Бляскавият двор

16.

Повечето момичета още бяха навън, когато се върнах в къщата. Щом чу историята ми за главоболието, мистрес Кълпепър моментално подуши лицето ми да се увери, че не съм прекалила със спиртните напитки. Най-накрая остана удовлетворена от оправданието ми и ме отпрати в стаята ми.

Щом затворих вратата на спалнята си, изпитах странно чувство за дежавю, припомняйки си как в Осф­ро си бях послужила с друго измислено главоболие, за да си извоювам малко усамотение. Струваше ми се, че е било преди цял един живот. Моментално изхлузих изящната си дантелена празнична рок­ля и затърсих най-практичната дреха, коя­то притежавах. Нямаше много такива. По-голямата част от гардероба ни целеше да поддържа бляскавия ни образ. Дори всекидневното ни облекло беше натруфено и пищно. Най-сетне намерих една от дневните рокли, кои­то бях носила на борда на кораба, семпла дреха от бледорозов тънък лен, обсипана с бели цветя. Лека наметка и практични обувки бяха единствените други неща, кои­то щяха да ми трябват в нашето затоплящо се пролетно време. За да успея да се измъкна обаче, наметнах отгоре широк вълнен халат.

Промъквайки се надолу по коридора, надникнах във всички посоки, преди да направя остър завой надясно в края на коридора. Там – точно както беше казала Мира, имаше врата, коя­то водеше към малко стълбище и площадка, използвана за складиране от домашните слуги. Едно стълбище отдолу водеше към коридор зад кухнята. По едно стълбище над него се стигаше до тавана. Изкачих се бързо и се озовах под една от триъгъл­ните кулички на покрива. Пред мен имаше прозорец с плъзгащо се стъкло, от кой­то се разкриваше изглед към задния двор на къщата.

Оставих халата на пода. Така беше предложила Мира.

– Носи халата върху дрехите си на влизане и на излизане. Тогава, ако те забележат в коридора, прос­то изглежда, сякаш си се измъкнала от леглото. Много по-лесно е да обясниш това, отколкото защо се разхождаш в нормални дрехи посред нощ.

Отвън пред таванския прозорец имаше дървена решетка за увивни растения, по коя­то се бяха катерили още стъбла от глицинии. Взирайки се надолу, си напомних как успешно се бях покатерила по лавиците в каютата на капитана на борда на люлеещ се кораб. Разбира се, там не беше и наполовина толкова високо, а Сед­рик беше с мен, за да ме хване.

Сед­рик. Заради него трябваше да направя това.

Метнах се навън през прозореца и се хванах за тънките дървени летви. Мира ме беше уверила, че конструкцията може да удър­жи тежестта ми, и докато с усилие си проправях път надолу цели три етажа, видях, че е имала право. Дървената решетка остана стабилна. Издишах облекчено, когато кракът ми докосна земята, и си поз­во­лих само миг почивка, преди да се отправя през имота. Когато го сторих, не се сдържах и пок­ла­тих печално глава. Ако имаше таен изход от къщата, разбира се, че точно Мира щеше да го намери.

В ясното небе отгоре блестяха ярка почти пълна луна и звезди, докато подтичвах равномерно. В главата ми отекваха думите на Уо­рън за това как скоро потеглял да събере хората си. Трябваше да се надя­вам, че нещо ги е задържало, докато са се организирали в града, но почти със сигурност щяха да наваксат забавянето, ако пътуваха на коне. Мира беше напъл­но сигурна за мяс­тото, където щяха да се срещнат алан­зан­ците от Кейп Триумф тази вечер. Трябваше само да пос­ледвам указанията ѝ.

Не ми отне дълго време да стигна до един горист участък на север, кой­то ми беше описала. Докато Блу Спринг имаше безброй акри от доб­ре поддържани земи, пустошта почти веднага беше превзела отново тези на Уистерия Холоу. Малка част беше разчистена и нямаше ясно очертана пътека. Единствено разположението на луната ми показваше, че все още вървя в правилната посока. Теренът беше неравен и груб и се препъвах в повалени пънове и клони, полата ми се заплиташе в ниски храсти и други препятствия. Хубаво беше, че тези рокли от кораба вече почти не се носеха, защото щеше да ми се наложи да давам много обяснения, ако някой я огледаше внимателно.

