Бляскавият двор

15.

Емоциите ми бушуваха като буря в мен, когато се върнахме в къщата. Бях бясна на Сед­рик, разбира се, и имах пълно основание за това след начина, по кой­то се беше държал. В същото време изпитвах необяснимо желание да заплача. Дори в най-напрегнатите моменти на времето, кое­то прекарвахме заедно съвсем в началото, никога не се бяхме спречквали истински по такъв начин. Колкото и обидена и бясна да бях, не можех да понеса мисълта да сме скарани. Беше смущаващо, а в сърцето ми цареше истинска бъркотия.

Размишленията ми рязко пресекнаха, когато открих спалнята си празна. Бях предположила, че Мира ме е изпреварила, понеже я нямаше отвън, когато говорех със Сед­рик и Уо­рън. Няма никаква причина за тревога, помислих си. Сигурно е била в някоя от каретите, кои­то тръгнаха по-късно.

Но докато се приготвях за сън и нощта нап­редваше, от нея все още нямаше и следа. Всички други се бяха върнали и замаяно се добраха до леглата. Това поставяше пред мен дилема. Дали трябваше да съобщя на мистрес Кълпепър? Ами ако на Мира ѝ се беше случило нещо? От друга страна, познавах навиците на Мира. Беше напъл­но възможно все пак да се е измъкнала тайно да изследва града. Ако съобщях за отсъствието ѝ, това щеше да ѝ навлече неприят­нос­ти. Щеше да е безопасно да се обърна към Сед­рик, но след спречкването ни не ми се искаше да го правя. Мира беше жилава, казах си. Щеше да се справи.

И наистина, когато се събудих, тя беше в леглото си.

– Разтревожих се за теб – казах ѝ. Не я попитах направо какво е станало, но очаквателният тон в гласа ми ясно даваше да се разбере, че жадувах да науча още.

– Съжалявам – каза тя, като спря за миг и се протегна и прозя. – Не исках да те плаша. Благодаря ти, че не си казала на никого.

Когато все така не предложи никакво обяснение, попитах:

– Да разглеждаш града ли беше излязла?

Тя се поколеба:

– Да. Лекомислена постъпка, знам.

– Можеше да ти се случи нещо! Обещай ми, че няма да го направиш пак. Не е безопасно за сама жена.

– Светът никога не е – промърмори тя.

Зачаках да чуя още нещо, но то не пос­ледва.

– Не обеща.

– Защото не мога.

– Мира...

– Аделейд – прекъсна ме тя. – Трябва да ми повярваш, че не бих направила нищо – опасно или друго – без основателна причина. Но... е, всички си имаме тайни. Знам, че ти също имаш, и уважавам това.

Кимнах, знаейки, че би било лицемерно да настоявам, когато премълчавах толкова много неща.

– Само ми кажи това – казах най-накрая. – Не си била навън с алан­зан­ците, нали? – Не се сещах за нищо друго потайно, кое­то би правила, а не бях сигурна, че бих могла да се справя с двама еретици в живота си.

Тя се засмя изненадано:

– Не. Откъде ти хрумна?

– Защото, ами, ти си от Сирминика. И винаги знаеш толкова много за тях.

– Знам – призна тя и стана малко по-сериозна. – Бях отгледана сред тях, симпатизирам им, но не, не съм една от тях. Просто порядките им са някак вдълбани в ума ми. Когато видя пълна луна, си помислям как би била идеална за някоя от техните сватби. И винаги знам празниците им. Като нап­ри­мер утре е Звездното пришествие, не че ще го отбележа.

– Звездното пришествие – повторих. Названието не ми беше поз­нато. – Това някакъв ритуал, пълен с непристойни действия, ли е?

– Мислиш за Пролетните ритуали, а те всъщност не са толкова непристойни. Много алан­зан­ци имат здрави морални ценности. Звездното пришествие е по-тържествен празник.

Кимнах, несигурна какво да изпитвам по отношение на постъпките ѝ. Радвах се, че не я застрашава арест заради ерес... но ако не беше това, тогава в каква опасност можеше да се е заплела?

