но тя не се задълбочи по темата.

– Късмет – пожела ми. – Не че ще ти трябва. Вече имаш предложение.

– Ти също ще получиш предложения в изобилие – уверих я: умът ми се зарея към Уо­рън. В онзи първи ден бях толкова неуверена, питайки се дали беше редно да приема сделката. Сега бях имала повече време да помисля, и се радвах, че Сед­рик се беше намесил. Исках да имам варианти дори ако това означаваше, че можех да съм пожертвала нечувана цена.

Провикване пред вратата ни даде знак, че е време да тръгваме. Стиснахме си взаимно ръцете – никакви прегръдки, защото това можеше да остави гънки по роклите ни – и забързахме да отидем при другите. Те също бяха нагиздени с ярки, искрящи бижута, някои – с естествени коси като мен, а други – с цветни перуки. Клара носеше перука в жълтия цвят на слънчоглед, за коя­то си помислих, че изглежда доста ужасно. Мистрес Кълпепър и гос­по­жи­ца Брадли ни огледаха още веднъж.

– Не заб­ра­вяй­те – напомни ни гос­по­жи­ца Брадли. – Постоянно освежавайте пудрата си – не оставяйте грима си да се разтече или да стане хлъзгав и мазен.

– И – добави остро мистрес Кълпепър – дръжте се безупречно през цялата нощ. Не очаквам да видя някоя от вас да посяга често към виното или пунша.

За това пътуване бяха наети допълнителни слуги, пазачи и карети. Настаниха ни по две в карета, за да оставят дос­та­тъч­но мяс­то за роклите ни. В друга карета ни придружаваха временно наети камериерки, готови да помогнат на всяка от нас, коя­то има нужда от гласене по време на бала. Още една карета пък бе натоварена с допълнителни рокли, перуки и бижута, ако възникне нещо спешно. Не видях мъжете Торн, но знаех, че е предвидено да пристигнат със собствена карета.

Тъй като беше ранна вечер, все още можехме да виждаме навън през прозорците и двете с Мира оглеждахме обкръжението си с жадно любопитство. Подминахме други къщи, никоя – толкова голяма, колкото нашата, и отново бях поразена колко ново и разхвърляно изглеждаше всичко. В Осфрид, дори в селски район като този – с много земя, парцелът на всеки дом бе точно очертан с ясни граници, често с малки каменни зидове, кои­то отделяха имотите. Всичко беше ясно набелязано. Тук изглеждаше, сякаш хората бяха строили безразборно и като че ли не ги беше грижа какво им принадлежи. И разбира се, имаше дървета. Винаги дървета.

Те пооредяха, когато стигнахме до сърцевината на Кейп Триумф, и тук открих, че Мира беше права. Тесните пътища бяха настлани с калдъръм, а постройките бяха по-високи и изглеждаха по-трайни. От двете страни на улиците се редяха все­въз­мож­ни магазини, както и места за развлечение – някои с по-благопристоен вид от други. С наближаването на вечерта фенери с ярки цветове осветиха входовете. Из улицата се движеха групи от хора: по външността им, докато се прибираха от работа или търсеха вечерно развлечение, можеше да се види, че принадлежат към различни обществени прослойки. Повечето бяха облечени скромно или личеше, че принадлежат към средната класа. Очевидно обаче сред тях крачеха и заможни граждани, без да парадират с богатството си. И богати или бедни, изглежда че мнозина имаха собствени модни предпочитания, пренебрегващи както адорийските, така и осфридианските обичаи. Жителите на града бяха екзотични и оживени и беше невъзможно да откъснем поглед от тях. В съответствие с това, кое­то знаех за насе­ле­ние­то на Адория, повечето от хората, кои­то видях, бяха мъже.

– Много би ми харесало да се измъкна и да разгледам наоколо – каза Мира.

