Бляскавият двор

4.

Пътуването отне цяла нощ, аз постоянно се унасях в сън и се будех отново. Тялото ми искаше почивка, но умът ми беше твърде възбуден, изпълнен със страх, че ще чуя коне и гневни викове зад нас. Но нощта премина без особени събития: люшкането на каретата ме унесе и ме потопи по-скоро в спокойно замайване, отколкото в истински сън. Събудих се напъл­но, когато чух Джас­пър да казва: „А, ето, пристигнахме“. Равномерният ход на каретата започна да се забавя и аз повдигнах глава, осъзнавайки със сепване и смущение, че съм я облягала на рамото на Сед­рик. Одеколонът му ухаеше на ветивер.¹

(¹ Съставка на множество парфюми, одеколони и други козметични материали за мъже, извличана от вид азиатско растение. – Б. пр.)

Реакциите на спътничките ми бяха смесени. Тамзин имаше любопитно и оживено изражение, готова да се впусне в това ново приключение и да сграбчи онова, кое­то приемаше като своя съдба. Мира беше по-неспокойна, с изражението на човек, кой­то е видял много и е дос­та­тъч­но благоразумен да не се доверява на първоначалните външни впечатления.

Джас­пър помогна на всяка от нас да излезе от каретата и докато чаках реда си, за миг изпитах паника при мисълта какво можеше да открия. Миналата нощ положих доста усилия в стремежа си към мяс­то, знанията ми за кое­то се основаваха повече на собствените ми фантазии, отколкото на каквито и да е факти. Сед­рик успя да ме изкуши с възторжените си разкази пред Ада, но беше много ве­роят­но скоро да се озова в ситуа­ция, далеч по-ужасна от цял живот на ечемичена диета с Лайънъл. Може би ме очакваше порочен и опасен живот.

Джас­пър ме хвана за ръката и за пръв път видях доб­ре имението Блу Спринг. За мое незабавно облекчение отвън то не изглеждаше нито порочно, нито опасно. Блу Спринг Манър беше провинциален имот, разположен сред тресавищата, и в близост до него нямаше нито село, нито друга общност. Никой, кой­то ме търсеше, нямаше да мине случайно наб­ли­зо. Имението не беше и наполовина толкова голямо, колкото някои от предишните владения на семейството ми, но все пак беше старо и впечатляващо. Утринното слънце изгря точно зад покрива и освети благоговейните изражения на Тамзин и Мира.

Жена на средна възраст, облечена изцяло в черно, ни посрещна на вратата.

– Е, ето ги и пос­ледните. Тревожех се, че няма да се появят.

– Имахме няколко забавяния – обясни Джас­пър, хвърляйки поглед към Мира. – И някои изненади.

– Сигурна съм, че съвсем скоро ще свикнат. – Жената се обърна към нас със строго изражение: – Аз съм мистрес Мастърсън. Управлявам къщата и ще ръководя всекидневните ви дела. Освен това на мен се пада отговорността да ви науча на етикет, в кое­то очаквам да се представите отлично. Останала ни е една стая, в коя­то вие трите ще се сместите чудесно. Можете да си приберете нещата, а пос­ле да се присъедините към другите момичета за закуска. Току-що седнаха.

Мистрес Мастърсън попита двамата Торн дали също искат да закусят, но почти не чух отговора им. Бях твърде заета да смилам споменаването на мистрес Мастърсън, че трите ще делим една стая. Никога в живота си не бях делила стая с някого. Не – никога не бях делила покоите си с някого. Независимо къде отсядаше семейството ми, бях имала собствен апартамент. В най-лошия случай бе имало прислужница, коя­то спеше пред вратата ми или в преддверието, за да отговори, ако я повикам.

Сед­рик ме погледна остро и се запитах дали удивлението не е проличало по лицето ми. Бързо се овладях и приех неутрално изражение, и пос­ледвах мистрес Мастърсън вътре. Тя ни поведе нагоре по вито стълбище, кое­то, трябва да приз­ная, беше елегантно. По стените на къщата се редяха ярки картини, някои – портрети на членове на семейство Торн, а други – окачени прос­то заради красотата си. Разпознах няколко от художниците и почти забавих ход, за да ги огледам по-подробно, преди да си спомня, че не трябва да изоставам.

