Деши

18.Блясък

Минах покрай цяла върволица отвратени лица на различни полицаи — на сержанта на пропуска, на изморени патрулиращи, на цивилни в измачкани костюми — докато стигна до работното място на Мики. Лицата им съответстваха на настроението ми. В марша си към съвременността Нюйоркското полицейско управление бе модифицирало общата стая на полицаите от задръстено с бюра помещение в ярко осветена зала, разделена на работни клетки чрез подбрани с вкус подвижни бежови разделителни прегради. Само че като послушаш малко разговорите или като погледаш хартията, която се изписва, естетическият ефект доста избледнява.

В клетката на брат ми нямаше никого. Не можеше да се каже, че е празна, понеже бе задръстена с документация. По бюрото му бяха пръснати листове и оръфани папки. Стара пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“ стоеше на малка метална зелена масичка с колелца. В нея бе пъхнат формуляр, по който се виждаха бели петна от коректор. Личеше си, че тук е работил член на клана Бърк.

Един минаващ детектив ме забеляза, провери пропуска ми и ме отведе до заседателната зала, където Мики и Арт преглеждаха безчислени документи с мъченическото изражение на махмурлии. Когато отворих вратата, брат ми вдигна поглед и измуча:

— Аха. — И ми посочи един стол да седна.

Партньорът му бе малко по-разговорлив.

— Компютърджиите успяха да отворят някои от файловете на Ким — каза той. — Цяла сутрин преглеждаме разпечатки.

— И с какво разполагате?

— С повече дивотии, отколкото знаем какво да правим с тях — изръмжа Мики и посочи документите. — Част от всичко това са студентски неща — курсови работи, бележки. Има цифрови копия на снимки.

— Има и материал на китайски — подчерта многозначително Арт.

— Калиграфия? — попитах с надежда. Може би имаше нещо свързано с онова, което бе изпратил на Сакура. Каквото и да бе то.

— Не-е… — започна Мики, после се поправи: — Защо не ми кажеш ти? Аз как да разбера дали е печатно, или калиграфия?

Проблемът беше реален. Наистина имаше някакви официално изглеждащи писма и документи. Антетката определено ми бе непозната, но не беше трудно да разчета символите: Жонг-гуо Рен-мин или Китайска народна република.

— Е, какво мислите? — попитах. — Че Ким е снимал тези документи по някаква причина? Че са част от онова, което се е заловил да разследва? — Бях объркан. Все още не се бях отърсил от въздействието на изживяното при Чангпа, а и изпитвах нерационалното усещане за надигаща се опасност. Бях дошъл в участъка с надеждата да науча повече за връзката между Ким и „Дарма център“. Вместо това объркването ми се бе засилило.

— Изяснихме си връзката на Ким с тибетеца — отговори Арт. — Поне това вече не е загадка. — Погледнах го. — Да — продължи той, — Ким е използвал библиотеката в „Дарма център“, за да проучва тибетските лами.

Кимнах, защото си спомних портретите на стената, които ми бе показал Ринпоче.

— Както го виждам аз — намеси се Мики, — Ким е съставял доклад за съдбата на тези хора…

Не можах да скрия скептицизма си.

— И наричате това връх на журналистическото разследване? За ваше сведение китайците затварят тези хора от години.

Мики сви рамене.

— Не съм казал, че всичко вече ми е ясно. Просто констатирам докъде сме стигнали…

— Дали да не погледнеш и ти, Конър — предложи Арт.

Поколебах се.

— Това не е точно моята област, ако се сещате. Идеята с шодо е съвсем хипотетична…

Арт обаче прекъсна възраженията ми:

— Хайде сега. Всички знаем, че твоята специалност е Азия.

— Разрови се, момче — каза Мики с мрачна решителност. И бутна към мен купчина документи.

Седнах и ги зачетох. След известно време разтрих очи и казах:

— Вижте, за да се оправя с всичко това, ми трябва справочен материал. Тази тибетска връзка е доста объркваща. Предлагам да взема каквото мога в „Дарма център“. Там вероятно се намира най-добрата колекция от литературни източници на тази тема в този край на света. Да не говорим, че има и хора, които да попитам, ако имам проблем.

Те се спогледаха.

— Какво ще кажеш? — попита брат ми партньора си.

Арт сви рамене.

— Защо не? При всички положения ще е по-добре от това, което правим сега…

— Което е все едно нищо — заключи Мики.

Те се наведоха като магьосници над големия ксерокс до стената, после събраха копията в голям оранжев плик, връчиха ми го и дори ме съпроводиха до вратата, за да не ми хрумне да размисля и да спра.

