Деши

21.Истински вярващи

Същия ден пристигнаха Мики и Арт, следвани от местни полицаи. Брат ми още беше бесен на мудността, с която бе реагирала на искането му нюйоркската полиция, и на бюрократичните хватки, нужни, за да се прехвърли едно разследване от един щат в друг. Местните полицаи вежливо разпитаха хората на Кита, показаха им снимките на Монголеца и получиха очакваното отрицателно поклащане на глава. Никой не го бе виждал. Самият Кита пътувал за насам от Ел Ей, така че полицаите обещаха да се върнат.

След разпитите тръгнах с тях надолу към мястото, където бяха паркирали.

— Това е дивотия — изръмжа брат ми. — Някой знае нещо, но не го казва.

Един от местните полицаи сложи на носа си авиаторски очила и кимна без никакъв ентусиазъм. Беше широкоплещест, но достатъчно млад и все още тесен в кръста.

— Сигурно си прав. — Имаше медночервена коса, ниска подстрижка и светлосиви очи. Значката на грижливо изгладената му риза казваше „Уолас“.

— И какво ще правим сега? — поинтересува се Арт. Разтриваше машинално белега на китката си. Това беше нов навик.

Брат ми го изгледа и отмести поглед.

Отговори му местният полицай:

— Ще покажем насам-натам снимката на вашия заподозрян. Местните обикновено имат представа кой се отбива в малките им градчета.

— Какво ще кажеш? — попита брат ми партньора си. — Да се позадържим ли?

— Разбира се. Защо не? — каза Арт. После погледна Уолас. — Вие, момчета, ще ни съдействате ли?

Полицаят кимна.

— Не знам дали да не слезеш при местните в града — поколеба се Мики. — Нали разбираш, Хан може да се появи на друго място. А аз ще поема нещата тук.

Дори за мен оправданието беше зле скалъпено.

Арт се ядоса.

— Какво ми казваш, Мик? — Брат ми вдигна ръце, за да го успокои, но Арт продължи: — Какво!? Мислиш, че не мога да се справя, нали? — И се обърна към пътя с ръце на кръста. — Мамка му!

— Добре де, стига. — Мики погледна виновно местния полицай. — Ще дебнем тук, на входа. И ще чакаме да се появи Кита.

Уолас погледна единия, после другия. Не каза нищо, помисли около минута, после кимна, макар да бе ясно, че не е съвсем сигурен дали постъпва правилно.

— Окей. Имаме ли човек вътре, който може да ни информира, ако онзи се появи там?

Мики кимна към мен и каза:

— Той.

— Става. Когато се появи заподозреният, господин Бърк, надявам се знаете какво да правите?

— Ще ви се обадя — отговорих послушно.

— И после побягваш, накъдето ти видят очите — допълни брат ми.

С приближаването на нощта намерих Ямашита. Седнахме на една пейка до ручея, с лице към гората. Исках да му разкажа какво бях научил и той, предполагам, усещаше нетърпението ми. Беше така типично за него да ме накара да се успокоя насила. Но може би го правеше не само заради мен. След разговора ми с Чангпа бях опитал да премисля нещата от много ъгли. Ямашита несъмнено усещаше възбудата ми, но с изненада установих — по реакцията му на случайно минаващите покрай нас, — че и той не е спокоен. Изглежда, връзката учител — ученик действаше двупосочно: той винаги можеше да разчете мислите ми, но и аз все по-често бях в състояние да разчета неговото душевно състояние. В резултат тишината между нас изглеждаше изпълнена с неизречени неща. Лекото напрежение във въздуха бе просто осезаемо — излъчваше се от него като бръмченето на мощен трансформатор. Ямашита заговори, като внимателно подбираше думите си и се стараеше да не повишава глас.

— Значи полицията най-сетне намери инката? — Кимнах и той продължи: — И какво ни казва тя? Даде ли ти онова, на което се надяваше?

— Тя е измама — отговорих. — Потеклото на Кита е изфабрикувано.

Не мога да кажа, че думите ми го изненадаха. „Нима си знаел нещо през цялото време?“, попитах го наум. Но не зададох въпроса си на глас.