Не получих отговори, а скоро пос­ледва шеметен ден. Нямаше почивка за нас след пищното снощно празненство. Следобедът беше препълнен с уговорени срещи с евентуални бъдещи кандидати за женитба, кои­то искаха да говорят с нас насаме. Използваше се всяко кътче от къщата, тъй като мистрес Кълпепър уреждаше стаи за тези срещи и определяше за всяка придружителки, кои­то да следят за благоприличието. Имах четири срещи в течение на деня, едната – с благородник, когото бях срещнала предишната вечер, и трима нови. Гос­по­жи­ца Брадли ме придружаваше на две, а Айа­на пое другите две. Не ми каза много, само ми се усмихна окуражително.

Толкова много мъже влизаха и излизаха от къщата през този ден, но Сед­рик не беше сред тях.

Това ме смущаваше по начин, кой­то не бях очаквала. Откакто напуснах Осфрид, го бях виждала всеки ден. Присъствието му вече беше постоянна част от живота ми. Някое духовито подмятане тук, многозначителна усмивка там. Без него Уистерия Холоу ми се струваше като напъл­но различно мяс­то. Чувствах се като различен човек. Много нещас­тен човек.

Същата вечер той се появи, за да ни придружи на парти, организирано за трите момичета на върха в класацията: мен, Мира и Елоиз. Елоиз беше момичето от Суон Ридж, кое­то беше наследило второто мяс­то. Подобно на Мира, първоначално ѝ беше отредено да е сред по-малко ценните камъни, така че набързо я бяха издигнали от положението на оливин до това на смарагд, кое­то ѝ позволяваше да си запази зелените тоалети. Това ми напомни болезнено за Тамзин.

По пътя се опитах да подема разговор с него, но той не каза нищо повече от абсолютно необходимото. Почти не ме поглеждаше в очите. Когато пристигнахме в дома на един от най-преуспелите търговци в Кейп Триумф, Сед­рик се оттегли на заден план, оставяйки ни да си спечелим вниманието на мъжете, събрани на празненството, докато той прос­то ни наглеждаше.

По адорийските стандарти къщата бе впечатляваща: голямо имение с много слуги. Това беше един от най-изгодните бракове, кои­то едно момиче от Бляскавия двор можеше да сключи, и се опитах да си се представя като господарка на подобно мяс­то. В Денъм имаше малко, кои­то можеха да се мерят с него, освен може би дома на губернатора. Търговецът, кой­то бе наш домакин, беше приятен, доста привлекателен мъж и гледаше с глуповато обожание всички ни, но нищо у него не ме впечатли осо­бе­но. Усмихвах се и водех незначителни светски разговори, но не направих кой знае какво друго, за да се отлича. Ако търсех изгоден брак и прос­то сравнявах мъжете въз основа на средствата, с кои­то разполагаха, Уо­рън все още печелеше с лекота – поне щом се установеше в Хадисън.

Когато си тръгнахме, нашият домакин ни каза, че ще поддържаме връзка, но беше очевидно, че фаворитката му е Елоиз. По време на обратния път тя сияеше и се радвах за нея.

– Утре вечерта вие трите отивате в къщата на губернатора – каза ни Сед­рик. – За частна вечеря. Няма да мога да ви придружа, но смятам, че баща ми ще може.

Каквото и да мислеше за губернатора и сина му, Сед­рик запази напъл­но делово изражение и държание. Онази болка в гърдите ми се усили.

Когато се върнахме в къщата, останалите момичета се бяха прибрали от ангажиментите си. Всички бяха още будни, развълнувани заради пос­ледните новини от града, кои­то бяха далеч по-съществени, отколкото в предишните дни. Лорандийски вой­ни­ци бяха забелязани недалече от северните граници на осфридианските колонии. Мъж, прекалил с виното, твърдеше, че двама бдителни пирати го спасили от крадци. На запад по осфридианските земи бяха забелязани икори, кое­то разбуди страховете, че може да тръгнат в поход към нас. Някои дори твърдяха, че икорите извършвали набези в северните колонии. Тук един търговски кораб, пренасящ захар и подправки, беше изчезнал, кое­то означаваше, че цените ще се повишат. Езическа колония, наречена Уестхейвън, беше получила от короната разрешение за заселване.

Такава голяма част от новините бяха твърде сензационни, че ми беше трудно да повярвам, че са истина. Нямаше много факти, кои­то да ги потвърдят. Единствното, в кое­то бях сигурна, беше новината за Уестхейвън. Знаех, че там има религиозна търпимост не точно към езичниците; за повечето хора обаче тези неща бяха едно и също.