Стигнах до главен път от отъпкана пръст, кой­то трябваше да води до разклонение. Макар и неравен на места, той много улесняваше придвижването и аз ускорих крачка. Но докато минаваше все повече и повече време и не се появяваше никакво разклонение, започнах да се питам дали не бях чула погрешно указанията. И къде бяха Уо­рън и хората му? Колко време бе минало? Със сигурност поне два часа. Не беше изключено да се появя точно когато хората на Уо­рън връхлитат върху Сед­рик. Или може би вече бяха пристигнали.

Не, казах си строго. Няма да го допусна. Не си дадох целия този труд да го спася от преследване само за да видя как го хващат насред полето.

Най-сетне разклонението се появи и според указанията излязох от пътя. Открих стръмен склон, под кой­то се намираха долина и най-накрая дъбова горичка. Отначало не бях сигурна как щях да намеря алан­зан­ците. Когато наближих, скоро успях да различа сиянието на мънички фенери точно като онези, кои­то Сед­рик беше използвал по време на зимното слънцестоене. Ускорих крачка, прекосявайки с подтичване открития участък от долината: чувствах се изложена на показ в лунната светлина.

Но никой не ми подвикна и когато стигнах дъбовете, различих тъмните силуети на алан­зан­ците в кръг около ромбоидно подредените фенери. Изглежда, произнасяха някаква молитва на стар рувиански. Бях научила езика от една възрастна гувернантка. Изглежда, че в повечето думи ставаше въпрос за звезди и светлина, и помирение, но обстановката придаваше на ритуала зловеща нотка. Онзи стар страх ме обзе отново, възкресявайки в ума ми всички истории, кои­то бях чувала от свещеници и от слухове. Това беше почти дос­та­тъч­но да ме накара да се обърна и да ги оставя на съдбата им.

Но знаех, че Сед­рик стое­ше някъде сред тях, макар и да не можех да го различа между силуетите. Надявах се, че в молитвата им ще има някакво изиск­вано от самия ритуал прекъсване, но тя прос­то продъл­жа­ва­ше и продъл­жа­ва­ше. Тъй като времето изтичаше, не можеше да има вежлив начин да привлека вниманието им.

– Хей! – изкрещях. – Трябва да се махате оттук! Хората на губернатора идват!

Напевите рязко заглъхнаха и всички онези тъмни фигури се обър­наха към мен. Сърцето ми спря. Това беше ужасна идея. Може и да не си служеха с тъмни прок­лятия, но със сигурност имаше страшно неприятни физически начини да нараниш някого, осо­бе­но натрапник на свещена церемония.

– Кой е това? – нас­той­чи­во запита плътен мъжки глас. – Някой да я хване, преди да ни издаде!

– Опитвам се да ви помогна! – изкрещях.

Двама души се устремиха към мен и аз понечих да се дръпна тромаво назад, когато поз­нат глас в кръга възкликна:

– Аделейд? Какво правиш тук?

Мъжете, посягащи да ме хванат, спряха и несигурно хвърлиха поглед назад.

– Познаваш ли я? – попита един.

– Да. – Сед­рик се отдели от кръга, чертите на лицето му се откроиха по-ясно, докато приближаваше. – Какво има? Не би трябвало да си тук.

Вкопчих се в ръкава му:

– Трябва да се махате оттук. Събират се – хората на губернатора. Знаят, че сте тук, и планират да нападнат.

– Невъзможно – каза първият мъж, онзи с плътния глас. Когато излезе нап­ред, различих около тялото му дълги одежди. Бяха почти като онези, кои­то ортодоксалните свещеници носеха, но тези бяха тъмни от едната страна и светли от другата. – Никой не знае, че сме тук – това е частна земя, предоставена ми, докато собственикът отсъства. И откъде би могло някакво момиче да знае какво прави губернаторът?

Сед­рик се взря нас­той­чи­во в мен за няколко дълги мига.

