Деши

11.Борба

На следващата сутрин отидох да видя тибетския приятел на Ямашита. Смяната на ритъма ми дойде добре. Бях спал лошо и бях сънувал някакви объркани сънища за калиграфията. След това прекарах ранните утринни часове в ролята на чучело за Ямашита, който демонстрираше ефектни хвърляния на дъсчения под. На рамото ми имаше ожулено от шева на екипировката ми място в резултат на безбройните кълбета напред. Но понеже същата сутрин бях видял няколко от новите момчета да разтриват раменете си с гримаса, стиснах зъби и се престорих, че не се е случило нищо особено. За ирландеца най-доброто обезболяващо е гордостта.

Вървях през гъстите потоци градски труженици. С отработена безгрижност те се движеха с решителни бързи крачки по отъпканите маршрути, свели проблема за пътуването между центъра и предградията до простото уравнение за изминатото за определено време и с определена скорост разстояние. Вървях по тротоара разпуснат и изключил за останалия свят, а хората ме заобикаляха като вода. И въздухът беше влажен — облачната покривка се бе наместила в пространството между небостъргачите и горните етажи на града бяха погълнати от мъглата.

„Дарма център“ се помещава в триетажна тухлена сграда в Манхатън, дарена от ексцентричен почитател и превърната в културен ресурс на будизма. На няколко преки от нея има зала за бойни изкуства от същия тип. Вътрешното й разпределение е същото и в нея се разполага едно от най-престижните дожо за кендо в цял Ню Йорк. Но фокусът в ДЦ, както го наричаха хората, беше основно върху тибетския будизъм и медитация.

Във фоайето ме посрещна висок млад мъж с коса, вързана на дълга опашка — явно отговаряше за вратата. Човек можеше да си помисли, че очакват всеки момент да се появи Буда. Интересът на младежа обаче очевидно бе ориентиран по-практично. Беше вежлив, но не ме изпусна от поглед, докато се обаждаше на някого по телефона.

Както и да е, когато съмненията от мен отпаднаха, ме съпроводиха по един коридор до някакъв офис. Минах покрай стени, покрити с тибетски репрезентации на Големия град. От дискретно разположени високоговорители се разнасяше монотонен гъгнив тибетски припев. На плакат на стената имаше калиграфия с прословутото „Ом Мани Падне Ом“. До вратата на офиса бе монтирано молитвено колело8. Всеки влизащ можеше да го завърти.

Беше странно да видя монах с роба, седнал в офис зад компютър, но точно така изглеждаше секретарят на Чангпа. Погледна ме късогледо иззад очила с тежки тъмни рамки. Огледах се — очаквах Травис Старк и армия телохранители да ме притиснат до стената и да ме обискират, — но в офиса цареше мир и спокойствие. И обезпокоително безгрижие от гледна точка на мерките за сигурност. Тогава се сетих, че Старк в момента тренира с Ямашита. Признах пред себе си, че учителят ми премисля нещата с ходове напред, но едновременно с това съжалявах, че не ме бе посветил в подробностите на плана си: той беше организирал посещението ми при Чангпа по време на отсъствието на Травис, с което и двамата ученици можеха да се възползват от двама различни учители с минимум напрежение помежду им.

Представих се. Ринпоче чу гласа ми и излезе от вътрешния офис широко усмихнат.

— Доктор Бърк — каза той и стисна топло ръката ми. — Много се радвам да ви видя. — Покани ме в кабинета си с добре отработен жест: в края на краищата все пак бе човек, свикнал да се занимава с хора. — Чай? — предложи ми и помощникът му кимна и изчезна, вероятно да надзирава кипването на водата в чайника.

Когато останахме сами, гласът на ламата стана по-тих и по-доверителен.

— Благодаря ви, че се отзовахте.

— Това е най-малкото, което мога да направя за Ямашита. Сенсей много ви обича.

Думите ми го накараха да се поусмихне.

— Вашият учител е добър човек. Но мисля, че уроците му понякога са сурови… по много начини.

Пак ли четеше мислите ми?

— Споменахте, че имате някои проблеми… — Не довърших. Чангпа кимна, седна на стола си и се съсредоточи. Стените бяха скрити под снимки на ламасерии, храмовите комплекси на някогашен Тибет: издигаха се от планинските склонове, затиснати от необятното небе и безкрайния пейзаж от надвиснали скали.

