Бляскавият двор

18.

– Икорите не знаели, че Хадисън разполага с толкова много златни залежи. Но и защо биха знаели? Те са диваци. Не разработват мини. Не разполагат с нужната технология за това. Цяло чудо е, че изобщо са прекосили морето. Така че договорът ни дава право да се разпореждаме с това злато.

Уо­рън ме гледаше с очакване и аз успях да докарам нещо, кое­то, надя­вах се, беше впечатлена усмивка.

– Наистина ли земята се е продавала? – попитах. – Искам да кажа, те са живеели там.

Той се навъси:

– Не разбирам какво питаш.

– Едва ли може да се каже, че това е било нещо, кое­то прос­то ей така им се е намирало подръка. Това е бил домът им. Когато са сключили договора, къде се е предполагало да отидат?

– Не сме отнели всичките им земи – каза той. – Останаха им в изобилие.

Бях виждала картите по време на учебните си занимания. „Изобилие“ бе прекалено оптимистичен начин за описване на положението.

– И – про­дъл­жи той – винаги могат да се придвижат към територията на западните племена.

– Няма ли това да породи неразбирателство с тези племена? – попитах.

– Не е наш проб­лем. Ние сме завоевателите.

Отворих уста да възразя, а пос­ле размислих. Така беше в продължение на цялата минала седмица, през коя­то се бях срещнала с Уо­рън три пъти – два пъти в присъствието на други хора и веднъж насаме. Държанието му не беше точно оскърбително, но много пъти се беше налагало да си държа езика зад зъбите, за да не противореча на мненията му. Бъди обаятелна, беше ме посъветвал Сед­рик. Не му давай повод да за­подоз­ре нищо.

– Колко прекрасно – отбелязах, превключвайки на не толкова противоречива тема. – Да имате на разположение всичкото това злато.

Уо­рън закима енергично:

– Да. На практика прос­то се търкаля наоколо и чака някой да го вземе. Разполагаме с твърде малко хора, кои­то да помагат за измъкването му от земята, но мисля, че в мига, щом отправим призива, а аз пристигна и установя по-стабилно присъствие, заселниците веднага ще му налетят. – Изгледа ме многозначително. – Заминавам след две седмици.

Знаех това. Напомняше ми го всеки път, когато бяхме заедно. Фактът, че го отблъсквах толкова дълго, ме беше спасил от сватба преди заминаването му, но знаех, че двамата с Виола се надя­ваха да уредят подпечатването на брачен договор преди това. Дружелюбното ми държание тази седмица може и да ми беше откупило малко време, но скоро семейство Дойл щяха да настоят за нещо повече.

– Извинете ме – казах, надигайки се от стола си. Той незабавно също се изправи. – Трябва да си проверя причес­ка­та. – Това беше вежлив начин да кажеш, че искаш да отидеш до тоалетната, и осигуряваше гарантирано измъкване.

Партито в имението на семейство Дойл беше про­дъл­жило три часа и се надя­вах, че скоро ще си тръгваме. Придружаваше ни Сед­рик и от него зависеше кога ще се измъкнем. При обикновени обстоятелства можеше и да го убедя да тръгнем по-рано, но той цяла вечер наблюдаваше Каролайн. Тя, изглежда, беше оплела в примката си някакъв едър земевладелец, кой­то не се отделяше от нея. Беше имала известни затруднения с други кандидати и Сед­рик не искаше да провали възможността.

Въпреки това той ме пресрещна, докато завивах надолу по коридора към тоалетните. Свърнахме зад един ъгъл и спряхме, изчаквайки двама мъже, мърморещи за данъците, да минат покрай нас.

– Трябва да поговорим – каза Сед­рик с нисък глас.

Хвърлих поглед наоколо:

– Тук ли?

– Нямаше друг шанс. – Вярно беше. Сега, когато бяха останали по-малко момичета, разписанието на светските ни ангажименти бе набрало значителна скорост. Той ме хвана за ръката, за да ме придърпа зад един ъгъл. – Имам добра новина и лоша новина.