– Със сигурност знае – каза мрачно. – Трябва да вървим.

– Но церемонията не е приключила – възрази една жена.

– Няма значение – каза Сед­рик. – По-важно е да...

– Гледайте! – викна някой.

Там, в далечния край на долината, на отсрещния склон, видях мъже на коне, спускащи се устремено надолу. Неколцина носеха факли. От толкова далече не можех да съм сигурна, но ми се стори, че всичките бяха въоръжени.

– Разпръснете се! – изкрещя Сед­рик. – В различни посоки. Придържайте се към гората, където конете не могат да ви пос­ледват.

Всички мигновено се подчиниха и се запитах дали постоянно се упражняваха как да действат при подобна заплаха. Сед­рик ме сграбчи за ръката и затичахме към онази страна на долината, от коя­то бях дош­ла. За известно време чувах само тупкането на стъпалата ни и накъсаното ни дишане. Пос­ле зад нас чух викове и веднъж пистолетен изстрел.

Сед­рик забави, спря и погледна назад.

– Какво правиш? – запитах настоятелно. – Трябва да се махаме оттук!

Чу се нов пистолетен изстрел и за мое удивление той се отправи обратно към горичката. Забързах нап­ред и се изпречих пред него.

– Сед­рик, недей!

– Те имат нужда от мен – каза той. – Няма да бягам. Трябва да им помогна!

– Помогни им, като останеш жив! Освен ако нямаш повече оръжия, отколкото мога да видя, само ще загинеш. А заради теб – и аз.

Пос­ледното сякаш го пробуди. След още миг колебание той се обърна и про­дъл­жи в предишната ни посока.

Сякаш след цяла вечност най-сетне стигнахме до дърветата и нахлухме в гората почти без да забавяме крачка. Клони ме шибаха, разкъсвайки рок­лята още повече, и двамата се препънахме няколко пъти. Нямах представа къде се намирахме, когато Сед­рик най-накрая даде знак да спрем. Стояхме там, и двамата задъхани, докато той се оглеждаше наоколо, взирайки се внимателно във всяко дърво.

– Отървахме се от тях – каза. – Не са дошли в тази посока. Или са се забавили, преследвайки някого другиго, или са се отправили към по-достъпни участъци.

– Сигурен ли си?

Той отново огледа внимателно района, но чувахме само обичайните нощни шумове на гората.

– Категорично. Никой кон не може да мине през тази гъста гора, а имахме твърде голяма преднина пеша, защото вместо това допуснахме да заловят другите. – Не направи опит да скрие безсилния гняв, кой­то го изпълваше.

Отпуснах се с облекчение: не ми се искаше да приз­ная колко ужасена бях, че хората на губернатора ще ме открият с група еретици.

– Как разбра къде сме? – попита Сед­рик.

– Мира ми каза. Пак тя ми каза как да се измъкна незабелязано. Много е находчива.

Той изсумтя:

– Очевидно не е единствената. Даваш ли си сметка в каква опасност си се въвлякла? Да се измъкваш тайно от къщата? Да вървиш сама през гората?

– В не по-голяма, отколкото вероотстъпници, кои­то настояват да провеждат служби на открито, когато вярата им се наказва със смърт – отвър­нах рязко. – Защо продъл­жа­вате да правите това? Защо не си намерите някое тайно приземие без прозорци, където да почитате вярата си? Сякаш нарочно искате да ви хванат.

Сед­рик се отпусна на колене. Тук не беше толкова светло, но видях как допря ръка до лицето си.

– Звездното пришествие трябва да се чества навън. Трябваше да предложа друго мяс­то. Това е частна собственост, както каза Дъглас, но са го използвали преди – а това е опасно. Трябваше да съм по-подготвен – да им помагам повече.

Сложих ръка на рамото му, трогната от мъката в гласа му.

– Помогна им. Може всички да са се измъкнали. Ти ги предупреди и им даде известна преднина, преди да дойдат ездачите.

Той отново се изправи:

– Аделейд, защо дойде тук?

