Бляскавият двор

12.

Слизането на кея в адория ми беше като в мъгла. стоях на палубата с другите момичета и гледах как брегът постепенно се приближава все повече и повече. Смътно отбелязах, че никога в живота си не бях виждала толкова много дървета. Макар че Кейп Триумф беше един от най-старите осфридиански градове в Новия свят, беше ясно, че пустошта още не е опитомена. А дърветата бяха огромни като стражи, пазещи този непоз­нат бряг. Мира стое­ше до мен, стискахме здраво ръцете си. На лицето ѝ – а сигурна съм, и на моето – имаше объркано и отчаяно изражение.

Би трябвало да изпитвам вълнение. Сърцето ми би трябвало да блъска като чук в гърдите от нетърпеливо очакване. В края на краищата именно това беше нещото, кое­то бях чакала – кулминацията на всичките ми планове, започващи с деня, когато отпратих Ада. Но не можех да се радвам в този момент. Вместо това в мен имаше оловна тежест, студ, кой­то, бях убедена, никога нямаше да си отиде.

– Вдигнете знамето ни – нареди Джас­пър.

Рязката му заповед проникна през унеса ми и бавно обър­нах глава. Той беше също толкова зашеметен, колкото и нас, останалите, когато разбра за крушението на Сивата чайка. Скоро бе заменил това чувство с гняв, упреквайки капитана и екипажа на другия кораб за огромната материална и човешка загуба, коя­то току-що бе претърпял. Това приключи, когато нашият капитан рязко отбеляза, че ако някой трябва да бъде обвиняван, това е самият Джас­пър, защото бе нас­тоял за плаване в късната зима, излагайки ни на риск от бури като снощната.

И затова Джас­пър скоро бе възприел отново безразличното си делово поведение почти сякаш бурята никога не се беше случвала. Екипажът издигна знамето на Бляскавия двор, разполагайки го точно под големия осфридиански флаг. Джас­пър го огледа със задоволство, а пос­ле се обърна към гос­по­жи­ца Брадли.

– Щом го забележат, вестта ще плъзне като горски пожар. – Рязко посочи с глава към мяс­тото, където се бяхме сгушили аз и другите момичета. – Ще стигнем брега след няколко часа. Погрижете се да са готови.

Лицето на гос­по­жи­ца Брадли бе пепеляво на сивата утринна светлина:

– Готови ли, сър?

– Половината от потенциалните ни купувачи ще бъдат там долу в очакване да видят какво сме докарали. Необходимо ми е тази група да бъде нагласена с най-хубавите си дрехи и момичетата да покажат всичко, кое­то са научили миналата година. Случилото се със Сивата чайка не променя нищо.

– Да. Разбира се, сър – отвърна тя, лицето ѝ пребледня още повече. – Момичета, чухте го. Да слезем на долната палуба и да ви преоблечем. Всичките сте в доста окаян вид.

Другите понечиха да тръгнат, свикнали да изпълняват указания, но аз стоях като вкопана на мяс­тото си. Взирах се слисано в Джас­пър и се мъчех да намеря не смелост, а подходящите думи, за да изразя възмущението си.

– Не променя нищо ли? Как можете да кажете това? Променя всичко! Току-що загинаха цял кораб хора. Половината наши момичета. Най-добрата ми приятелка. Не ви ли е грижа? Наистина ли очаквате прос­то да скочим весело от този кораб и да започнем да флиртуваме и да се усмихваме?

Джас­пър ме изгледа немигащо:

– Очаквам да направите това, за кое­то дойдохте – да сключите брак, кой­то носи облага и на вас, и на мен. Загубата на Сивата чайка е огромна. Напълно си давам сметка за това и бизнесът ми ще понесе огромен удар заради него. Вие, останалите, все още можете да изпълните целта ни тук. Ще облечете дрехите, кои­то съм ви купил, и ще слезете от този кораб с вид, сякаш сте щастливи да сте тук.

Пристъпих към него, без да се смутя нито от едрия му ръст, нито от положението му.

– Е, аз не искам и няма да го направя! Разбирам, че съм тук, за да изпълня определена роля – че съм тук, за да бъда кукла, коя­то можете да показвате пред онези, предложили най-висока цена. Никъде в договора ми обаче не пише, че трябва да потискам чувствата си – че мога да пренебрегна тази трагедия. Може би трябваше да добавите и безсърдечието в учебната ни програма, тъй като явно ви се удава толкова доб­ре.