Стаята, където ни отведе мистрес Мастърсън, беше чудесно обзаведена, с дантелени завеси, обрамчващи прозорец, от кой­то се разкриваше гледка надолу към землището на имението. Стаята съдържаше също и три легла с дебели крака, наподобяващи животински лапи, със скринове в тон с тях, но съвсем не изглеждаше дос­та­тъч­но голяма за никоя от тези мебели, а какво остава пък за три обитателки. Широко отворените очи на Тамзин и Мира намекваха друго.

– Толкова дяволски голяма е – възкликна Тамзин.

– Внимавайте с езика, моля. – Строгото изражение на мистрес Мастърсън поомекна, докато ни оглеждаше. – Скоро ще свикнете с това, а ако имате късмет и учите старателно, ве­роят­но ще имате такава голяма стая само за себе си, когато се омъжите в Новия свят.

Мира леко прокара върховете на пръстите си по тапета на цветя:

– Никога не съм виждала подобно нещо.

Мистрес Мастърсън се наду от гордост:

– Почти всичките ни стаи са с тапети – опитваме се да поддържаме високи стандарти, също толкова добри, колкото тези на столицата. Така, сега. Нека ви заведа долу при другите момичета. Можете да се запознаете с тях, докато говоря с мастър Джас­пър и сина му.

Оставихме оскъдните си притежания в стаята и я пос­ледвахме обратно надолу по стълбището. Останалите коридори на имението бяха украсени по същия начин – със стари портрети и разпръснати наоколо изящ­ни вази. Влязохме в трапезарията, прекрасно обзаведена, открояваща се с тапет на ивици и наситено зелени килимчета. Масата беше застлана с бродирана по ръбовете покривка и подредена с порцелан и среб­ро. Тамзин се беше опитала да си придаде безразлично изражение, когато влязохме в помещението, но при вида му се предаде.

Незабавно съсредоточих вниманието си върху насядалите около масата: седем момичета, кои­то при пристигането ни замлъкнаха. Изглеждаха на същата възраст като нас и всичките бяха много привлекателни. Бляскавият двор може и да претендираше, че намира момичета, кои­то могат да усвоят обноски като тези на по-аристократичните класи, но беше ясно, че външността ни беше голяма част от критериите, довели ни тук.

– Дами – каза мистрес Мастърсън, – това са Тамзин, Аделейд и Мирабел. Предстои им да постъпят в нашия дом. – Към нас добави: – Другите пристигнаха в рамките на пос­ледната седмица. Сега, когато всички вече сте тук, ще оформим офи­циал­но разписанието и разбира се, ще се заемем да прегледаме облеклото на всяка от вас. Ще се обличате по-доб­ре, отколкото когато и да било през живота си, и ще се научите да си придавате стил, какъвто приляга на висшите класи. – Направи пауза и ме огледа. – Макар че косата ти вече е много хубава, Аделейд.

Тя ни нареди да сядаме, а пос­ле излезе да говори с Джас­пър и Сед­рик. Мълчанието продъл­жа­ва­ше, докато всички се преценяваха взаимно с погледи или продъл­жа­ваха да се хранят. Бях изненадващо гладна и се запитах кога ли ще влезе някой прислужник, за да сервира. След няколко минути осъзнах, че нямаше да дойде никой и че трябваше да си сервираме сами. Посегнах към един чайник наб­ли­зо и изпитах съвсем новото преживяване да си налея сама.

Закуската се състое­ше от подбрани плодове и сладкиши. Пресметливостта на Тамзин и боязливостта на Мира не можеха да устоят срещу подобно изобилие и те посегнаха нетърпеливо към подноса. Запитах се дали някога бяха яли такива неща през живота си. И двете бяха слаби. Може би и двете никога не бяха яли много от каквото и да е.

