23.


Ако не се броеше самият приток, не съществуваше осезаема разлика между Хадисън и далечните краища на Денъм. Пресякохме плитката вода и про­дъл­жихме нататък. Безспорно, местността се бе изменила – не беше като онова, кое­то оставихме в Кейп Триумф и покрайнините му. Растителността бе оредяла, а в далечината все по-ясно се различаваха върховете на ниска планинска верига. Прочутите златни мини се намираха в полите на онези планини. В низините бяха разположени по-зелени обработваеми земи като онези, набелязани от семейство Маршъл.

Бяхме пътували само малко повече от седмица, когато пристигнахме в Уайт Рок – така наречената столица на Хадисън. Групата ни бе изпълнена с вълнение и подновена енергия, докато влизахме в пределите на града. Ако го бях видяла непосредствено след Кейп Триумф, щях да бъда разочарована. Но след дни наред, в кои­то виждах само дървета, той ми се стори толкова изискан и цивилизован, колкото и Осф­ро. В действителност градът все още се намираше в ранните етапи на устройването си, с прашни коловози вместо пътища, а търговията на поне половината магазини се осъществяваше в палатки. Както и в Кейп Триумф, по улиците вървеше разнородна смесица от хора, но в тази група нямаше елитни представители на заможната прослойка. Всички принадлежаха към грубата работническа класа.

На един хълм в далечината се виждаше доста голяма къща, почти толкова хубава, колкото Уистерия Холоу.

– Това е къщата на губернатора – каза Уо­рън, като се приближи, яхнал белия си кон. Слезе без усилие. – Където ще се настаня аз.

Думите увиснаха между нас за момент и за миг погледнах със завист към хубавата къща.

– Тамзин ще е доволна – казах накрая.

Той ми отправи малка усмивка:

– Надя­вам се.

В Уайт Рок пос­ледва нов хаос. Това беше отправната точка за всички заселници. На някои вече им бяха определени участъци за търсене на злато и парцели за заселване. Оглеждаха карти и чертежи, опитвайки се да открият къде се намират земите им и колко време ще им отнеме да стигнат до тях. Други заселници бяха дошли тук на сляпо, водени от мечта. Те или се обръщаха към агентите на Уо­рън с искания за купуване или вземане под аренда на земя, или пък търсеха работа сред онези, кои­то си бяха стъпили по-здраво на краката. Виждайки нови хора, жителите на Уайт Рок нямаха търпение да дойдат и да продадат стоките си.

– Довечера отивам в учас­тъка си – каза ми Сед­рик по-късно. Беше разглеждал задълбочено една карта заедно с още няколко мъже. – Нашите са близо един до друг и ще отидем заедно.

– Иска ми се да можех и аз да отида – казах.

– Видях къде живеят семейство Маршъл. Намира се само на два часа път с кон.

– Нормален кон или Лизи? – попитах.

– Лизи ще се справи прекрасно. Нека огледам учас­тъка, а пос­ле ще те заведа. – Виждайки разочарованието ми, той докосна лицето ми и ме притегли към себе си. – Ще отсъствам само ден-два.

– Знам. Просто никак не ми се иска да се разделям отново с теб след всичко случило се.

– По-весело, не се разделяте задълго, влюбени гълъбчета – каза госпожа Маршъл, приближавайки се с едри крачки до нас. – А той е прав – относително наб­ли­зо сме. Ще стигнеш там съвсем скоро, макар че може и да не искаш, след като си седяла при нас. Един неразработен участък няма да изглежда и наполовина толкова удобен, колкото един доб­ре уреден заселнически дом.

Господин Маршъл беше ходил до Хадисън много пъти, за да надзирава строежа на къща, преди да доведе съпругата и децата си. Исках да бъда със Сед­рик, но една тайна част от мен жадуваше да спи под истински покрив в истинско легло – осо­бе­но след като от небето най-сетне заплашваше да рукне дъжд. Освен това се чудех какви бяха шансовете да се изкъпя. Под ноктите ми имаше толкова много мръсотия, че бялото вече не се виждаше.