Легнах си: клюките не ме интересуваха. Мира остана малко по-дълго, но скоро ме пос­ледва. Въпреки това, когато се събудих посред нощ, на лунната светлина видях, че леглото ѝ беше празно. На сутринта се беше върнала.

– Искаш ли да обсъдим станалото снощи? – попита тя, докато се приготвяхме за деня.

– Да не би да говориш за това, че пак не си беше в леглото?

Тя пок­ла­ти глава:

– Говоря за това, че със Сед­рик отказвате да се поглеждате в очите.

– О. – Обърнах се обратно към огледалото и се престорих, че съсредоточено прикрепвам с фиба една къдрица. – Спречкахме се, това е всичко.

– Не може да е всичко, не и ако потиска толкова много и двама ви. Ако беше ядосана на някого като Джас­пър или Чарлс, щях да ти кажа да не се безпокоиш. Това е бизнес. Не е нужно да ги виждаш повече. Но със Сед­рик... долавям, че е различно. Съществува някаква връзка, нещо, кое­то не мога да определя съвсем точно.

– Длъжница съм му – казах меко. – И това ме принуди да направя някои трудни избори. – Например да избера него пред Тамзин, помислих си.

– Искаш ли да поговориш за тях?

– Да. Но не мога. – Тя понечи да ме прекъсне и аз вдигнах ръка, за да мога да продължа. – Знам, знам. На теб мога да кажа всичко. Но това не означава, че е редно да го направя. Поне не още. Някои неща трябва да си останат в тайна като нап­ри­мер защо излизаш през нощта. Продължавам да се надя­вам, че е заради някакъв романс с дързък и заможен мъж, но се съмнявам. Това, кое­то знам, е, че не би го направила без основателна причина и че не би го държала в тайна без дос­та­тъч­но основание. Така стои въпросът с това. Има много неща, кои­то ми се иска да можех да ти кажа...

Мира ме прегърна силно:

– Не си длъжна да ми казваш нищо. Вярвам на това, кое­то правиш, каквото и да е то. Но... – Тя се дръпна назад и ме погледна в очите: – Трябва да оправиш нещата със Сед­рик. Не си на себе си.

Не забравих думите ѝ, но така и не получих шанс да поправя каквото и да било. В онзи ден Сед­рик отново го нямаше, а разписанието ни бе до голяма степен като предишния ден – препълнено със срещи. Елоиз получи от състоятелния търговец предложение за брак, кое­то с готовност прие, и така стана първата от нас, сключила договор.

Сега, когато Елоиз вече я нямаше, Клара бе измес­те­на в челната тройка и ни придружи на вечерята на губернатора. Джас­пър дойде с нас, за да ни наглежда, както бе споменал Сед­рик, и ни каза, че синът му бил излязъл с прия­те­ли. Когато чух това, се зачудих, понеже, доколкото знаех, Сед­рик нямаше прия­те­ли в града. Изглеждаше по-ве­роят­но Джас­пър прос­то да иска за себе си честта да ни отведе на такова важно събитие.

– Добре дошли в дома ни – каза госпожа Дойл, посрещайки ни лично на вратата. Майката на Уо­рън бе зашеметяваща жена без нито едно сиво петънце в черната си коса и със самоуверена походка. Спомних си как Сед­рик каза, че била дъщеря на барон, и аристократичният ѝ произход все още си личеше. Губернаторът се присъедини към нея, и той също беше красив мъж, кой­то много приличаше на Уо­рън. Целият му темперамент бе бъбрив и оживен, но харизматичен, кое­то ми се струваше уместно за един политик. Скоро се отдалечи: по-интересно му беше да обсъжда делови въпроси с други мъже от колонията, отколкото да проуч­ва бъдещи снахи.

Уо­рън също ни поздрави, но съсредоточи вниманието си върху мен. Клара и за моя изненада – Мира, направиха опити да го очароват. Също толкова удивително беше и колко добра, изглежда, бе станала Мира в това умение. Не можех да повярвам, че някой мъж би бил неуязвим за тази прекрасна, многозначителна нейна усмивка, но Уо­рън беше. Веднага щом вежливостта поз­во­ли, той хвана ръката ми и ме поведе през празнуващите.

– Толкова се радвам, че сте тук – каза той. – За мен е вълнуващо да ви покажа новия си семеен дом и да ви позволя да се срещнете с някои от най-изтънчените граждани на Денъм.