Нарочно избрах тарталета със смокини и бадеми – нещо, чието ядене изиск­ваше малко усилие. По традиция се ядеше, като първо се режеше на малки парчета с еднакъв размер, и използвах забавянето като повод да огледам сътрапезничките си. Първото, кое­то ме впечатли, беше еднаквост в облеклото им. Разбира се, роклите бяха различни по цвят и материя, но предположих, че всичките са преминали през процеса на подбиране на гардероба, за кой­то беше споменала мистрес Мастърсън. Роклите бяха красиви и кокетни, в контраст с по-практичната, коя­то бях наследила от Ада. Платът на моята обаче беше почти толкова качествен, ако не и по-хубав. Облеклото на Мира и Тамзин дори не можеше да се сравнява с нас, останалите, макар че трябваше да предположа, че повечето момичета бяха пристигнали в подобен вид.

Изглежда, че другите също вече бяха имали няколко урока по елементарни обноски, кои­то с променлив успех се опитваха да приложат на практика. Може и да бяха прилично облечени и фризирани, но бяха дъщери на работници и занаятчии. Две момичета се справяха прилично доб­ре с комплекта от десет прибора за хранене. Други не полагаха каквото и да било усилие и се хранеха главно с ръце. Повечето бяха някъде по средата, явно мъчейки се да отгатнат кой прибор да използват, несъм­не­но опитвайки се да си припомнят каквото ги беше научила мистрес Мастърсън през краткия им престой тук. Внезапно забелязах, че Тамзин също ядеше тарталета със смокини и бадеми. За разлика от другите момичета, кои­то прос­то вдигаха сладкиша и отхапваха от него, Тамзин режеше своя съвършено, точно с приборите, с кои­то трябваше. Пос­ле осъзнах, че погледът ѝ беше прикован върху чинията ми и тя подражаваше на всичко, кое­то правех.

– Ти каква си? – попита дръзко едно момиче. – Мирикози? Винизианка? Със сигурност не и... сирминиканка.

Ясно беше за кого говори и всички погледи се извър­тяха към Мира. Тя се забави няколко мига, преди да вдигне очи. Режеше спретнато лимоновото си руло, но използваше погрешните вилица и нож. Никой друг не беше по-наясно, а аз със сигурност нямаше да го из­тък­на.

– Родена съм в Града на Святата Светлина, да.

Санта Лус. Най-великолепният, най-стар град в Сирминика. Бях научила за него в уроците по история, кои­то ми преподаваше гувернантката ми, как бил заселен от древни рувийци преди столетия. Философи и крале бяха живели и управлявали там и паметниците му бяха легендарни. Или поне бяха, докато революцията опустоши страната.

Едно момиче в отсрещния край на масата изгледа Мира с неприкрито презрение:

– Няма начин да успееш да се отървеш от този акцент за една година. – Огледа многозначително няколко от другите. – Сигурна съм, че в Новия свят имат нужда от слугини. Няма да ти се налага да говориш много, ако си заета да търкаш подове.

Това предизвика кискане от страна на някои момичета и смутени погледи от страна на други.

– Клара – предупреди я смутено едно момиче. Внимателно оставих вилицата и ножа си, кръстосвайки ги в съвършено „Х“, както правеше една дама, когато спреше да се храни. Фиксирайки с овладян поглед момичето – Клара, кое­то седеше в края на масата, попитах:

– Кой те гримира днес?

Стресната от въпроса ми, тя се извърна от съседката си, на коя­то се хилеше самодоволно, и ме огледа любопитно:

– Сама се гримирах.

Кимнах удовлетворено:

– Очевидно.

Клара се намръщи:

– Очевидно ли?

– Е, знаех, че няма как да е била мистрес Мастърсън.

Едно момиче до мен се обади колебливо:

– Не сме тук отдавна. Употребата на козметика не е част от учебното раз... разпис...

– Учебното разписание – казах, помагайки ѝ с непоз­натата дума. Хвърлих поглед обратно към Клара, преди да се заема отново с тарталетата си. – Очевидно не.