Сед­рик и аз се разделихме с целувка и го гледах толкова дълго, колкото можах, докато се отдалечавах, седнала в каруцата на семейство Маршъл. Безразборно построеното градче се смаляваше все повече и повече и зърнах за пос­ледно Сед­рик, вдигнал ръка към мен, преди всичко да се изгуби в сенките на здрача. Когато стигнахме заселническата къща, вече съвсем беше паднала нощ. Едва различих къщата – хижа, построена от кръстосани дървени трупи. Отвън не изглеждаше много голяма.

Както се оказа, от­вът­ре също не беше осо­бе­но голяма. Имахме прос­торно общо помещение, предназначено да се използва за кажи-речи всичко, свързано с домакинството: готвене, хранене, шиене, развлечения и така нататък. Една миниатюрна спалня отстрани беше запазена за гос­по­дин и госпожа Маршъл. Горе, в едно таванско помещение, с преграда бяха отделени две спални – една за момичетата и една за момчетата. Щях да деля голямо легло с трите момичета. Надявах се никое от тях да не рита насън.

Прекарахме остатъка от вечерта, като мъкнехме вътре запасите, преди да завали. Закътаното местоположение на Кейп Триумф го защитаваше от бури, но понякога те можеха да проникнат до Хадисън и да са ожесточени. По-голямата част от пътуването дотук беше въпрос на издръжливост и това бе първият ми досег с тежкия труд. Господин Маршъл и две от момчетата помогнаха да приберем добитъка в обора. Приключихме точно навреме и госпожа Маршъл ни сготви за вечеря просо и сушено месо в едно глинено гърне над огнището. Седнахме на една дълга пейка до масата, за да се храним. Не беше удобно, осо­бе­но при моите болки в мускулите, но ни спаси от седенето на пръстения под.

– Няма да остане вечно така – каза госпожа Маршъл, като посочи надолу. – Не сме диваци. Скоро ще намерим слама да го покрием.

Когато дойде време за сън, измъкнах от леглото един паяк и изпитах надежда, че няма повече. Духнахме свещите и слушахме как дъждът тропа по покрива, докато лежахме сгушени заедно в голямото легло. Оказа се равномерен, бавен порой, а не яростна буря. Покривът не протече, така че поне това беше доб­ре.

Лежейки там в тъмното, си спомних, че съм графиня по кръв, благородница от Осфрид. Безпокойството, кое­то бях изпитвала в първия ден на пътуването си към Хадисън, се надигна в мен и се опитах да мисля за думите на Сед­рик – че за мен трудността е прос­то в това да се приспособя към една ситуа­ция, в коя­то не се справям съвършено. Това ме утеши дос­та­тъч­но, за да ми помогне да заспя, макар че бях принудена да се запитам как някой би могъл да се чувства напъл­но опитен в живота в хижа на ръба на цивилизацията.

***

Сед­рик не дойде на следващия ден, както бе обещал. Нито на по-следващия. Отначало се подразних от забавянето. Но когато дните взеха да се трупат, започнах да се тревожа. Семейство Маршъл ми казваха, че ве­роят­но всичко е наред, но страхът ме разяждаше. Имах време в изобилие да си представям всякакви ужасни възможности, защото постоянно бях заета с тежки и банални задъл­же­ния, кои­то натоварваха повече тялото, отколкото ума ми. Уроците ми с децата щяха да започнат чак след като заселническият дом се устрои, и нямах нищо против да свърша своя дял от работата за семейство Маршъл. Но бях безнадеждно неподготвена.

Уменията, кои­то бях усвоила като аристократка, бяха безполезни. А също и повечето уроци от Бляскавия двор. Никоя възможност за брак не беше завърш­вала със сценарий като този. Бяхме упражнявали изпъл­не­ние­то на задачи, кои­то на някоя господарка на скромно домакинство – като нап­ри­мер това на Никълъс Адълтън – можеше да се наложи да надзирава или дори да помага, ако другите слуги са заети. Но нищо не ме беше подготвило за задъл­же­нията, с кои­то трябваше да се справям тук. Нау­чих се да доя крави и да бия масло. Мелех грубо зърно на ситно брашно. Разкопавах земята, за да засявам семена за зеленчуци и билки. Готвех големи количества проста, засищаща храна, коя­то не беше осо­бе­но вкусна, но можеше да изхрани много хора. Приготвях сапун от луга – кое­то бе може би най-неприятното от всичките ми задъл­же­ния.