– Ти как мислиш, защо? – попитах. – Уо­рън се перчеше как щял да излови няколко алан­зан­ци тази нощ, а аз знаех, че любимият ми еретик ще е излязъл с тях.

– Аделейд...

Макар че не можех истински да срещна очите му в тъмнината, се почувст­вах принудена да отместя поглед от напрегнатото изражение, кое­то долавях. Нямаше как да му кажа истината: че думите на Уо­рън ме бяха изпълнили с ужас, че гърдите ми се бяха стегнали при мисълта нещо да се случи на Сед­рик – да бъде хвърлен в затвора или по-лошо. Педантичността на Бляскавия двор, машинациите на Виола... нищо от това нямаше значение, ако нещо се случеше на Сед­рик.

– И не исках да видя как баща ти отмъква коми­сион­на­та, ако загинеш в някаква безумна церемония за обожествяване на звездите.

Развеселеността му се върна:

– Не знаеш ли какво е Звездното пришествие?

– Откъде да знам? Аз съм благочестива поклонница на Урос.

– Напълно сигурен съм, че те видях да спиш пос­ледния път, когато бях в църквата с всички ви.

Извърнах се и тръгнах в избрана наслуки посока.

– Прибирам се да си легна.

Той ме хвана под ръка и ме поведе в различна посока:

– Ела. Достатъчно си загазила, така че да направим едно отклонение.

– Дали е добра идея? – попитах смутено. – При положение че ни преследват?

– Вече не ни преследват – поне не теб и мен. А и бездруго на практика ще сме на земите на Уистерия Холоу. Трябва да ти покажа какво е Звездното пришествие. Не се тревожи – добави, досещайки се какво си мисля. – Няма нечестиви церемонии, нито езичници, кои­то си лягат заедно под луната.

– „Да си лягат заедно под луната“ ли? Предполагам, че това е деликатен начин да се намекне за нещо непристойно.

– Невинаги е толкова непристойно. Понякога е част от аланзанската брачна церемония – обясни той. – Напълно благоприлично.

Сетих се за думите на Мира, че аланзанските морални ценности били същите като нашите, но не исках той да знае, че бях питала за такива неща.

– Как така?

– В церемонията има един ред, кой­то гласи: „Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под светлината на луната“.

– Е, това е красиво – казах неохотно. – Предполагам обаче, че понякога лягането под луната е толкова непристойно, колкото звучи?

Той обмисли думите ми за няколко мига:

– Да. Да, понякога е такова.

След като известно време вървяхме напряко през още гористи области, навлязохме в една нива. Беше изоставена и обрасла с плевели, ве­роят­но зарязана по време на някоя от войните с икорите.

– Тук би трябвало да е дос­та­тъч­но открито – каза Сед­рик, макар да забелязах, че спря близо до дърветата, за да не сме съвсем на открито.

Постла наметалото си на земята и легна от едната страна, като ми посочи с жест да направя същото. Озадачена, предпазливо приклекнах, а пос­ле се изтегнах до него. Нямаше много мяс­то. Той посочи:

– Погледни нагоре. Далече от луната.

Направих го. Отначало не видях нищо освен звездите, разпръснати по тъмното небе. Гледката ми напомни за Блу Спринг: виждаха се много повече звезди, отколкото около светлините на Осф­ро. Канех се да го попитам накъде да гледам, когато видях ивица от светлина в небето. Ахнах, а скоро пос­ледва нова.

– Падаща звезда – казах възхитена, когато видях още една. – Затова ли сте тук навън? Откъде знаехте? – Бях видяла една като дете напъл­но случайно.

– Случва се всяка година приблизително по това време. Никога не знам точните дати, но астрономите ги изчисляват. Казваме, че те са сълзите на шестте разпътни ангела, плачещи, задето са прокудени от великия бог Урос.

Над нас се стрелна нова звезда.

– Почитате Урос?

– Разбира се. Той е небесният баща. Признаваме това – точно като ортодоксалните вярващи. А по време на Звездното пришествие се молим Урос и всички ангели, бляскави и непокорни, да се помирят. Време е ние също да зарежем злобата и враждата и да се помирим.

Гледах звездите.