— Намирам се в особена ситуация, доктор Бърк — започна ламата. — Очаквах да се отдам на спокоен живот, посветен на размисъл. — Той плъзна поглед по кабинета си: голямо писалище, стара дървена лавица, отрупана със странно оформени томове, надписани със златни букви от тибетското писмо, стар кафяв телефон с няколко линии за разговор и бутон на интеркома. Усмихна ми се тъжно. — Оказва се, че съм много, много далеч от манастира.

Кимнах, за да покажа, че го разбирам.

— Животът е онова, което ни случва, докато правим други планове.9

Той се наведе напред:

— Случи се това, че бях изтикан пред погледа на обществеността заради подкрепата ми на моите сънародници и протеста ми срещу китайската окупация на родината ми. — На писалището му имаше вестникарски изрезки и аз ги обърнах към себе си, за да ги разгледам: Чангпа с блестящи очила пред гора от микрофони, Чангпа, открояващ се в робата си, сред тълпа от протестиращи пред китайското посолство на 12-о авеню. — Предполагам това донякъде обяснява нещата… — Той въздъхна.

— Нещата? — повторих с обиграността на опитен следовател.

Чангпа придърпа изрезките към себе си и заговори с точно формулирани фрази, сякаш контактът с печатното слово му помагаше да намери най-точните думи:

— Неотдавна имаше влизане с взлом в центъра и кабинетът ми беше претърсен. Понеже тук не държим нищо ценно, полицията смята, че не става дума за обикновен опит за кражба.

— Защо?

— Изглежда, охранителната система на сградата е била умело заобиколена. Не е взето нищо, което би могло да се продаде на улицата.

— Оставили са компютрите и документацията?

— Да. Макар да са прегледали файловете в компютъра, не са изнесли машините.

Трябваше да се съглася с полицията, че случаят е нетипичен.

— Нещо друго?

— Следят помощника ми Догям всеки път, когато отива и се връща от пощата. — Видя недоумението ми и добави: — Използваме пощенска кутия. Така е по-сигурно, когато става дума за набиране на дарения. По този начин няма опасност да задържим пари тук за през нощта. — И Чангпа ми описа занимаващата се с благотворителност агенция, която създал, за да подпомогне тибетската култура и религия, и ми разказа как набират средства.

— Значи следят помощника ви? Но само по маршрута до пощата? И никога не са го спирали? — Ламата кимна. — А той прави ли и банкови депозити от ваше име? — Ново кимване. — Но не е бил следен до там? До банката, искам да кажа? — Направих гримаса. Изглежда, възприемах привичките на Мики. Бях се надявал, че ще е възможно да се разследва най-лесният мотив — парите.

— Не. Веднага след взлома сменихме банката като предпазна мярка срещу възможни злоупотреби. Но нищо не се случи.

— Вашият помощник, как беше…

— Догям — услужливо ми напомни той.

— Продължават ли да следят Догям? И онези, които го правят, не опитват ли някой път нещо? Какво мисли полицията по въпроса?

В същия момент се появи помощникът, сякаш в отговор на нашата дискусия. Носеше чая. Преместихме се на една малка масичка. Чангпа усмихнато направи знак на помощника си да се присъедини към нас и наля чай. Усещах, че използва тези дребни домакински задължения, за да избегне незабавния отговор на въпроса ми. После взе чашата си и се облегна. Парата замъгляваше очилата му и ми пречеше да виждам очите му.

— Полицията не е информирана за тази ситуация… — започна той.

— Какво?! — изненадах се.

Чангпа кимна.

— Трябва да разберете, доктор Бърк, че те не бяха сигурни дали ще могат да заловят хората, влезли с взлом…

— Хиляда истории от „Голия град10“ — казах, но той явно не ме разбра.

— По-късно бяхме… информирани… че забъркването на полицията по въпроси, отнасящи се до Тибет, няма да помогне…

— Нещо не схващам — признах си.

Ринпоче въздъхна, сякаш изпитваше болка, че му се налага да мисли за тези неща. Помощникът му проговори за пръв път. Имаше по-подчертан акцент от шефа си, а гласът му бе мек и неуверен.