Нямаше планиране за партита. Нямаше танци. Нито украсени със захарни фигурки стъклени подноси. Нито музика в стаята за свирене. Нито пък стая за музика.

А ръцете ми бяха... ами, не същите като някога.

Когато Сед­рик най-сетне се появи, метях пръстения под на хижата – нещо, кое­то ми се струваше напъл­но безсмислено. Имах чувството, че най-вече само размествам мръсотията. Бях на крак от изгрев-слънце и това беше само едно от множеството неприятни задъл­же­ния, кои­то бях изпълнила. Вдигнах глава да си избър­ша челото и стреснато видях Сед­рик да стои на прага, гледайки ме с удивено изражение. Пуснах метлата на пода и се хвърлих в прегръдките му, при кое­то едва не го съборих. Той се подпря на рамката на вратата, а пос­ле ме притисна по-плътно към себе си. Опрях ръка на гърдите му, за да осъзная колко реален и осезаем беше.

– Не си мъртъв – прошепнах.

Той сподави смеха си:

– И на мен ми е приятно да те видя, скъпа.

Исках да подхвърля някаква шега, за да скрия истинските си чувства. Не исках да узнае колко се бях страхувала през тези пос­ледни няколко дни, че си бях представяла как му се случват ужасни неща, как се боях, че всички тези мечти, кои­то бяхме градили, ще бъдат погубени. Но когато Сед­рик ме огледа и усмивката му помръкна, разбрах, че можеше да види всичко това в очите ми.

– Съжалявам – изрече меко.

– Сед­рик, къде беше? – Прегърнах го по-здраво и сега видях, че беше толкова мръсен и неспретнат, колкото и аз. – Толкова се тревожех.

– Знам, знам. Трябваше да ти пратя вест, но имаше толкова много за вършене. Повече, отколкото очаквах. Съвсем скоро ще видиш.

– Току-що свършихме със закуската, но на драго сърце ще ви предложа овесена каша – обади се госпожа Маршъл иззад гърба ми. Бях забравила, че е там. Тонът ѝ бе дружелюбен, но в него имаше остра нотка, коя­то и двамата със Сед­рик разбрахме. Побързахме да се отдръпнем един от друг.

Въпросната овесена каша беше едно от най-без­вкус­ни­те неща, кои­то бях яла някога. В Блу Спринг Манър и Уистерия Холоу Сед­рик винаги бе придирчив и нас­тоя­ва­ше яйцата да са приготвени на очи, а питките с пълнеж – затоплени. Предположих, че ще откаже такова прос­то ядене, но за моя изненада той прие и изя­де две купички. Когато свърши, поиска от семейство Маршъл позволение да ме заведе до учас­тъка си.

– Знам, че тя сигурно има все­въз­мож­ни неща за вършене тук, но бих искал да ѝ покажа земята – каза той. – Ще я върна до вечеря.

– Разбира се – каза госпожа Маршъл. – И тогава можете да останете и да хапнете с нас.

Сед­рик изглеждаше неимоверно доволен от това.

Заради поредната дъждовна буря утринта беше хладна и аз си сложих велурените панталони и палтото, както и широкополата шапка. Направих го колкото от практичност, толкова и за да облека нещо чисто. Обикновено носех едни и същи работни дрехи всеки ден, а семейство Маршъл се къпеха само през уикендите.

– Определено изглеждаш като истинска жена от пограничните райони, готова да препусне и да опитоми пустошта – каза Сед­рик.

– Има логика, тъй като яздя по-доб­ре от теб. – Приближих се до Лизи. – Сигурен ли си, че може да носи и двама ни?

– Ти ми кажи, умела ездачке.

Потупах старата кобила по шията:

– Разбира се, че може. Само без усилено галопиране.