Ямашита вдигна ръка да говоря по-тихо. Беше се преоблякъл и сега беше със стари панталони и безукорно бяла тениска. Не беше висок и както бе седнал, можеше да клати крака, сандалите му зори леко разравяха праха под седалката. Той се огледа небрежно, за да провери има ли около нас някой, после заби поглед в горичката — канарите и дърветата бавно се размиваха в сумрака.

— Значи така — каза накрая сенсей. — Построил е света си върху лъжа. Но нека това не те заблуждава. Този човек е много изкусен. — Учителят ми ме погледна. — Трябва да отделиш малко време, за да понаблюдаваш учениците му, професоре. Има нещо, което може да се научи.

Кимнах, но знаех, че той се опитва да изгради по някакъв начин старата връзка помежду ни с разговор на банална тема като тренировките. Зарязах тази мисъл заради нещо по-неотложно.

— Кита, Хан и… Старк. Замислили са нещо.

— Да… Старк — каза Ямашита и кимна. — В него долавям объркване… а не зли мисли. — Усмихна се на себе си. — Но всеки ученик е различен вид проблем.

— Ринпоче мисли, че Старк ще се забърка в някаква опасност — напомних на учителя си. — Смятам, че не е видял нещата ясно. Според мен Старк е част от опасността.

— Може би — каза Ямашита и беше ясно, че не желае да обсъжда това повече. Стана и слезе до ручея. Мина леко по разпръснатите камъни и навлезе в притъмняващата горичка. Последвах го и мракът започна да ни обгръща като мъгла.

— Днес, когато инструктирах учениците… — започна Ямашита, — запомни ли предупреждението ми?

— Разбира се. Нуждата от концентрация. Контролирането на центъра.

— Едновременно с това ги посъветвах да не отклоняват вниманието си — напомни ми той. Чу ме да поемам дъх, но предпочете да заговори, преди да мога да реагирам. — И аз съм разтревожен, Бърк. Но мисля, че има по-важни неща от Старк, за които да се безпокоя. Полицията смята, че този… Хан, е убил трима души, нали? Но от това, което знаем за него, трябва да приемем, че го е направил като… наемник.

— Така мисли Мики — казах му.

— Добре. Мисля, че трябва да уважим интуицията му в тези неща. Такаа… значи Хан е оръжие. Но то сече само там, където бъде насочено. Кой обаче го насочва?

— Кита — подсказах аз.

— Възможно е — отговори Ямашита. — Знам, че за човек като Кита е изключително важно да се запази тайната на инката. Изисква го неговата гордост. И гордостта на неговите последователи…

— Но достатъчно ли е това, за да ги накара да убият, за да се запази тайната? — попитах. Трябваше да съм честен. Дори в този момент още не бях сигурен. Знаех, че съмнението се усеща в гласа ми.

— Не знам. Емоция като гордостта е силна, това е несъмнено — тихо каза Ямашита, докато бавно вървеше през гората по никаква едва различима пътечка. — Говорим за горди хора. — Той ме погледна. Очите му се губеха в сенките. — Ти знаеш нещо по въпроса. За последователите на Кита такава гордост е незряла, но въпреки това достатъчно силна.

— Като у Старк например — не се сдържах.

Той не обърна внимание на коментара ми.

— Гордостта може да ни заслепи и да не видим истината — напомни ми Ямашита. — Или да ни накара да не искаме да я признаем. Емоцията е като тъмнината, която ни пречи да следваме пътеката.

Направих погрешна стъпка и две камъчета под краката ми изчаткаха едно в друго. Ямашита спря и ме изчака. Силуетът му се очертаваше като призрачна сянка.

— Тук може да има нещо повече, отколкото можем да разберем засега — продължи учителят ми. — На пръв поглед като че ли насилието следва онези, които са прочели инката, но определено онзи журналист, който е бил убит…

— Ким — помогнах му аз.

— Да. Ким е работил над нещо повече от това, нали?

Може би се дължеше на илюзията от анонимност в мрака, но ми беше леко да разговарям с него.

— Да, не бива да забравяме и китайците. Но какво работи Хан за тях?

— Аха — натърти той. — Китайците… Знаеш ли, че в последния момент тук е поканена да направи демонстрация група изпълнители на ву-шу!

