17.


Сед­рик спази обещанието си да ме държи далече от Уо­рън. През следващите няколко дни той не се появи в разписанието ми. Срещнах го веднъж по време на едно излизане в града с другите момичета, но срещата бе твърде кратка и в присъствието на твърде много хора и той не успя да се впусне в някоя от пламенните си молби. Не скри колко се вълнува да ме види, а аз отговорих възможно най-вежливо, макар той да се перчеше как в нощта на Звездното пришествие били арестували трима алан­зан­ци – нещо, кое­то ми причини болка, защото знаех, че причинява болка и на Сед­рик. Хубавото беше, че нямаше и следа от майка му или някакъв признак, че е привела в изпълнение заплахата си.

Би трябвало да съм доволна от този развой на нещата. Би трябвало да използвам това време, за да обмисля следващия си ход и как най-доб­ре да плавам в тези опасни води, в кои­то ме беше запратила Виола Дойл.

През повечето време обаче прос­то мислех за Сед­рик.

Ако трябваше да съм честна със себе си, Сед­рик занимаваше мислите ми от мига, в кой­то се срещнахме. Просто се бях постарала да държа чувствата си изтикани настрана в ума ми. Но сега, когато бях отключила сърцето си и бях признала тези чувства... е, сега нямаше как да не мисля за него. Хванах се, че постоянно пресъздавам в ума си всеки миг от онази нощ под звездите. Точният миг, в кой­то се бяха срещнали устните ни. Начинът, по кой­то пръстите му бяха разплели косата ми. Дръзкото движение, с кое­то ръката му се бе плъзнала нагоре по бедрото ми – но никога по-далече.

Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.

Не можех да спя. Почти не можех да ям. Движех се наоколо, прелестно замаяна, възбудена от тръпката на случилото се между нас, макар тази тръпка да беше смекчена от знанието, че това нямаше – че не можеше – да се повтори.

Поне никога не ми каза, че е било грешка. Винаги помнех онази поучителна история, коя­то Тамзин ни беше разказала, за поз­натото ѝ момиче в Осф­ро, отдало не само целувките си на мъж, кой­то ѝ беше обещал всичко само за да ѝ каже по-късно, че това било „недоразумение“.

Но Сед­рик никога не спомена, че съжалява, нито прибягна до други унизителни оправдания. В някои отношения така влошаваше положението. Означаваше, че не смята случилото се за грешка. Аз също не мислех така. Никой от нас не можеше да отрече обаче, че то усложняваше нещата.

Така че всъщност намирахме за най-доб­ре да разговаряме възможно най-малко – не поради някаква враждебност, а защото прос­то нямахме доверие на самите себе си. Един ден обаче общуването бе неизбежно. Няколко от нас се готвеха да отидат на празненство и той ме дръпна настрана, докато другите се бяха разсеяли. Застанахме на няколко сантиметра един от друг и аз преброих всеки един от тях.

– Намерих ти някого – каза ми той, хвърляйки бърз поглед назад към вратата. – Добър човек – стана ми ясно, когато говорих с него. А пос­ле го потвърдих чрез няколко души, кои­то познават слугите му. Винаги можеш да разбереш много за някого по слугите му. – Сед­рик се поколеба: – И е много... откровен. Забавен. Помислих си... ами, помислих си, че това ще се хареса и на теб.

Към трептящото от електричество привличане между нас се примеси неловкост. Изключително странно беше мъжът, когото така отчаяно желаех, да ми намира подходящ съпруг.

– Благодаря ти – казах, несигурна какво друго да отговоря.

– Точно сега той е извън града, но уредих да се срещнете в края на седмицата. Има само един проб­лем...

Не можах да сдържа усмивката си:

– Сед­рик, има купища проб­леми.

– Аз ли не знам. Но той е... ами, той е адвокат. Все още си гради име. Къщата му в града е малка. Хубава – но малка. И има само двама слуги.

– Разбирам. – Макар че тук, в колониите, това бе почтен и достоен за уважение пост, един адвокат нямаше да осигури същия лукс като нап­ри­мер един собственик на плантация или корабен магнат. Със сигурност не и онзи, кой­то един губернатор можеше да предложи. Двама слуги означаваха, че най-ве­роят­но щях да помагам в изпъл­не­ние­то на някои от домакинските задъл­же­ния.

