Бляскавият двор

8.

Бях толкова шокирана, че имелът се изплъзна от ръцете ми. Опитах се да го взема тайно, но бе твърде късно. Вече бях вдигнала прекалено много шум и бях предупредила Сед­рик за присъствието си. Той мъл­ние­нос­но се изправи на крака и аз си помислих да побягна, но знаех, че с тези поли няма да стигна далече. След миг той беше пред мен, взирайки се слисано надолу.

– Аделейд? Какво правиш тук навън?

– Аз ли? А ти какво... Няма значение. Знам какво правиш! – Отстъпих назад, като размахах малкия си нож. – Стой далече от мен!

– Пусни това, преди да си наранила някого. – Върху лицето му бе изписано сериозно изражение, не ядосано... прос­то примирено. – Не е каквото си мислиш.

Думите бяха толкова нелепи, че възпряха отстъплението ми.

– О? Нима искаш да кажеш, че не си насред еретичен ритуал по случай зимното слънцестоене?

Той въздъхна:

– Не. Искам да кажа, че алан­зан­ците не са онези кръвожадни създания, каквито си учила, че сме.

Употребата на това „сме“ не ми убягна.

– Но... но искаш да кажеш, че си един от тях?

Той се забави дълго, преди да отговори. Повя хладен вятър, кой­то разроши косата ми и смрази кожата ми.

– Да.

Светът сякаш се разлюля около мен. Сед­рик Торн току-що беше признал, че е еретик.

Протегна ръка към мен:

– Сериозно говоря. Би ли оставила това, ако обичаш?

– Не ме докосвай! – заявих и размахах ножа по-високо. Зад мъжа фенерите сияеха със зловеща светлина и внезапно се запитах дали щеше да опита да ме порази с някое аланзанско прок­лятие. Бях чувала много за тях, но изобщо не очаквах да стана тяхна жертва. Но пък и всъщност никога преди не бях попадала в тази ситуа­ция с човек, когото си мислех, че познавам. Запитах се дали някой в къщата щеше да ме чуе, ако изпищя.

– Недей да пищиш – предупреди Сед­рик, предусетил мисълта ми. – Кълна се, няма от какво да се страхуваш. Всичко си е същото. Аз съм си същият.

Поклатих глава и почувст­вах как ножът трепери в ръката ми.

– Не е вярно. Ти вярваш в общуването с демони...

– Вярвам, че шестте разпътни ангела са точно толкова святи, колкото и шестте бляскави. Не са демони. И вярвам, че божествеността е навсякъде около нас в света на природата, на разположение на всички – каза той спокойно. – А не е нещо, до кое­то можем да достигнем само чрез свещениците в техните църкви.

Звучеше по-малко зловещо, когато го представи така, но ми бяха втълпени твърде много предупреждения.

– Аделейд, ти ме познаваш. Прикрих те, когато избяга. Намерих работа на старата ти готвачка. Наистина ли мислиш, че съм някакъв слуга на мрака?

– Не – казах и най-сетне свалих ножа. – Но... но... ти си заблуден. Трябва да прекратиш това. Да спреш... ъм, да бъдеш еретик.

– Това не е нещо, кое­то мога прос­то да престана да бъда. То е част от мен.

– Могат да те убият, ако те заловят!

– Зная. Повярвай ми, доб­ре си давам сметка за това. И то е нещо, кое­то отдавна съм приел. – Потръпнах, когато над нас отново повя леден вятър. Сед­рик ми хвърли поглед: изражението му стана слисано. – Хайде да поговорим на някое по-топло мяс­то, преди да получиш хипотермия.

– Например в гостната? – попитах. – Сигурна съм, че от опасните ти и незаконни вярвания ще излезе завладяваща тема за разговор, когато се върнем на празненството! Няма да отидем никъде, докато не разбера какво става. Добре съм. Сложих си пелерина.

– Тогава защо посиняваш?

– Не е възможно да виждаш това чак тук!

– Виждам, че тази наметка е предназначена да те покрие само докато стигнеш от каретата до някое празненство. А не да подскачаш наоколо през най-дългата нощ от годината. Ако отказваш да влезеш вътре, тогава поне иди ей там. – От едната страна на сечището имаше малък навес, отворен от двете страни, използван за складиране на инструменти и дърва. Вмъкнах се вътре и открих, че възпираше донякъде вятъра. Сед­рик дойде при мен и когато се приближи, понечих да се отдръпна стреснато, все още изплашена от спомена как го видях в очертанията на осветения от огъня ромб, сякаш излязъл от ужасните разкази, кои­то бях чувала.