Много от гостите вече бях срещнала на голямото празненство и на снощната вечеря и осъзнах, че макар това събиране да беше заради Уо­рън, други неженени прия­те­ли на губернатора също ни оглеждаха и проуч­ваха.

Къщата беше дори по-хубава от тази на търговеца. Започнах да си давам сметка, че никое мяс­то в Адория нямаше да има онова достолепно, царствено излъчване на елита в Осфрид. Охолството се демонстрираше по един по-нов, по-съвременен начин и щом свикнах с това, можах да оценя великолепието на имението на Дойл.

– Разбира се, няма да се сдобием веднага с нещо подобно – каза ми Уо­рън, докато влизахме в пристроена стая за музика, в коя­то имаше голяма арфа и няколко други инструмента – огромен лукс в Новия свят. – Но ще се погрижа да не сме и в някоя колиба. В края на краищата бихме могли да постигнем това ниво. Така е направил баща ми.

– Отдавна ли е губернатор? – попитах, разглеждайки внимателно една картина. Беше от Морел, прочут лорандийски художник, и Уо­рън се беше сдобил с нея, докато учел в тази страна в продължение на година. Запитах се дали агентът на Сед­рик беше взел предвид семейство Дойл като потенциални купувачи за картината ми.

– Петнайсет години. – За Уо­рън това очевидно бе повод за гордост. – Лорд Хауърд Дейвис беше първоначално назначеният от краля губернатор. Баща ми бе заместник-губернатор, а двамата заедно помогнаха за създаването на Денъм и прогонването на икорите. Когато пое властта, баща ми про­дъл­жи в тази насока – превръщайки това мяс­то в безопасно и благоденстващо.

– Свършил е отлична работа – признах. – Всеки знае, че Денъм е най-успешната колония. Между нея и Осфрид постоянно се осъществява обмен на стоки и пари.

Уо­рън направи лека гримаса:

– Е, Осфрид, изглежда, получава по-голямата част от парите, но...

– Уо­рън, скъпи?

В стаята влезе госпожа Дойл с красива, плавна походка и в кремава сатенена рок­ля.

– Обсеби горкото момиче от мига, в кой­то влезе, а има още две, кои­то трябва да забавляваш. Нека да те сменя и да ѝ позволя да си отдъхне от настоятелните ти признания в любов.

Щом чухме това, и двамата с Уо­рън се изчервихме, но той не го отрече. Целуна ми ръка и се подчини на майка си с очевидна неохота. Тя пок­ла­ти глава и ми се усмихна благосклонно, докато ме хващаше под ръка и преплиташе пръсти с моите.

– Извинявам се, ако е твърде настоятелен – каза тя.

– Съвсем не, госпожо Дойл – отвър­нах, макар че точно това му бях казала вечерта на гала празненството. – Много е чаровен.

– Трябва да ме наричаш Виола. И ти благодаря. Чаровен е, не че би станало ясно от безразборния му начин на ухажване! – Бавно се отправихме обратно към главното празненство в салона, но тя ме задържа дос­та­тъч­но надалече от него, за да разговаряме насаме. – Но трябва да разбереш, че той наистина изгаря от нетърпение да се ожени. Бяхме набелязали едно от момичетата на Бляскавия двор, но не беше ясно дали корабът ви ще пристигне навреме.

– Той кога заминава за Хадисън?

– След малко повече от месец.

– Това не е много време за договаряне на женитба.

Виола ме изгледа многозначително:

– Нима? Чувам, че една от вас вече е приела предложение. – Усмихна се, когато не отговорих. – Разбирам колебанието ти. Благоразумно е от твоя страна. Бракът е обвърз­ващ – трябва да се увериш, че вземаш правилното решение.

– Точно – казах. Край мен мина прислужник с поднос шампанско, но пок­ла­тих глава. Беше очевидно, че както Уо­рън, така и майка му имаха план за действие, и не исках да се замая от алкохола и по невнимание да се съглася на нещо. – И съм много поласкана от ухажването на сина ви. Просто искам да се уверя, че това е доб­ре и за него – изглежда, че беше склонен да уреди женитбата, без дори да се срещне с мен.

Тя нададе лек смях:

– Не, не е стигнал чак дотам. Ако на първата ви среща му се беше сторило, че не си подхождате, щеше да се съпротивлява. А ако аз бях открила нещо нередно, когато се срещна с теб – не открих, между другото, щях ясно да изложа възраженията си.

