Салистар не обърна внимание на красивите юди, които стояха около входа на пещерата, когато я напусна. Яхна коня си и препусна възможно най-бързо към Лексинта Варнас. Бе изгубил ценно време за Деница, която го унижи и отхвърли любовта му. Но камъкът от волобарския олтар бе изключително ценна придобивка. Вече няма да се притеснява да не изгуби уменията си. Салистар бе чувал за този олтар и чудните свойства на камъните му, но никой не знаеше къде се намира и как се стига дотам.
Въпреки камъка, тъмна злоба разяждаше мислите му. Черната юда щеше да му плати, Деница също — за потъпканата гордост, но сега имаше по-важни дела за него там, където войната бушуваше.
Докато препускаше, мислите му се отнесоха далеч назад, в деня, когато жрецът Батбал го повика за придружител в разходката си до Малка Търкулница.
Батбал обичаше да скита из горите, а най-голяма слабост имаше към събирането на разни твари и треви. Можеше да седи с часове и да наблюдава някой бръмбар или мравка или да прекара цели дни в бране на никому ненужни бурени. А когато се прибираше, понякога след няколкодневни разходки, дълго описваше видяното в дебелите си тетрадки. Събираше хербарии, рисуваше всякакви гадини и буболечки и се зариваше в купища дебели книги и ръкописи на тези теми.
Обикновено компания в разходките му правеше неговият личен придружител. Ала един ден се случи придружителят да е болен и възложиха тази задача на Гостед, който по това време нямаше работа и се мотаеше из градините на двореца. Жрецът Батбал забеляза десетгодишния хлапак и го повика:
— Младежо, ела насам.
Гостед се приближи към жреца, без да го гледа в очите. Притесняваше се, а и показваше по този начин уважението си към него.
— Къде е баща ти?
— В конюшните е, жрецо Батбал. Подковават кобилата Канти, тази, която е любима на кан-царица Ситара.
— А ти с какво си губиш времето?
Гостед се изчерви. В игрите си сред парка на двореца Исиней той се виждаше като велик кан-император начело на голяма войска от хиляди войници. Поразяваше всеки враг, изпречил се на пътя му, а негова любима жена бе Деница. Това съвсем не му се виждаше като губене на време, но предпочиташе да умре, отколкото да признае на някого мечтите си.
— Играя — отговори кратко той и наведе още по-ниско глава.
— Тичай да кажеш на баща си, че днес ще ме придружиш до Малка Търкулница, и си облечи нещо по-дебело. Има много трънаци, ще се надереш с тия разголени дрехи. Връщаме се след три дни. Чакам те на източната порта след половин час.
Гостед се затича към конюшните. От една страна, стана му неприятно, че прекъсваха военния му поход така безцеремонно, но от друга, разходката с жреца из Малка Търкулница можеше да предложи на момчето нови и интересни приключения. Баща му нямаше нищо против, а и да имаше, не би посмял да откаже на жреца, така че след по-малко от половин час Гостед се бе изтъпанчил пред източната порта на вътрешния град и подритваше разни камъчета, докато чакаше да се появи жрецът.
Батбал не закъсня, метна една обемиста, но не особено тежка торба върху гърба на Гостед и двамата се запътиха към външния град. Чакаше ги дълъг път. Малка Търкулница беше красива гориста местност, осеяна със стръмнини, на изток от град Исиней. Двамата вървяха мълчаливо. Времето бе хубаво и слънцето къпеше в топлите си лъчи града. Хората, които срещаха по улиците, навеждаха глави, отдавайки почит на жреца. Гостед, подтичвайки до него, въртеше любопитните си очи на всички посоки. Рядко му се удаваше да излезе извън стените на вътрешния град. Майка му го вземаше понякога, когато излизаше на пазар, но много рядко, затова хлапакът с жив интерес наблюдаваше всичко около себе си. Ала когато стигнаха външната стена и напуснаха града, интересът му се изпари и на негово място се настаниха досада и скука. Вървяха по прашен път, чийто край не се виждаше. Ако с него бе майка му или поне баща му, Гостед би се оплакал, но жрецът му вдъхваше респект и той се въздържа.
Докато вървяха, се случи нещо странно. Постепенно, въпреки негативната си нагласа, Гостед започна да се успокоява. Усети някаква топлина, нямаща нищо общо със слънцето, което грееше над тях. Тя сякаш го сгря отвътре с един особен гъдел и той бе разтърсен от силна енергия, която се разбушува из тялото му. Почувства импулс да се затича с всичка сила. Присъствието на Батбал едва го възпря да му се подчини. В този момент жрецът го погледна внимателно, сякаш разбираше, че с хлапето се случва нещо особено. Гостед извърна глава и зарея поглед в далечината, смутен от очите на жреца, които го гледаха втренчено:
— Как си, младежо? — попита Батбал.