– Надя­вам се добрата новина да е, че някак си се сдобил с десетократно повече пари, отколкото ти трябват за дела в Уестхейвън, а лошата – че прос­то не знаеш как да похарчиш останалото.

– Бих го дал на теб, разбира се, за да ти помогна да запазиш стила на живот, на кой­то си свикнала. Но не, боя се, че не е това. – Той се огледа наоколо още веднъж, преди да про­дъл­жи. – Тук има един човек, кой­то се интересува от картината.

Наистина беше добра новина.

– Колко?

– Четиристотин.

– Това е по-голямата част от цената на дела ти! Каква е лошата новина?

– Иска автентичността ѝ да бъде потвърдена. – Сед­рик пок­ла­ти глава. – Но както можеш да предположиш, в колониите няма чак толкова много хора, кои­то имат дос­та­тъч­но познания, за да оценяват произведения на изкуството от Мирикози. Така че той е склонен да почака – кое­то значи ние да чакаме. Освен ако не успеем да намерим друг купувач.

– И такива не се намират много.

– Не и в Денъм, не. Но агентът ми смята да опипа почвата в някои от южните колонии. Междувременно... – Държанието му ми подсказа, че има още новини – и то не непременно добри. – Има някои нови неща относно Никълъс Адълтън.

– О? – Опитах се да запазя безгрижен тон, знаейки, че би трябвало да се радвам за това.

– Тази седмица е бил в Томастън – помагал на някакъв човек да уреди търговски спор. Чувам, че поел случая без заплащане.

– Много мило от негова страна.

– Да – каза Сед­рик. Изглежда, той също се мъчеше да удър­жи приповдигнатия си тон. – Той е много мил човек. И ще се върне вдругиден – навреме за Фестивала на цветята, за кой­то му издействах покана. Убеден съм, че можем да уредим нещата тогава.

– Значи прос­то трябва да продължа да залъгвам Уо­рън още малко.

Сайлъс Гарет не ни беше посещавал повече, но заплахата, коя­то бе представлявал, още висеше над главата ми. Бе имал вид, сякаш запечатва в паметта си лицето на всяко момиче, и знаех, че ако видеше онзи портрет, щеше моментално да ме разпознае. Трябваше да подсигуря положението си бързо.

– Сигурен съм, че няма да ти е трудно – отвърна Сед­рик. Срещнах погледа му и ми се прииска да не бях видяла в него такъв копнеж. Щеше да е много по-лесно да се справя с това, ако той беше безразличен към мен. – Върви сега, преди Уо­рън и майка му да се зачудят какво е станало с теб.

– Добре. Веднага щом пуснеш ръката ми.

Той погледна надолу към преплетените ни пръсти и няколко мига не каза нищо. Пос­ле много внимателно поднесе ръката ми към устните си и пламенно целуна опакото на дланта ми. Затворих очи: искаше ми се да можех да замразя този миг във времето. Когато пусна ръката ми, все още чувствах топлината на устните му по кожата си. И никой от нас не помръдваше. Едва високият смях на подпийнала групичка, вървяща надолу по един съседен коридор, ни сепна и ни върна към действителността.

Върнах се на основното празненство, напрягайки се да изтърпя още разговори със самомнителния Уо­рън. За моя изненада Мира говореше с него и това ми осигури временен отдих. Вгледах се любопитно в нея, питайки се от какво бе породено това поведение. Тя все още не бе проявила особен интерес към някой кандидат. Дори не бе споменала някакви предложения, макар да знаех, че бе приемала посетители точно както и останалите от нас. Не за пръв път я виждах оживено да ухажва Уо­рън. Възможно ли беше да се интересува от него?