– Не мисля, че мистрес Кълпепър би одобрила. – Улиците не изглеждаха точно опасни, но това със сигурност не беше мяс­то, където биха поз­во­лили на някоя от нас да отиде сама – осо­бе­но след някои от грубите обноски, кои­то бях забелязала на кейовете. Посочих към мъж, застанал на един ъгъл, облечен в наситено зелена униформа. – Хей, я виж, войник. Този е първият, когото виждам. Смятах, че ще има повече.

Мира проследи погледа ми.

– Навъртат се наоколо. Но не толкова многобройни, колкото едно време, след като повечето външни заплахи вече ги няма.

– Тогава кой поддържа вътрешния ред? Гражданската милиция ли? – попитах. Кейп Триумф нямаше официална градска охрана като Осф­ро. Обикновено военните бяха натоварени с основното прилагане на закона в колониите, а останалото бе възложено на доброволчески и организирани по места групи.

– Те. Други представители на короната. Пиратите.

– Пиратите не са ли по определение нарушители на закона?

– Невинаги. Не си ли чувала как някои от тях вървят по улиците и помагат на хора в опасност? – Лицето на Мира светеше; бе увлечена в героичната драма, коя­то обичаше.

– Не. А ти кога го чу?

– Понякога говоря с пазачите. По-интересно е, отколкото да слушам всички кандидати, кои­то ни посещават.

– О. Имаш предвид гостуващите кандидати за женитба, кои­то ще изиграят значима роля в бъдещето ти?

– Същите – отговори тя ухилено.

Мястото, към кое­то се бяхме запътили, беше обширна зала от отсрещната страна на търговската част на града. Беше голяма, дървена и обикновена, нищо подобно на пищните бални зали на Осфрид, кои­то се намираха в старинни имения и замъци. Но това явно беше най-прос­торното помещение за светски събития и докато оглеждахме тълпите и гостите, събрани отпред, изпитах надежда, че ще е дос­та­тъч­но голямо да побере всички. Каретите ни откараха до една задна врата, за да можем да влезем необезпокоявани.

Събрахме се в едно преддверие вътре и бяхме подложени на поредния щателен оглед, докато мистрес Кълпепър се увери, че дрехите и прическите ни са оцелели след пътуването. Зърнах тримата Торн, скупчени заедно, в компанията на висока жена, коя­то не бях виждала никога преди. Отначало я помислих за сирминиканка с черната ѝ коса и мургав цвят на кожата. У нея обаче имаше нещо различно – разположението на високите ѝ скули и едно общо излъчване на... другост. Облеклото ѝ, макар и ушито от хубав плат, наподобяваше рок­ля за езда с пола панталон. Изглеждаше неуместно тук, както и косата ѝ, спускаща се в една дълга плитка по гърба ѝ. Това не беше на мода никъде.

Обърнах се отново и понечих да кажа на Мира нещо по този въпрос, когато открих, че Сед­рик се беше приб­ли­жил до нас. Пъхнал беше ръце в джобовете на дълго, вталено, стигащо до коленете палто от стоманено син брокат, кое­то подчертаваше сивите му очи. Никога не го бях виждала в този цвят и бях поразена от ефекта. Открояваше кестенявия цвят на косата му и с него Сед­рик лесно можеше да мине за осфридиански аристократ. Само дето никога не бях срещала благородник, кой­то да ме накара внезапно да поруменея и да пламна така.

Тогава осъзнах, че Сед­рик също се взираше в мен и че може би, само може би не бях единствената, коя­то изпитваше смущение.

– Добре изглеждаш в официални дрехи – казах.

– И... ти също.

– Все едно някога си ме виждал да не съм издокарана.

– Е, виждал съм те, когато си... – той млъкна, давайки си сметка за присъствието на Мира. – Когато си не толкова изискано облечена. Като, хм, като онзи път.

– Разбира се, че ще споменеш точно това. – Пристъпих дръзко към него и се завъртях да из­тък­на колко пищна бе рок­лята. – Но това е далеч по-доб­ре. Истинска мечта. Не колкото онзи друг тоалет.