— Технически погледнато — промърмори Арт, — това не би трябвало да го правим.

— Именно по тази причина е толкова забавно — увери го брат ми.

Прекарах деня в ровене и сортиране на файловете на Ким, и в правене на справки в търсене на някаква схема. На ключ. Привечер разполагах с тъжен списък на група тибетски монаси, признати учители и учени. Може и още да бяха такива, но това бе трудно да се каже, понеже съдбата им бе мистерия: след дълъг живот в сянка те по някакъв начин бяха влезли в конфликт с китайските власти. Представих си разредения студен въздух на Тибет. Китайските затвори там едва ли бяха приятно място.

Поисках среща с Ринпоче, но ми отговориха, че в момента пътувал. Спомних си думите на Ямашита, че двамата щели да посетят Кита. Обзе ме някаква смътна тревога, но реших, че е резултат от комбинацията на остатъчен гняв, объркване и безсилие. Обичайното ми вътрешно състояние. В един момент се появи кльощавият с плитката и ми каза, че ме търсели по телефона.

— Намериха го — бяха първите думи на Арт. Не правеше никакви опити да скрие възбудата си.

— Кое? — Бях чел цял ден и мозъкът ми още бе затънал в света на книгите.

— Свитъка на Сакура! — обясни той. — Ти излезе прав. Ходингтън го скрил при свои бивши студенти. Стрелците от снимката.

Знаех, че след като Сара бе направила връзката между Ходингтън и неговия студент, се бяха обаждали в Джорджия, но този факт бе потънал някъде в другото, което се бе случило след това. Изведнъж се заразих от възбудата на Арт.

— И какво се казва в него? — попитах.

— Проклет да съм, ако знам — призна си Арт. — Изпратиха ни цифрово копие. Но е калиграфия. Японска, мисля. Искаме да ни я преведеш. Веднага. — В слушалката нещо изшумоля и в ухото ми се разнесе гласът на брат ми:

— Стой там и не мърдай никъде. Тръгваме към теб.

Бях толкова нетърпелив, че по-нататъшното четене бе немислимо. Разхождах се известно време из стаята, после слязох долу да погледам стрелците с лък. И Старк беше там, навърташе се край Анди — същия, с когото се бях запознал на вратата на музея. Когато Старк ме видя, лицето му потъмня, което не бе изненадващо. Зачудих се дали Ямашита е говорил с него. Не знаех и дали продължава да тренира в дожото. Не му обърнах внимание, поклоних се на учителя и се загледах.

Сенсеят по кюдо работеше със стрелците, но не върху техниката им, а върху духовната проекция, необходима, за да използваш оръжие, на практика всякакво оръжие. Сара Клайн я нямаше, но си я представях как стои тук, широко разтворила очи, заслушана в захлас. Харесваше ми това в нея: способността тотално да се концентрира, желанието да извлича поука от житейските уроци. Изглеждаше човек, способен да се възползва от възможностите, които предлага животът. И достатъчно зрял, за да бъде благодарен за това.

След малко се качих горе да чакам — краят на тренировката на стрелците наближаваше, а и всеки момент очаквах да пристигнат Мики и Арт. Поразходих се из приемната: разглеждах експонатите на тибетското изкуство, за да убия някак времето.

Погледнах си часовника, върнах се в читалнята, събрах разпръснатите документи в папка и слязох по петте гранитни стъпала пред входа на „Дарма център“. Беше тъмно. Уличните лампи изцеждаха цветовете на света и хвърляха лепкави сенки между паркиралите коли.

Едва сдържах нетърпението си най-сетне да видя какво са намерили в Джорджия. Но очакването, с което бях излязъл навън, бе по-различно. Чувах зад гърба си шума на готвещите се да си тръгнат хора. Но съзнавах това с периферията на съзнанието си, понеже той бе заглушен от усещането за нещо друго, нещо намиращо се на прага на възприятието.

Усещането за харагей.

Тръгнах напред като в сън, поставях единия си крак пред другия, без да обръщам внимание на какво стъпвам — цялото ми внимание бе съсредоточено напред към тъмнината на улицата.

Там, където се криеше нещо.

По тротоара между пресечките имаше минувачи. Чувах шума на колите откъм Седмо авеню. Затръшна се врата на кола. Обичайните звуци и гледки на нощния град. Но около „Дарма център“ се долавяше напрежението на някакво очакване.

Вратата на сградата се отвори и излязоха Старк и още неколцина души. Той ме погледна неспокойно. Не си бяхме говорили от инцидента с нинджите. Старк спря като вкаменен на крачка пред учениците.