– Благодаря ви.

– Но нека караме направо – про­дъл­жи тя. Това явно беше обща отличителна черта в семейство Дойл. – Браковете рядко се сключват по любов – макар че, безспорно, любовта може да дойде впос­ледствие. Та аз едва бях виждала Тадеус, преди да се венчаем. И едва можех да повярвам, че родителите ми биха уредили подобно нещо – аз, една аристократка, омъжена за пледиращ адвокат, отправил се към Новия свят. Но виждате ли, той беше богат адвокат. А семейството ми беше останало без пари.

– Ах – отвър­нах с безразличие. – Трябва да е било много трудно. – Спомних си как намекнах пред баба за съюз с новобогаташите в деня, когато срещнах Лайънъл, преди цяла вечност. Ако бях по-отворена към този вариант, сега животът и на двете ни щеше да е много, много различен.

– Беше – призна тя. – Но направих всичко по силите си да привнеса тук каквото мога от онзи аристократичен стил на живот. Само защото мнозина в колониите имат скромен произход, само защото нашите градове все още са недоб­ре уредени... е, това не означава, че не можем да се стремим към великото наследство на родината си. Вашият Бляскав двор цели да постигне именно подобно преобразяване, нали?

– Предполагам. Сед – гос­по­дин Сед­рик Торн, и баща му ни наричат „новата аристокрация“.

– Малко старовремско. – Погледът ѝ падна върху Уо­рън, кой­то бъбреше с Мира. Тя изглеждаше далеч по-оживена, отколкото я бях виждала в близост до други кандидати, но Уо­рън явно беше разсеян и постоянно хвърляше погледи към нас. Виола се обърна отново към мен: – Гордея се с това, кое­то постигнах тук, и макар че съпругът ми е добър човек, ами... не мога да забравя огромното достойнство на онези древни родове в Осфрид. Радвам се, че успях да предам на сина си част от благородното си наследство, макар че старата ми титла не означава много тук. И бих искала да видя как внуците ми продъл­жа­ват едно подобно наследство. И тук, разбира се, на сцената се появяваш ти, скъпа моя.

Тя ме гледаше очаквателно, но аз бях хвърлена в пълен смут.

– Моля?

– Внуците ми, подобно на сина ми, ще станат водачи в тази страна. Мнозина – включително и съпругът ми – ще ти кажат, че това положение се печели с усър­ден труд и силен характер. И това е част от условието. Но кръвта е от съществено значение. И когато двамата с Уо­рън се ожените, мога да съм спокойна, че кръвта на два аристократични рода ще се предаде на потомците ми.

Из тялото ми започна да се разлива странно, смразяващо усещане.

– Аз... не знам какво искате да кажете, госпожо Дойл.

– Казах ти – трябва да ме наричаш Виола. Между нас няма нужда от титли, дори и от тази на една графиня.

Стените на стаята заплашваха да ме смажат и ми се стори, че ще припадна. С усилие на волята се овладях, поемайки си дълбоко дъх, докато се стараех по изражението ми да не проличи нищо. Не бях стигнала чак дотук, за да позволя всичко да рухне.

– Съжалявам – трябва да ми простите. Просто не следвам нишката на този разговор.

– Много те бива – каза тя. – Не издаваш нищо. Несъмнено е трябвало да се усъвършенстваш в това през изминалата година, за да постигнеш сегашния си успех. Самата аз можеше да се усъмня, ако не си спомнях толкова ярко, че съм видяла младата лейди Уитмор, графиня на Ротфорд, на едно празненство преди пет години. Родителите ти току-що бяха починали, а лейди Алис Уитмор вече идеално си даваше сметка, че богатствата на семейството ѝ се топят и че ще трябва да ти подсигури изгоден брак. По онова време ти беше твърде малка, но тя вече действаше. Спомням си как си помислих, че си толкова прелестна и че няма да ѝ е трудно да уреди нещата. – Виола направи многозначителна пауза. – Но когато те видях на кейовете при пристигането ви, осъзнах, че сигурно съм сгрешила. Изглеждаш до голяма степен по същия начин както преди пет години – по-зряла, разбира се. До голяма степен като жена. Може би дори по-красива.