– Е... – Той ме огледа по начин, от кой­то се изчервих още по-силно. – Предполагам, че зависи от вида на мечтата.

Мира се прокашля и попита:

– Наред ли е всичко със семейството ти? Стори ми се, че по-рано видях двамата с баща ти да спорите.

Това сякаш го върна рязко в настоящето и той най-накрая отмести поглед от мен:

– Просто поредната порция от обичайните ни неразбирателства. „Обсъждахме“ кой ще представя Аделейд пред кандидатите. Той искаше, но възразих, че е редно да се заема аз, тъй като ти си моя... придобивка. – Това бе определение, кое­то винаги бе използвал без колебание в миналото, но тази вечер го изрече със запъване.

– И? – подтикнах го.

– Аз спечелих.

Ухилих се:

– Кога не печелиш?

По лицето му премина печално изражение:

– Е, това е, при условие че се срещнеш първо с Уо­рън Дойл. Стига да успея да уредя това, всичко друго устройва баща ми.

След като влезехме тържествено в стаята, заинтересованите кандидати щяха да се обърнат към представителите на Бляскавия двор, кои­то да им уредят танци и разговори с нас. Целта беше да им попречат да се нахвърлят необуздано върху момичетата.

– И моите ли уреждате? – попита Мира.

Сед­рик пок­ла­ти глава и посочи към високата жена:

– Айа­на.

Мира огледа любопитно жената:

– Коя е тя?

– Баланкуанка е – обясни той. – Изпълнява различни задачи за нас.

С Мира се спогледахме удивено. Баланкуанците, както и икорите, бяха населявали Адория, когато пристигнали осфридианците и още хора от другата страна на Морето на залеза. С баланкуанците не беше имало войни или териториални спорове като с икорите. Така било отчасти защото техните северни земи не били толкова гостоприемни и отчасти защото представлявали по-страховит враг, отколкото не толкова нап­редналите икори. Предполагаше се, че културата им е изискана и богата – макар и много непоз­ната и различна от нашата.

– Какво прави тук? – попита Мира. Баланкуанците се бяха опитали да издействат някои решения за спорове с икорите и осфридианците, но през повечето време страняха от нас.

– Чичо Чарлс има договор с нея – обясни Сед­рик. – Обикновено работата ѝ е да следи какво става с момичетата и да ги подкрепя, след като се омъжат. Ако забележи нещо нередно или някакво лошо отношение... се справя с него.

Преди да успеем да попитаме за още подробности, мистрес Кълпепър ни повика да се подредим за тържественото си влизане. Точно както и преди, аз щях да съм начело. Ръцете ми започнаха да треперят от нервност и ожесточено се помъчих да се овладея. Бяха обявявали пристигането ми и бях въвеждана сама в залата на безброй празненства по-рано в Осфрид. За разлика от другите момичета за мен тълпите и излагането на показ не бяха нещо непоз­нато. Те може и да бяха завършили обучението си, може и да изглеждаха подходящо за ролята на аристократки, но това, кое­то ни предстое­ше да направим, далеч надхвърляше преживяното от много от тях. Някои бяха бледи, други трепереха.

Мистрес Кълпепър ми каза да тръгвам. Прииска ми се да можех да видя Мира и да получа един пос­леден окуражителен поглед, но тя беше зад мен в редицата и не я виждах. Пос­ле зърнах Сед­рик, застанал близо до вратата. Срещна погледа ми и кимна. Пристъпих нап­ред.

– Аделейд Бейли, диамант – обяви някой.

Залата може и да беше семпла по начало, но двамата Торн бяха хвърлили много пари и труд, за да убедят гостите в обратното. Цветя и свещи, лен и кристал... ако не бяха грубите дървени стени и неизмазани греди отгоре, това можеше да мине за офи­циал­но събитие у дома. През стаята беше разчистена пътека, по коя­то да стигнем до издигнат подиум в отсрещния край. От двете страни на пътеката стояха гостите, подредени и сдържани, без дори помен от грубото държание на кейовете. Те бяха елитът на Адория, доб­ре облечени, с чаши вино в ръка, докато ни оглеждаха любезно. В тълпата се мяркаха жени: майки, надяващи се да помогнат на синовете си, или светски дами, кои­то прос­то бяха любопитни.