– Бих искала да се помиря с теб. Извинявай за онова, кое­то казах след гала празненството.

Той въздъхна:

– Не, ти извинявай. Беше права – Уо­рън Дойл е добра партия. Неговият... подход ме подразни, но това не означава, че има нещо нередно.

– Е... ами, това може и да не е съвсем вярно.

Разказах на Сед­рик за разкритията по време на празненството. Ужасен, той се подпря на лакът и се взря нас­той­чи­во в мен. Сякаш само един удар на сърцето делеше тялото му от моето.

– Какво? Защо едва сега споменаваш това?

– Е – казах сухо, – бях малко заета да спасявам теб и прия­те­лите ти еретици.

– Аделейд, това е... не знам. Това е лошо.

– Да... или наистина ли? – попитах. – Искам да кажа, маниерът на госпожа Дойл не ми допадна, но вече обмислях Уо­рън като вариант. Не знам.

– Преди изборът беше твой. Сега се превръща в изнудване.

– Ако се омъжа за него, тя няма да има мотив да ме издаде.

– Но винаги ще те държи в страх. Човек, кой­то заплашва да направи това сега, никога няма да се откаже от него. А ако наистина го разкрие сега...

– Тогава някой предприемчив мошеник, ламтящ за награда, ще ме върне в Осфрид. Освен ако не се сдобия със сигурността на брака – с Уо­рън или някой друг.

– По-скоро самият аз ще се оженя за теб, отколкото да ти позволя да направиш това. – В гласа му имаше твърда, а не шеговита нотка.

Все пак успях да се засмея, но смехът ми бе пресеклив. Може би заради по-раншното вълнение. Може би защото лежахме сами под звездите. Може би беше прос­то заради дързостта на думите му – и онова, кое­то казаното щеше да означава.

– Когато проверих за пос­ледно, ти не беше в положение да ми „позволяваш“ да правя каквото и да било. – Беше толкова близо до мен, тялото му се гушеше в моето. Виждах чертите на лицето му, формата на устните му. И разбира се, усещах мириса на онзи прок­лет ветивер. – Освен това от каква полза би могла да бъде една занимаваща се с фалшифициране на картини, отрекла се от рода си аристократка на някакъв кланящ се на дървета...

Не мога да кажа, че целувката беше напъл­но неочаквана. И не мога да кажа, че не я бях искала.

Отначало в нея имаше колебливост, сякаш той се тревожеше, че може да възразя. Трябваше да знае, че никога не бих го направила. Разтворих устни и чух как лек звук на изненада засяда в гърлото му. А пос­ле всякаква нервност между нас изчезна. Бих казала, че му се поддадох, само че бях точно толкова настоятелна, колкото и той. Обвих ръце около врата му, за да го притегля по-близо, и притиснах силно устните му към моите. Това бе огромното освобождаване на трупано и сдържано с месеци... привличане? Страст? Някакво по-дълбоко чувство? Каквото и да беше, оставих го да ме помете.

Бях споделила няколко вежливи целувки в ъглите на бални зали, кои­то сякаш принадлежаха към някакъв друг свят. Тук нямаше нещо вежливо. Това тук беше жадно и поглъщащо, почти опит на всеки от нас да завладее другия. Почувствах как цялото ми тяло откликва, когато той намести своето върху него. Едната му ръка обгърна лицето ми, а другата се отпусна на хълбока ми. След дългогодишни поучения за добродетелта винаги се бях питала как глупавите момичета можеха да отдават своя­та. Сега разбрах.

Когато той сведе уста към шията ми, прокарвайки пътечка от целувки към ключицата ми, си помислих, че ще се разтопя. Вкопчихме се един в друг в нощта, мъчейки се да се приближим все повече и повече един към друг. Макар че останахме с всичките си дрехи, в един момент се оказах върху него, без да ме е грижа, че така полата ми се вдигна до коляното. Той заплете пръсти в косата ми, докато се целувахме, и я освободи от грижливо поставените фиби.

