Деши

12.„Дарма център“

Някога мислех, че майсторството може да се разкрие само в движение. Постепенно обаче осъзнах, че то може да се види и в неподвижността.

В „Дарма център“ беше тихо и спокойно, точно както подхожда на място за медитация. Нямаше намек за интриги, а отчетът, който дадох на Ринпоче, бе приет с мълчание. Беше вечер и във въздуха се носеше ароматът на благовония. Димът, разбира се, се издигаше към небесата. Двамата с Ямашита тръгнахме към сутерена, където се провеждаха занятията по кюдо. Надявах се да видя Сара Клайн.

Бях помолил Мики да направи справка за регистрационния номер на колата и бях разказал на Ямашита как е протекъл денят ми. И той бе приел представянето ми с мълчание. След това бе подхвърлил, че макар да ръми, вечерта е добра, за да погледаме малко стрелба с лък.

Типичното дожо за тренировки по стрелба с лък разполага със стрелбище на открито. Мишените за кюдо се разполагат на трийсетина метра и са забити в купчини пясък. Тук, в сърцето на града, стрелбищата на открито са немислими. Трениращите са намерили други начини за усъвършенстване. В ДЦ бяха намерили решение чрез превръщането на едно голямо мазе в стрелбище. За да се спрат стрелите, зад мишените бяха сложени покрити с тъмна тъкан бали сено. Самият стрелкови рубеж представляваше правоъгълна шперплатова платформа, голяма колкото да предостави условия за едновременна стрелба на трима души. Малките мишени бяха в другия край на помещението и ни гледаха с безизразно очакване.

Кюдо е интересно с това, че ударението се поставя върху начина на стрелба. Всеки кюдока би се радвал да порази мишената, но целта е това да се направи по възможно най-естетичния начин.

Докато слизах по стълбите, чух някакъв шум, отначало заглушен от група ококорени будистки монаси, които пееха монотонно в голямата зала на първия етаж. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-слабо се чуваше песнопението и толкова по-ясно долавях познатите ми звуци от удар на нещо в нещо. Някъде там долу оръжия попадаха в целта си.

Японските стрелци често тренират, като стрелят по мишени с човешки ръст, отстоящи на около два метра. Тъпите звуци се дължаха на забиването на стрелите от упор в балите.

Колкото са хората, толкова са и пътищата.

Докато пътувахме в метрото от Бруклин, бях попитал Ямашита какво мисли за това. Аз например бях прекарал години, следвайки онова, което японците наричат до — път, начин. И пред погледа ми бе Ямашита, който бе вървял по собствен път още по-дълго и по-целеустремено. Но познавах и други хора, които се придържаха към своя път с не по-малка решителност. Кой беше прав?

Сенсей ме погледна спокойно, отворил очи малко по-широко от обикновено. Изражението му бе наистина особено, защото той обикновено гледа света през полузатворени клепачи, което, изглежда, му помага да се съсредоточава.

— Отличен въпрос, професоре. И ще отговоря, но не сега.

— А кога, сенсей?

Той ме погледна.

— Когато умра, естествено. — Поусмихна се и продължи: — Ти ме питаш нещо, което би попитал всеки интелигентен и честен човек: „Как да избера Пътя в този необятен свят?“ Всички ние правим избор с надеждата, че не бъркаме. Само че не е възможно да сме сигурни. Лично аз подозирам, че всички верни пътища водят до едно и също място. — Изглежда, видя разочарованието върху лицето ми, защото ме докосна по ръката. — Някои Пътища са по-преки от други. Някои те водят през непознат терен. В различни моменти ние сме различно чувствителни към възможностите на различните пътища. Точно това се надявам да ти се случи с Ринпоче. — Скептицизмът на лицето ми го накара да вдигне предупредително пръст. — Не се затваряй за нещата. Този път, онзи път… Аз мисля, че е важна целта.

В думите му безспорно имаше мъдрост, но аз имах по-практичен подход към нещата. Попитах го за кюдо. Той ми отговори, като направи сравнение с нашата дисциплина, и в тона му имаше несъмнена пристрастност. В крайна сметка и той беше човек. Бойните изкуства имат общ произход, но са се развили до съвременните си форми по различен начин. Школата на Ямашита имаше корени във времена, когато естетиката и функционалността не са били смятани за неразделни. Философията на кюдо бе различна. Ямашита ценеше не само формата на своето изкуство, а и неговата приложимост.

— Номерът, Бърк, в крайна сметка — прошепна ми той — не е да изглеждаш като воин. А да си воин. Ще се убедиш, че кюдо е… по-различно.

Посрещна ни Сара Клайн.

— Здрасти — казах. За човек с моята начетеност способностите ми да водя разговор са отчайващи.