Вървях плавно и спокойно. Бях най-добрата от Бляскавия двор. Принадлежах към новата аристокрация и към старата; потомка на основателите на Осфрид. Скоро щях да заема мяс­тото си при основателите на Адория. Затова бяха всичките ми усилия и манипулиране. Като диамант щях да се срещна с най-из­тък­натите представители от елита на града. Щях да присъствам на най-изисканите и най-модни събития. И щях да донеса най-високата цена – и комисионна – коя­то някое от скъпоценните момичета на Торн бе виждало.

Стигнах до подиума, където един от наетите от Джас­пър мъже ми помогна да се изкача по стъпалата в сложно ушитата си рок­ля. Заех мяс­тото си в центъра на дълга маса, на коя­то имаше чаши с вода. Мистрес Кълпепър не ни позволяваше да се храним тук, затова се бе наложило да го направим предварително. Макар че вече влизаше следващото момиче, видях множество погледи, все още приковани върху мен, и ги посрещнах толкова уверено, колкото би го сторила една осфридианска кралица.

Мира привлече много внимание, когато влезе. Според мен тя беше най-красивата от групата. Джас­пър може и да бе недоволствал, но не се съмнявах, че много мъже биха се радвали да я имат за съпруга въпреки сирминиканския ѝ произход. Спомняйки си енергичната ѝ, смела природа, си помислих, че трудното ще е тя да се съгласи да бъде съпруга. Това ме накара да се усмихна точно когато срещнах погледна на Уо­рън Дойл в тълпата. Той отвърна на усмивката ми, мислейки, че е била за него.

Когато всички насядахме, присъщото за висшето общество благоприличие леко отстъпи. Сед­рик, Джас­пър, Чарлс и Айа­на моментално бяха обсипани с искания да ни представят: кандидатите и техни представители започнаха да се редят на опашка, за да си опитат късмета с нас.

Мира, седнала от лявата ми страна, отбеляза:

– Ще бъде дълга нощ.

Въпреки привидния първоначален безпорядък нещата скоро потръгнаха. Сед­рик дойде да ме вземе и ме хвана под ръка, придружавайки ме, докато прекосявах залата.

– Готова ли си да се срещнеш с най-големия си почитател? – попита.

– Мислех, че ти си най-големият ми почитател.

– Аз съм само един смирен мъж. Не абсурдно богат и оглупял от страст бъдещ държавник.

Огледах Уо­рън Дойл, докато приближавахме. Лицето му светеше и той пристъпваше развълнувано от крак на крак. Палтото му беше със същата кройка като това на Сед­рик, вталено и закопчано догоре, в бронзов нюанс. Имаше вид, сякаш се опитваше да остане спокоен и сериозен, но лицето му разцъфна в усмивка, когато се приближихме.

– Ако това те кара да се почувстваш по-доб­ре – казах меко, – твоето палто ми харесва повече.

– Е, не го казвай на горкия човек. Мисля, че ще избухне в сълзи, ако узнае, че имаш нис­ко мнение за него.

Успях да сдържа смеха си, но въпреки това по лицето ми премина една ухилена усмивка и Уо­рън отново помисли, че е за него.

– Господин Уо­рън Дойл – каза Сед­рик без следа от предишната си закачливост. –Позволете да ви представя гос­по­жи­ца Аделейд Бейли.

Направих изящ­ния реверанс, на кой­то ни бяха научили в Блу Спринг, а Уо­рън пое ръката ми, все още усмихвайки се широко, докато я разтърсваше:

– Знам, че би трябвало да съм по-благовъзпитан, но не мога да се сдържа... прос­то се вълнувам твърде много. Вероятно ме мислите за нецивилизован.