– Винаги ще бъдеш осигурена – побърза да каже Сед­рик. – Ще се чувстваш удобно – все пак ще бъдеш част от някои светски събития. Не онези в най-висшите обществени слоеве... но някои. И чух, че е добър. Най-ве­роят­но ще нап­редне, може би дори с течение на времето ще се премести на някакъв правителствен пост. За много момичета тук това би била изключително добра партия.

– Но не непременно и за диаманта.

– Не – съгласи се той. – И не беше сигурен дали изобщо ще го искаш, или пък дали може да си те поз­во­ли. Би могъл да си поз­во­ли само минималната ти цена, ако вземе заем, но не обещава пари за издръжка. Убедих го, че ще си струваш парите.

Почувствах тъпа болка в гърдите:

– Разбира се, че си го убедил. Ти би могъл да продадеш спасение на свещеник.

Той трепна:

– Аделейд, знам, че не е каквото би искала...

– Не – прекъснах го. – Идеално е. Бих предпочела да живея скромно с мъж, когото мога да уважавам – може би дори да харесвам – отколкото да бъда глезена от някого, кой­то постоянно ме държи в страх със заплаха за разкритие.

– Ще го харесаш... – думите заседнаха в гърлото на Сед­рик.

Почти посегнах към него, но се дръпнах назад, преди да се случи нещо, кое­то може би нямаше да мога да овладея. Стиснах ръка в юмрук отстрани до тялото си. От другата стая дочух някой да ме вика по име. Със Сед­рик останахме да стоим заедно за миг, казвайки си безмълвно милион неща, а пос­ле се обър­нахме да се присъединим към другите.

Мистрес Кълпепър изцъка неодобрително с език, когато ме видя.

– Аделейд, къде са ти бижутата? Цяла седмица си разсеяна и небрежна – изключително неуместно за момиче с твоето високо положение.

– Съжалявам, мистрес Кълпепър. – Паметта ми беше толкова изпълнена с подробности от една отдадена на забранени постъпки нощ и предположих, че нямаше много мяс­то за кой знае колко други неща.

Мистрес Кълпепър грабна диамантеното колие от ръката на една прислужница и го подаде на Сед­рик:

– Господин Торн, можете ли да ѝ сложите това? Кълна се, че ще е истинско чудо, ако стигнем там навреме! Не мърдай сега. Честно, освен изчезналите перуки, а сега и това още колко неща могат да се обър­кат тази вечер? – Пос­ледното беше отправено към Розамънд, коя­то бе скъсала една от презрамките на корсета си. Мистрес Кълпепър трескаво се опитваше да я смени.

Сед­рик остана да стои застинал няколко мига, държейки в ръка колието. То беше изработено от крушовидни диаманти, кое­то ми се стори уместно. Тъй като не искаше да привлича вниманието, той най-сетне пристъпи зад мен и постави кръгчето на врата ми. Затаих дъх, удивена как цялата стая не виждаше ефекта му върху мен. Тялото му опираше в моето, а ръцете му трепереха, докато се опитваше да затегне закопчалката на колието. Най-накрая успя, приглади верижката и отметна няколко непокорни тънки кичурчета коса. Връхчетата на пръстите му бяха леки като перце, но почувст­вах как по кожата ми избиват тръпки. Издишах едва когато се отдръпна.

***

В края на седмицата най-пос­ле получих шанс да се срещна с въпросния адвокат на парти, чиито домакини бяха тримата Торн. Вече няколко момичета бяха получили предложения и макар да не се безпокоеше осо­бе­но за другите, Джас­пър беше решил да събере на едно мяс­то всичките си любими потенциални кандидати като начин да засили интереса. Бяха поканени голям брой от най-из­тък­натите граждани на Кейп Триумф с надеждата, че ще ги впечатлим и ще засилим рекламата.

Гостите започнаха да пристигат в Уистерия Холоу доста преди вечеря и ние бяхме готови да ги омаем. Е, поне другите бяха. Макар че се държах изключително благоприлично и любезно по време на пос­ледните приеми, след развитието на нещата със Сед­рик вече проявявах дори по-малко интерес към другите от обикновено. Не демонстрирах нещо повече от онова, кое­то се очакваше от мен, и веднъж бях чула един гос­по­дин да казва: „Онова момиче, диамантът, е много по-скучно, отколкото очаквах“.