— Добре съм, жрецо Батбал — смънка момчето.
— Бил ли си друг път в Малка Търкулница?
— Не, никога — поклати глава Гостед.
— Е, сега ще имаш възможност да я видиш. Очарователна местност е.
Гостед не можа да измисли какво да отговори, затова замълча. Двамата продължиха да вървят. Но енергията, която изпълни дребното тяло на момчето, продължи да го изгаря отвътре и от усилието да го прикрие ситни капчици пот избиха по челото му, а устата му пресъхна от силна жажда. Жрецът периодично му мяташе съсредоточени погледи, изпълнени с интерес, докато стигнаха една отбивка, която беше много тясна, но пък значително съкращаваше пътя. Наложи се Гостед да мине отзад, а жрецът да води. Пейзажът около тях се бе променил. Вместо сред голо поле, двамата вече ходеха из гориста местност, изпълнена с прохлада и свежия мирис на борове, извисили клоните си над тях.
— Жаден съм — най-накрая Гостед не издържа сухотата в устата си.
Жрецът спря, свали торбата от рамото си и извади отвътре малка бутилка. Отвори запушалката и я подаде на момчето, което я сграбчи с две ръце и я приближи към устните си. Но преди да отпие, жрецът го спря:
— Чакай, младежо.
Гостед замръзна на място.
— Изпий само една глътка, не повече. Ще се утолиш.
Гостед преодоля импулса да излее цялата бутилка в гърлото си и отпи една малка глътка от шишето. Никога не бе опитвал подобна течност. Сладникава, с леко кисел привкус. Гостед не беше сигурен, че му е харесала, но му се искаше да опита още от нея заради свежестта й. Жрецът обаче издърпа бутилката от ръката му, запуши я и я върна в торбата си.
— Е, как е, напи ли се? — попита той момчето.
— Да — измънка Гостед, учуден, че жаждата му изчезна от малката глътка, — каква е тази напитка?
— Билкова отвара — отвърна разсеяно жрецът и зарея поглед в далечината. — Да тръгваме, остана ни още малко път.
Жрецът метна торбата си на рамо и двамата продължиха да навлизат навътре в гората. Въпреки че бяха вървели с часове, Гостед не усещаше глад. Енергията продължаваше да го изгаря отвътре. Червенина заля лицето му и капчиците пот ставаха все повече и повече. Но сухотата в устата му бе изчезнала напълно благодарение на напитката, която му даде жрецът.
Не след дълго сред дърветата се показа малка дървена къща, живописно разположена до висока скала.
— Пристигнахме — обяви жрецът и свали торбата от рамото си.
Гостед с интерес заоглежда къщата.
— Живее ли някой тук? — попита той, въпреки че мрачните прозорци му подсказаха отговора.
— Не — отговори жрецът, — построих тази къща, за да има къде да преспивам, когато идвам насам. Не е нещо особено, но ще ни предпази от вятъра, който духа по тия места през нощта.
— Хубава е — с възхищение каза Гостед.
Той смяташе, че е велико да имаш къща в гората, в която да ходиш, когато си поискаш.
— Е, влизай, младежо, щом ти харесва. Трябва да запалим огън в камината. Въпреки хубавото време вечер става студено. Ще хапнем и ще стане време за сън. Утре тръгваме по тъмно.
— Къде ще ходим? — не се стърпя момчето и попита, а жрецът, който в това време отваряше вратата на къщата, му отвърна с весели искри в погледа:
— Ще търсим „куцо коренче“. Казват, че придава неповторим вкус на гъбената супа, ако се настърже вътре, докато е още топла. Не съм успял да го намеря досега. Дано да си ми на късмет.
— А защо се казва „куцо коренче“?
По устните на жреца премина загадъчна усмивка.
— „Куцото коренче“ е грудка, която има формата на човек, който си има глава, ръце и тяло, но често се случва да е с един по-дълъг и един по-къс крак. Рахиняните го наричат мандрагора и по техните земи се среща често, а не като у нас. От години го издирвам, пусто да остане. Утре ще ми помогнеш да намерим този корен и ще видиш колко е особен всъщност.