– Защо непрекъснато повтаряш това? – запита нас­той­чи­во тя.

Проточих напрежението, като изядох още едно парче, преди да отговоря:

– Защото мистрес Мастърсън никога не би те посъветвала да използваш козметика по този начин. Червените устни вече не са на мода в Осф­ро. Всички дами от високо потекло носят коралово и матово розово. И си нанесла ружа не където трябва – слага се по-високо, горе на скулите. – Така поне бях чувала. Аз самата със сигурност никога не бях използвала козметика. – Начинът, по кой­то си го сложила сега, те прави да изглеждаш като болна от заушки. Добре си нанесла антимона, но всеки знае, че трябва да го размажеш, за да добиеш подходящия вид. В противен случай очите ти изглеждат малки и лъскави. И всичко – всичко, кое­то си нанесла, е прекалено тъмно. Един светъл щрих върши голяма работа. Начинът, по кой­то носиш грима сега, те прави да приличаш на... как да кажа... ами на жена със съмнителен морал.

По бузите на момичето избиха две петна руменина и накараха лошо нанесения ѝ руж да изглежда още по-зле:

– На каква?

– На проститутка. Това е друга дума за „развратница“, в случай че не си запоз­ната с нея – обясних, служейки си с делови тон, какъвто използваше някогашната ми гувернантка, докато ми преподаваше ру­виан­ска граматика. – Това е жена, коя­то продава тялото си за...

– Зная какво означава! – възкликна момичето и поруменя още повече.

– Но – добавих – ако това е някаква утеха, приличаш на такава от много висока класа. На някоя, коя­то би работила в един от по-скъпите бордеи. Където момичетата танцуват и пеят. Не като онези, кои­то работят долу край кейовете. Онези бедни създания изобщо не могат да се доберат до истинска козметика, така че трябва да се задоволяват с това, кое­то могат да скалъпят. Бъди благодарна, че не си изпаднала толкова нис­ко. – Направих пауза. – О, и между другото, използваш погрешната вилица.

Момичето се втренчи в мен с отворена уста и аз се подготвих за рязък ответен удар. Щеше да е напъл­но заслужен, но тя безспорно си беше спечелила пре­неб­ре­же­нието ми. Не познавах Мира доб­ре, но нещо у нея намираше отглас в мен – смесица от тъга, прикрита от гордост. Клара имаше излъчването на човек, кой­то често тормози другите. Поз­на­вах този тип момичета. Очевидно съществуваха както във висшите, така и в нисшите класи, така че не изпитвах угризения за постъпката си.

До момента, в кой­то очите ѝ – и онези на всички други на масата – се вдигнаха към нещо зад мен. Студено чувство набъбна под лъжичката ми и бавно се обър­нах, не осо­бе­но изненадана да видя мистрес Мастърсън и двамата Торн, застанали на входа към трапезарията. Не бях сигурна колко бяха чули, но шокираните им изражения ми подсказаха, че бяха чули дос­та­тъч­но.

Никой обаче не даде това да се разбере, когато Сед­рик и Джас­пър седнаха при нас на масата. Всъщност никой не отбеляза кой знае какво, докато закуската продъл­жа­ва­ше. Искаше ми се да се свия на мяс­тото си, но си спомних, че една дама трябва винаги да седи изправена. Напрежението и преди беше плътно, но сега го усещах как притиска раменете ми. Съжалих, че съм довършила плодовия сладкиш, защото след това нямах нищо, с кое­то да се занимавам или върху кое­то да прикова поглед. Налях си още една чаша чай, разбърк­вайки я до безкрайност, докато бащата и синът Торн се надигнаха да си вървят и мистрес Мастърсън офи­циал­но ни отпрати по стаите ни.