В поредна проява на разсеяност тази вечер бях забравила да си сложа руж. Това ми се струваше маловажно осо­бе­но след като и бездруго носех толкова малко, но вече стресираната мистрес Кълпепър реагира, все едно ни бе връхлетяла гибелта на цивилизацията. Нареди ми да се върна в стаята си и ми заръча да използвам стълбището за слугите отзад, за да не би някой да види ужасния ми моден гаф.

Докато минавах през кухнята, чух двама мъже да спорят в един от килерите за продукти. Кухненските прислужници бяха заети и не ми обър­наха внимание, когато се застоях пред вратата да подслушвам.

– Какво искаш да кажеш с това, че ще идва? Той не беше включен в списъка на гостите! – възкликна Сед­рик.

– Искаш да кажеш, че ти не си го включил в списъка на гостите – процеди Джас­пър. –Не знам на какво си играеш, но не си мисли, че не съм забелязал как го отстрани от разписанието ѝ! Ако смяташ да ни провалиш тази сделка, тогава трябва аз да се заема и да оправя нещата.

– Той не е добра партия за нея – каза Сед­рик. – И тя не го харесва.

– Как би могла, когато почти не е имала шанс да говори с него? Сега заминавай там и бъди очарователен домакин, и гледай да не провалиш това още повече!

Джас­пър излезе, разгневен, и аз се дръпнах встрани, преди да успее да ме види. Пристъпих нап­ред, когато се появи Сед­рик.

– Предполагам, че говорехте за Уо­рън.

– Да – изръм­жа той с искрящ в очите си гняв. – Съжалявам. Нямах нищо общо, но не допускай това да те притеснява. Не си длъжна да говориш с него тази вечер, а ако се опита да обсеби вниманието ти, ще го разсея.

– Е, с такива приятелски отношения между вас сигурна съм, че няма да е трудно – отбелязах.

– Ще се погрижа за това – настоя той. – Ти се съсредоточи само върху опознаването на гос­по­дин Адълтън.

Изчака ме да си сложа руж, а пос­ле ме придружи до салона. Спряхме неловко на прага. Етикетът диктуваше джентълмен в неговото положение – кой­то беше нещо като мой настойник – да ме въведе в стаята. Той ми предложи ръката си и аз го хванах. В мига, щом го направих, почувст­вах как през тялото ми премина онова разтърсващо усещане като от електричество. Сед­рик си пое дълбоко дъх, също толкова ясно усетил ефекта.

– Можем да се справим с това – каза той. – И двамата сме силни. Можем да го направим.

За мое удивление видях, че Уо­рън не беше дошъл сам – майка му беше с него. Когато ме зърна от отсрещния край на стаята, той засия и започна да си проправя път към мен през тълпата. Сед­рик моментално направи рязък завой и забър­за­но ме отведе до един ъгъл, където слаб мъж с пясъчна на цвят коса отпиваше бренди. Беше доста привлекателен на вид, макар и не с такава изискана красота като Сед­рик – но пък и кой можеше да бъде такъв?

– Господин Никълъс Адълтън – обяви Сед­рик. – Позволете ми да ви представя гос­по­жи­ца Аделейд Бейли.

Никълъс пое ръката ми с усмивка:

– Госпожице Бейли, разказите, кои­то чух за вас, не ви описват правдиво – кое­то е удивително предвид факта колко красноречив и щедър бе гос­по­дин Торн в описанието си.

Усмихнах се в отговор:

– Той е търговец, гос­по­дин Адълтън. Това му е работата.

– Повечето търговци, кои­то съм срещал, не продават нищо освен шарлатански церове и измамни приказки. Нещо ми подсказва, че...

Беше принуден да млъкне, когато Уо­рън най-сетне успя да се добере до нас.

– Аделейд! Имам чувството, че не съм те виждал от цяла вечност.

Чарът, кой­то бях започнала да насочвам към Никълъс, мигновено се стопи.