Ву-шу е съвременно, изключително акробатично изкуство с корени в континентален Китай. Знае се, че се радва на солидно субсидиране от централното правителство. Но аз не виждах каква е връзката с онова, което ни вълнуваше.

Учителят ми въздъхна в мрака.

— На мен ми се струва, че сред изпълнителите има… пазачи. Хора, които не се вълнуват от възможността да тренират тук.

— Това започва да става все по-заплетено — признах аз. После осъзнах нещо. — Значи ние сме тук и всичко необяснено до момента сочи насам. Кита, Ринпоче, китайците… Липсва единствено Хан! — Видях в полумрака усмивката му. — Ти си знаел, че има връзка. Затова си и дошъл. За да разбереш какво става. — Изпитвах в равни части облекчение и раздразнение. Ямашита бе доловил опасността, но не бе по-близко от мен до неясния й източник. — Трябваше да ми кажеш, преди да тръгнеш.

Ямашита почти се бе скрил пред мен.

— Бърк, идването тук е опасно. Може да се окаже дори някаква клопка. Усетих го смътно, но не бях сигурен. Дори Ринпоче не можеше да види точно срещу какво се изправяме…

— Той има ли някакви предположения какво става?

— Пристигна вчера и засега се въздържа от контакти. Не успях да се видя с него.

За момент се запитах дали Ринпоче се крие, или хората на Кита не искат да се срещне с Ямашита. Но все още не можех да забравя нежеланието на Ямашита да сподели с мен.

— Трябваше да ми кажеш — настоях отново. — Заслужил съм доверието ти. — Не му напомнях това за пръв път и двамата го знаехме.

Учителят ми отговори с напрегнат и твърд глас. Думите долетяха до мен през мрака и въздействието им се подсилваше от нощта и тишината около нас.

— Бърк, аз правя каквото правя по основателни причини. Не можеш да ми търсиш сметка. — Сгълчаването му сякаш сгъсти напрежението в тъмнината. — Аз съм твоят сенсей. През всички тези години си се борил. И струва ми се най-трудно ти е да проумееш точно това.

Почувствах се глупак. Ушите ми пламнаха. Понечих да кажа нещо, но той естествено ме изпревари:

— Мисли! Гледай! Не съди за нещата по това, което е на повърхността.

След това го чух леко да въздиша.

— Ако ти бях казал онова, което подозирах — каза той с много по-мек, почти нежен глас, — ти щеше да ме последваш тук, без да се замислиш, нали?

— Да, сенсей — отговорих прегракнало.

— И така щеше да се изложиш на опасност — тихо каза той. — Знам как реагират хората на подобно искане… Знам как ти сам го прие преди време — допълни все така тихо. — Не е лесно да предприемеш подобен ход.

— Но аз все пак съм тук — напомних му; изисквах някакво признание от него.

— Дааа… — проточи той и продължително въздъхна. — Но постъпваш така по своя воля. Не съм ти го наложил. Това е път, избран от теб самия. Както следва да бъде. Като ученик, правото ти на избор е ограничено. Като воин ти трябва да се научиш сам да избираш. — Нова въздишка, тих звук в тъмнината. — Трудно е…

Кимнах, макар че не ми беше съвсем ясно. Коремът ми гореше и някак се чувствах изваден от равновесие. Учителят ми владее това до съвършенство: всеки път, когато дръзнеш да помислиш, че ти е ясен или че ти е показал всичко, каквото има за показване, той те изненадва. И това те кара да погледнеш отново на нещата, вече с друг поглед. Дори в тъмнината.

Бавно поех въздух и се вслушах в звуците на нощта. Чувах шумоленето на вятъра в клоните. Шепотът на листата над главите ни. Свиренето на комар около главата ми. Някъде пред нас, нагоре по склона, нещо тежко глухо се удари в камък. Сърцето ми подскочи.

— Излезли са елени — обади се моят учител. — Крият се от опасността през деня и се движат само когато преценят, че е безопасно.

— Но за нас не е безопасно, сенсей — осмелих се да кажа с увереност, която ме изплаши.