— Чангпа Ринпоче е гласът на нашите тикнати по затворите братя в родината, доктор Бърк — започна той. — Докато успява да занимава обществеността с проблемите ни, той е от полза за каузата на свободен Тибет…

— Но аз съм изправен пред дилема — допълни Чангпа. — Искам едновременно свобода за моя народ и милост за моите братя монаси, които гният в затворите. А публичността понякога може да помогне на едната кауза и да навреди на другата. — Той се усмихна горчиво. — Или поне така ни беше казано.

Кимнах. Това беше най-старата и най-истинска форма на оказване на натиск: открий на кого най-много държи някой и започни да го заплашваш.

— Някаква идея кой стои зад заплахите?

За миг ламата изглеждаше някак безпомощен, като риба на сухо.

— Подозирам, че става дума за елементи на китайското правителство…

— Гуоанбу — прошепна Догям.

Погледнах Чангпа.

— Това е китайското Министерство на държавната сигурност, доктор Бърк. Гуоджия Анкуан Бу.

— Заплашва ви китайската тайна полиция? — попитах недоверчиво.

Монахът ме погледна и близо минута не проговори.

— Скептицизмът ви се споделя от вашата полиция. Който и да е, заплашиха ме, че ако протестите ми продължат, на моите хора ще се случи нещо лошо. И да си призная, не знам как да действам.

Догям погледна учителя си със смесица от дълбока обич и абсолютно разбиране. Беше по-млад от Ринпоче и макар погледът му още да не притежаваше онази изваждаща от равновесие пронизваща сила, нещо в очите му ми подсказа, че след време ще прилича на него.

— Всички водим борба с противоречието между милост и мъдрост. — Каза го тихо и неуверено. Беше мъж, посветен на яснотата на мълчанието, който се опасява, че звукът на гласа му може да пръсне света на парчета.

Ламата се облегна и ни изгледа спокойно. После печално поклати глава.

— Единствено илюзорността на този свят ни помага да видим неговата дуалност, разликата между две неща…

Двамата удовлетворено кимнаха. Разбирах философския подтекст, но това не ни помагаше с нищо. Оставих чашата чай на масичката и внимателно погледнах ламата.

— Какво искате да направя за вас, Ринпоче?

Телефонът иззвъня и Догям ни остави, за да отговори.

Чангпа го проследи с поглед да се отдалечава и каза:

— Официалните начини на действие се изключват, доктор Бърк, но много бих желал да науча кой ни наблюдава. И кой заплашва моите братя монаси.

„Дарма център“ разполагаше с приемна, чиито големи прозорци гледаха към улицата. Сядах там и слушах капките дъжд по стъклото. От време на време иззвъняваше телефонът. Стоях, наблюдавах улицата и сравнявах всеки минувач с неясното описание, което ми беше дал Догям — определено най-скучната работа в живота ми.

Бях говорил с Догям и бях научил от него каквото можах. Зрението му не беше възможно най-доброто, а от друга страна, следящият винаги се бе държал на дистанция, за да затрудни евентуалната идентификация. Но се бе появявал често и се бе влачил след Догям по пътя му до и от пощата. Сигурен съм, че не е било никакъв проблем да го прави. Помощникът на Ринпоче вземаше пощата всяка сутрин в единайсет, а в три следобед отиваше да пусне кореспонденцията за деня. Маршрутът му беше един и същ: на запад по улицата до Осмо авеню, след това на север до пощата. На всичко отгоре се открояваше — Ню Йорк е гъмжило, но колко будистки монаси в роби с лоши очила има по улиците?

Тръгнах малко преди единайсет и заобиколих квартала откъм дългата страна, за да изляза на Осмо авеню. Спрях недалеч от пощата и зачаках. Не след дълго се появи Догям — криеше се под голям черен чадър — и влезе в пощата. Повъртях се безцелно, без да изпускам от поглед тълпата, като се стараех да не се набивам на очи. В това си има номер: опитваш се да почувстваш потока от хора и следиш дали нещо няма да се открои.

Само че Ню Йорк си е Ню Йорк. Тук на квадратна миля се падат повече чудаци, отколкото на всяко място по света. А огромният пешеходен и моторизиран трафик затруднява още повече забелязването на каквото и да било. Прецених, че ще ми трябват няколко излизания, за да усетя атмосферата на това място. От друга страна… човек никога не знае.