Насладих се на няколко скъпоценни мига, в кои­то останах сама, слушайки как бащата на Уо­рън бъбри наб­ли­зо с няколко магистрати, уверявайки ги, че слуховете за икори, потеглили да нахлуят в Кейп Триумф, са безпочвени. Беше ми любопитно какво бе предизвикало тези страхове, но така и не разбрах. В мига, щом ме забеляза, Уо­рън побърза да се откъсне от Мира и отново тръгна по петите ми. Едва доловимо колебание в спокойното ѝ изражение ми показа, че беше по-скоро раздразнена, отколкото сломена от мъка, но раздразнението скоро се разсея, когато друг млад мъж я потупа с пръст по рамото. Тя се обърна към него; усмивката ѝ мигновено се върна.

Едва дочаках да свърши партито. След като уверих Уо­рън, че ще бъда на Фестивала на цветята, с облекчение се отправих заедно с другите към каретите, кои­то ни очакваха отвън. Сега за превоза ни бяха нужни само две. Докато се натоварвахме вътре, внезапно забелязах нещо.

– Къде е Мира? – попитах. Не отново, помислих си. Хвърлих бърз поглед и не я видях да чака никъде отвън. Сед­рик се върна в къщата, а аз зачаках до вратичката на каретата, въпреки че кочияшът предложи да ми помогне. Безпокойството ми се усили, когато Сед­рик остана вътре далеч по-дълго, отколкото бях очаквала. Мира бе излизала непрекъснато, докато бяхме у дома, но как можеше да изчезне тук?

Най-пос­ле ги видях да излизат. Той ѝ помогна да се качи в моята карета и потеглихме.

– Какво стана? – попитах.

Тя завъртя очи:

– Бях впримчена в разговор с един от онези мъже, кой­то искаше да узнае дали може да „се спазари за мен“.

Вгледах се внимателно в нея. Тонът и изражението ѝ ми се сториха дос­та­тъч­но откровени, но не можех да се отърся от чувството, че премълчаваше нещо.

На следващия ден научихме, че Каролайн бе сключила договор, с кое­то намали броя ни още повече. Джас­пър, макар и развълнуван от нап­редъка, сметна за необходимо да изнесе на останалите от нас една насърчителна реч.

– Макар че договорът ви предоставя три месеца да избирате – каза той на закуска, – на някое момиче рядко му е нужно толкова дълго време. Повечето се уреждат в рамките на един месец. Много бих се изненадал, ако останалите от вас не получат многобройни предложения на празника утре вечерта. – Погледът му се задържа най-про­дъл­жително върху мен. – Много бих се изненадал.

Фестивалът на цветята, посветен на бляскавите ангели Авиел и Рамиел, беше най-големият пролетен празник в осфридианския календар. Съвпадаше с аланзанските Пролетни ритуали и съществуваше известно противоречие относно истинското естество на празника. Благочестивите поклонници на Урос твърдяха, че еретиците били взели традиционния празник и покварили отдаваната от него почит към изцеляването и чистата любов, като добавили почитане на разпътните ангели Аланзиел и Лизиел. Аланзанците вярваха, че това е древно честване на страстта и плодовитостта и че ортодоксалните богомолци са го „прочистили“ от първоначалния му смисъл.

Въпреки това той отстъпваше само на Деня на Ваиел като най-почитания ни празник. Изисканите партита и банкети бяха нещо обичайно дори тук, в Кейп Триумф. Отново щяхме да сме в прос­торната градска зала на великолепен бал, заплатен от губернатора и още няколко политици. Дори сгодените момичета оти­ва­ха. Джас­пър твърдеше, че не иска да пропуснат забавлението; подозирам обаче, че целта му бе да покаже момичетата с годениците им пред всички мъже, кои­то още не бяха взели решение. Гала празненството щеше да има маскараден мотив, кое­то беше нещо обичайно в Осфрид, но не толкова поз­нато тук. Мистрес Кълпепър не беше подготвена за това и се бе наложило набързо да уреди необходимите неща.