Усмихнах се в отговор, развеселена от нервното му нетърпение:

– Ни най-малко, гос­по­дин Дойл.

Сед­рик ми се поклони леко и ми намигна, но Уо­рън не забеляза.

– Ще ви оставя двамата да си поговорите, а пос­ле ще се върна за следващото ти представяне.

Той си тръгна точно когато струнният квартет засвири. Уо­рън протегна ръка и ме въвлече в танц.

– Трябва да ме наричате Уо­рън – каза. – Обичам да бъда прям.

– И аз така чувам. Може да ме наричате Аделейд.

– Знам, че времето ни тази вечер е крат­ко. И знам, че дузина мъже ще се опитат да ви замаят главата с всевъзможен чар и любезности. – Направи пауза. – Невинаги ме бива осо­бе­но в това – в безгрижното бъбрене по незначителни теми прос­то ей така, за фасон. Знам, че на някои дами им харесва, но както казах...

– Вие сте прям – довърших.

– Именно. Ако знам какво искам, се стремя да го постигна. И ще бъда откровен: искам вас. Докато чакахме корабът ви да пристигне, знаех без съмнение, че ще дойда да попитам за звездата на вашата група. Когато ви видях на кея, това само затвърди решението ми. А като ви виждам сега... – Той пок­ла­ти глава. – Е, ще ви го кажа простичко. Тази вечер не погледнах никое от другите присъстващи момичета. Вие наистина сте диамант. И не мога да си представя никаква друга съпруга освен вас.

Въпреки онова, кое­то знаех за него, бях малко замаяна:

– Боже... подхождате много...

– ... прямо?

Засмях се:

– Да, но мисля, че думата, коя­то имах предвид, беше „напористо“. Или може би „настоятелно“. Много сте мил – много ме ласкаете. Но не съм сигурна, че заслужавам това, когато едва се познаваме.

Той придоби смутено изражение и се обърка как да про­дъл­жи, но аз се съвзех дос­та­тъч­но бързо и за двама ни.

– Знам, знам. И съжалявам. Звуча като отчаян глупак, но съм... знаете какво ме очаква, нали? Губернаторски пост в Хадисън? Едва на двайсет и три годишна възраст?

– Чух и това. Огромна чест.

– И ужасяваща освен това – призна той. Смутено хвърли поглед наоколо. – Не съм казвал това на никого, със сигурност не и на баща ми, кой­то помогна за подсигуряването на поста. Радвам се – наистина се радвам. Но няма да е лесно и не говоря само за труда по създаването на колонията – кой­то безспорно е внушителен. Искам Хадисън да бъде надеждно и стабилно мяс­то. Добро мяс­то за почтени и преуспяващи граждани. Не всички са готови да ми позволят да направя това. В политиката хората вечно те дебнат – вечно искат да се провалиш. Дори когато се преструват, че са ти прия­те­ли.

Не казах нищо и прос­то му кимнах насърчително. Но той беше пробудил стар спомен за това как благородниците в Осфрид също си даваха вид на дружелюбно настроени само за да нападнат, когато получат предимство. Дори от другата страна на морето някои неща не се променяха и открих, че започвам да изпитвам съчувствие към Уо­рън Дойл.

– Имам съдружници и съветници, на кои­то мисля, че мога да имам доверие, но човек никога не може да е сигурен – про­дъл­жи той. – И точно затова се нуждая от умна, способна съпруга. Моя истинска съюзница. Човекът, на когото знам, че мога да се доверя, да ми дава добри съвети, докато в същото време ми помага да съм в крак с модата и културата, и всички други теми, кои­то елитът обича да разнищва.

– Не мисля, че ви трябва много помощ с модата и културата. – Независимо какво бях казала на Сед­рик, Уо­рън беше облечен изключително доб­ре.