Но тя не обърна внимание на това.

— И на теб „здрасти“. — И леко докосна одрасканата ми буза. Загрижеността й бе искрена. — Какво е станало?

Махнах с ръка, обясних с две думи, че съм се блъснал във велосипедист, и дори се засмях, за да покажа, че не се е случило нищо сериозно. После спряхме да говорим, просто се гледахме.

Сара беше много спретната в екипа си — черна хакама с бяло тренировъчно горнище. Красивата й черна коса танцуваше по раменете й и в един момент тя виновно се усмихна, осъзнала със закъснение, че стоим, без да говорим, а Ямашита ни чака. Поклони му се и ни представи на старшия инструктор.

— Здравейте — поздрави ни той и ни се поклони. — Сара каза, че може да се отбиете. Винаги е удоволствие, когато идват да гледат хора от другите изкуства. — Намигнах на Сара и се съсредоточих върху думите на сенсея по кюдо. — Учителят на Сара посочи онова, което ставаше зад гърба му.

— В момента няколко ученици загряват и проверяват оборудването. Нищо особено. „Дарма център“ ни спонсорира, а аз залагам на медитативните аспекти на стрелбата с лък. Тази вечер очакваме да ни посети Чангпа Ринпоче — той направи много, за да наложи в Центъра обучението по кюдо. Освен обичайните неща ще можете да видите и стрелба по мишена на голямо разстояние.

Огледах се.

— Нали чакаме Ринпоче?

— О, той ще дойде — обеща Сара. — Просто в момента има среща в другия край на града, в друг будистки център. Е… аз трябва да се приготвя. — Усмихна ни се и помаха за довиждане с пръсти, след което двамата с инструктора се обърнаха и тръгнаха към стрелбището. Проследих я с поглед — беше ми приятно да я гледам. Беше заразително жизнена. Беше жена и несъмнено ми въздействаше именно като жена, но имаше и нещо повече от тази проста алхимия. Когато гледах Сара Клайн, виждах пред себе си човек, постигнал хармонията. А това бе толкова рядко. Част от онова, което искаме от Пътя, е да постигнем по-истински израз на вътрешната ни същност. Удоволствие е да видиш човек, който го е постигнал.

Не проговорих по време на тренировката. Само гледах стрелците и се опитвах да преценя степента на уменията им. Най-интересната част бе да наблюдавам отиването и връщането на стрелеца от позицията за стрелба. Неподвижността казва много, но аз тренирам дисциплина, в която основната концепция е движението. Движението довежда мишената до теб, и теб до мишената. Начинът, по който се движиш, определя колко ефективно боравиш с оръжието. Движенията на противника ти издават намеренията му. Разкриват слабостите му.

Нито един кюдока не приличаше по нищо на облечените в сини екипи ученици в дожото на Ямашита. Разбирах, че подобно очакване е неуместно. Но ми се струваше, че те не се движат като хора, които се бият. Нямаше го усещането за равновесие, не долавях и излъчване на физическа сила. Вместо това стрелците изглеждаха съсредоточени върху боравенето с оръжието си и като че ли намираха опорна точка едва когато се изправяха на стрелковата линия.

Но от този момент движенията им ставаха елегантни. Японският лък е асиметричен — долната му част е по-къса, а горната описва дълга плавна дъга над главата на стрелеца. И стрелите са дълги. Това прави стрелбата много сложна. Стрелците застават перпендикулярно на мишената: лъкът е наведен към пода, а в дясната си ръка стискат две стрели. После настъпва моментът на равновесието и те започват така наречената хасецу — последователността от осемте основни фази на стрелбата.

Това отнема по-малко от минута. Седях и наблюдавах как опитните стрелци плавно и грациозно изпълняват тази последователност. Вдига се лъкът. Главата се завърта наляво към мишената, а ръката разполага лъка и стрелата на нивото на главата. Следва плавно опъване на тетивата към гръдния кош. Момент на прицелване — и пускане на стрелата. Разнася се „Кияй!“ и ехото се слива с удара на стрелата в мишената. Лъкът се сваля и започва следващият цикъл.

Всичко това става в хипнотизиращ ритъм. Усеща се същото отделяне на психическа енергия, което съпровожда всяка дейност с висока степен на сливане между душа и тяло. Има някои фини различия в качеството, които зависят от това какво бойно изкуство наблюдаваш. Но аз съм посещавал много различни дожо и познавам това усещане в повечето му проявления. Несъмнено Ямашита също го долавяше. Видях отстрани да седи възрастен японец със сбръчкано от годините лице и да наблюдава съсредоточено. Беше застинал, като човек, наслаждаващ се на топлината на огъня в камината.