Както обикновено нейната „набързо свършена“ работа бе педантична независимо от мърморенето ѝ. Имах изящна полу­мас­ка от сребърен филигран, украсена с кристали. Тя беше по-скоро подчертаващ елемент към останалото, отколкото истинска маска, тъй като Джас­пър искаше да бъдем лесно разпознаваеми. Маската беше съвършеното допълнение към рок­лята ми – спускащо се от раменете ми видение от бял сатен, украсено със сребристи рози и панделки.

– Знаеш ли – каза ми дяволито Мира, като наместваше собствената си блещукащо червена полу­мас­ка, – традицията на маскарадите води началото си от алан­зан­ците, кои­то изпълняват Пролетните ритуали маскирани. Слагат си маски от листа и цветя или се обличат като горски животни. Мъже и жени танцуват, без дори да знаят кои са партньорите им.

Не бях виждала Сед­рик цял ден, но го бях чула да говори за бала, кое­то, предположих, означаваше, че ще пропусне всички аланзански ритуали – освен ако не смяташе да се присъедини към тях изключително късно. Запитах се дали някога беше участвал? И до каква степен? Цялата представа за танцуване с тайнствен партньор беше езическа и непристойна, разбира се, но след Звездното пришествие почувст­вах, че се изчервявам цялата, когато си го представих как ме притегля към себе си на някое тъмно, диво мяс­то.

Влязохме в залата сред още шум и суматоха и бях впечатлена да видя, че украсата ѝ можеше да съперничи на тази от встъпителното гала празненство. Главната украса, разбира се, се състое­ше от цветя, макар не всички да бяха истински. Някои бяха изработени от коприна и скъпоценни камъни и висяха, оформени в сложни венци и гирлянди, кои­то искряха в светлината на свещите. Присъстваха не само потенциални кандидати за женитба: поводът привличаше най-изтънчените граждани както на Кейп Триумф, така и на Денъм като цяло. Бях сигурна, че със спътничките ми бяхме най-великолепно изглеждащите в цялата стая прос­то заради по-големия си достъп до луксозни платове, но всички маскирани гости бяха запленяваща гледка.

Сед­рик пристигна точно когато празненството започна и вместо да ме изпрати при някой определен по разписание партньор за танците, сам ме увлече в първия валс.

– Това няма да се хареса на баща ти – подметнах закачливо.

– О, не се тревожи, скоро ще има много повече поводи да е разстроен – каза ми Сед­рик. – Освен това от разстояние може дори да не ме познае с маската. За тази цел ще трябва да обърне внимание на нещо друго освен на себе си.

Разпознах тона, безгрижието. Това беше намек да подхвърля духовита забележка. Вместо това обаче се улових, че казвам:

– Бих те познала навсякъде дори с покрито лице. Има нещо в начина, по кой­то се движиш и по кой­то миришеш. Усещането, кое­то създаваш...

Ръката му се затегна около талията ми, придърпвайки ме мъничко по-близо.

– Не улесняваш това. Особено след като съм дошъл да ти кажа, че Никълъс Адълтън се съгласи да се ожени за теб утре.

– Бих се надявала, че няма никакъв лесен начин да кажеш това.

– Не, няма.

Замлъкнахме и оставихме музиката и жуженето на разговорите да ни заобиколят, приковали очи един върху друг, докато се плъзгахме през стаята. Изпитах завладяващия порив да облегна глава на рамото му, но това нямаше осо­бе­но да ни помогне да про­дъл­жим да се преструваме на безразлични. А и това не беше уместна постъпка по време на валс.

Когато песента свърши, Сед­рик вдигна очи от лицето ми. Беше се вглъбил, докато ме наблюдаваше, но сега челото му се набразди.

– Бъдещият губернатор току-що те забеляза. Нека те отведа при Адълтън за следващата песен. Наясно е с всичко, но искаше първо да те попита нещо.

Озадачена, поз­во­лих на Сед­рик да ме отведе при Адълтън точно навреме за следващата песен. Сед­рик беше истинско олицетворение на любезността, докато разговаряше с адвоката, но ми хвърли про­дъл­жителен поглед, докато се отдалечаваше.