– Госпожо Дойл – казах сковано, отказвайки да я нарека с малкото ѝ име. – Сигурно сте допуснали някаква грешка.

Тя направи знак на един слуга да ѝ донесе нова чаша шампанско.

– Или пък възможно ли е да си имала добра партия за женитба, но да не си искала мъжа? Със сигурност разбирам това. – Погледът ѝ се задържа за миг върху губернатора. – Каквото и да те е довело тук, радвам се. Било е много авантюристично от твоя страна, много рисковано, но както виждаш, нищо не става случайно.

Загледах се към стаята, гъмжаща от оживени гости, кои­то едва забелязвах. Не бях очаквала това. Не си бях подготвила нищо. Накрая примирено попитах:

– Уо­рън знае ли?

– Разбира се. Затова е толкова нетърпелив. Подобно на мен и той отдавна мечтаеше за достоен за положението му брак. Бяхме приели, че Бляскавият двор със своите евтини имитации е най-доброто, до кое­то можем да се доберем. Срещала съм тези момичета в миналото, знаеш ли. Вършат възхитителна работа, но неблагородният им произход често си личи. Когато разпитах за теб през онази първа седмица – а аз, разбира се, го направих, след като те познах – научих колко си съвършена. Представила си се блестящо на всички положени изпити, сякаш ти е в кръвта.

Бавно откъснах поглед от стаята и я погледнах право в очите:

– Госпожо Дойл, какво искате от мен?

– Вече знаеш. Искам да се омъжиш за сина ми. Искам двамата да бъдете щастливи и да имате дълъг, процъфтяващ живот заедно, управлявайки Хадисън. – Тя направи поредната си драматична пауза. – Дори ти не можеш да намериш нещо нередно в това. Очевидно си дош­ла тук в търсене на изгоден брак. Можеш ли честно да ми кажеш, че има по-подходящ кандидат? Кандидат с такова бъдеще и мъж, влюбен до уши в теб –наистина е така, знаеш ли, и това няма нищо общо с титлата ти. А за теб със сигурност ще е от полза да си уредиш брак отрано. Като неомъжена жена – все още под законното настойничество на баба си – можеш много лесно да бъдеш върната в Осфрид от някой дос­та­тъч­но предприемчив мъж, полакомил се за наградата. Бракът те обвърз­ва със съпруга ти. Освобождава те.

– Заплашвате ли ме? – попитах.

– Лейди Уитмор – каза тя меко, – прос­то ви излагам фактите.

Обявиха началото на вечерята и аз вцепенено заех мяс­тото си на масата. Виола, за щастие, беше на другия край, но Уо­рън седеше точно до мен, по-щастлив от всякога да ме види. Не спираше да бъбри за големите мечти, кои­то имал за своя­та колония, и как се надявал да ги осъществи. Докато говореше, аз кимах, усмихвайки се подобаващо, докато собствените ми мисли се въртяха в лудешки вихър.

След целия контрол, кой­то смятах, че съм установила над живота си, внезапно изпитах чувството, че се нося по течението – безпомощно като олюляващата се Сива чайка, подмятана от бурята. Почувствах се самотна и хваната в капан, отчаяно копнееща за съюзник. Но Мира седеше далече от мен, а Сед­рик... е, кой знае къде ли беше пък той?

В Осфрид, в Блу Спринг, разкритието за титлата ми щеше да е катастрофално и почти със сигурност щеше да ме изпрати обратно при баба. В мига, щом бях стъпила в Новия свят, положението ми бе станало осезаемо по-сигурно. Дори и да ме познаеха – а никога не бях вярвала, че това ще стане, от Осфрид ме делеше цял океан. Щеше да е трудно и да отнеме много време някой да изпрати вест дотам и да предприеме нещо, осо­бе­но ако се сгодях през следващите няколко месеца.

Освен ако Виола не беше права. Ако някой се опиташе принудително да ме върне сега с надеждата да получи награда, нямаше да имам към кого да се обърна за помощ. Щях да съм като хваната в капан на някой кораб в продължение на два месеца и моментално откарана в Осф­ро. Бракът ме правеше независима – или, доб­ре, де, обвързана с друг човек. Обвързана с човек, когото съм избрала. Поне си мислех, че ще мога да избирам.