– Тук съм заобиколен от влиятелни роднини – и майка, коя­то следи модните тенденции. А там? Няма да имам нищо. Освен вас. И ми повярвайте, когато казвам, че ще имате всичко, за кое­то можете да мечтаете. Лукс, с кой­то ще можете за разполагате неограничено. Пълен контрол над домакинството.

– Отново – това е ласкателно – казах. – Но вие не знаете нищо за мен, ако не броим мяс­тото ми в класацията. За брака е нужно повече от това. Откъде знаете, че сме... съвместими?

Отговорът му беше светкавичен:

– Защото не се съгласихте на мига. Вие сте мислеща жена, жена, коя­то може да оценява нещата. А това, Аделейд, е точно каквото търся – това, на кое­то най-много се възхищавам.

Сед­рик се появи до нас в мига щом музиката спря:

– Аделейд, време е за следващото ти представяне.

Уо­рън улови ръката ми, докато се отдръпвах:

– Моля ви – обмислете предложението ми. Знам, че сигурно звуча отчаяно, и несъм­не­но правя погрешно всичко това...

– Моля ви, гос­по­дин Дойл – каза Сед­рик. Изглеждаше малко изненадан, но най-вече развеселен от онова, кое­то несъм­не­но смяташе за още една проява на сляпото увлечение на Уо­рън. – Време е тя да тръгва.

Уо­рън не ме пусна дори когато се опитах да издър­пам ръката си.

– Ще чуете все­въз­мож­ни предложения тази вечер. Всевъзможни красиви думи. Вие сте несравнимо красива, но се запитайте: колко мъже ви искат заради интелекта ви? За да бъдете техен партньор?

Усмивката на Сед­рик беше изчезнала.

– Господин Дойл, времето ви изтече...

Уо­рън не се смути:

– А колко от тях ще могат да се мерят със стила на живот, кой­то мога да ви предоставя аз? Кралицата на една колония?

– Достатъчно – възкликна Сед­рик, изоставяйки вежливостта. – Нямате право да пренебрегвате правилата тук независимо от положението си или средствата, с кои­то разполагате, гос­по­дин Дойл. Определили сме конкретни правила и ако не можете да ги спазвате, ще се наложи нашата охрана да ви отстрани. – Сед­рик ме издърпа със сила, при кое­то Уо­рън се препъна и придоби раз­би­рае­мо удивен вид.

– Ти чу ли се какво каза току-що? – възкликнах веднага щом Сед­рик ме отведе. – Аз чух. А също и няколко души наб­ли­зо. По-доб­ре се надявай баща ти да не разбере какво каза току-що.

– Не ме е грижа за него. – Мрачното изражение на Сед­рик показваше, че вече не намира Уо­рън Дойл за забавен. – Дойл вече за втори път показва неуместно поведение.

– Една пос­ледна пламенна молба едва ли би могла да се нарече точно „неуместна“ –възразих. – Можеше да бъдеш малко по-дипломатичен, преди да преминеш към заплахи.

Следващият, с когото танцувах, беше майор от армията на Денъм, чиято кариера бе във възход. Току-що бе натоварен със задачата да поведе вой­ни­ци към най-южните колонии на Осфрид, за да разследват набези на икори по границата. Неспирно каканижеше хвалебствия за красотата ми, правейки все­въз­мож­ни поетични сравнения от рода на това как очите ми били с цвета на метличината през пролетта. След него дойде друг магистрат, по-високопоставен от гос­по­дин Колинс. Беше пос­ледван от епископ на Урос – мъж, кой­то, изглежда, се интересуваше далеч повече от светските, отколкото от духовните дела.

Продължиха да се изреждат, сливайки се в съзнанието ми. Накрая ми поз­во­лиха да си отдъхна и седнах на подиума с Мира, опитвайки се да се разхладя с обсипано с кристали ветрило.

– Изтощително е – отбелязах.

– На мен ли го казваш – отвърна тя, тайно разтривайки подбитите си стъпала под масата.

– Предполагам, че доста мъже не са имали нищо против да се оженят за сирминиканка? – Знаех отговора: тя беше толкова заета, колкото и аз.