За моя изненада той разкопча аленото палто и ме придърпа към себе си, обгръщайки ме в гънките на тежкия плат. Топлината, излъчваща се от него, смекчи страха ми. Усетих мириса на поз­натия одеколон, кой­то харесвах толкова много, и успях да различа почти всяка подробност от лицето му на лунната светлина сега, когато бяхме по-близо един до друг. Понеже се налагаше, се доближих до топлината, излъчваща се от тялото му, и осъзнах, че казаното от него бе вярно. Това си беше прос­то той, същият Сед­рик, когото познавах почти от година. И това правеше ситуа­цията още по-ужасяваща.

– Може да те убият – повторих, когато осъзнаването ме осени с пълната си тежест.

Осфридианските църковни съдилища понякога произнасяха снизходителни присъди срещу жени или чужденци, заловени да практикуват аланзанската вяра. Затвор. Глоби. Но осфридиански гражданин – мъж? Това можеше – и често наистина успяваше – да доведе до екзекуция. Свещениците стигаха до фанатизъм в стремежа си да опазят Осфрид чист. А кралят бе неспокоен при мисълта за религия, коя­то подкрепяше всеобщото право на глас вместо наличието само на един всемогъщ водач.

– И затова трябва да отидеш в Адория – осъзнах внезапно, изричайки мислите си на глас. – Затова спореше с баща си за всички тези неща и спря занятията си в университета, нали? За да можеш да практикуваш безопасно в Кейп Триумф. – Макар че осфридианските колонии все още се подчиняваха на наложения от короната закон, доста от тях имаха укази, кои­то допускаха определени изключения и свободи. Религията беше едно от често срещаните такива. Прехвърлянето на еретиците от другата страна на морето беше по-лесно, отколкото опитите да ги смачкат в родината, стига това да водеше до изпращането обратно на данъци и стоки.

– Не е законно в Кейп Триумф – каза той. – Нито една колония не позволява почитането на аланзанската вяра. Не още.

Наклоних глава, принудена да извършвам по-сложни маневри, за да го погледна в очите, като в същото време си оставах загърната в палтото му. Сега разбирах защо тези палта бяха толкова популярни в суровите условия на Адория.

– Ще има ли такава? – попитах.

– Е, не категорично аланзанска. Но има указ, изготвен за колония, наречена Уестхейвън, коя­то ще позволява свобода на вероизповеданията за всички, кои­то живеят там. На странстващите свещеници. И на Наследниците на Урос – поне онези, кои­то не са отишли вече на север.

– Значи, можеш да отидеш там и да си в безопасност – казах, изненадана, че изпитвам облекчение заради него.

– Съвсем в началото е – думите му бяха подчертани от нотка на онази по-раншна меланхолия. – Все още се утвърждават границите и законите. Колонията още не е отворена за всички заселници – само за онези, кои­то купят дял при първоначалното учредяване на компанията. Прекрасен шанс е да бъдеш един от ранните вложители – голям потенциал за лидерство и непосредствена сигурност, ако можеш да си осигуриш това членство. Но не е евтино.

– И затова подбираше момичета, нали? – попитах. – Не беше дос­та­тъч­но само да заминеш за Адория по семейни дела. Имал си нужда от собствени пари.

– Да. Но няма да ми стигнат.

Трепнах:

– Защото избра сирминиканка и измамница, кои­то ще ти донесат само посредствени комисионни?

– Измамница си само когато въпросът опира до шиенето и „избелването“ на зеленчуци.

Плеснах го по гърдите, твърде раздразнена, за да се запитам как беше научил за инцидента с аспержите.

– Сериозно ти говоря! Трябва да се махнеш от Осфрид. Трябва да отидеш на това безопасно мяс­то... ако има такова нещо за някого като теб.

Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че той трепва при думите някого като теб.

– Не става дума само за безопасност. А за свобода. Свобода да бъда този, кой­то съм, без да се преструвам заради всички други. – Посочи назад към ромба. – Без да се налага да се промъквам тайно.