Напускането на Кейп Триумф все още беше твърде прясно преживяване за нас, та дори да помислим да яздим заедно един кон по време на първото си пътуване. Тук, на предела на цивилизацията, правилата бяха по-свободни. Обичаите се диктуваха от целесъобразността и ако щяхме да пътуваме по-бързо на кон, така да бъде. Той ми помогна да се кача отпред върху Лизи, а пос­ле скочи зад мен много по-грациозно, отколкото в други случаи, когато го бях наблюдавала, докато пътувахме.

Поехме по тясна, почти задушена от прораснали храсти пътека през гора от различни видове дървета. Утринното слънце стана по-топло и аз свих рамене и изхлузих палтото. Отношенията ни може и вече да не бяха забранени, но това не променяше електричеството, кое­то се долавяше между нас. Тялото ми още тръпнеше оживено, осъзнавайки присъствието на неговото, и докато траеше двучасовото ни пътуване, си дадох сметка, че ръцете му никога не са оставали обвити около мен толкова дълго – ако не броим тайните ни нощни измъквания по пътя към Хадисън.

Теренът се издигаше бързо, но Лизи упорито продъл­жа­ва­ше. Участъкът беше кацнал върху подножието на възвишение, наречено с мечтателното име Планината на сребърния гълъб. През него течеше широка река, а гледката направо спираше дъха, разкривайки други планини, както и плодородните земи, от кои­то току-що бяхме излезли. Бях толкова хипнотизирана от нея, че ми трябваше един миг да видя истински останалата част от учас­тъка.

– Тук не трябваше ли да има къща? – попитах.

– Ето там – каза той, посочвайки към малко земно възвишение.

Пос­ледвах го и различих нещо, кое­то погрешно бях сметнала за барака за провизии. Постройката беше доста наклонена и не ми беше ясно дали това бе умишлено, или не. Външните дъски бяха от най-различно дърво – някои стари и доста засегнати от атмосферните влияния, други – нови и жълти. Покривът изглеждаше стар, но здрав с изключение на един ъгъл, кой­то бе покрит с насмолен брезент.

Сед­рик проследи погледа ми до него.

– Все още имам да поработя по това.

– А... работиш ли по останалото? – попитах тактично. Не исках да го обидя, но наистина бе трудно да се каже.

– Затова закъснях толкова. Когато пристигнах тук, това нещо едва се крепеше. В онази първа дъждовна нощ спах на земята, сгушен под насмоления брезент. Ходих няколко пъти в града за нужните неща и направих сам много от поправките. Златотърсачът в съседния участък също ми помогна с някои. – Сед­рик огледа колибата. – Не исках да виждаш нея – или дори цялото това мяс­то – в такова състояние. Има толкова много работа за вършене. Но знаех, че повече не мога да стоя далече от теб.

Намерих ръката му и преплетох пръсти с неговите.

– Радвам се, че не го направи. И не можеш да се срамуващ от нищо от това, не и ако ще споделяме живота си.

Той повдигна ръката ми и я огледа внимателно. Кожата беше напукана и възпалена от лугата. Мръсотията беше навсякъде, осо­бе­но под ноктите ми. Имаше дълга прорезна рана, коя­то дори не помнех да съм получавала. Той пусна ръката ми и въздъхна.

– Хей, хайде сега. Недей да звучиш толкова унило – казах му. – Не е нещо, кое­то няма да се оправи с овлажнител и малко сапун – истински сапун, не онова прок­лето нещо, кое­то госпожа Маршъл приготвя. За нула време ще си стана пак същата красавица.

Той ме обърна с лице към себе си. Следобедното слънце го освети, възпламенявайки тъмнокестенявата му коса.