— Какво става? — Попита съвсем тихо. От него можеше да се очаква да усети, че нещо не е наред. За пръв път го виждах да реагира естествено и без превземки. Прогоних тази мисъл от главата си и се съсредоточих върху времето и мястото. Вдигнах ръка. Поклатих глава.

На входа се скупчиха още хора. Междувременно дочух шума на гуми по асфалта, погледнах и видях тъмна кола с изгасени фарове бавно да се приближава към нас.

Наоколо се разнасяше смях и приятелски разговори на хора, тръгнали да се прибират по домовете си. Беше ми трудно да се съсредоточа.

Изведнъж помислих за видението на ламата — тъмни долини, в които дебне опасност.

— Вкарай ги вътре — казах на Старк. Той също гледаше към колата и се опитваше да разбере какво е привлякло вниманието ми. — Бързо! — изсъсках.

Старк скочи нагоре по стълбите. Зърнах недоумението върху лицето на една от жените, докато я буташе през вратата заедно с другите.

След миг Старк и Анди застанаха до мен. Може и да не бяха много умни, но не им липсваше желание.

Наблизо се разнесе вой на форсиран двигател. Звукът изпрати през тялото ми тревожна тръпка — невинен звук, превърнат в зловещ от усещането за страх. Тъмната кола продължаваше бавно да пълзи към нас и когато ни наближи, прозорецът откъм страната на шофьора се спусна. Отвътре надникна бледо лице с тъмни сенки вместо очи. Анди плъзна ръка под сакото си.

— Недей! — изсумтях.

В дупката на прозореца се показа цевта на пушка и се насочи към нас. Отдалечих се леко от другите двама, надявах се да разделя мишената и да намаля последиците от изстрела. Защото бях сигурен, че той всеки миг ще последва.

Чувах с периферното си съзнание приближаването и на другата кола, но вниманието ми бе приковано върху цевта, която леко се поклащаше и се насочваше към всеки от нас, като змия, колебаеща се какво да атакува. Повечето хора обикновено се целят прекалено високо, когато стрелят. Правилото е да се хвърлиш на земята и вляво. Идеята е или да избегнеш попадението, или да спасиш лявата половина на тялото си, където е сърцето.

Само че тази техника разчита на предположението, че си по-бърз от куршума.

Знаех, че Анди се бори с почти неконтролируемото желание да бръкне за пистолета си, но беше вкаменен от мисълта, че това ще го направи първата цел. Какво мислеше Старк, не бях сигурен.

Мъжът с пушката каза нещо високо и бързо и в следващия миг оръжието в ръцете му изгърмя. Хвърлих се и се претърколих поправилата, заслепен от блясъка. В същия момент се разнесе вой на сирена, свистене на гуми и канонада от изстрели — и на пистолети, и на пушката. Чух звън на разбито стъкло, вика на брат ми и изсвистяването на гуми на потегляща кола.

Старк и Анди също се бяха хвърлили на паважа и сега бавно се надигаха. Мики и Арт се бяха скрили зад вратите на колата си. Предната й решетка бе като сдъвкана и от нея излизаше пара. Арт говореше по радиостанцията, а в далечината вече се чуваше воят на приближаващи се сирени. Една от паркираните наблизо коли също беше обезобразена от куршумите. Алармената й система се бе включила и клаксонът виеше ритмично в нощта, като ранено животно.

Много различни звуци се бяха компресирали в интервал от няколко секунди и мозъкът ми продължаваше да се опитва да обработи натрупаната информация. Самият аз все още бях замаян от блясъка и гърма на огнестрелните оръжия. Станах, изтупах си дрехите и се огледах, за да преценя степента на пораженията. Лицето на Старк беше бледо, въпреки скъпия му слънчев загар, а устата му продължаваше да зее. Анди стоеше и трепереше, забил поглед в тротоара.

Мики вече бе излязъл на средата на улицата с изваден пистолет — целеше се в отдалечаващата се кола. Изглежда, продължаваше да се надява на успешен изстрел.

— Мамка му! — изкрещя той и свали пистолета, когато колата зави с поднасяне на първата пресечка.

Дадохме писмени показания пред полицията. Опитвах се да мисля свързано, но в главата ми се преплитаха образи: на дулото на пушката, на безстрастния избор на жертвата, на електрическата тръпка на страха, пробола ме едновременно с блясъка на изстрела, на миризмата на изхвърлените гилзи и уличния прах.