– Господин Дойл – казах, отвръщайки офи­циал­но, макар той да си бе послужил с малкото ми име. – Колко хубаво, че успяхте да дойдете.

Той хвърли поглед към Никълъс:

– Съжалявам, че ви прекъсвам, но е наложително да...

Сед­рик бързо пристъпи нап­ред и отиде до Уо­рън, закривайки ме от него.

– Господин Дойл! Толкова се радвам, че сте тук.

Уо­рън го изгледа предпазливо:

– Така ли?

– Да. Носят се все­въз­мож­ни слухове, че лорандийците струпват вой­ни­ци по границите на североизточните колонии – някои дори предприемат набези срещу тамошните фортове. Надявах се, че бихте могли донякъде да ни просветлите по въпроса – в края на краищата чух, че никой в града не е по-доб­ре осведомен за лорандийците от вас. Вие сте живели при тях на континента, нали? Предполагам, че сигурно все още знаете нещо за делата им – освен ако не сте допуснали да изостанете с информацията.

– Ами, аз... – Уо­рън бе обзет от несигурност, разкъс­ван между пламенния си стремеж към мен и неустоимото изкушение в намека на Сед­рик, че може би има нещо, кое­то той, Уо­рън, не знае. Сед­рик моментално се възползва от тази нерешителност и буквално отмести Уо­рън.

– Хайде да си вземем нещо за пиене и да про­дъл­жим обсъждането на въпроса. Не искаме да отегчаваме тези двамата с политика. – И след броени мигове беше превел Уо­рън през половината стая.

Никълъс ги наблюдаваше развеселено:

Много е добър в работата си. Предполагам, че е по-тежка, отколкото изглежда.

– Да – съгласих се малко тъжно.

Той отново съсредоточи вниманието си върху мен:

– Предполагам обаче, че това е трудна работа и за вас. Сигурно е същото като да сте на сцена, нали? Вечно на показ, никакви прояви на слабост. Като гледам всички ви тази вечер... някак неве­роят­но е. Веки детайл – съвършен. Но чувствате ли се понякога като... ами, простете ми, ако е оскърбително – чувствате ли се понякога като стоки за продан на витрината на някой магазин?

Трябваше ми един миг да отговоря. Наближавахме третата седмица от светския си сезон, а на нито един мъж досега не му беше хрумнало да ме попита нещо подобно.

– Да – признах. – През цялото време.

Тази откровеност отключи една непринуденост между нас и потънахме в оживен разговор. Видях, че Сед­рик с право бе определил Никълъс като откровен и забавен, и изглежда, че той също оцени тези качества у мен. Дори поговорихме малко за юридическата му практика и забелязах как се изненада, че съм толкова осведомена по въпросите на правото и политиката. При всякакви други обстоятелства лесно можех да бъда приятелка на този мъж. Защото независимо колко интересен беше, не успя да пробуди у мен нещо повече от топли чувства. Но беше най-обаятелният от всички кандидати, с кои­то се бях срещнала досега. Не биваше да се изненадвам предвид факта, че Сед­рик лично го беше подбрал. Толкова доб­ре ме познаваше. А с нап­редването на вечерта се опитах да реша: ако не можех да дам на Никълъс любовта си, можех ли да го даря с дос­та­тъч­но щастлив брак? В противен случай щеше да е нечестно.

На вечеря Сед­рик съумя да настани Никълъс до мен, а Уо­рън беше далече надолу в другия край. От време на време ме стрелкаше с печално копнеещи погледи, докато Виола прос­то ме гледаше на кръв. От другата ми страна седеше по-въз­рас­тен джентълмен, кой­то мърмореше как Кейп Триумф „потъвал в хаос“.

– Анархия – каза на Никълъс и мен. – Това се случва тук. Губернаторът трябва да овладее положението, преди тези мерзавци да поемат контрола. Чухте ли, че онези аланзански еретици, кои­то заловиха миналата седмица, вече са избягали от затвора? А къде е армията? Защо още и още вой­ни­ци отиват в другите колонии? Икорите се трупат на запад – не са си отишли независимо какво казват онези глупаци. Пос­ле, налице са и пиратите. Един събиращ кралски данъци кораб, плаващ към Осфрид, беше пленен миналата седмица. Каква дързост.

