Той продължаваше да изкачва кулата. Бе загубил представа от колко време се намира вътре. Вървеше стъпало по стъпало, спираше да почине и отново поемаше нагоре. Опитваше се с всички сили да не се поддава на страха, който сякаш се излъчваше от обгъръщащия го мрак и пропастта под него.
Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го превземе.
И ето че всред мрака над себе си той видя светлина. Ярка точка сред тъмнината — звезда! Той събра сили и се затича нагоре. Дори не мислеше как ще се върне на земята след като стълбата под него бе изчезнала. Единственото му желание в този момент бе да усети отново вятъра и да зърне небето и звездите. Ръката му се вкопчваше здраво в парапета и краката му прескачаха по две стъпала наведнъж. В момента, когато хладният вятър прониза запотеното му от усилието тяло и звездите заблестяха върху индиговото небе, той се свлече на колене върху каменна площадка и вик на облекчение се изтръгна от устата му. Бе стигнал върха на кулата.