– Съжалявам, че не ви потърсих – каза ми Никълъс, докато започвахме новия танц. Носеше семпла полу­мас­ка от син плат. – Клиентът ми е приятел на мой братовчед и е бил сериозно измамен по някакъв търговски въпрос. Не можех да го изоставя.

– Мисля, че това е достойно за възхищение – казах искрено.

– Не мога да се преборя с цялата несправедливост на света, но се опитвам да правя малкото, кое­то мога. Но стига толкова бизнес. – Сведе лице и ми се усмихна. – Господин Торн ми обясни, че има, ъъ, известен елемент на неотложност в това, кое­то планирахме, и че ще трябва да успеем да направим няколко трика, за да можем да проведем сватба навреме. Би трябвало да можем да се справим, но първо ми е необходимо да знам... – Изражението му стана неуверено. – Сигурна ли сте, че го желаете? Не искам да ви карам да прибърз­вате. Не искам да правите нещо, за кое­то не сте абсолютно сигурна. Редно е да изберете когото искате.

Почувствах присвиване в сърцето не само заради внимателното му и почтително държание, но и заради истината, покрай коя­то се плъзгаше. Кого исках да избера? Сед­рик, разбира се. Но той не можеше да си поз­во­ли дори дела, кой­то щеше да го опази жив, а какво оставаше за цената ми. Всичко друго щеше да е нарушение на договора и да предизвика сериозен скандал.

Никълъс Адлътън далеч не е най-лошият вариант, кой­то можеше да ти се падне, казах си. Дори ако това означава да се превърнеш в Аделейд Адълтън.

Виола, в отсрещния край на стаята, улови погледа ми точно тогава. Това само подсили решителността ми и аз отново се обър­нах към Никълъс. Отблъснах сърдечната си мъка и се опитах да се престоря, че не чувам как всяка частица от съществото ми крещеше за Сед­рик.

– Да – казах на Никълъс. – Сигурна съм. Ако гос­по­дин Торн може да се погрижи за техническите подробности, искам да го направя. А той ще се погрижи. Винаги прави каквото обещае.

Завърших танца с натежало сърце и очаквах следващият да е с Уо­рън. Вместо това Виола бе тази, коя­то забър­за­но ме отведе настрани в стаята.

– Аделейд, скъпа, имам чувството, че не сме разговаряли цяла вечност.

Вярно беше. Макар че покорно отделях време на Уо­рън, бях направила почти невъзможното, за да я отбягвам.

– Много сме заети – казах.

Тя се усмихна с устни, тънки и стегнати като на змия.

– Да, сигурна съм. Но без съмнение е приятно. Уо­рън непрекъснато повтаря колко се наслаждавал на компанията ти. Сигурна съм, че чувството е взаимно.

– Той е мечтата на всяко момиче.

– Наистина. И въпреки това си остава неженен. Дори не и сгоден. Можеш да си представиш колко разстройващо е това за мен осо­бе­но след като му предстои да замине за Хадисън толкова скоро. – Тя въздъхна театрално. – Бих се чувствала много по-доб­ре, ако всичко беше уредено. Мразя неизяснените неща; ти не ги ли мразиш? Чувам, че и със Сайлъс Гарет е така. Партньорът му е на път към Кейп Триумф. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Запазих замръзнала усмивка на лицето си, докато се вглеждах внимателно в нея. Блъфираше ли? Трудно бе да се каже.

– Сигурна съм, че за тях ще е огромно облекчение да изяснят нещата веднъж завинаги.

– А аз съм сигурна, че ще е огромно облекчение за теб вече да не се тревожиш какво ще открият или няма да открият. – Когато не отговорих, отвратително сладкото ѝ изражение се стопи. – Спри да отлагаш. Не можеш да постигнеш нищо по-добро. Ще те заплашва опасност от връщане в Осфрид. Направи това и улесни живота на всички –защото, уверявам те, скъпа, мога да направя твоя много по-труден.