– Не мисля, че някой е бил твърде разстроен – отбеляза Никълъс. – Поне в колониите. Дори сега твърде много хора смятат, че сме претоварени с данъци.

– Става дума за положението в по-голям мащаб – настоя Уо­рън. – Ако корабите на краля не са недосегаеми, тогава кое е? Пиратите вече дори не се ограничават само с моретата. Чувам, че онези дяволи вече се разхождат по улицата. Били Маршъл. Боунс Джакоби. Тим Шортслийвс.2


( 2 В буквален превод – Тим Късите ръкави. – Б. пр.)


– Мисля, че се казва Том Шортслийвс. И не заб­ра­вяй­те, че има и жени пирати – казах. Мира жадно слушаше историите за пиратите от Кейп Триумф и ме държеше в течение за тях. Ако някой от тях ѝ беше направил предложение, досега ве­роят­но вече щеше да е омъжена. – Джоана Стийл. Лейди Авиел.

– А ако историите са верни, те са спасили мнозина невинни – добави Никълъс. – От крадци и какво ли още не.

Другият се намръщи:

– Да, и всичко това е много хубаво... но все пак те са хора извън закона! И да замесват и жени... със саби? Можете ли изобщо да си представите подобно нещо? Какво ще стане с този свят, ако подобно нещо се разпространи?

– Наистина – каза Никълъс с напъл­но сериозно изражение. – Ако жените започнат да се защитават сами, каква полза ще имат от нас?

Принудих се да се закашлям, за да прикрия смеха си. Това привлече към мен вниманието на съседа ми по мяс­то и затърсих отговор.

– Е... поне чувам, че се обличат доб­ре. Не са опър­па­ни и неугледни пирати. Какво разправят? Златисти наметки, паунови пера. Всичко това ми звучи много крещящо и безвкусно.

– Никога не съм имал доверие на пауните – изръм­жа мъжът. – Всички непрекъснато говорят колко са прекрасни, но виждали ли сте някой отблизо? Има един особен поглед в онези техни малки лъскави очички. Знаят повече, отколкото дават да се разбере – той приключи разговора, като обърна наведнъж цяла чаша вино.

Когато вечерята свърши и се оттеглихме за питиета, Никълъс не успя да ме обсеби напъл­но. Учтивостта изиск­ваше да разговарям и с други – но никой от тях не беше Уо­рън. Благодарение на какъвто там трик бе използвал Сед­рик, Уо­рън беше постоянно зает. Веднъж видях Мира да го увлича оживено в разговор. Е, тя беше увлечена. Той изглеждаше като хванат в капан. Запитах се дали я беше изпратил Сед­рик.

Докато вечерта приключваше и гостите се разоти­ва­ха, Сед­рик ме хвана да поговорим насаме за миг.

– Е? – попита.

– Той напъл­но отговаря на обещаното от теб. Всъщност прекарах хубаво.

– Отлично. – При нормални обстоятелства Сед­рик щеше да изглежда по-самодоволен при такъв триумф. Тази вечер не беше така. – Ще трябва да го обработя още малко, но ако всичко мине доб­ре, мисля, че бих могъл да ускоря отправянето на предложение и тихомълком да уредя венчавка, преди семейство Дойл да разберат. Не е общоприето, но стига да съм се справил както трябва с книжата и той да плати минималната ти цена, нищо не е в противоречие с договора.

– Това е страхотно. Това е наистина... – Думите заседнаха в гърлото ми и не можах да довърша. Не можех да се преструвам, че се радвам заради венчавка, коя­то не желаех, не и когато Сед­рик стое­ше пред мен. Рядко плачех, но очите ми започнаха да се наливат със сълзи. Гневно примигнах, за да ги прогоня.

– Аделейд... – В гласа му долових същата мъка, коя­то изпитвах. Ръката му понечи да посегне към мен, а пос­ле той рязко я отдръпна, свивайки я в юмрук, както аз бях свила моята по-рано.

– Ето ви къде сте!

Джас­пър се приближи към нас с едри крачки и беше бесен. Това беше рядка гледка в сравнение с вежливия образ, кой­то показваше пред хора. – Аделейд, гос­по­дин Дойл и майка му се канят да си тръгват. Сега ще отидеш при тях и ще се сбогуваш както трябва с обещание да се видиш с тях друг път.