Пос­ле най-сетне спрях за миг да си поема дъх и успях да се надигна и да седна – макар и в много дръзка поза, при коя­то все още бях възседнала бедрата му. Той прокара пръсти отстрани по лицето ми, проследявайки ключицата ми, а пос­ле ги плъзна обратно към буйните вълни на косата ми.

– Неспретната – казах и пригладих назад собствената му коса. – Точно както си искал винаги.

– Аз... исках много повече от това – призна той с пресипнал глас. Но с въздишка отпусна ръка. – Бъдещият ти съпруг обаче няма да ми благодари.

– Ключовата дума е „бъдещ“. Все още нямам съпруг. А докато се сдобия с такъв, мога сама да направя избора си. – Замислих се за няколко мига. – Всъщност възнамерявам да правя собствени избори дори след като вече имам съпруг.

– Сигурен съм, че възнамеряваш, но също така съм напъл­но сигурен, че баща ми ще има някои много, ъъ, силни възражения относно това. Ние отговаряме за теб – ние сме твои настойници. От нас се очаква да те пазим и подкрепяме, докато успееш да приемеш някое изгодно предложение за брак.

Думи, кои­то бях чувала толкова много пъти.

– И да ти донеса също толкова изгодна комисионна.

Той се надигна и седна, отмествайки ме внимателно от себе си.

– Не ме е грижа за нея.

Помислих си за първоначалния ни план. Помислих си за ездачите в нощта и пистолетните изстрели. Сед­рик трябваше да се махне оттук.

– Мен ме е грижа – казах меко. – Имаше ли някакъв късмет с картината?

– Не точно. Никой не се съмнява наистина в автентичността ѝ, но на Уолтър – агентът ми – му е трудно да намери някого с дос­та­тъч­но пари.

Изправих се и изтупах полата си повече по навик, отколкото по каквато и да е друга причина.

– Тогава предполагам, че от мен зависи да подсигуря дела ти.

– Недей да правиш нищо, кое­то не искаш – преду­преди той, дойде при мен и изтръска наметалото си.

Сърцето ми все още биеше бързо. Искам теб, помислих си. Искам да ме целунеш отново и да ме положиш отново в онова поле.

Но макар че тялото ми беше сгорещено, умът ми бе хладен. Може би точно сега бях свободна да правя каквото искам, но той беше прав, че щеше да има ужасни пос­ледствия, ако плъзнеше мълва за онова, кое­то се беше случило току-що между нас. Бавно про­дъл­жихме да вървим обратно към къщата, и двамата – вглъбени в мисли. Придадох си твърдост. Бракът не беше въпрос на любов и желание. Беше делово начинание и аз трябваше да се върна обратно към това делово начинание. Една неволна грешка можеше да бъде простена, но не и втора – независимо какво искаше да ми каже сърцето ми. А точно сега то имаше много за казване.

Сед­рик очевидно мислеше в същия дух, когато наближихме Уистерия Холоу. Спряхме в далечния край на имота и той отново сведе поглед към мен.

– Какво искаш да направиш по въпроса с Уо­рън?

– Не знам. Искам да кажа, нямам желание да се омъж­вам при подобно положение, но...

– Тогава недей – каза той твърдо. – Само това ми трябваше да чуя.

Изгледах го предпазливо:

– Какво смяташ да правиш?

– Да те опазя от него. Да го задържа извън разписанието ти и да включа други кандидати. Може би ще има някой друг, когото да харесаш.

Предполагах, че е прав, но докато стояхме там, се усъмних в това. Защото внезапно изпитах пълна увереност в причината, поради коя­то всеки джентълмен, когото бях срещнала в пос­ледната седмица, ми се беше струвал толкова безинтересен. Сравнявах всеки един със Сед­рик – а сравнението бе невъзможно.

– На баща ти няма да му хареса, че изолираш Уо­рън – предупредих. – Ще се скара с теб заради това.

– Вероятно. Но не забравяй, че изборът винаги е твой. Можеш да избереш някой друг – някой, кой­то не те заплашва да разкрие някаква твоя тайна, дори и да няма толкова много пари.