– Аделейд – възкликна гос­по­жи­ца Бейли ужасена. – Как се осмеляваш да говориш на гос­по­дин Торн по този начин?

– Със сигурност имаш право на мнение – каза ми Джас­пър хладно. – И Урос е свидетел, че никога не се боиш да го изразяваш. Но ти подписа договор, в кой­то приемаше тази цел, и нейното осъществяване всеки момент ще започне. Ако предпочиташ да се откажеш и да се върнеш в някоя фаб­ри­ка в Осфрид, може да се уреди.

– Може би ще го направя.

Обърнах му гръб и гневно се отдалечих, без да отвръщам на протестите на гос­по­жи­ца Брадли. Не обръщах осо­бе­но внимание къде отивам, провирайки се покрай стреснати моряци и пасажери. Стигнах до един от входовете към вътрешността на кораба и тръгнах през оплетените като лабиринт коридори, докато се озовах обратно в товарното помещение при картината. Не бях осъзнала, че съм се запътила нататък, но не бях съвсем изненадана, че сърцето ми ме отведе там. На това плаване тук всъщност беше единственото пространство, кое­то ми беше принадлежало.

Отпуснах се на пода до стената, заравяйки лице в ръцете си, докато силни ридания разтърсваха тялото ми. Сълзи на гняв се смесваха с тъгата, докато беснеех срещу света. Мразех изменчивото зимно време, кое­то ни беше довело дотук. Мразех Джас­пър, задето ни накара да продъл­жа­ваме, сякаш всичко беше наред. И мразех себе си.

Мразех се най-вече защото, ако не бях аз, Тамзин изобщо нямаше да е на онзи кораб.

Не забелязах Сед­рик да влиза, докато не застана точно до мен.

– Аделейд. – Когато не отговорих, нито вдигнах поглед, той повтори: – Аделейд.

Хлиповете ми затихнаха, но все още подсмърчах, когато най-накрая повдигнах глава.

– Другите те търсят – каза той с мрачно лице. – Гос­по­жи­ца Брадли не е на себе си. Мисли, че някой моряк те е отвлякъл.

– Тогава ѝ кажи, че съм доб­ре. Че съм имала нужда да остана насаме.

– Но ти не си доб­ре.

Предишният гняв се надигна в мен и рязко скочих на крака:

– Защо? Защото не мога да продъл­жа­вам с този маскарад? Защото искам да скърбя като чувстващо човешко същество?

Той се изправи и застана до мен:

– Всички искат да скърбят. Никой не пренебрегва случилото се.

– Баща ти го пренебрегва – посочих.

По лицето на Сед­рик премина измъчено изражение.

– Не е... изцяло нечувствителен. Но деловото му чувство го надвива. И този бизнес нюх му подсказва, че трябва да се появим по същия внушителен начин, по кой­то винаги пристига Бляскавият двор. Чух го да казва на гос­по­жи­ца Брадли, че щом стигнем в къщата, ще си дадем малко по-голям отдих от обикновено, преди да започне балният сезон.

– А пос­ле ще про­дъл­жим, все едно изобщо нищо не се е случило – отбелязах. – Ще танцуваме. Ще се усмихваме. Ще се издокарваме.

– Аделейд, какво очакваш? Да, баща ми е закоравял, но е прав, че сме тук с определена причина. Не можем прос­то да отменим начинанието заради случилото се със Сивата чайка.

Отпуснах се тежко до стената и затворих очи:

– Тамзин беше на онзи кораб.

– Знам.

– Знаеш ли защо? – попитах, съсредоточавайки вниманието си отново върху него. – Заради мен. Заради онова, кое­то направих. Заради онзи номер с изпитите.

– Аделейд...

– Не съжалявам, че ти помогнах – про­дъл­жих. – Бях ти длъжница. Но трябваше да ѝ кажа. Трябваше да ѝ разкажа за миналото си и да вярвам, че като моя приятелка ще опази тайните ми. Но бях прекалено горда – прекалено упорита и заслепена от собствената си важност. А сега тя е мъртва. Заради мен.