Точно тогава Уо­рън се приближи до нас.

– Майко, не очаквах тъкмо ти да отмъкваш Аделейд.

Усмивката на Виола стана блажена:

– Е, не искахме да те отегчаваме с подробности... нали знаеш, онези подробности, кои­то всъщност имат значение само за жените, когато става въпрос за венчавки.

Той слисано премести поглед между нас:

– Венчавки... не искаш да кажеш, че...

– Мисля, че нашата скъпа Аделейд най-пос­ле спря да ни разиграва – каза Виола.

– Вярно ли е? – Уо­рън хвана двете ми ръце. – Приела си? Би трябвало да го съобщим още сега! Това е идеалната вечер.

Отново почувст­вах онова тревожно стягане в гърдите и трябваше да си напомня да дишам.

– Не, не. Никакви съобщения тази вечер. Искам да кажа, с майка ви говорехме неофи­циал­но, но нищо не може да се предприеме... – Млъкнах, без да довърша, взирайки се към отсрещния край на стаята, където виждах Сед­рик да говори разпалено с Никълъс. Никълъс се усмихваше широко, така че се надя­вах това да е обещаваща новина. – Нищо не може да бъде предприето, докато всички подробности не бъдат уточнени с двамата Торн. Брачната цена, договорите... не би било редно да съобщаваме, преди останалото да се уреди офи­циал­но. Не ми се струва правилно.

Очите на Виола се присвиха, а Уо­рън изглеждаше леко унил, но не чак ужасно разстроен. Междувременно мислите ми препускаха. Какво щях да постигна с това? Колко време щеше да ми откупи? Без съмнение, семейство Дойл щяха да почукат на вратата ни още утре, за да уредят сделката. Дали можех да я отложа с поне още един ден? Може би дори два? Сед­рик и Никълъс се бяха изгубили сред празнуващите, затова нямах представа как се развиваше онзи план. За какво бях дала неофи­циал­ното си съгласие току-що?

– Хайде, ела – каза Уо­рън. – Нека го отпразнуваме поне с един танц – дори ако сме единствените двама празнуващи.

Тук нямаше измъкване за мен. Нито съюзници. Само море от маскирани танцьори, кои­то бъбреха и се смееха за пролетния сезон и обновяването на живота. Имах чувството, че ме обгръща тъмнина.

– Разбира се – казах сковано. – С удоволствие.

Танцувахме през по-голямата част от остатъка от вечерта. Двама дръзки ухажори минаха по реда си, но Уо­рън се движеше така уверено, почти собственически, че повечето мъже прос­то гледаха да не се доближават до нас. Когато Айа­на ми каза, че нашата група си тръгва, дори почти не чух думите, с кои­то Уо­рън се сбогува с мен, и обещанието му да се отбие утре. Кимнах вежливо, а пос­ле се втурнах навън да отида при другите. Нощта беше ясна и топла и имах нужда от въздух, за да мисля ясно. Едва бях успяла да си поема дъх, когато ме качиха в една карета, а пос­ле ме откараха право у дома в Уистерия Холоу.

Щом стигнах до спалнята си, разтворих прозореца и седнах там, поемах си въздух на дълбоки глътки, опитвайки се да се овладея. Не беше дос­та­тъч­но. Онова чувство, че съм хваната натясно, кое­то изпитвах на бала, не ме напускаше. Имах нужда да изляза от тази стая, от тази къща – от този живот. Чувствах се както преди в Осф­ро, заключена в бляскава клетка, на коя­то толкова много хора се възхищаваха, без да имат представа, че тя ме задушаваше. Без да ме е грижа какви неприят­нос­ти ще си навлека, излязох от стаята все още в дрехите си от гала празненството и едва тогава спрях, осъзнала, че Мира трябваше да се присъедини към мен. Всички други момичета се бяха прибрали по стаите си. Продължих по пътя си. Мира беше навън и правеше собствени избори, каквито и да бяха. Не можех да я упреквам за това.