– Татко...

– Не. – Джас­пър вдигна предупредително пръст към Сед­рик. – Не искам да чувам нито дума повече. Ти вече провали тази вечер, като прибърза да я срещнеш с онзи адвокат! Мислиш ли, че може да плати минималната ѝ цена? Със сигурност няма да предложи повече, ако се заинтересуват и други. Казах ти преди, няма да ти позволя да провалиш това. – Джас­пър фиксира върху мен суровия си поглед. – Сега. Върви.

Сед­рик понечи да възрази, но аз махнах с ръка да го спра. Не исках да се замесва в още неприят­нос­ти. Направих на Джас­пър малък реверанс.

– Разбира се, гос­по­дин Торн.

В отсрещния край на стаята Уо­рън и Виола наистина вече излизаха.

– Аделейд – каза Уо­рън. – Колко жалко, че не можахме да си поговорим повече. Исках да ти разкажа за някои новини по разработването на златните находища в Хадисън.

– Колко увлекателно – казах, смутено давайки си сметка, че Джас­пър ме наблюдава. – Навярно бихме могли да го направим някой друг път. С удоволствие бих чула още.

– О? – запита Виола насмешливо. – Мислех, че се интересуваш повече от правото.

Усмихнах се сладко:

– О, госпожо Дойл. Знаете как е с тези неща. Карат ни да обикаляме – да се срещаме с нови хора. Това е прос­то формалност.

– Радвам се да го чуя – каза тя. – Би било жалко да избереш някого толкова скоро.

Кимнах, макар че всъщност вече не бяха ранните дни на сезона, осо­бе­но при положение че толкова много момичета вече бяха сключили договори.

– Наистина. Просто се опитвам да бъда вежлива.

Тя присви очи:

– Е, тогава навярно скоро ще имаш мотив да покажеш вежливост към Уо­рън с едно частно гостуване. Не бихме искали някой да си помисли, че си придаваш важност или се държиш по-високомерно, отколкото позволява положението ти.

Преглътнах:

– Със сигурност не.

Партито не се проточи до прекалено късно, както толкова много от другите ни, но когато настъпи утрото, повечето от нас бяха изтощени. Всичко бе обгърнато в блясък и благоприличие, но тези пос­ледни няколко седмици бяха съсипващи. Както бе казал Никълъс Адълтън, това беше тежка работа независимо как изглеждаше на повърхността.

Някои от сгодените момичета още присъстваха на партита, други бяха предпочели да не го правят и сега оживено планираха сватбите си. Бляскавият двор не се месеше в сватбата, след като въпросът с документите и плащанията бъдеше уреден. На всяко момиче се позволяваше да си запази една рок­ля и обикновено се омъжваше, облечено в нея. От бъдещия съпруг зависеше доколко пищна ще е останалата част от сватбата. Някои организираха грандиозни събития. Други бяха твърде изцедени финансово, за да си позволят нещо повече от таксите за магистрат.

Мистрес Кълпепър поддържаше строго разписание и изиск­ваше всички, сгодени или не, да закусваме точно по едно и също време всеки ден. Нямах нищо против ранното събуждане дори и само защото закуската беше кратък отдих от светския ни вихър. Тримата Торн, кои­то можеха да се хранят, когато им е удобно, влязоха бавно и небрежно към края на закуската, както бе обичайно. Мистрес Кълпепър бързо им намери столове и настани Сед­рик до мен. Не смеех да го погледна, но бяхме толкова близо, че краката ни се докосваха под масата. Отначало държах крака си напрегнат, но пос­ле го оставих да се отпусне до неговия. Почувствах как той прави същото. През останалата част от закуската нямах представа какво ядях или казвах. Целият ми свят се съсредоточи върху онзи допир.

Един от мъжете, кои­то пазеха на вратата, се провикна, че имаме гост. Мистрес Кълпепър излезе забър­за­но от трапезарията, за да разбере какво става, а никоя от нас не прояви особен интерес. Постоянно идваха и заминаваха слуги и пратеници. На мъжете с по-сериозни намерения любезно се казваше да се върнат по-късно, ако нямаха уговорена среща.