– Това тепърва ще се разбере – каза с лукава усмивка. – Сега е трудно да се узнае каквото и да е за тях. През повечето време всичко, кое­то правят, е да говорят за красотата ми и да си служат с красиви думи.

Хвърлих ѝ изненадан поглед:

– Това е почти същото, кое­то каза Уо­рън.

– Наистина ли?

Кимнах.

– Че всички тези мъже ще се опитат да ме ласкаят, но че той бил единственият, готов да направи предложение за мен въз основа на качествата ми и нуждата му да има партньорка, на чиито съвети може да се довери.

Веждите ѝ се повдигнаха:

– Тази вечер не чух нищо дори далечно наподобяващо това от моите кандидати. Все още мисля, че онова първоначално предложение беше самонадеяно, но...

– Но?

– Може би не биваше да го отпращаш толкова бързо.

– Бога ми, Мирабел Виана, никога не съм помисляла, че ще кажеш подобно нещо.

Тя изсумтя насмешливо.

– Е, това беше, преди да чуя как сравняват кожата ми с нощното небе.

– Майорът ли беше?

– Да – каза тя и двете се разсмяхме.

След това не говорихме много, докато се наслаждавахме на кратката си почивка. Гледахме тълпата, другите момичета, кои­то танцуваха и флиртуваха с обожателите си. Повечето бяха преодолели първоначалната си стеснителност и с пълна сила се наслаждаваха на вниманието. Особено Клара сякаш бе във възторг. Тя танцуваше с майора и се запитах какви ли комплименти ѝ беше приготвил. Явно се опитваше да увеличи шансовете си, като разговаря с всички ни.

Внезапно Мира се изправи с изненадано изражение на лицето.

– Какво има? – попитах.

– Аз... няма нищо. Но трябва да... трябва да проверя нещо. Веднага се връщам.

Тя забърза надолу по подиума, без да ме погледне. Огледах се наоколо в опит да забележа какво беше привлякло вниманието ѝ, но видях само море от лица.

Скоро отново бях въвлечена в суматохата. Когато присъстващите на празненството най-накрая се разпръснаха, бяха минали почти пет часа. Възбудата и приливът на адреналин бяха изчезнали и копнеех само за леглото си. Стъпалата ме боляха. В мига, щом се озовах отново в преддверието, се подпрях тежко на стената, затваряйки очи с облекчение.

Някой преплете ръка с моята.

– Спокойно, милейди. Още не бързайте да припадате.

Отворих очи:

– Казах ти да не ме наричаш така.

– Не мисля, че тази вечер някой би приел думите ми буквално. Можеш ли да ходиш?

– Разбира се. – Изправих се и Сед­рик плъзна ръка по-плътно около гърба ми, оставяйки ме да се сгуша в него. Другите момичета също си помагаха: всички бяхме изтощени, докато вървяхме към каретите.

– След това ще бъде много по-лесно – каза той. – По-малки празненства. Частни домове. Срещи на четири очи в къщата. Целта на това беше само да привлечем вниманието им.

– Надя­вам се да е подействало.

– За теб – да. Наложи ми се да отпратя цели пълчища от тях. Просто нямаше време.

– Е, надя­вам се да си подбрал само онези, кои­то... – Спрях рязко близо до каретата, към коя­то ме водеше, и хвърлих поглед наоколо: – Къде е Мира?

Сед­рик също погледна. Беше среднощ и зад залата цареше истински хаос: бе пълно с коне, карети и с наемниците на Джас­пър. Сега момичетата не бяха толкова бляскави и нямаше нужда от по-раншния педантичен ред. Най-вече искахме да се качим в някоя карета и да се приберем.

– Някъде тук е – каза Сед­рик. – Вероятно вече е в някоя от каретите. Хайде.

Точно посягаше да ми помогне да се кача в една от тях, когато един глас зад нас се обади:

– Аделейд?