Опитах се да се съсредоточа върху съществените неща. На мен човекът с пушката ми бе заприличал на азиатец. Може и да беше Хан, но в полумрака не бях могъл да видя със сигурност. Но посланието беше пределно ясно: Искаме си нашето.

Въздъхнах. Всички си искаме нашето.

Бяхме в участъка и нощта бавно се източваше.

— Виж сега какво имам за теб — каза Мики, след като най-сетне остави слушалката.

— Всъщност аз въртях телефоните — уточни Арт, — но брат ти иска да обере цялата слава.

— Имаше ли слава? — попитах.

— Хм… не съвсем — призна той. — Но борбата с престъпността е неблагодарна работа. Така че дори малките радости са добре дошли.

— Окей, ние не бяхме толкова близко до стрелците като вас, момчета — каза Мики. — Старк и неговият човек, как беше… Анди, не можаха да ни помогнат много. Стъклата на колата били тъмни и било невъзможно да се види стрелецът.

— Помня — казах.

— Добре де, ти също не каза нищо полезно — възрази Мики. — От онова, което чух, си бил прекалено зает да търсиш прикритие, за да видиш нещо полезно.

— Вярно е — съгласих се. — Какво се разбра за колата?

Брат ми въздъхна.

— Средна големина, нов модел с четири врати. Цветът би могъл да е тъмносин, тъмнозелен или черен. С тази информация наникъде, Конър.

— Отзад ми се стори вносна — казах.

— Може би. Намерена е изоставена „Хонда Акорд“, тъмносиня. Била открадната от паркинг.

— Е, това поне е нещо.

Мики изпръхтя в подобие на смях.

— Момче, това е най-често крадената кола в Америка. Няма начин да се разбере дали има някакво отношение към нашия случай.

Но Арт вдигна ръка и каза:

— Открита е на Единайсето авеню. — Изгледа ме. — Уестсайд, близо до…

— Китайското посолство — довърших.

— Пак тия шибани китайци — натърти брат ми. — В момента я обработват, за да видят има ли следи от барут.

— А пушката?

— В интерес на истината е карабина — измърмори той.

— Охо! — казах. — Вие, момчета, сте били много печени. — И понеже той не реагира на сарказма ми, продължих: — Не може ли да се каже нещо за модела?

— Няма начин — отговори Мики. — Куршумите са сдъвкали двете коли доста лошо, но единственото заключение, което може да се направи, е за калибъра. Изобщо не можем да се надяваме на балистична експертиза. Знаем обаче, че нашият човек е имал съвсем сериозни намерения — стрелял е с деветмилиметрови куршуми. Това си е бойно оръжие.

— Чудесно.

— Можеше да е и по-лошо. Повечето модели разполагат с пет до девет патрона. Ако е искал наистина да те ликвидира, от теб щеше да е останало само мазно петно на тротоара. Добре е, че се появихме и ние. Сигурно сме го изплашили.

Смлях тази информация, докато Мики продължаваше да философства:

— С други думи, стрелецът може да е използвал всякакво оръжие — „Бенели“, „Мосберг“…

— Забеляза ли случайно какъв е пълнителят? — намеси се Арт. — Изглеждаше ли като на автомат? Или беше обикновената конфигурация?

— Момчета — казах примирено, — единственото, което виждах, бе, че е насочена към мен. И цевта изглеждаше широка като тунел.

— Добре де, добре… само попитах. Напоследък се появиха „Сайга-12“, не че са много. Приличат на „Калашников“.

— Виж — обясних уморено, — беше черна и каза „бум“.

Брат ми въздъхна. Зададе ми още няколко въпроса, но единственото, което се изясни, бе точното време на произшествието, звукът и яркото блясване на изстрела.

Сънувах, че тренирам, и знаех, че потрепвам от реалността на съня.

Денят угасваше и диханието на земята беше студено и влажно. В дупката на чайната всичко бе окъпано в синя светлина. Малката селска японска къща бе изоставена. Отвън от широка бамбукова тръба изтичаше водна струя и се изливаше в каменен умивалник. По дъното му бяха подредени малки камъчета, така че падащата вода да се разбива и да бълбука. Острието на меча ми беше единственото сребристо присъствие, разсичащо арките, оставени от отдавна умрели майстори. Лек ветрец шумолеше в листата на дърветата като шепота на поколения учители, наблюдаващи ме от разстояние.

Мечът на самурая има острие като бръснач и изключителен баланс на изработката. Дръжката му е обвита с плътна коприна, стегната с копринен конец. Ножницата е лакирана в черно, така че да може да улови светлината на изгряващите звезди. По дължината на острието минава вълнообразната следа от коването и закаляването — хамон — и като че ли излъчва сияние.