Така че бе истинска изненада, когато мистрес Кълпепър се върна при нас пребледняла, следвана от висок мъж. Той носеше евтин, зле ушит костюм от проста камгарена вълна, с кой­то сигурно се чувстваше неудобно в наскоро настъпилото пролетно затопляне. Оредяващата му коса беше прошарена със сиво, а в лицето му се бяха врязали дълбоки бръчки. Явно това не беше някой напорист кандидат. Всички около масата изглеждаха озадачени – всички освен Мира, колкото и странно да беше. Тя изправи гръб в стола си с изострен поглед. Не можех напъл­но да разгадая изражението ѝ. Шокирано? Пресметливо? Може би по малко и от двете.

Чарлс се надигна от масата и оправи жакета си. Беше в същото неведение като останалите от нас, но знаеше, че трябва да има причина, поради коя­то мистрес Кълпепър бе приела гост в този час.

– Мога ли да ви помогна, сър?

Непоз­натият кимна отсечено:

– Казвам се Сайлъс Гарет. Работя за агенция „Макгру“.

Ако някой си беше мислил, че тази сутрин ще е отег­чителна, тези представи бързо бяха потушени. Агенция „Макгру“ беше група със седалище извън Осф­ро, разследваща все­въз­мож­ни въпроси по поръчка на хората, кои­то можеха да платят дос­та­тъч­но доб­ре. Технически бяха независима организация, но всички знаехме, че притежават кралски пълномощия да прилагат закона. Агентите им бяха прословуто безмилостни и решителни по време на мисиите си и хвърляха огромни усилия – почтени и непочтени, за да постигнат целите си. Разследваха всичко – от прояви на нелоялност сред дребни аристократи до шпионаж за краля. Беше имало слухове, че развиват дейност в Новия свят, но никой не знаеше какво разследват или кой ги беше наел.

Джас­пър бавно се приближи и застана до брат си:

– За бога. Рядко посрещаме такива високопоставени господа. Едва ли си търсите съпруга?

Сайлъс Гарет не показа дори помен от усмивка:

– Не, но дойдох да търся една жена.

Не знам как го разбрах тогава, но изведнъж прос­то вече го знаех. Цялото ми тяло се вцепени и почувст­вах как ръката на Сед­рик стиска здраво моята под масата. Не смеех да го погледна, но разбрах посланието: Запази спокойствие.

Тук съм по собствени тайни дела, но имам един колега в Арчъруд, кой­то бе нает миналото лято да разследва възможността една изчезнала аристократка да е избягала тук от Осфрид – обясни Сайлъс. – Нямаше голям късмет – не е изненадващо, тъй като Адория е такова голямо мяс­то, и не разполагаше с истински улики в коя колония може да е отишла.

– Разбираемо – каза Чарлс. – Простете, но какво общо има това с нас?

Сайлъс хвърли поглед между Чарлс и Джас­пър със сурово изражение.

– Е, наскоро ми подсказаха, че е твърде възможно въп­рос­на­та дама да е в Кейп Триумф и че е възможно семейството ви да има сведения за местонахождението ѝ.

– Ние ли? – попита Чарлс. – Откъде, за бога, ще знаем нещо за някаква изчезнала жена?

– Жена от благороден произход – поправи го Сайлъс. – Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд.

Ръката на Сед­рик стисна по-здраво моята.

– Графиня... – Челото на Джас­пър се сбърчи в намръщено изражение. – Нима имате предвид историята, заради коя­то се наложи да спрем в Осф­ро онази нощ?

– Коя нощ? – настоя Сайлъс.

– Миналата пролет Сед­рик и аз извеждахме оттам група момичета. Спираха всички пред градските порти. Претърсиха ни и ни пуснаха да си вървим по пътя. – Джас­пър хвърли поглед към сина си. – Помниш това, нали?

Сед­рик кимна с откритото изражение на човек, кой­то изпитва прос­то вежливо любопитство.

– Да, помня. Предизвикваше доста голям смут. Защо въпросът се повдига отново?

– Както казах, намекнаха ни, че може би тук във вашето домакинство има някаква следа, коя­то води към дамата. – Сайлъс огледа набързо онези от нас, събрани около масата. –Тук имате доста момичета – на същата възраст като лейди Уитмор.