Бях една от първите, кои­то излязоха забър­за­но, надявайки се, че ако избягвам да се мяркам пред погледа на мистрес Мастърсън, тя в крайна сметка щеше да забрави за сцената, на коя­то бе станала свидетел. Със сигурност си имаше по-сериозни тревоги. Другите момичета се насочиха към спираловидното стълбище, но точно когато се канех да тръгна натам, ярко цветно петно привлече погледа ми в отсрещния край на фоайето. Всички бяха заети да вървят по собствения си път и не ми обър­наха осо­бе­но внимание, когато се отдалечих от стълбите. В далечния край на голямата зала беше входът към салона, а до него висеше прелестна картина.

Когато приближих, разпознах художника. Флоренсио. В Националната галерия в Осф­ро също имаше една негова картина и я бях разглеждала внимателно много пъти. Той беше сирминиканец, прочут с рисуването на пейзажи в родината си, и бях изненадана да открия една от творбите му в това провинциално имение. По-внимателният оглед ме наведе на мисълта, че това е някоя от по-ранните творби на художника. Определени техники не бяха чак толкова пречистени, както портретът в галерията. Пак беше прекрасна, но тези несъвършени детайли можеха да обяснят как картината в крайна сметка беше попаднала тук.

Възхищавах ѝ се още малко, опитвайки се да разгадая някои от похватите на художника, а пос­ле се обър­нах да се върна при стълбището. За мое удивление видях Джас­пър и Сед­рик, отправили се в моята посока надолу по коридора. Никой от двамата още не ме бе забелязал. Бяха твърде погълнати от разговора си. Бързо пристъпих зад един ъгъл и се свих в едно кътче отстрани до входа на гостната, кое­то не се виждаше от главната зала.

– ... знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно – точно казваше Джас­пър. – Имаше два шанса. Два шанса и пропиля и двата.

– Не мислиш ли, че си малко краен? – попита Сед­рик. Тонът му беше небрежен, дори лаконичен, но долових напрежението под него.

– Чу ли как говореше онова момиче? – възкликна Джас­пър. – Отвратително.

– Всъщност не. Доста любезно изрече всичко. Без неприличен език. – Сед­рик се поколеба. – А граматиката и речникът ѝ са наистина отлични.

– Проблемът не е толкова в езика, колкото в поведението. Тя е дръзка и безочлива. Мъжете в Адория не искат опърничави жени за съпруги. Искат кротки, покорни млади жени.

– Не твърде кротки, ако смятат да оцелеят в Адория – каза Сед­рик. – А тя защитаваше Мира. Сметнах го за благородно. – Е, това отговаряше на един въпрос. В крайна сметка бяха чули целия разговор.

Джас­пър въздъхна:

– О, да. Да защити сирминиканката – това оправдава всичко. Онази ще трябва да свикне да бъде унижавана. Клара няма да е единствената, коя­то ще го прави.

– Не мисля, че Мира е от онези жени, кои­то някога „ще свикнат“ да бъдат унижавани –каза Сед­рик. Помислих си за тъмното проблясване в очите ѝ и бях склонна да се съглася с него.

– Както и да е, ти пропиля и двете комисионни. Истински късмет ще е, ако изобщо вземеш нещо за тях в Адория – освен ако не успееш да накараш Аделейд да си затвори устата за дос­та­тъч­но дълго, за да я омъжим. Достатъчно хубава е да впримчи някой глупак. Сирминиканката също – добави Джас­пър почти неохотно. – Поне не ти липсва добро зрение, това ти го признавам. Виж, за останалите ти качества не съм толкова сигурен. Лоша идея беше да ти позволя да подбираш момичета тази година. Трябваше да си останеш тук и да си гледаш уроците. Може би след някоя и друга година щеше да се научиш на малко разум.

– Стореното – сторено – каза Сед­рик.

– Предполагам. Е, трябва да приключа с работата по някои книжа, а пос­ле ще се срещнем при каретата. Трябва да се отбием в Суон Ридж.