– Ти вече си се върнала към предишната си прекрасна същност. Може би дори по-прекрасна, отколкото когато най-нап­ред те срещнах. Много мисля за онзи ден, знаеш ли. Спомням си всяка подробност. Помня онази рок­ля, коя­то носеше – син сатен с розови пъпки по ръкавите. И къдриците, всички до една съвършено подредени. Никога не бях виждал създание като теб. Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд. – Въздъхна отново. – А виж сега до какво те докарах. Ако не бях помрачил с присъствието си прага ти в онзи ден, къде ли щеше да бъдеш сега? Със сигурност не и в средата на нищото, чистейки някаква фермерска къща, докато отчаяно се надяваш, че твоят съпруг еретик може да събере дос­та­тъч­но пари, за да откупи и двама ви от задушаващите договори. Щеше да се омъжиш, облечена в коприна и облегната на ръката на някого, чието потекло е достойно да се мери с твоето. Все още не приличаш на никое друго създание, кое­то съм виждал, и си първото нещо, за кое­то се сещам, когато се събуждам всяка сутрин... но понякога, ами, прос­то не съм сигурен по-добър ли направих живота ти, или по-лош.

Огледах го внимателно. Подобно на мен, беше мръсен и неспретнат, работническите му дрехи нямаха нищо общо с брокатената жилетка и кехлибарената игла.

– Ти ми спаси живота – казах му. – И не ми трябва коприна. – Дръпнах го към себе си и се сляхме в целувка. Светът около мен беше златист. Бях стоплена от слънцето, от неговата прегръдка и от радостта, коя­то се събираше в мен. Нямаше мръсотия или страх, или усложнения – само този съвършен миг с него. – Сега – казах. – Разведи ме из къщата си.

***

Къщата му се състое­ше от една стая. Очукана, миниатюрна печка в ъгъла служеше както за отопление, така и за готвене, макар че той не разполагаше с кой знае каква храна. Имаше два стола и маса, широка горе-долу колкото рафт за книги. Леглото му представляваше натъпкан със слама дюшек на пода, кой­то пък беше от отъпкана пръст точно като онзи на семейство Маршъл. Потропах с крак по него.

– Знам как да го премета, ако имаш нужда от помощ.

Той пок­ла­ти глава:

– Цялото това мяс­то се нуждае от помощ. Искаш ли да видиш останалата част от имота? Мога дори да ти покажа основните принципи на промиването на златоносен пясък. Не успях да постигна кой знае какво с него, докато работех по това мяс­то.

Поколебах се. Наистина исках да се впусна веднага в това и да започна да печеля парите, за да се издължа на Уо­рън. И запуснат или не, този участък и гледката, предлагана от него, бяха прекрасни. Не бих имала нещо против да ги разу­ча.

– Най-вече искам прос­то да се изкъпя – изтърсих, без да мисля. Когато той започна да се смее, опрях ръце на хълбоците си и се опитах да докарам оскърбено изражение. – Хей, някои от нас нямаха възможност да спят навън в дъжда. Явно в къщата на семейство Маршъл баните са само за съботните дни.

Закачливото изражение в очите му си струваше, за да видя как предишната, искрена усмивка се връща. Той улови отново ръката ми:

– Хайде, ела. Мисля, че това може да се уреди.

– Да не би в имота ти да има помещение с луксозна баня? – попитах с надежда.

Нямаше, но недалече от един завой на река Матиас се намираше малък вир – всъщност по-скоро езерце. Изглежда, че се захранваше от подводен извор, кое­то не бе изненадващо предвид факта как лъкатушеше и се разклоняваше реката. Около езерцето растяха няколко дървета, предлагащи известна сянка във все по-горещия ден.

– Знам, че не е на каквото си свикнала – каза извинително Сед­рик.– Но предвид обстоятелствата прецених... Чакай, какво правиш?

Това, кое­то правех, беше, че си свалях дрехите. Не ме беше грижа, че не можех да видя дъното на вира. Не ме беше грижа, че нямах сапун. Не ме беше грижа дали дружелюбният златотърсач от съседния участък ще се приближи и ще види. И определено не ме беше грижа дали Сед­рик ще ме види.

Оставих дрехите си, струпани на купчина върху рядката трева, и нагазих в езерцето. Следобедът може и да бе топъл, но водата още беше прохладна и ми бе доб­ре дош­ла след дни на мръсотия и пот. Не спрях, докато водата не стигна точно под раменете ми, а пос­ле потопих глава вътре в немощен опит да си измия косата. Когато се показах на повърхността, отметнах оплетените и сплъстени кичури назад и се огледах наоколо. Сед­рик още стое­ше на тревата с гръб към мен.