Той леко обви ръце около мен и се опита да ме притегли към себе си. В мен се разбуди мимолетен спомен за момента ни с медените сладкиши и аз се оттласнах от него. Не можех да се справя с това, не и точно сега.

– Не можеш да мислиш така – каза той. – Вината не е твоя.

– Наистина ли? Тогава чия е? Чия е вината, че тя беше на онзи кораб?

– Нейна. Тя взе това решение и беше също толкова упорита като теб. Всеки от нас отговаря сам за живота си и трябва да живеем с пос­ледиците от изборите, кои­то правим.

Онези сълзи заплашваха да бликнат отново и аз примигнах, отказвайки да им дам власт над себе си.

– Точно както направих аз, откакто си размених мяс­тото с Ада. А сега ти казваш, че трябва да продължа с онова, кое­то започнах. Че трябва да отида и да си хвана богат съпруг.

– Казвам... – той направи пауза, за миг челото му се набразди. – Казвам, че не искам да отидеш във фаб­ри­ка.

– Аз също – признах. Пропастта беше тук, а изборът зависеше единствено от мен. Да стисна зъби и да продължа упорито към Адория или да изприпкам обратно в Осфрид. – Чудесно. Ще се съглася да играя тази игра и ще отида да се приготвя.

Опитах се да тръгна към вратата, а той ми препречи пътя:

– Аделейд... Съжалявам. Наистина съжалявам.

– Знам – казах. – Аз също. Но това не може да промени нищо.

***

Обратно в крилото, отделено за Бляскавия двор, намерих момичетата да тичат забър­за­но между собствените си каюти и общото помещение, всяка твърде заета с косата и облеклото си, за да спре и да поговори с мен. Малко от тях ме поглеждаха в очите, макар че забелязах няколко да ми хвърлят коси погледи, когато си мислеха, че не виждам.

В стаята си открих Мира да закопчава рок­лята си. Беше ушита от пищен, ален сатен, избродиран със златни цветя. Под рок­лята проблясваха копринени фусти в същия златист цвят. Изглеждаше екзотична и загадъчна. Когато ме видя, моментално спря да се закопчава и ме грабна в прегръдките си. Сгуших се в нея и трябваше да се преборя с напиращите отново сълзи.

– Значи нямаш проб­лем да направиш това? – попитах. При нейната независима природа почти бях очаквала тя също да се разбунтува.

– Разбира се, че имам – каза тя спокойно. Когато се вгледах в нея по-внимателно и забелязах вълнението в очите ѝ и бръчките по лицето ѝ, осъзнах, че спокойният ѝ тон прикриваше прилив на гняв и тъга. Просто умее­ше да го възпира по-доб­ре, отколкото аз. – Но няма да постигна нищо, ако ме върнат в Осфрид. Трябва да продължа нап­ред, да стигна до следващия етап. И ти също.

Дръпнах се назад и кимнах:

– Знам. И искам да кажа... наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин... – започнах да се задавям, неспособна до продължа. Мира стисна ръката ми.

– Знам – каза тя. – И аз се чувст­вам по същия начин. Но вината не е твоя.

Сед­рик беше казал същото. Не можех да повярвам на никого от двамата.

Но пос­ледвах примера на Мира, опитвайки се да продължа нап­ред и нататък към следващия етап. Облякох си рок­ля от сиво кадифе, коя­то се носеше над долна риза и фуста в най-чисто бяло. Волани в проблясващо сребристо красяха ръкавите и корсажа, а шал от бяла дантела покриваше раменете ми. Той нямаше да ме опази кой знае колко от влажното, студено време, но Джас­пър категорично бе нас­тоял да не излизаме увити в плътни наметки.

Вдигнахме косите си в сложни кокове и шиньони, а моята вълниста коса позволяваше лицето ми да е обрамчено от изящ­ни тънки кичури. На борда на кораба рядко се палеха огньове, така че онези, кои­то нямаха естествено къдрави коси, не можеха да загреят машите за къдрене, кои­то обикновено използвахме. Гос­по­жи­ца Брадли ни увери, че дори и да не сме чак толкова съвършено издокарани както друг път, все пак далеч надминаваме жените, кои­то обикновено слизали на брега в колонията Денъм.