Момчето се замисли. Надяваше се утрешният ден да е по-интересен от днешния. В къщата Гостед усети особена миризма — на дърво и някаква плесен — усещаше се влага. Явно наскоро в Малка Търкулница се бяха изсипали дъждове, проливни като тези, които бяха валяли и в Исиней. Жрецът запали огън в огнището, който огря и стопли дървената стаичка, обзаведена скромно — само с две легла и маса. Докато двамата се хранеха с хляб и мазно сирене, слънцето се скри и сред черния мрак изгряха светлините на кълбетата. Батбал извади отнякъде две дебели одеяла и подаде едното на Гостед.
— Хайде, младежо, завивай се и заспивай, че утре ни чака дълъг ден.
Момчето взе одеялото и се изтегна на твърдото легло. Продължаваше да се чувства странно, топлината го изгаряше отвътре и го затресе в треска като тая, която го повали на легло за цели десет дни миналата зима. Но постепенно сънят го унесе и той заспа, увит в дебелото одеяло. И тогава се случи това, което промени живота му завинаги.
Присъни му се същият път, по който стигнаха до Малка Търкулница. Гостед отново вървеше редом с жреца. Ходеха мълчаливо и бавно, а слънцето грееше, светло и жарко, над тях. Тогава той почувства странната енергия да го изпълва отново, както наяве през деня. Хиляди тръпки разтърсиха тялото му и той усети как топлината го изгаря отвътре. Но в съня си не замълча и не прикри това, което му се случваше, а се обърна към жреца:
— Жрецо Батбал — повика го момчето.
Възрастният мъж се обърна към него и погледите на двамата се срещнаха. Тогава момчето тихо каза:
— Помогнете ми.
Веднага след това нещо силно го разтърси и Гостед отвори очи. Батбал го бе хванал за раменете и го будеше.
— Ставай, младежо, и ми кажи какво става?
Гостед се разбуди и объркан се огледа. В огнището още гореше огън и осветяваше смръщеното лице на жреца. Момчето се уплаши.
— Криеш нещо от мен през целия ден — продължи с висок глас жрецът. — Казвай какво ти е?
— Не знам — сълзи избиха в очите на момчето, стреснато от съня и от надвесения над него Батбал. Треската продължаваше да го изгаря отвътре — по-силна от всякога.
— Ти отвори канала на душата си и се свърза с мен. Казвай, момче, какво ти е?
— Имам треска, жрецо Батбал, май се разболявам — проплака Гостед, — нещо ме гори отвътре.
Жрецът се успокои, приседна до леглото на момчето и се усмихна:
— Защо не каза по-рано, момче? Нищо ти няма, не го мисли.
Батбал се протегна, вдигна от земята торбата си и извади отвътре висока бутилка.
— Ето, пийни си. Това е царски квесел.
Гостед избърса с ръкави сълзите си и надигна с облекчение бутилката. Напи се хубаво и я върна на жреца.
— Усети треската, когато напуснахме града, нали, младежо? — Батбал се наведе към момчето и погледна в очите му.
Гостед кимна с глава:
— Да, жрецо Батбал.
Сега ще ти кажа какво се е случило. Когато останахме само двамата и ти съсредоточи вниманието си единствено върху пътуването с мен, си усетил енергията ми, защото аз не си сложих бариера. Когато сме сред хора, ние слагаме бариера пред енергийния си поток, или орендата си, защото иначе тя се разпилява сред тези, които нямат толкова силна енергия и несъзнателно я изсмукват от такива като нас, чиято оренда е голяма. Но теб подцених и виж какво се случи — засмя се Батбал. — Моята оренда е предизвикала треската ти, защото се е сблъскала с твоята. Ти не си научен да управляваш силата, която имаш, и затова тялото ти реагира така. А ти имаш изключителна сила. Не всеки успява да отвори канала на душата си като теб още при първия сблъсък с енергията. Аз например не успях дори от десетия път, въпреки че се сблъсках с духа на самия Алобоготур.
Гостед гледаше жреца с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума.
— Вярно, че сокът на Живото Дърво помогна, но все пак си изключение — продължи жрецът. — Нужно е да тренираш тази сила, младежо. Трябва да се научиш да слагаш бариера пред енергията си и да я управляваш и направляваш правилно. Иначе с годините хората ще я изпият от теб, а не си струва да я попилееш така. Ще те изпратя в Карпонили, откъдето ще те насочат към школата, подходяща за теб.
— В Карпонили — ахна момчето, повтаряйки думите на Батбал, — наистина ли?
Жрецът го погледна строго:
— Не бързай да се радваш. Няма да ти е лесно там, младежо.
Но Гостед бе прекалено възбуден от думите на жреца и с чисто детска надежда попита:
— А ще стана ли сангас?
Жрецът се засмя от сърце и се премести на другото легло, където се уви добре с одеялото.
— Заспивай сега, а какъв ще станеш утре, зависи единствено от теб.