Двамата се обър­нахме и видяхме Уо­рън Дойл да се приближава. Слязох отново.

– Как се промък­нахте? – възкликна Сед­рик. – От онези пазачи се очакваше да задържат всички навън...

– Господин Торн, аз съм синът на губернатора. Никой не може да ми забрани да вляза някъде. – Уо­рън се вгледа изпитателно в Сед­рик за няколко мига, а пос­ле насочи изпълнената си с обожание усмивка към мен. – Аделейд, знам, че сега ще бъдете залята от покани, затова исках да отправя моята лично. Надя­вам се, че ще получа възможността скоро да ви посетя. Но освен това майка ми организира вечеря след няколко вечери и много бихме искали да се присъедините към нас. Заедно с още две момичета, разбира се.

– Много мило от ваша страна – казах. – Сигурна съм...

– Ще проверим програмата ѝ и ще се свържем отново с вас – прекъсна ме Сед­рик. – Както казахте, несъм­не­но ще получим и други покани. И има правила, кои­то трябва да се спазват.

Уо­рън хвърли поглед към Сед­рик:

– Много държите на правилата, гос­по­дин Торн. Възхищавам се на почтеността ви.

– Ще поддържаме връзка – каза остро Сед­рик.

– Благодаря за поканата – казах и се усмихнах на Уо­рън с надеждата да освободя напрежението. Той се усмихна в отговор, поклони се, а пос­ле се стопи в тълпата.

Изгледах кръвнишки Сед­рик:

– Сякаш дори не искаш голяма комисионна.

Той обмисли думите ми за момент:

– Искам. Но може би не от него.

– Защо не?

– Просто не мисля, че го харесвам.

– Дори не го познаваш!

– Знам, че е арогантен и самомнителен.

– Звучи като някой друг, когото познавам.

– Аделейд – той се наклони към мен опасно и неуместно близо. – Видя го какъв беше. Колко арогантно се държеше.

– Към теб. Защото ти го предизвикваше. Не казвам, че искам да избягам с него на минутата, но със сигурност още не можем да го зачеркнем. От мен зависи да взема това решение – не от теб. – Хвърлих поглед наоколо и снижих глас: – От нас се очаква да работим заедно по това! Не мога да си върша работата тук, ако оскърбяваш всеки кандидат, кой­то се приближи до мен.

– Работата ти?

– Да – казах. – Умея да разгадавам мъжете. Познавам романтичните им намерения по-доб­ре, отколкото ти ще ги опознаеш някога.

Тонът на Сед­рик беше престорен:

– Правилно. Сигурен съм, че си научила всичко за „романтичните намерения“ на мъжете, след като години наред си се опитвала да ги съблазняваш в задушни бални зали. И какви точно резултати ви донесе това, милейди?

В бузите ми нахлу руменина:

– Не бих очаквала да разбереш порядките на висшата класа. При неблагородния ти произход и езическите...

– Има ли мяс­то тук?

Силвия се приближи бавно до нас с уморена усмивка. Беше очевидно, че не бе чула разговора ни, иначе може би щеше да е по-смутена. Сед­рик мигновено възприе предишното си очарователно изражение и ѝ подаде ръка:

– Разбира се.

Щом тя влезе, той ми помогна да се кача. Когато се канех да пристъпя вътре, той още държеше ръката ми и ме спря с другата си ръка, обвита около мен. Приведе се плътно, за да не го чуе никой друг. Тази близост ме смути и за миг ме накара да забравя всичко освен очите и устните му.

– Аделейд, не се опитвам да...

– Какво? – запитах настоятелно, безпокойството ми се върна. – Какво точно се опиташ да направиш?

Останахме да стоим така нерешително за миг, а пос­ле изражението му стана сурово:

– Нищо. Както каза, аз съм само един човек с неблагородно потекло. Нищо не се опитвам да направя.

Повдигна ме да се кача вътре, затвори вратата и нареди на кочияша да потегля.

Загрузка...