Докато приключим и излезем на палубата, Добра Надежда почти беше стигнал до кейовете. Моряците и другите пасажери спираха и се заглеждаха. Скръбта още ми тежеше, но запазих хладнокръвно изражение, докато оглеждах наближаващия бряг. Заливът Триумф беше огромна водна шир, оградена от суша, коя­то се извиваше като кукичка около него. Кейп Триумф беше разположен от вътрешната страна на върха на кукичката. Голяма част от образованието ни наблягаше върху стратегическото разположение на този голям пристанищен град в район, защитен от най-ужасните морски бури, с кое­то се създаваха безопасни води за приставане на кораби. Останалата част от Денъм беше достъпна по суша или чрез плаване по крайбрежието. Срещу града, в далечния край на залива, се намираха неколонизирани земи, чийто скалист бряг правеше приставането по-трудно.

Отново се загледах в големите и извисяващи се дървета, все още незасегнати от колонистите, кои­то от години ги изсичаха за дървен материал и освобождаваха площи за обработваема земя. От толкова близо сега забелязах някои от постройките на града. Неволно се почувст­вах запленена въпреки желанието си да остана безразлична. Тук се долавяше съвсем друго усещане в сравнение с Осф­ро. Там, в столицата на Осфрид, всичко бе старо. Вековни каменни замъци и църкви бележеха хоризонта, заобиколени от построени преди години дървени къщи и магазини, кои­то понякога бяха подсилени с камъни или тухли. Разбира се, непрекъснато имаше ново строителство и обновления, но като цяло Осфрид излъчваше атмосфера на солидност и изискана старинност.

Кейп Триумф беше... нов. Почти никоя от постройките не притежаваше онова старинно излъчване. Повечето бяха построени от дърво, светлият цвят на тънките летви показваше колко са нови. Голяма част все още се строяха, тъй като Кейп Триумф се разраст­ваше по големина и значимост. Никоя от сградите, дори някоя от старите, не беше осо­бе­но висока. Тук нямаше замъци, кои­то да напомнят за отминали векове. Най-голямата постройка, коя­то забелязах, беше форт далече нататък върху един хълм и той също беше изграден главно от прясно отсечени дървени греди. Липсата на камък, отсъствието на овехтели стени... придаваше на всичко усещане за младост. При такава новост и нестабилност изглеждаше, сякаш този град се бори ожесто­чено за оцеляването си.

На кейовете се беше събрала тълпа, в по-голямата си част състояща се от мъже. Тези докове също създаваха чувството за нещо младо и ново, макар че в някои отношения бяха същите като в пристанищата на Осфрид. Водата се плискаше по дървените стълбове, затъмнена от сивото небе над нас. Въздухът беше изпълнен с миризмата на изхвърлени на брега риба и боклуци.

Моряците привързаха кораба ни към кея и хвърлиха много усилия да го пристегнат здраво, преди да ни пуснат да слезем. Дотогава тълпата бе станала още по-голяма. Видях мъже, облечени в елегантни дрехи, кои­то като нищо можеха да са истински кандидати за женитба, редящи се заедно с онези в обикновени дрехи, прос­то дошли да видят зрелището. Всичките носеха тежки плащове, за да се предпазят от лошото време, и ги гледах завистливо, докато ме прерязваше студен вятър.

Група снажни мъже с пушки се качи на палубата и Джас­пър отиде да я посрещне. От малкото, кое­то чух от разговора, разбрах, че това са мъже, наети от него да ни преведат благополучно през пристанището. Макар че бях свикнала да бъда придружавана в Осф­ро, видът на този взвод от шумни мъже ме накара да проумея в какъв различен свят се намирахме. Бях си мечтала за вълнението и приключенията в Адория, но това все пак беше опасно и неопитомено мяс­то.

Когато ни поз­во­лиха да тръгнем, гос­по­жи­ца Брадли ни подреди и ме сложи начело на редицата.

– Ти си диамантът – обясни тя. – Трябва да си най-отпред.

Втренчих се в нея безмълвна. Не се страхувах точно от вниманието, но след всичко, кое­то бях преживяла, това ми се стори прекалено. Преди да успея да възразя, Мира попита:

– Защо поставяте мен трета?

Гос­по­жи­ца Брадли я фиксира с едновременно суров и тъжен поглед:

– Защото сега си трета. Всички други, класирали се по-високо от теб, бяха на Сивата чайка.