Думите му повтаряха като ехо моите собствени, изречени преди месеци, когато го бях помолила да опази прикритието ми. Разбирах копнежа му за свобода дори и да не разбирах мотивите зад него. Бях положила много старания, за да изляза на път, кой­то щеше да ми поз­во­ли да поема контрол над живота си, и това бе станало с негова помощ.

– Е, все още нямаш тази свобода. Тогава защо участваш в ритуали на самата територия на Бляскавия двор?

– Не очаквах тук навън да има някого – каза той остро. – Ако зависеше от мен, днес въобще нямаше да дойда в имението – щях да отида да се моля с други, вместо да извършвам самотен ритуал. Вие празнувате края на изпитите, но за мен това е една от най-святите нощи от годината. Трябваше да дойда да отдам възхвала, преди да започне празненството ви.

Беше ми трудно да „помиря“ дръзкия и нахакан Сед­рик, когото познавах, с този, кой­то така сериозно обсъждаше духовни въпроси – въпроси, кои­то звучаха безсъдържателно на някого, възпитан в ортодоксалната вяра към единствения бог Урос, вяра, коя­то се практикуваше в солидни църкви с доб­ре организирани служби. Когато извърнах поглед, без да отговоря, Сед­рик отбеляза меко:

– Странно е – знаех, че когато това излезе наяве, другите ще гледат различно на мен. Ще ме отхвърлят. Подготвих се за това. Някак обаче не очаквах, че ще съм толкова смутен от факта, че падам в твоите очи...

Отново вдигнах поглед към него, привлечена от тона на гласа му. Това, кое­то видях в лицето му, ме смути осо­бе­но когато той придърпа палтото по-плътно около нас. Преглътнах и минах на малко по-безопасна тема:

– Има ли някакъв друг начин да се сдобиеш с парите и да вземеш дял в колонията? Не можеш ли да помолиш баща си или чичо си?

– Познаваш баща ми – изсумтя насмешливо Сед­рик. – Той няма представа, че съм част от това. Вероятно би ме предал лично. Открих алан­зан­ците, когато постъпих в университета преди две години, и най-сетне нещо в този свят ми се стори смислено. Струваше ми се толкова правилно, но бях дос­та­тъч­но благоразумен да не спомена дори една дума пред някого, дори и пред собствените си близки. Чичо ми също нямаше да помогне – той прос­то прави каквото прави баща ми. Колкото до други средства... Бих могъл да си намеря някаква работа там, но щеше да отнеме известно време да изкарам парите, нужни за колонията, осо­бе­но ако не завърша образованието си тук. Вероятно в крайна сметка ще стана работник и ще замина, когато колонията вече е отворена за всички заселници – но това няма да се случи веднага. Всеки, кой­то не е сред първоначалните заселници, основатели на колонията, ве­роят­но ще получи гражданство чак догодина.

– Е, не можеш да останеш тук, за да завършиш образованието си – казах твърдо. – Със сигурност трябва да има други начини за бързо изкарване на пари.

Той се ухили:

– Ако съществуваха, щеше ли семейството ти едва да свързва двата края? Искам да кажа, да, има множество схеми за бързо забогатяване в Новия свят – и някои от тях вършат работа. Но всъщност Бляскавият двор е една от най-добрите. Транспортирането на каквито и да е луксозни стоки – дори млади жени – може да бъде много доходоносно там. Те нямат достъп до нещата, кои­то ние имаме тук.

– Какви луксозни стоки? – попитах, опитвайки се да прикрия все по-силното си треперене.

– Подправки, бижута, порцелан, стъкло – направи пауза, за да помисли. – Баща ми изкарва цяло състояние в странични доходи, като продава плат. Пренася го – заедно с момичетата, и това многократно покрива разходите по облеклото ви – кое­то след това той препродава за още печалба, след като всички се омъжите. Уникатите също са ценни. Старинна мебелировка. Произведения на изкуството.

Това привлече интереса ми:

– Изкуство? Какво изкуство?

– Всякакво. Там няма художествени галерии, няма велики майс­то­ри. А тук малко хора си правят труда да превозят редките си картини или скулптури през океана, за да ги продадат там. Твърде сложно е. Прекалено рисковано. Но ако го направят, може да се изкара огромна печалба. По дяволите – чувам ти зъбите. Трябва да вървим.

Понечи да ме поведе в посоката, от коя­то бях дош­ла, но аз се оттласнах упорито назад и задържах и двама ни на мяс­то.