Когато стигнахме къщата, Сед­рик ми каза, че ще заобиколи до предната врата и че никой няма да се усъм­ни в него, задето се прибира късно, след като уж е бил в града с прия­те­ли.

– Наистина ли? – попитах, неспособна да скрия горчивината в гласа си. – Колко хубаво да можеш да се движиш без ограничения. Междувременно всяко движение, кое­то ние, момичетата, правим, се гледа под лупа.

– Хей, работата ни е да пазим добродетелта ви...

Слаба светлина от къщата освети чертите му и видях как усмивката му се стопява, докато осъзнаваше, че тази нощ може би не се беше справил осо­бе­но доб­ре с тази задача.

– Е – отбелязах. – Поне имаше добри намерения.

– Зависи за кои намерения говориш. – Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и вдигна очи към небето: погледът му се спря върху луната. – Знаеш ли защо са паднали шестте непокорни ангела?

– Знам онова, кое­то казват свещениците. Вероятно то не е същото, кое­то ще кажеш ти.

– Аланзиел и Деанзиел били първите, кои­то се разбунтували. Влюбили се, но това не било позволено, не и за ангелите. От тях се очаквало да бъдат над човешките страсти, но любовта им била толкова огромна, че били готови да се опълчат на божиите и човешките закони. Урос ги прокудил, а другите четири непокорни ангела скоро ги пос­ледвали. Отказали да затворят душите си за емоциите. Искали да приемат с отворени обятия чувствата в себе си и да научат смъртните да правят същото.

Докато говореше, затаих дъх, несигурна какво чакам.

Сед­рик посочи към луната:

– Урос прогонил Аланзиел и Деанзиел не само от божествените селения, задето се поддали на страстите си. Били прогонени и от всяко друго селение. Тя е слънцето, а той е луната. И никога не са заедно. Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.

Издишах шумно:

– Ами по време на затъмнение?

Той се забави толкова дълго с отговора, та помислих, че не ме е чул. Пос­ле каза:

– Те все пак не се случват всеки ден.

– Струва ми се, че ще трябва да се случи само веднъж.

Той се извърна от луната и макар че лицето му беше обвито в сенки, бях съвсем сигурна, че го видях да се усмихва. Напрежението между нас изчезна – поне засега.

– Все още ли говорим за Аланзиел и Деанзиел? – попита той.

– Откъде да знам? Ти си еретикът, не аз.

– Правилно. Ти си само царицата на умелите измък­вания, коя­то спасява еретици като мен. Сега кажи ми как възнамеряваш да се вмъкнеш обратно в къщата. – Когато му показах дървената решетка за цветя, по коя­то щях да се катеря, той беше удивен: – По това ли?

Изправих се гордо:

– Разбира се, защо не? Отдавна ти казах, че ме бива в такива неща. А Мира го прави постоянно.

Той трепна:

– Дори не искам да знам. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. Ти си безстрашна. Тя е безстрашна. Никой не може да тръгне срещу коя­то и да е от двете ви.

Сепнато си спомних старите слухове. Беше се държал много самоуверено там под звездите – с ръце и устни, кои­то знаеха точно какво правят. Изглеждаше наивно да мисля, че при цялото си дръзко държание в университета и замесването си с алан­зан­ците не е имал известен опит с жените. Но представата, че може би предшественицата ми е била най-добрата ми приятелка, беше осо­бе­но смущаваща.

Насмалко щях да го попитам още там и тогава. Вместо това неловко си пожелахме лека нощ, умишлено спазвайки дистанция помежду си. Той ме проследи как се изкатервам по решетката за цветя, докато стигнах благополучно до тавана, и едва пос­ле си тръгна. Навлякох отново халата и успях да се добера обратно до стаята си, без да ме забележат.

Когато влязох, Мира седна в леглото. Очевидно не само на мен ми беше трудно да спя, когато приятелките ми бяха навън и вършеха лекомислени неща.

– Намери ли каквото ти трябваше? – беше всичко, кое­то ме попита.

Това бе въпрос, на кой­то беше трудно да отговоря; въпрос, кой­то можеше да има множество различни значения тази вечер.

– Не съм сигурна, че някога ще го намеря – отвър­нах.