Докато оглеждах Уо­рън сега, се запитах дали той беше лош избор. Преди да говоря с Виола, не бях мислила така. Тя беше права, че приказките за моментално влюбване в някого бяха пресилени. Благоразумната постъпка беше да подсигуря бъдещето си с някой заможен и приемливо мил човек. Уо­рън беше и двете.

Но не ми допадаше да ме заплашват. И наистина не знаех точно колко може да ми навреди тази заплаха.

– ... а от помощ е и това, че получих толкова много насоки и опит под управлението на баща ми – казваше ми в момента Уо­рън. – Участвах в някои от битките срещу диваците икори. И макар че те си отидоха, има да се върши още работа по прочистването на Денъм. Не са само злосторниците и пътните разбойници. Налице са и пиратите, разбира се. А наоколо сноват и еретици, знаете. Всъщност... – Той хвърли поглед към часовника. – Съвсем скоро ще си имаме работа с някои.

Примигнах, опитвайки се да проясня ума си и да съсредоточа вниманието си отново върху него:

– Какво имате предвид?

– Днес е един от нечестивите им празници – на алан­зан­ците имам предвид. Демонопоклонниците. Нау­чихме къде се срещат и планираме да ги арестуваме.

Вече слушах жадно всяка негова дума:

– Кога?

– Ще тръгнем след около два часа или може би по-малко в зависимост колко време ще ни е нужно да се групираме и да планираме курса си на действие. Страхувам се, че това означава, че ще трябва да се откъсна от празненството по-рано – каза той извинително. – Но смятам, че е важно да съм начело на нападението – предвид както на настоящия, така и на бъдещия ми пост.

Утре е Звездното пришествие, беше ми казала Мира вчера сутринта.

Сед­рик не може да е тук. Тази вечер излиза с прия­те­ли, беше казал Джас­пър на път за насам.

И разбрах. Разбрах, че Сед­рик не беше излязъл с прия­те­ли, не точно. Беше излязъл с други алан­зан­ци, бяха отишли да честват това Звездно пришествие в някоя горичка. Горичка, в коя­то бе твърде ве­роят­но да нахлуят въоръжени мъже. Отчаяно се опитах да запазя самообладание.

– Това... това е толкова увлекателно – казах му. – Но трябва да ми простите – започва ужасно да ме боли главата. Трудно ми е да се съсредоточа.

Уо­рън мигновено бе обзет от загриженост:

– Мога ли да направя нещо?

– Не, не, благодаря. Мисля, че е най-доб­ре да се прибера и да си почина. – Насилих се да се усмихна. – Предполагам, че и двамата ще си тръгнем по-рано.

Намерих Джас­пър и му разказах измислената си история. Той не бе доволен, че си тръгвам, но предстоящото потегляне на Уо­рън смекчи разочарованието. Джас­пър уреди един от хората му да ме придружи до вкъщи с каретата, а пос­ле да се върне да изчака другите момичета. Клара беше потънала в разговор с някакъв банкер и Джас­пър нямаше интерес да иска от нея и Мира да се прибират по-рано заради моето удобство.

Благодарих на семейство Дойл за гостоприемството и Уо­рън отново ме погледна загрижено. Виола имаше вид, сякаш знаеше точно защо имах „главоболие“, но ми отправи единствено няколко вежливи усмивки.

На излизане дръпнах Мира встрани.

– Добре ли си? – попита тя. – Искаш ли да се прибера с теб?

Поклатих глава:

– Не, но наистина имам нужда от помощта ти. Отговори ми на два въпроса.

Тя ме огледа любопитно:

– Да?

– Знаеш ли къде ще се срещнат алан­зан­ците тази вечер? За Звездното си пришествие?

Няколко мига Мира не проговори.

– Какъв е другият ти въпрос?

– Нужно ми е да разбера как се вмъкваш и измък­ваш от къщата незабелязана.

– Това са сериозни въпроси – каза тя.

– И не бих ги задала без основателна причина – отвър­нах, повтаряйки като ехо онова, кое­то бе казала по повод на измъкванията си всяка нощ.

Най-пос­ле тя въздъхна:

– Не може да казваш на никого.

– Знаеш, че няма.

– Разбира се, че не – каза тя и ми се усмихна уморено. – Не биваше да го намеквам.

Каза ми онова, кое­то исках да знам, и аз ѝ благодарих с прегръдка. Кочияшът на Джас­пър ме повика и забързах с него в нощта – потеглих да спася Сед­рик.