Светът се разлюля около мен, когато мислите за Тамзин и онзи кораб, олюляващ се като играчка, изпъл­ниха ума ми.

– Аделейд – каза гос­по­жи­ца Брадли. –Трябва да тръгваш. Веднага.

Поклатих глава като вкопана на мяс­тото си, а пос­ле почувст­вах стабилното присъствие на Сед­рик до мен.

– Пос­ледвай ме – каза той. – Просто отиваме право при баща ми, това е всичко. Гледай нап­ред.

Той тръгна надолу по кея и след като няколко пъти си поех дълбоко дъх, събрах решимостта да го пос­ледвам. Отначало усещах краката си нестабилни, свикнала със седмиците на борда на люлеещ се кораб. Твърдата земя се беше превърнала в нещо чуждо и непоз­нато. Не откъсвах очи от гърба на Сед­рик, докато поставях единия си крак пред другия и се опитвах да не обръщам внимание на зяпачите около мен. Макар да знаех, че ме следва цяла колона други момичета, се чувствах самотна и уязвима. Джас­пър, в далечния край на тълпата, със същия успех можеше да е на километри. Неговите хора бяха разчистили мяс­то там, където свършваше кеят, и гледаха заплашително всеки, кой­то дръзнеше да пристъпи по-близо.

Но това не спираше подсвиркванията или подмятанията. „Ей, девойче, запретни тая пола и ни покажи как изглежда един истински скъпоценен камък!“ и „Онази сирминиканка за останалите от нас ли са я довели? На мен кога ще ми дойде редът?“ бяха само няколко от закачките. Гневна гореща руменина нахлу в лицето ми и топлината ѝ поне малко ме защити от студа. Гневът ми беше насочен не само към грубите мъже, а и към Джас­пър. Със сигурност имаше по-добри начини да намери съпрузи за нас, отколкото да ни излага на показ като говеда за продан, както бе отбелязала Мира. Цялото онова обучение и възпитание, предполагаемото подобряване на умовете ни нямаха никакво значение, когато ни изложеха на показ в тази земя и бивахме преценявани само по външността си.

И все пак дали беше кой знае колко по-различно от времето, когато ме показваха пред всички в бляскавите бални зали на Осф­ро? Винаги ли щеше да бъде такъв жребият на жената?

Почти изпитах порив да разкъсам скъпото облекло и да разчорля грижливо фризираната си коса. Вместо това вдигнах високо глава и пос­ледвах аления цвят на палтото на Сед­рик. Прииска ми се да не бях прибрала в багажа си онзи кинжал – не защото възнамерявах да го използвам, а прос­то защото усещането от допира на студеното острие до кожата ми се струваше успокояващо. По-добра съм от тези хора, казах си. Не заради потеклото си – а заради характера си.

Най-пос­ле, след ве­роят­но само няколко минути, успях да стигна до Джас­пър. Той стое­ше с още от хората си и няколко карети, кои­то, за щастие, бяха закрити. Джас­пър кимна одобрително:

– Отлично, отлично – каза и ни направи знак да дойдем при каретите. – Вече виждам потенциалните купувачи. Предполагам, фактът, че имаме само половината от групата, може да вдигне цените.

Спрях рязко, челюстта ми увисна. Мира ме побутна да продължа и да вляза в каретата.

– Как можеш да пренебрегваш това? – възкликнах към нея, докато сядахме. Със сигурност дори нейният строг самоконтрол си имаше граници.

– Не го пренебрегвам – каза тя, разтривайки глезена си. В очите ѝ кипеше ярост. – Но си подбирам битките. Нищо не може да промени случилото се. Нищо няма да промени природата му. Но можем да контролираме бъдещето си – именно върху това трябва да се съсредоточим.

Облегнах се на седалката и обвих ръце около тялото си. Сега, когато напрежението от онази ужасна процесия беше изчезнало, студът отново ме връхлиташе. Помъчих се да бъда спокойна като Мира, но беше трудно. Искаше ми се да се върна навън и да се разкрещя на Джас­пър, давайки отдушник на всички бурни емоции, уловени като в капан вътре в мен.

Но това нямаше да върне Тамзин или Сивата чайка.