Догям ми бе казал, че според него „опашката“ му бил азиатец, при това доста едър. Но не беше съвсем сигурен. Мъжът май бил чернокос.

— И това ли е всичко? — попитах безпомощно. — Едър може би чернокос азиатец? — Само че монасите не разбират от сарказъм. Той само кимна и примигна в знак на съгласие. Така че въздъхнах и излязох да си опитам късмета. Без и сам да знам какво точно търся. Може би ако след Догям тръгнеше на пръсти гигант с кървясали очи, щях да го забележа. В противен случай сигурно щях само да постоя под дъжда в очакване куркането на червата ми да оповести, че е станало време за обяд.

Не забелязах нищо особено. Проследих Догям по обратния път, взех си за вкъщи обяд от един китайски ресторант и като се надявах, че това няма да обиди никого, отново се настаних в приемната на „Дарма център“. Замислих се за Сакура и смисъла на последното му послание. Беше следа, но оставена по такъв начин, че да не буди подозрение. Но чие подозрение? На убиеца? Какво означаваше това? Вече не ме свърташе да седя, исках да правя нещо.

Мускулите на краката ми вече се сковаваха от цялото това бездействие, така че станах и неспокойно закрачих. Минах по коридора и спрях да чета бележките на таблото за обяви. Имаше плакат за курсовете по кюдо и това съвсем естествено насочи мислите ми към Сара Клайн. Не ми беше за първи път този ден. Запитах се дали и тя се сеща за мен. Много странно. Сигурно бе реакция на натриевия глутамат11 в китайската храна.

Времето не вървеше към подобряване, но не се и влошаваше — лек, но постоянен ръмеж, от който изглеждаше по-късно, отколкото беше. Наместих се на стола и се облегнах, като периодично отварях очи, за да погледна какво става на улицата. Не ставаше нищо. Наближаваше три.

Появи се Догям и ми предложи чай. Станах и го последвах в кухнята. Тибетците слагат в чая си масло, а аз исках моя без нищо. Върнах се на стола и отпих от горещата горчива напитка. Огледах улицата. Нищо.

Оставих чая на масата до мен и пак се облегнах. Очите ми се затвориха.

Телефонът иззвъня и се стреснах. Отпих от чая — беше успял да изстине. Погледнах към улицата.

На ъгъла, точно пред прозореца, някакъв човек стоеше до телефонната будка. Погледнах си часовника. Беше почти три.

Станах и се приближих до прозореца, но отстрани — не ми се искаше да ме виждат отвън. Мъжът стоеше до телефона, но не го използваше. Беше с анцуг с качулка и лицето му не се виждаше. Тъмни дрехи. Изглеждаше едър.

Казах на Догям да тръгва и че ще го следвам. Исках да видя с очите си какво ще направи мъжът до будката. Допусках, че всичко може да е случайност, но това допускане го правеше мозъкът ми. Ямашита искаше от мен по-сложни неща и точно в този момент имах чувството, че нещо се пече.

Монахът слезе по стълбището на „Дарма център“. Държеше под мишница пакета с пощата, а с другата си ръка се бореше да се справи с чадъра. Щом тръгна по улицата, мъжът от телефонната будка тръгна след него. Наблюдавах внимателно, но дъждът влизаше в очите ми и единственото, в което бях сигурен, бе, че онзи, който вървеше след монаха, е много силен, много уверен и много съсредоточен.

Хубавото, когато следиш някого в града, е, че вечният шум поглъща звука от крачките ти и не можеш да се издадеш. Освен това се надявах, че околните пешеходци ще ми осигурят и нужното прикритие. Истината бе, че си бях аматьор и по някакъв начин той ме бе усетил.

Осъзнах това едва когато бе станало много късно, разбира се.

Вървяхме по булеварда в разтеглена нишка. Напред в тълпата се виждаше светлата роба на Догям и аз се стараех да не го изпускам от поглед. Зад него беше закачуленият му широкоплещест преследвач, който гъвкаво се плъзгаше между хората и колите. Опитвах се да се държа близо до него, но не прекалено.