Усмивката на Джас­пър се вдърви, но съвсем леко.

– Да, имаме. Точно както всяка година. Това е нашият бизнес, гос­по­дин Гарет. Водим тук момичета на възраст за женене от Осфрид. Нищо не мога да направя, ако вашата графиня е на същата възраст.

– Как изобщо бихте очаквали да я намерите? – попита Чарлс. – Със сигурност не смятате да започнете сляпо да обвинявате моите момичета.

– Не, сър. Не бих си го и помислил. Просто следвам тази диря и ще изпратя писмо на колегата си на север. Всичко, кое­то зная, е, че дамата има кафява коса. Той има малък неин портрет. – Държанието на Сайлъс бе съвършено вежливо, но видях как погледът му се задър­жа за крат­ко върху всяко момиче с кафява коса на масата, включително мен. – Сигурен съм, че ако дойде тук, ще го донесе, за да потвърди самоличността ѝ. Можете ли да удостоверите, че всички тези момичета наистина идват от местата, от кои­то твърдят?

– Тези момичета са от неблагородно потекло – каза Джас­пър. – Неуките работници не водят точно изрядна документация относно дъщерите си. Мога да ви уверя обаче, че или синът ми, или аз сме видели точно от какво семейство идва всяка от тях. Няма графини.

– Ако имахме някоя – подметна духовито Сед­рик, – със сигурност можехме да поискаме за нея много по-висока цена.

Сайлъс насочи погледа си към Сед­рик: явно шегата не му хареса. Виждах, че Сед­рик полага огромни усилия да се държи спокойно и дружелюбно, за да не изглежда подозрителен. По-доб­ре щеше да е обаче да следва примера на баща си и чичо си, кои­то бяха вежливи, но и двамата – донякъде оскърбени.

– Господин Гарет – каза Джас­пър, – уважавам това, кое­то правите – наистина го уважавам. Но вече минахме през това в Осф­ро преди година. Не знам по каква причина подозрителните погледи постоянно се насоч­ват към нас, но ако обичате, докато не разполагате с нещо по-конкретно от „намек“, ще съм ви благодарен да не забравяте, че се опитваме да ръководим почтен бизнес.

– Разбира се – каза Сайлъс, насочвайки се към вратата. – Със сигурност ще се върна, ако узная повече.

– Преди да си тръгнете – обади се Сед­рик. – Ужасно съм любопитен откъде ви подхвърлиха тези сведения.

– Анонимно – каза Сайлъс. – Появиха се късно снощи.

***

Беше ми трудно да потуша паниката си, докато двамата със Сед­рик успяхме да си откраднем набързо един миг насаме по-късно през деня точно преди момента, когато няколко кандидати трябваше да дойдат за следобеден чай.

– Партньорът му има мой портрет! – изсъсках. – Несъмнено предоставен от баба ми, когато го е наела да дойде в Адория.

Лицето на Сед­рик бе мрачно.

– А „намекът“, получен от гос­по­дин Гарет, със сигурност е бил от семейство Дойл.

– Виола. Уо­рън все още ми се струва толкова... не знам. Нещастен. Тя намекна, че може да получа по-голяма „мотивация“ да му обърна внимание.

– И следователно мотивацията е възможно разобличаване и залавяне – ако предположим, че не се омъжиш преди това.

За миг затворих очи:

– И тя несъм­не­но се надява, че ще се паникьосам и ще използвам Уо­рън за брака, кой­то ще ме спаси.

– Не. – Сед­рик пристъпи към мен и хвана ръцете ми – опасен жест, когато всеки обитател на къщата можеше да влезе точно в този салон. – Казах ти преди, никой няма да те накара да направиш това насила. Ще уредим нещата с Никълъс Адълтън, и то бързо. Но докато го направим...

Изгледах го предпазливо. Изражението му беше изпълнено с нежност, но усетих, че имаше нещо, кое­то се колебаеше да ми каже.

– Да? – подтикнах го.

– Ще трябва да се погрижим семейство Дойл да не предприемат повече действия. Трябва да ги укротим. – Той въздъхна. – Съжалявам, Аделейд. Но ще трябва да си дадеш вид, че го желаеш.

Загрузка...