Чух звуците от стъпките на Джас­пър, докато се отдалечаваше, и зачаках Сед­рик да направи същото. Вместо това той тръгна нап­ред и го видях, докато гледаше същата картина, на коя­то се бях възхищавала преди. Замръзнах на мяс­то, молейки се да не погледне настрани. След няколко мига той въздъхна и се обърна да пос­ледва баща си. И когато го направи, ме забеляза с периферното си зрение. Преди да успея отново да си поема дъх, той се стрелна в малката ми ниша и ме хвана натясно между себе си и стената.

– Ти! Какво, в името на Озиел, си направила? – изсъска, снишавайки глас. – Какво правиш тук?

– Ъм, подготвям се да бъда част от новата аристокрация.

– Сериозен съм! Къде е Ада? – настоя той.

– Отдавна замина – казах, свивайки рамене. – Предполагам, че ще трябва да се задоволиш с мен. Освен това мислех, че искаш да ме видиш отново?

– Когато казах това, имах предвид, че искам... – прекъсна мисълта си, добивайки само за миг смутен вид, докато безброй неизречени възможности витаеха хипнотизиращо във въздуха между нас. Самообладанието му се върна след броени мигове. – Милейди, това не е игра. Нямате работа тук! От мен се очакваше да взема Ада.

– А аз ти казвам, че тя отдавна замина. Дадох ѝ пари и я отпратих. Съвсем скоро вече щастливо ще дои крави. – Думите ми бяха дръзки – безочливи, както несъм­не­но би казал Джас­пър, но вътрешно бях обзета от паника. Сед­рик ме беше покрил в Осф­ро, но това още не беше свършило. – Помогнах ти, като дойдох тук. Ада ве­роят­но щеше и сама да побегне. Нямаше ли да загазиш, задето се появяваш с едно момиче по-малко?

– Имаш ли представа колко неприят­нос­ти ще си навлека, задето тайно съм измъкнал графиня? Ще ме хвърлят в затвора! В случай че бъдещият ти съпруг не ме убие лично. – Виждайки изненадата ми, добави: – Да, знам за годежа ви, милейди. Чета светските хроники.

– Тогава би трябвало да знаете, че не ви заплашва истинска опасност от страна на Лайънъл. Той не е от жестокия тип хора – освен ако не сте сърбеж.

– Мислите ли, че бъдещето ми е шега? Всичко това шега ли е за вас?

Срещнах погледа му, вглеждайки се немигащо в онези сиво-сини очи:

– Всъщност това е всичко друго, но не и шега. Това е и моето бъдеще. Шансът ми да бъда свободна и да правя сама изборите си.

Той пок­ла­ти глава:

– Не осъзнавате какво сте направили – какво може да сте ми стрували. Заложил съм толкова много на това, повече, отколкото можете да си представите.

– Не съм ви коствала нищо. Помогнете ми с това – не ме издавайте, и ще ви дължа услуга. – Хванах го за ръкава. – Никога ли не сте знаели нещо в сърцето си, не сте ли знаели, че трябва непременно да направите нещо или да бъдете някъде? Така стоят нещата за мен. Трябва да направя това. Помогнете ми и кълна се, ще ви се отплатя някой ден.

Мимолетна усмивка заигра по устните му:

– Графинята на Ротфорд би могла да направи за мен повече, отколкото едно обикновено момиче, потеглило към Адория.

– Ще се изненадате. Графинята на Ротфорд не можеше да направи много за себе си, а какво остава пък за някой друг. – Вдигнах поглед към него през миглите си. – И не приемайте за даденост, че съм обикновена.

Той не отговори, а вместо това се взря в мен с про­дъл­жителен изучаващ поглед. Бяхме много близо един до друг, кое­то придаде на този внимателен оглед смущаващо интимно усещане.

– Ще е по-трудно, отколкото си мислите – каза накрая.

– Съмнявам се – казах и опрях ръце на хълбоците си. – Всички онези неща, на кои­то учите другите момичета? Аз вече ги знам. Бих могла да преподавам уроци на това мяс­то.

– Да. Точно това е проб­лемът. Знаете твърде много. Обноските ви, начинът ви на говорене – дори косата ви.

– Ще ми се всички да престанат да говорят за косата ми – промърморих.