Това бе първият досег на Гостед с енергията. И ако тогава мечтата му бе да стане сангас, то сега, препускайки на бързия си кон, той гонеше друга мечта — да придобие магията на древните волобари и да се добере до техните тайни.
Тъй като не бързаха, Ермиар и тримата му спътници Вананд, Булик и Крамик се завърнаха при останалите „вълци“, когато слънцето вече залязваше, озарило с огнени отблясъци хоризонта. Щяха да пренощуват в пещерите и да се възползват още една, последна, вечер от гостоприемството на кодилците. Апетитна миризма погали обонянието на четиримата мъже след като се промъкнаха през тесния вход на една от пещерите. Вътре ги посрещнаха весела глъчка, топли огньове и казани, пълни с гореща чорба. Навсякъде бяха разхвърляни завивки и кожи, а тук-там писъците на някое дете огласяха и без това шумната пещера. Щом се появиха на входа, Загарда ги видя, отдели се от групата жени, с които до този момент водеше някакъв оживен разговор, и се втурна към Ермиар.
— Здравей, Загарда — усмихнат я срещна той, — как си?
— Добре — отговори Загарда и се огледа. Видя, че Ермиар е придружен от тримата „вълци“, но явно погледът й търсеше още някого, защото не успя да прикрие разочарованието си.
— Безмер не е ли с вас? — попита момичето, видимо притеснено.
Ермиар поклати глава:
— Не, изчезна нанякъде — отвърна й разсеяно той и добави: — Гладни сме. Ще организираш ли нещо, та да хапнем по-скоро?
Загарда кимна и тръгна с бързи крачки обратно към групата жени, с които говореше допреди малко. Наведе се, каза им няколко думи и две от тях се изправиха. Със сръчни движения жените набързо постлаха шарено платно до един от огньовете, около който сладко спяха три малки дечица. Отрупаха платното с хляб, сирене, месо и топла супа. Когато трапезата за Ермиар и спътниците му бе сложена, жените гушнаха в прегръдките си децата и ги отнесоха със себе си. Четиримата се настаниха около огъня и лакомо се нахвърлиха върху храната. Дурум също опита от месото, седнал в краката на господаря си, и когато се нахрани, се запъти към изхода. Сивият вълк обичаше да скита нощем сред тъмните дебри, а Крамик не го спираше. На сутринта Дурум винаги се завръщаше.
След четвърт час върху платното бяха останали само трохи и празни съдове. Ермиар, доволен от обилното ядене, се изтегна до огъня и очите му зашариха из препълнената с кодилци пещера. Глъчката от разговорите бе значително утихнала, тъй като повечето от тях заспиваха, увити в дебели кожи и одеяла. Тримата му спътници също вече спяха около огъня, а гърленото хъркане на Булик се разнасяше и сливаше с останалите шумове в пещерата. Погледът на Ермиар се спря на крехката фигура на Загарда, легнала наблизо. Лицето й бе полуосветено от гаснещите вече огньове. Равномерното й дишане му подсказа, че е заспала, но по руменината на бузите й и неизсъхналата още сълза разбра, че е заспала, плачейки. Той се досети защо плаче Загарда. Момичето бе влюбено в Безмер, който, освен че не отговаряше на чувствата й, бе изчезнал, без някой да разбере къде и защо.
Ермиар я погледа още известно време и се обърна към стената. Преди да заспи, той си каза, че като свърши войната, ще се върне и ще я вземе за жена. И друг път, макар и рядко, се бе случвало мъж от стети-сантропи да си вземе за жена момиче от ури-сантропи. Той знаеше, че за него е определена Бендидора от Ябрус и за да спази традициите, щеше да вземе нея за първа жена. Но сърцето му искаше Загарда, макар и да знаеше, че в момента девойката обича друг. Втората му сватба щеше да е със Загарда. Ермиар не се съмняваше в това.
Дежурният войник го събуди рано на другия ден. Слънцето още не беше изгряло и кодилците спяха дълбоко. Другарите от отряда му се облякоха набързо, измъкнаха се тихомълком от пещерите и оседлаха конете си. Събраха се всички на поляната и тъкмо когато Ермиар се накани да нададе бойния вик на „вълците“, чу зад себе си звук от тичащи стъпки. Загарда бързаше задъхана към него, а косите и се вееха назад от силния вятър. Момичето не продума и думичка, само се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, после се извърна рязко, бързо се затича назад и изчезна обратно в пещерата. Той гледа известно време след нея и когато тя се изгуби, се качи на коня, извика:
— Карн веган — и се понесе устремно напред сред възклицанията на другарите си.