Дойде редът на Сара Клайн. В интерес на истината, гледах я не заради любопитството ми към стрелбата с лък. Предполагам и, тя усещаше присъствието ми, макар да не го издаде по никакъв начин, и това ми хареса. Сара беше изцяло съсредоточена. Застана на освободеното място и хвана лъка според изискванията за тази фаза на подготовка. Дясната й ръка беше в кафява велурена ръкавица с дълга, широка два-три сантиметра тъмночервена каишка, пристегната около китката й. В синхрон с другите двама стрелци на рубежа тя бавно започна да изпълнява стъпките на хасецу.

Стрелата се заби в мишената. Сара плавно пристъпи напред във все същия забавен ритъм и я хвана. Завъртя я в три отмерени извивания и я издърпа. После пак се изтегли на стрелкова позиция.

Продължих да наблюдавам. Имаше несъмнена грациозност — нещо особено важно в действията на стрелеца. Но беше ли това бойно изкуство? И не се ли дължеше това съмнение на заслепението ми от моя личен опит в бойните изкуства?

След малко се появи Чангпа и пристигането му предизвика тихи коментари и усмивки от страна на кюдоките. Най-добрият стрелец изпълни церемониална серия от изстрели по мишени на по-далечно разстояние. От етажа над нас идваха различни звуци — стъпки, гласове, песнопения и несекващият шум на уличния трафик. Но когато инструкторът измъкна ръката си от горнището на екипа и разголи лявото си рамо така, както изискваше ритуалът, магията на движенията му бе така запленяваща, че всичко останало изглеждаше нереално и несъществено.

Чангпа проследи демонстрацията с жив интерес и когато тя приключи, стана и размени по няколко думи с всеки от стрелците. Гласът му бе тих и той докосваше всеки човек, с когото говореше.

След това ламата се обърна към нас, наблюдаващите.

— Знаем, че пътят към просветлението се състои от осем елемента. Той включва правилен поглед, правилна мисъл, правилна реч, правилни действия, правилен живот, правилно усърдие, правилно отношение и правилна концентрация. Не е ли интересно — усмихна се той, — че и методът на кюдо включва осем основни стъпки? Има много пътища, но целта най-често е една и съща. — Гледаше право в мен и бях сигурен, че много добре знае мислите ми.

Приближи се Сара. Носеше лъка си.

— Сложна екипировка, която изисква много внимание — казах. — От какво е изработен лъкът?

— Най-добрите са от бамбук — отговори тя. — Но те са много темпераментни. Моят е от фибростъкло и е малко по-издръжлив. — Тя сви рамене. — Подходящ за начинаеща като мен.

— Това, което видях, ми достави удоволствие — отбелязах. — Естетичността на движенията. — В главата ми се появи нейният образ: напрегната и съсредоточена, опъваща тетивата.

Тя наклони глава, явно благодарна за оценката ми.

— Но е съвсем различно от това, което правиш ти, нали? — Погледнах я и тя се усмихна. — Видях те как ни наблюдаваш. Изражението ти ми каза много.

— Така ли? И какво по-точно?

— Ти наблюдаваш много… съсредоточено.

— Само когато изпитвам истински интерес.

Ямашита също беше в настроение да говори. Разказваше на няколко от заобиколилите го стрелци за различните подходи при бойните изкуства. Бях така ангажиран в разговора със Сара, че не чух първата част на коментара му.

— Помислете върху следното… — каза той, но долови с периферното си зрение приближаването ни към групата и се обърна към нас. Усмихна се на Сара Клайн. Тя му се поклони.

— Бих искал да помоля госпожица Клайн да ви демонстрирам нещо.

Тя го погледна изненадано, после се обърна към мен.

Направих успокоителен жест с ръка и казах:

— Всичко ще е наред.

Сара се приближи до учителя ми и отново се поклони. Ямашита отвърна на поклона й и внимателно взе стрелата от ръката й.

— Вижте тази стрела. — Той я вдигна, за да я огледаме. — Обърнете внимание колко е тънка. Въпреки това тя е страховито оръжие. Но не заради силата, която притежава сама за себе си, а заради съчетаването си с лъка. Съчетанието на силата с техническото усъвършенстване е предпоставка за добро оръжие. Но вижте…

Размени няколко думи шепнешком със Сара и й посочи да заеме място на стрелкова позиция. Тя като че ли се поколеба, но се подчини. Сенсей ни накара да застанем отстрани, а сам отиде в другия край на залата. Между двамата имаше трийсетина метра.