– Вие се откроявате, милейди. Това е свят, кой­то не разбирате – където не можете да се перчите с привилегированото положение, кое­то сте имали. Където титлата ви няма да ви осигури достъп или дори да ви поз­во­ли да бъдете сериозно приемана на някои места. И има много неща, кои­то другите момичета знаят, а вие – не. Можете ли да запалите огън в огнището? Можете ли дори да се облечете сама?

– Сама си облякох това – казах му. – Искам да кажа, отне ми малко време да разгадая как да се справя с копчетата, но в крайна сметка успях.

Той изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да завърти очи:

– Милейди, нямате представа какво...

– Аделейд – поправих го. – Ако смятаме да осъщест­вим това, трябва да ме наричате така. Никакви титли повече.

– Е, доб­ре тогава, Аделейд, нека те посъветвам нещо. Не бъди твърде добра в нищо – не ти трябва да привличаш допълнително внимание. Прецени доб­ре, преди да поправиш някого, дори и да е Клара. – Тонът му, когато изрече името ѝ, ме накара да помисля, че всъщност нямаше нищо против, че съм я поставила на мяс­то. – И преди всичко наблюдавай другите момичета. Следи характерните черти на държанието им. Слушай ги как говорят. Всяка дребна подробност. Едно подхлъзване и животът и на двама ни ще бъде съсипан. Ще се издадеш по начини, за кои­то дори не си даваш сметка.

При тези думи внезапно си спомних как вече бях объркала нещата в пос­ледните двайсет и четири часа. Вратичката на каретата. Плодовият сладкиш. Лекцията за козметиката. И да, косата.

Ще се издадеш по начини, за кои­то дори не си даваш сметка.

– Няма – заявих ожесточено. – Ще се справя с това – ще видиш. Ще правя всичко каквото трябва. Ще получа дузина предложения в Адория и ще ти донеса най-голямата комисионна от всички.

– Не – гледай да не се открояваш. – Той направи пауза и на повърхността отново изплува частица от онази закачлива усмивка. – Е, поне доколкото успееш да се сдържиш.

– Каза, че си заложил много на това. Какво? Нещо повече от коми­сион­на­та ли?

Той отново се отрезви:

– Нищо, за кое­то да се притесняваш. Просто стигни до Адория, без да те разкрият, и може и двамата да преживеем това. – Хвърли поглед наоколо: – Трябва да вървим. Ще разберат, че ни няма.

Помислих си колко рязко беше говорил Джас­пър на Сед­рик, как беше пренебрегнал старанията му. Една благоразумна част от мен знаеше, че не бива да коментира тези неща. Вместо това попитах:

– Някакви други мъдри съвети, преди да тръгнеш?

Той се обърна назад и ме огледа по начин, кой­то ми се стори странно интимен. Този път обаче не ме смути толкова много. Нито пък близостта ни.

– Да – каза. Посегна нап­ред и уви една от къдриците ми около пръстите си, при кое­то, без да иска, докосна бузата ми. – Направи нещо с тази коса. Разроши я. Вържи я назад. Каквото и да е, кое­то да те направи да изглеждаш малко по-неспретната и по-малко, сякаш си на прием в двора.

Повдигнах брадичка:

– Първо, това не е дворцов стил – кое­то щеше да знаеш, ако беше прекарал някакво време със старата аристокрация. И второ, мога да се издъня на колкото щеш уроци по етикет, но... неспретната? Не знам дали мога да се справя с това.

Усмивката се върна, по-топла и по-широка отпреди.

– Някак си не съм изненадан. – Поклони ми се набър­зо: поклонът му беше почти карикатура на онзи при първата ни среща. – До следващия път, ваша свет... Аделейд.

Обърна се и след бърз поглед зад ъгъла тръгна обратно надолу по големия коридор. Изчаках подобаващо дълго време и направих същото. Бях се надявала да го зърна, но той вече се беше изгубил от поглед. Толкова по-доб­ре. Изхвърлих го от ума си и се заизкачвах по стълбището към новия си живот в Бляскавия двор.