Забелязах, че „опашката“ говори по мобилния си телефон. След това тръгна по-бързо, приближаваше се до монаха. Усетих, че изоставам, и също ускорих крачка. Двамата вече бяха на цяла пряка пред мен и това ме обезпокои. Когато видях закачуления внезапно да свива в странична уличка, реших, че Догям е в безопасност, и се затичах, за да прихвана „опашката“.

На ъгъла завих и тръгнах по улицата. От непознатия нямаше и следа. Възможно ли бе да ми е избягал толкова? Вървях по тротоара и се оглеждах за някакви следи от него — и в този момент огромна лапа ме сграбчи и ме дръпна в някакъв тесен проход.

Силата на ръката, която ме държеше за яката на сакото, беше огромна. Непознатият ме завъртя в дъга, която имаше за цел да ме натресе в тухлената стена на сградата. Така и стана, но ударът не се получи с желаната от него сила. Бих искал да мога да кажа, че ме спасиха котешките ми рефлекси. Че са си казали думата годините, посветени на шлифоване на бойните ми умения.

Всъщност… скъса се яката. Спаси ме калпав шев. Това неутрализира част от силата, с която ме бяха запратили в стената. Общо взето ударих се доста силно. За миг ми се стори, че усещам в устата си вкуса на хоросан. Бях успял да вдигна ръка, за да смекча удара, но това не бе достатъчно. А другата ръка ми трябваше свободна, за да посрещна другото, което щеше да последва.

Той ме удари силно няколко пъти — целеше се в бъбреците ми. Само че аз не бях готов да играя ролята на боксов чувал. Не можех да го разгледам добре, но от това, което се виждаше, беше ясно, че е грамаден. Ако успееше да ме блъсне още веднъж в стената, сигурно щях да плюя кръв цяла седмица. Така че се плъзнах по стената и положих всички усилия да се освободя от захвата му.

Следващият му ход беше да ме подсече и аз паднах. Но не по начина, по който сигурно му се искаше. Имам голям опит в паданията. Останах на земята и изритах рязко. Не беше кой знае какво, но понякога, ако улучиш, където трябва, можеш да повредиш ахилесовото сухожилие.

Сигурно го заболя, защото за момент се разколеба. Ударът не можеше да го свали, но бе достатъчно усложнение на обстановката, за да го накара да прекъсне атаката си. Нещата се бяха проточили прекалено много. Беше искал да ме повали. Най-добрият начин да го постигне бе с максимум сила и възможно най-бързо. Но аз не се бях оказал толкова лесен, колкото бе очаквал. Затова той реши да не рискува. Изгледа ме тежко — млад азиатец, плоско безизразно лице под качулката, само погледът му гореше — после забърза към булеварда.

— Мамка му — изпъшках, изправих се и разкърших рамене, за да разбера какво ми се е случило. Бях без поражения.

Върнах се на улицата, но там нямаше и следа от него. Хората ме поглеждаха странно и разбрах, че лицето ми сигурно е изподраскано от стената. Лявото ми око отичаше и го затворих с напразната надежда, че това ще ми помогне да се чувствам по-добре.

— И ти ли пострада? — чух глас.

Все още гледах глупаво към улицата и не бях видял велокуриера. Той си изтупваше дрехите и проверяваше колелото си за повреди.

— А?

Куриерът посочи булеварда.

— Онзи грамаден задник. Изскочи от уличката и направо ме помете. — Беше по къси гащета и с каска, която изглеждаше като черупката на извънземна свръхинтелигентна форма на живот. На шията му висеше окачена на връв свирка. Беше висок и жилест, с рунтава брада и гневни очи.

— Едър азиатец? — попитах накрая, след като схванах какво е станало. — По анцуг с качулка? Видяхте ли къде отиде?

Куриерът намести ремъка на износената си чанта и пак възседна велосипеда си.

— Взе го кола.

— Номерът?

Той извади от джоба на чантата си химикалка и написа номера на дланта ми.

— Действай, пич. Но не вярвам да постигнеш нещо.

— Благодаря — казах.

Той само кимна, подкара и се включи в трафика, стиснал свирката между зъбите си. Въртящите се колела бяха оставили следи от изстреляни по гърба му пръски. Чувах свирката му дълго след като се скри сред колите по улицата.