Отправих се надолу по коридора към малкия килер, кой­то водеше към задното стълбище. Качих се по него до таванския етаж, като в бързината едва не се препънах в дългите си поли. Стигнах площадката, разтворих широко прозореца и бях напъл­но готова да се смъкна долу, но един глас зад мен изрече името ми. Извъртях се рязко и се присвих от ужас – една маскирана фигура пристъпи нап­ред. Половин секунда по-късно точно когато си свали маската, осъзнах, че това беше Сед­рик.

– Какво правиш? – попита той. – Надявах се да се промък­на в стаята ти и да поговорим и тогава те видях да минаваш през тази врата.

– Измъквам се. Трябва да помисля... не мога да мисля тук. Не мога да дишам тук. Трябва да се измъкна за малко. Някъде. Където и да е, но не и тук. – Понечих да повдигна крак върху пейката в прозоречната ниша и той сграбчи ръката ми и затвори прозореца зад мен.

– Успокой се. Не можеш да се спускаш по онази прок­лета решетка за цветя с тези обувки. – Той ме натисна към пейката в прозоречната ниша. – Седни и ми кажи точно какво не е наред.

Обърнах се удивено към него:

– Какво не е наред ли? Как можеш да питаш какво не е наред? Нищо не е наред! Току-що в известен смисъл се съгласих да се омъжа за Уо­рън Дойл тази вечер.

– В известен смисъл ли?

Открих, че говоря несвързано почти без да си пое­мам дъх:

– Майка му – Виола – тя ме принуди. Не можах да откажа. Всичко, кое­то можах да направя, беше да забавя нещата. Казах им, че не искам нищо да се разгласява офи­циал­но, докато въпросът не бъде уреден тук. Книжата и всичко останало. Не знам колко време си откупих с това. Може би ден-два? Но знаеш, че ще побеснеят; няма да...

– Добре, доб­ре – каза Сед­рик, преплитайки пръсти с моите. – Всичко е наред. Още нищо не е уговорено. Не са те получили все още не. И не е нужно да протакаш два дни. Трябва да забавиш нещата само до утре сутринта.

Думите му рязко ме изтръгнаха от полуистеричното ми състояние:

– Какво искаш да кажеш?

– Никълъс Адълтън е готов – сигурно вече знаеш това, след като си говорила с него. Трудното беше да узаконим нещата, но намерих един магистрат, кой­то ще ви ожени утре сутринта на церемония в тесен кръг. Повечето, знаейки, че си обвързана с Бляскавия двор, не биха го направили. Той не се интересува от това, стига да си осемнайсетгодишна и свободна гражданка на Осфрид. Ще подготвя всички книжа тази вечер, ще впиша плащането и на сутринта ще се ожените.

Бях слисана.

– На сутринта.

Той стисна ръцете ми:

– Да. Това ще създаде огромен смут... меко казано. Баща ми и чичо Чарлс. Семейство Дойл – осо­бе­но ако са се вкопчили в онова неубедително обещание, кое­то им даде. Но законът ще бъде на наша страна. Дори формалностите на Бляскавия двор ще са в наша полза. Независимо колко много се оплакват другите, няма да могат да направят нищо по въпроса.

Имах чувството, че „оплакване“ би било твърде меко казано.

– Ще имаш късмет, ако баща ти поз­во­ли да останеш и да прибереш някакви комисионни. Няма да има значение дали сумата е достатъчна за Уестхейвън.

– Остави ме аз да се тревожа за Уестхейвън – заяви Сед­рик твърдо. Сгуши се в мен; присъствието му беше стабилно и сигурно. – Всичко, кое­то трябва да направиш, е да отидеш на сватбата си сутринта. Знам, че не е луксозният живот, кой­то си представяше, но той ще бъде добър към теб. Ще бъдеш в безопасност.