Затова седях, привидно кротка и мила, и оставях чувствата си да кипят в мен. Към нас се присъединиха други две момичета и каретата потегли. Бях забелязала липсата на калдъръмени улици тук дори в оживена част от града. Бурята, коя­то бяхме претърпели, беше донесла дъжд и чувствах как каретата си проправя с мъка път през неравните, кални пътища. Веднъж кочияшът ни трябваше да спре и да накара един от придружителите ни да му помогне да освободи едно затънало в калта колело.

Докато стигнем до мяс­тото, където бяхме настанени, вече беше късен следобед. Временният ни дом в Адория беше къща, наречена Уистерия Холоу. Изглеждаше малка и обикновена след внушителната Блу Спринг, но ми казаха, че по адорийските стандарти това била действително великолепна резиденция. Можеше да се похвали с цели три етажа – истинска рядкост – и имаше истински стъклени прозорци, каквито също не се срещаха често в Адория. По-голямата част от земята около нея беше разчистена, но недалеч от предната врата растяха няколко хубави ябълкови дървета, както и глицинията, от коя­то мяс­тото бе получило името си. Виещите се стъбла на глицинията бяха кафяви, а пъпките по ябълковите дръвчета едва се виждаха за разлика от по-налетите в Осфрид. Заради по-суровия климат на Адория пролетта настъпваше малко по-късно тук.

Вътре в къщата ни лъхна топлина и най-сетне ни предложиха одеяла и наметки, за да се отърсим от студа. Жена на средна възраст със стегнато вързана тъмна коса и заострена брадичка чакаше във фоайето заедно с доб­ре облечен по-въз­рас­тен мъж с очила. Той прегърна Джас­пър и Сед­рик и осъзнах, че това сигурно беше Чарлс Торн. Той се усмихна широко на всички ни, докато Джас­пър прошепна нещо в ухото му. Чарлс пребледня и разбрах, че сега научаваше за Сивата чайка.

– Това е неописуема трагедия – каза той.

Джас­пър кимна, но след това сподели предишното си откровение:

– Наистина. Ще повиши търсенето за тази група.

Сед­рик стрелна баща си с унищожителен поглед, а след това се обърна към Чарлс:

– Чичо, казахме на момичетата, че могат да си отдъх­нат известно време, преди да започнат светския си сезон.

– Да, да, разбира се – отвърна Чарлс, като кимаше с глава. – Бедните ми скъпоценни камъни – разбира се, че трябва да се съвземете. Но пос­ле толкова ще се забавлявате, щом започне сезонът! С тържественото си преминаване само вкусихте за миг предстоящите наслади.

При тези думи Мира и аз се спогледахме. Чарлс ни се беше сторил напъл­но искрен. Може и да беше по-добросърдечен от брат си, но освен това очевидно беше и по-наивен относно бляскавия живот, кой­то водехме. Разбирах защо Джас­пър беше водещата сила в този бизнес.

– Това е мистрес Кълпепър – каза гос­по­жи­ца Брадли и кимна към жената със заострената брадичка. Ситуацията смътно ми заприлича на пристигането ми в Блу Спринг.

Мистрес Кълпепър ни огледа критично:

– Несъмнено много от вас мислят, че Новият свят е мяс­то с по-разпуснати нрави, където ще бъдете оставени без контрол. Но не и докато аз отговарям за тази къща. Ще следвате всички правила, кои­то налагам, и ще се придържате към всяка подробност. Няма да търпя неуместно или грубо поведение под покрива си.

Зяпнах. Нима не беше видяла процесията край кейовете? Наистина ли мислеше, че ние бяхме онези, кои­то можеше да покажат грубо държание?

Двамата Торн и няколко от наетите мъже бяха настанени в едно крило на долния етаж. Нашите стаи бяха на горните етажи. При обичайни обстоятелства щяхме да сме настанени по три или четири в стая, но след като броят ни бе намалял, щяха да ни разпределят по двойки. Бях признателна, че щях да съм насаме с Мира, но това служеше само като поредното болезнено напомняне за съдбата на Тамзин.

– Преоблечете се и си починете – каза ни Чарлс весело. – Скоро ще вечеряме, а пос­ле ще ви помогнем да се подготвите за настъпващия светски сезон. Тогава, скъпоценности мои, ще започне истинското забавление.