– Какво правиш? – попитах. – Идвай вътре.

– Аделейд! Ти си...

– ... с напъл­но почтени намерения, кълна се.

– Това да не е творческо определение на „почтени“? – Но се осмели да хвърли бърз поглед назад: изглежда, бе облекчен, че бях почти изцяло потопена във водата.

– Идвай вътре – подканих го пак. – И на теб ще ти се отрази доб­ре едно къпане. Пък и не видя ли всичко това онзи ден в стаята за музика? Виж, даже ще се обърна. – Направих го и зачаках, докато чух плясъка, когато той също влезе във водата.

– Знаеш ли – каза, – постоянно го споменаваш, но аз всъщност не видях нищо в онзи ден. Бях обзет от такъв ужас, че на практика гледах къде ли не, само не и към теб.

Обърнах се и се ухилих, виждайки го само на шейсетина сантиметра от мен.

– А аз пък си мислех, че от месеци подхранвам въображението ти.

– О, имаше много храна за него, не се притеснявай. – Той също потопи глава, а пос­ле я подаде пак на повърхността, като жулеше косата си с ръце.

– За пос­ледното си къпане в Уистерия Холоу използвах лавандулов крем-сапун от Лорандия. Ако имах някаква представа с какво ще се сблъскам тук, щях да го отнеса тайно с мен.

– Непременно ще ти взема следващия път, когато съм в Уайт Рок – каза Сед­рик. – Май го продават между сергията с пастърмата и палатката за амуниции. – Направих движение към него, а той отстъпи назад. – Аделейд...

– Не можем ли да се целунем? Мисля, установихме, че не можеш да видиш нищо.

– Мога да почувст­вам много.

Пристъпих отново към него и този път той не се отдръпна.

– Мислех, че си смуглият, див бунтовник, кой­то скланя девиците към неизказани актове в осветените от луната горички.

– Звучи като мен – съгласи се той. – Но само ако някоя от гореспоменатите девойки е моя съпруга.

Думите на Мира възкръснаха в паметта ми:

– Аланзанците наистина имат морални ценности.

– Разбира се. Някои имат. Други не. Така е, а и искам да поддържам почтена и... не знам... възвишена връзка с теб.

– И аз искам. – Отново се доближих. – Но освен това искам да те целуна сега.

Сед­рик пок­ла­ти глава:

– Не улесняваш нещата. Но пък и никога не си го правила.

Наведе се и обгърна с длани лицето ми, целувайки ме вече без никакъв страх или колебание. Между нас имаше съвсем малко разстояние, за кое­то знаех, че и двамата остро си даваме сметка и се мъчим да спазваме. Въпреки дръзките си думи се улових, че треперя. Вече не ми беше студено във водата. Изпитвах онова усещане, кое­то ме обземаше винаги с него – че двамата стояхме на ръба на нещо като пропаст, вечно на косъм от някакъв драстичен изход. Знаех, че ако скъся разстоянието между нас и се сгуша в него, всичките му почтени и възвишени намерения щяха да рухнат – ве­роят­но срутвайки се точно до благоприличните ми думи, че смятам да отида в брачното ложе като девица.

Но не затворихме това разстояние. Когато най-накрая успяхме да се откъснем един от друг, и двамата бяхме задъхани и обзети от болезнен копнеж, жадуващи за нещо, кое­то не можехме да имаме.

Дълги, изпълнени с напрежение моменти увиснаха между нас, когато погледите ни се сключиха, и двамата се опитахме да се овладеем донякъде.

– Мисля – каза Сед­рик, като прибра кичур мокра коса зад ухото ми, – че е доб­ре да се оженим възможно най-скоро.

– Съгласна съм. – Още бях замаяна, все още опиянена от хипнотизиращата му близост. Отстъпих няколко крачки назад прос­то за по-сигурно, а пос­ле посочих с жест около нас. – Но междувременно, ако нямаме нищо по-добро за правене... е, искаш ли да идем да пресеем малко златоносен пясък и да забогатеем с един удар?

Загрузка...