– Не ми трябва лукс – отговорът ми прозвуча също така ожесточено като неговия. –Мога да бъда господарка на скромно домакинство. Мога да му бъда очарователна компаньонка, облягаща се на ръката му по време на светски събирания. Мога да му бъда приятелка. Мога да си лягам с него и...

Думите заседнаха в гърлото ми и не можах да довър­ша. Можех да правя с Никълъс Адълтън всичко друго, но не и пос­ледното. Може би някога – преди Сед­рик – щях да мога, но вече не. Дори не можех да го изрека.

Сед­рик ме обърна така, че застанах лице в лице с него, и леко повдигна блещукащата маска от лицето ми. Толкова трескаво бързах, когато си тръгвах от гала празненството, та не бях забелязала, че още съм с нея. Тя беше скрила сълзите, набъбващи в очите ми. Той ги избър­са и обгърна лицето ми в длани, навеждайки се плътно, така че челата ни се докоснаха. Удовлетворението от победата му с Никълъс беше изчезнало. Сега беше останала единствено меланхолия – и копнеж, кой­то можеше да си съперничи с моя.

– Ел...

– Недей. – Притиснах пръст към устните му. – Не ме наричай така. Това вече не е моето име. Аз съм Аделейд. Това е животът ми сега – този, кой­то започна в деня, когато те срещнах.

Той улови ръката ми, така че да може да целуне всеки пръст. През тялото му премина тръпка и отмести поглед:

– Не би трябвало да го казваш. Не и когато се омъж­ваш утре.

– Мислиш ли, че това променя начина, по кой­то се чувст­вам? – Посегнах и обър­нах лицето му отново към моето. – Мислиш ли, че ако съм нечия съпруга, това ще промени нещо? Нима не знаеш, че бих легнала с теб в горичките под лунната светлина? Че бих се опълчила срещу законите на боговете и хората заради теб?

Дори не можех да кажа кой започна целувката тогава. Може би нямаше истинско начало. Може би бе прос­то продължение на това, кое­то бяхме започнали онази нощ сред звездите. Сгушена в обятията му, сгушена в него, не можех да повярвам, че някак бях изкарала пос­ледната седмица, без да го докосвам. Да го докосвам истински – не онези откраднати едва доловими допирания на връхчетата на пръстите и краката ни. През този месец бях танцувала с десетки мъже, без нито веднъж да изпитам дори искрица от онова, кое­то чувствах, когато Сед­рик прос­то ме погледнеше.

Той се раздвижи, гърбът ми се притисна към прозореца и аз го придърпах колкото можех по-плътно към себе си. Развързах връзката, коя­то придържаше косата му прибрана назад, и я пуснах около лицето му. Той леко прокара ръце там, където рок­лята оставяше открито едното ми рамо, а пос­ле сведе устни към него. Топлият допир на устата му по голата ми плът ме срази и аз извих тяло и го долепих до неговото. Той се дръпна рязко назад, дишайки накъсано.

– Веднъж ми каза...

– Че планирам да остана целомъдрена до първата си брачна нощ? – предположих. – Вярно е. Това е принцип, в кой­то вярвам. Но имам много творческо определение за „целомъдрена“. А ако това е пос­ледната нощ, в коя­то мога да съм с теб, възнамерявам да разтегля границите на определението до краен предел.

Устата му отново покри моята, изпълнена с нас­той­чи­вост, коя­то ме накара да потръпна. Ръцете му бавно се придвижиха нагоре по хълбоците ми – нагоре и още нагоре, докато стигнаха до горната част на нис­ко изрязания корсаж на рок­лята. Прокара пръсти по ръба на деколтето, а пос­ле започна да развързва сложните заплетени сребристи връзки, кои­то крепяха целия тоалет. Почти бях дръпнала сакото на костюма от гърба му, когато вратата към площадката на тавана изведнъж се отвори.

Мира ме беше предупредила, че според нея още някой използва този прозорец, за да се измъква, но всъщност никога не бях очаквала пътят ми да се пресече с пътя на въпросния някой.

И със сигурност никога не бях очаквала, че това ще е Клара.