Работех усърдно. Бях сам на поляната до хижата. Баланс. Дишане. Техника. Съсредоточаване. Номерът е на само да овладея тези елементи — предизвикателството е да се слея с меча с елегантност, достойна за оръжието, и да демонстрирам смъртоносната естетичност, която изисква моят учител.

Когато спрях, луната вече беше високо. Бях потен. Изплакнах се в каменния умивалник — наслаждавах се на стичащата се по гърба ми леденостудена вода. Усещах тежестта на меча и галенето на нощния въздух по мократа ми кожа.

Запарих си ментов чай на малкия мангал с дървени въглища, държан в къщата именно за тази цел. Седнах, взех чашата чай и загледах как тлеещите въгленчета в хибачи бавно се покриват с пепел. Вслушвах се в нощните звуци откъм гората. От време на време край ушите ми звънваше комар. Чувствах се изтощен и жадувах за сън.

Затворих очи в съня си и когато ги отворих, слънцето залязваше, а сенките в долчинката се издължаваха. Върховете на дърветата бяха осветени в цвета на кръвта. Вървях с меч в ръка към полянката, където трябваше да тренирам. А там стоеше баща ми.

Моят баща. Отново жив. И беше онзи баща, който помнех от детските си години, а не какъвто беше към края си. Баща ми се бе борил с рака стъпка по стъпка. Беше онзи бой с отстъпление, който му бе познат от годините на морски пехотинец в Корея, и той предаваше всеки сантиметър територия с упорита неотстъпчивост, даваше ни време да се подготвим за неизбежността на поражението.

Но ето че беше пред мен, приклекнал на поляната, взрян в мен с присвитите си очи, и ми идеше едновременно да се засмея и да заплача.

„Татко! Ти си тук! — започнах радостно и внезапно спрях. — Но ти си мъртъв!“

Той ми се усмихна и кимна, сякаш бях казал някаква шега. „Защо, не може ли?“

Исках да се засмея: само човек като баща ми можеше да представи връщането от света на мъртвите като дреболия.

Посегнах да го докосна с желание, натрупано през годините, но той вдигна ръка и спрях. Посочи ми към върха на хълма, към линията дървета там, и безмълвно привлече вниманието ми към това място.

Поляната горе беше добре осветена, но по края й, където започваха храстите и дърветата, сенките ставаха все по-тъмни. И от тъмната зеленина на листата излезе Чангпа. Погледна към нас и слънцето блесна в очилата му. Той вдигна ръка и ги свали. Очите му нямаха зеници. Той бавно затвори клепачи и в центъра на челото му започна да свети точка. Чангпа бавно се плъзна назад, сля се със сенките, светлината на челото му се сви в малка точка, която единствена остана да свети слабо в мрака.

Изведнъж там се появи Ямашита — взираше се в посоката, където бе изчезнал ламата. Спря за миг, за да погледне надолу по склона към мен. В мига, в който обърна гръб на мрака, нещо невидимо за мен бавно го извлече към мастилената чернота, погълнала преди това ламата. От сърцето на сенките се разнесоха крясъци и светлата точка изгасна.

Почувствах порив да се притека на помощ на моя учител. Но ме задържаше желанието да остана при баща си. Започнах да плача от безсилие, отново бях малко момче, изплашено от тъмнината и огромния свят.

Погледнах татко — търсех утеха, нуждаех се от посока — и му зададох мълчалив въпрос. Той тъжно ми се усмихна и светлината около нас започна да угасва, така че след малко вече ми беше трудно да различавам лицето му. Остана единствено старият познат звук на гласа му.

„Време е да се събудиш, тигре.“

Дойдох в съзнание, разтърсван от ридания. Колкото повече се събуждах, толкова повече се успокоявах, но емоционалната сила на съня ми не ме напускаше. Тигър. Така ме нарече той, когато като дундесто хлапе веднъж го съборих на пода на дневната. Не се бях сещал за това от години.

Сънищата се нещо, което бързо забравяме като несъществено, спокойни и уверени под светлината на деня и заобиколени от хиляди неща, които ни носят удобства и ни разсейват. Но когато отстраните тези разсейващи ни неща, животът се разкрива по-сложен и по-тайнствен, отколкото се преструваме, че е. И тогава посланията от сънищата се задържат, ярки и настойчиви.

Зазорява се. Птиците започват да пеят. Надигам се и тръгвам през утринните сенки, жаден за светлина.