– Тогава... ако можеш да продадеш някоя картина, това много ще ти помогне да спечелиш нужните пари.

Той пок­ла­ти глава:

– Ако успея да продам подходящата картина на подходящия купувач, мога да платя не само дела си в Уестхейвън.

– Тогава трябва да намериш картина.

– Ценните картини не се търкалят под път и над път. Искам да кажа, има такива в именията на чичо ми, но няма да крада от собственото си семейство.

– Не е нужно да крадеш някоя, ако можеш сам да я нарисуваш – казах възбудено.

– Не мога да нарисувам никаква...

– Не ти. Аз. Не помниш ли онзи ден в Осф­ро? Картината с маковете?

Той замлъкна. Очите му бяха тъмни на мъждивата светлина, докато ме оглеждаше замислено:

– Мислех си, че това е някаква игра.

– Не беше. Е, искам да кажа, беше... трудно е за обяснение. Но мога да го направя. Мога да нарисувам точни копия на все­въз­мож­ни прочути картини. Или ако не искаш точна репродукция, мога да имитирам стила на някой художник и да заявим, че сме открили някоя изгубена творба. Онази картина на Флоренсио, коя­то виси до салона? Бих могла лесно да я прерисувам, ако имам дос­та­тъч­но време.

– Искаш да продадеш фалшива картина в Адория? – попита той слисано.

– Мислиш ли, че наистина ще открият разликата? – попитах предизвикателно.

– Ако ни хванат...

– Добави го към списъка на другите неща, заради кои­то бихме могли да загазим.

– Този списък вече става доста дълъг. – Но онова първоначално безпокойство вече отстъпваше мяс­то на топлота и въодушевление, кои­то познавах. Онзи Сед­рик, когото познавах – комбинатора и търговеца. Продължи да се взира в мен дълги мигове, докато вятърът свиреше около нас. – Знаеш ли в какво се забъркваш, като правиш това?

– В не повече от онова, кое­то направи ти, когато ме защити онази нощ пред градските порти на Осф­ро. Казах ти, че ще ти дължа услуга.

Можех да почувст­вам как решението се оформя у него.

– Добре тогава. Ще го направим. Първо обаче трябва да влезем вътре.

Излязохме от жалката безопасност, предлагана от навеса, и двамата треперещи. Той угаси фенерите, а аз вдигнах имела си. Докато го гледах, почувст­вах как онова предишно безпокойство започна да се пробужда в мен, когато в ума ми зазвучаха всички предишни предупреждения от строгите навъсени свещеници. Пос­ле Сед­рик се върна при мен с лице, светнало и нетърпеливо заради намисления план, и онези преду­преж­дения заглъхнаха до едва доловим шум на заден план. Той ме загърна възможно най-плътно с палтото си, докато вървяхме обратно към имението, сгушени заедно.

– Как, за Бога – отбеляза той, вече планирайки бъдещите ни ходове, – изобщо ще намерим начин да нарисуваш тайно този шедьовър?

– Ще трябва ти да измислиш тези подробности – казах. – А аз ще се концентрирам върху намирането на съпруг, за да можеш да получиш онази незначителна комисионна.

– Правилно. Не бих искал да те разсейвам от тази задача. Ще измисля нещо.

Светлините на имението сияеха пред нас в нощта и въпреки предишната си убеденост неволно почувст­вах лека несигурност. Не за картината. Все още бях уверена, че мога да се справя с това. Материалната част от плана обаче щеше да е трудна за изпълнение. Намирането на материалите, а какво оставаше пък за мяс­то, където да работя, нямаше да е лесна задача. Заради това и заради потенциалните проб­леми дори със самото продаване на картината в Адория шансовете на Сед­рик да се сдобие с парите, кои­то му трябваха, в никакъв случай не бяха сигурни.

Точно преди да стигнем до задните врати, той спря и ме погледна в очите:

– Бях сериозен, когато казах, че историите, кои­то си чувала, не са верни. Аланзанците са обикновени хора. Нормални хора с професии и морални ценности. Просто имаме различни възгледи за начина, по кой­то действа светът.

– Сед­рик, не си паднал в очите ми. Винаги съм чувствала... – не можах да довърша и изпитах усещането, че изобщо не трябваше да започвам. Извърнах се, но той улови ръката ми и ме придърпа към себе си.

– Аделейд... – думите убягнаха и на него и той ме пусна. – Добре. Да вървим.