— Такова е оптималното разстояние за това оръжие — обясни той. Гласът му с лекота долетя до нас. — Но дори при това положение… — Той се приготви с няколко дълбоки вдишвания и застана като вкопан в пода. Обърнала лявата си страна към Ямашита, Сара на свой ред започна подготвителната фаза на хасецу. Вдигна лъка, постави стрела, насочи лъка право към моя учител и опъна тетивата. Очите й леко се разшириха, сякаш не вярваше, че го прави. Върхът на стрелата леко потрепваше.

Ямашита кимна и с вик Сара изстреля стрелата. Тя литна към Ямашита със скорост, която я правеше почти невъзможна за проследяване. Ямашита се извърна с непостижима бързина и протегна ръка. Неволно тръгнах напред, но нямаше нужда. Учителят ми бе хванал стрелата. Зад мен някой ахна.

Бях виждал снимки на блокиране на стрели, но стрелите бяха учебни, с предпазител на върха. Такова нещо не бях виждал никога.

Ямашита изглеждаше невъзмутим.

— Дори доброто оръжие може да бъде контрирано — каза той. — Даже когато се използва както трябва. — Поклони се към Сара. — И когато това се случи, оръжието се превръща в пречка… ето така… — И направи знак на Сара да се подготви за следващ изстрел.

Но този път не я изчака, а се понесе към нея. Тя го видя да се приближава и сложи стрела на тетивата с цялата бързина, на която бе способна. Само че нямаше никаква полза. Преди да успее да опъне тетивата, той вече я бе връхлетял. Не последва сблъсък — Ямашита само докосна с ръка стрелата. Сара отпусна лъка. На лицето й се изписа съжаление.

— Оръжието, така опасно в една ситуация, е безполезно в друга. — Той се усмихна и й се поклони. Тя му се поклони в отговор.

Той се приближи до групата. Тялото му излъчваше енергия, тъмните му очи блестяха.

— Всички ние се обучаваме при различни майстори. И ги уважаваме. Така е редно. Но трябва да гледаме без предубеждение на новите неща. Новите пътища. Всички вие притежавате физическите качества да бъдете добри ученици — продължи моят учител. — Но се изисква още нещо… — Сенсей говореше на групата, но за момент се обърна към мен и ме изгледа внимателно. — Тук има нужда от нюнаншин. Знаете ли какво е това?

Слушателите му поклатиха отрицателно глави.

Ямашита ме погледна.

— Професоре?…

— Меко сърце — отговорих и въздъхнах наум. — Възприемчивост на съзнанието и душата към инструкциите.

— Именно — потвърди Ямашита. — Да си ученик не означава само да можеш да учиш. Означава и да имаш желание да го правиш. И да прилагаш урока, колкото и да е труден.

— Хай — съгласих се.

Когато се прибрах, на телефона беше записано съобщение от брат ми.

Обадих му се и попитах:

— Какво има? Разбра ли се кой е онзи великан и научи ли нещо за колата, с която е избягал?

Чувах като фон крясъците на децата му. Беше късно и несъмнено в момента се водеше задължителната борба по вкарването им в леглата.

— Работя по въпроса — изсумтя той. — Какво ще правиш утре?

— Ами… ще работя — отговорих аз. Краткият ми отпуск беше свършил.

— Кажи им, че си болен. И без това е петък. Напипахме нещо.

Див детски вой заглуши думите му. После воят позатихна и по звуците в слушалката разбрах, че жена му Дирдри се е впуснала в преследване.

— Проверихме всичко в работата на Сакура — възползва се от краткото затишие Мики, за да ми обясни. — Проследихме всяка възможност да открием някаква връзка между калиграфията и убийството.

— Аха! — казах. — И все още смяташ, че такава връзка няма?

— Ще се разбере с времето — каза той, без да се обвързва с конкретен отговор. — Но се опитахме да проучим последните контакти на Сакура, за видим дали около тях няма да изскочи нещо интересно…

— И? — подканих го аз.

— Имало е няколко телефонни обаждания от студент в Нюйоркския университет. Кореец от Куинс, казва се Ким. Стори ни се малко нетипичен за клиентелата на Сакура. Заловихме се с него, макар да ни отне известно време… — Той подсмръкна.

— Студентите са трудно уловими — коментирах.

— Както и да е. Та той решава, че е голям разследващ репортер. Според приятелите му имал някакъв таен проект. Разследва и… нали се сещаш: досажда до смърт на хората.

— И какво е искал от Сакура?

— Когато научихме името му и някои подробности, секретарките си спомниха това-онова. Искал е Сакура да погледне като специалист нещо, което притежавал. По време нещата съвпадат.

— Любопитно — казах. — И каза ли ви хлапакът какво е искал да погледне Сакура? И защо?

— Малко е трудно да разберем това — изхъмка Мики. — Хлапето не е от разговорливите.

— Така ли? И защо?

— Защото е в моргата.