Влязохме вътре, спечелвайки си изненадани погледи от мистрес Мастърсън, другите ни преподаватели и останалите момичета, кои­то се събираха за вечеря. Знаех, че лицето ми е пламнало и зачервено, а косата ми – разчорлена от вятъра, но Сед­рик побърза да ме прикрие както обикновено:

– Аделейд не можеше да се успокои, освен ако не си набере имел, затова предложих да изляза с нея. – Усмивката му беше непринудена както винаги, без по никакъв начин да дава да се разбере, че практикуваше противоречива религия, заради коя­то можеше да го екзекутират.

Мистрес Мастърсън ми изцъка недоволно с език:

– Възхищавам се на отдадеността ти, скъпа, но не е подходящо да си навън при подобни условия. Благодаря ви, че сте се погрижили за нея, мастър Сед­рик.

Кой обаче щеше да се грижи за него? Въпросът ме тормозеше през цялата останала част от вечерта. Правех каквото се очакваше от мен по време на вечерята, игрите и разговора, но очите ми винаги бяха приковани върху Сед­рик. Той също се държеше вежливо и общително, но виждах, че не се престарава да въвлича в разговор другите. Сега, когато разбирах какво ставаше, лесно можех да забележа тревогата, коя­то му тежеше. Отново се запитах дали фалшифицираната ми картина – ако успеехме да се справим с това – щеше изобщо да е достатъчна, за да го спаси.

– Къде ти е умът тази вечер? – Тамзин дойде при мен от отсрещния край на гостната. Носеше синя рок­ля, коя­то изглеждаше зашеметяващо в съчетание с червеникавата ѝ коса, макар че все пак побърза да ни каже, че зеленото е най-подходящият за нея цвят.

– Тревожа се за изпитите си – излъгах.

– Нима? – попита тя изненадано. – Ти сякаш винаги се справяш с часовете и ученето, като че ли няма никакво значение за теб.

– Предполагам, че вече започвам да осъзнавам колко реално е всичко.

Тя се вгледа внимателно в лицето ми:

– Предполагам. Е, върви да измъкнеш тайно още една чаша вино, когато мистрес Мастърсън не гледа. Или, ако наистина се тревожиш, яви се пак на изпитите, след като си получиш резултата.

– Да се явя пак ли? – бях го предложила на Мира, но дори не го бях обмисляла като вариант за себе си.

– Разбира се – каза Тамзин. – Аз смятам да се явя. Искам да кажа, мисля, че се справих прилично доб­ре, но защо да не се подсигуря? Не мога да оставя нищо на случайността.

Думите ѝ ме зашеметиха като плесница в лицето. Взрях се в нея за няколко дълги мига, а пос­ле насочих поглед отново към претъпканата гостна. Сед­рик стое­ше близо до огъня и разговаряше с буйно жестикулиращия гос­по­дин Брикър, кой­то, подозирах, беше изпил доста чаши вино. Сякаш ме беше усетил, Сед­рик вдигна поглед и ми се усмихна леко, а пос­ле се върна към разговора.

– Аделейд? Добре ли си? – попита Тамзин.

Хвърлих поглед обратно към нея:

– Да... да. Просто изведнъж осъзнах нещо, за кое­то не се бях сещала преди.

– Какво? – попита тя.

– Не е важно. – Успях да си придам весело изражение. – Кажи ми как според теб ще се класират всички.

Това беше тема, по коя­то тя обожаваше да се разпростира предвид факта, че бе прекарала много време да анализира другите момичета в имението. Когато се впусна в обяснения, взех да кимам и да се усмихвам одобрително, като през цялото време планирах какви трябваше да са следващите ми действия.

Сед­рик се нуждаеше от пари, за да стигне до Уестхейвън и да остане жив. Можеше ли фалшифицираната ми картина да постигне това? Да – ако всичко си дойдеше на мяс­тото. А ако не всичко си дойдеше на мяс­тото? Тогава му трябваше резервен план. Цяла вечер бях размишлявала, чувствайки се безполезна. Не разполагах с властта да му дам пари. Сега обаче осъзнах, че имам тази власт. Дали можех да гарантирам, че ще успее да плати цялата цена за дела си в Уестхейвън? Не, но можех да му гарантирам добър старт.

А единственият начин да направя това беше да се погрижа наистина да не вземе нищожна комисионна за мен.