— Вярно, не е. Но трябва да чакаме и да наблюдаваме. Кита ще пристигне утре. Доколкото ми е известно, още не се е появил и онзи, когото наричате Монголеца. Видя ли как постъпих днес по време на урока по тачи-дори?

— Комбинация от рипон-ме и кендо-но-ката — отговорих. Това бяха основни техники.

— Хай. Изчаках и използвах семе, натиск, за да го принудя да предприеме нещо. Ние ще направим същото. — Усетих тялото му да се промушва покрай мен, на път в обратна посока.

Ние. Вървях по стъпките му към слабите далечни светлини на Ямаджи — блестяха като лъч на фалшива надежда в гората.

В планината утрото не настъпва бързо. Денят се просмуква малко по малко със светлина и минават часове, преди слънцето да надникне над върховете и да стопли света. А в гората се стеле хладна пара и всичко е мокро от роса. Сякаш природата не желае да се раздели с покривката на мрака. Или може би така е само с мен. Имах чувството, че този ден ще е изпълнен с трудни откровения.

Но човек трябва да нрави каквото е нужно, а не каквото иска.

В едно бях напълно съгласен с Ямашита — кафето беше скапано. Бях отишъл в заведението още преди наоколо да закипи живот. Приключих набързо с изхвърлянето на съдържанието на чашата си в храстите. Не че нямаше да мога да го издържа, просто бе време за тичане.

Гасшуко предвиждаше крос всяка сутрин. Срещата беше в заседателния център, където хората идваха по двама и по трима и подскачаха в опит да загреят. Личеше си, че някои от тях имат мускулна треска в резултат на заниманията през последните няколко дни. Видях поне няколко души да пият хапчета, докато закусваха.

В духа на основополагащата тема на целия семинар повечето хора бяха дошли с поне част от спортните си екипи. Панталоните ги се радваха на най-голяма популярност, заедно с тениските с лого на най-различни дожо. Аз бях облякъл тениска, подарена ми от Мики преди няколко години. На гърба й бе щампована голяма халба тъмна пенлива бира, под която се мъдреха думите „Вече не само за закуска“. Предполагам всички ние имаме нещо, което искаме да кажем на околните.

Планината, на която се намираше Ямаджи, бе насечена от пътеки през горите във всички посоки. Наблизо минаваше Апалачката пътека15, а горите бяха осеяни със стари пътища за свличане на трупи. Групата ни мина по някои от тях. Още след първия половин километър бях загрял и започнах да дишам в синхрон с движенията, напипвайки познатия стар ритъм. Това ми даваше възможност да мисля за случилото се и за всички компоненти на играта.

След кроса, когато хората се пръснаха по различните групи, тръгнах да обикалям без посока. Забелязах мястото за групата ву-шу и минах покрай тях. Сториха ми се жилави и здрави. Някои използваха мечове, други — копия. Бяха невероятно гъвкави и скачаха и правеха кълба в най-добрите традиции на китайската опера, адаптирани за нуждите на бойните изкуства. Наоколо имаше треньори — по-възрастни мъже по анцузи, които наблюдаваха изпълненията със стоически изражения. Но не всички наблюдатели се интересуваха от ставащото на терена. Забелязах един мъж да ме наблюдава, докато се приближавах. Не можах да го видя ясно, но реших, че е безсмислено да събуждам подозренията му, така че се престорих, че не се интересувам, и минах набързо покрай тях.

Тръгнах да търся ламата. Не беше трудно — Ринпоче винаги се движеше с антураж от монаси и оранжевите им роби ги правеха лесно забележими. Повъртях се край едно от местата за медитация и проследих един от тях до мястото, където ги бяха настанили.

Тибетците заемаха цял комплекс от бунгала-апартаменти, сгушен в края на една пътека. Минах с небрежна походка оттам, като се стараех да остана на по-голямо разстояние, и видях поне няколко служители на Ямаджи на стратегически места по пътеката. Вече бях забелязал, че в Ямаджи работят два типа хора: привлекателни и стегнати млади жени, които се занимаваха с всичко имащо отношение към гостите, и „други“ — мъже, които отговаряха за техническите аспекти на мероприятието. Някои изглеждаха азиатци, но имаше и много от бялата раса. И не изглеждаха особено дружелюбни. Определено предпочитах жените.

За нещастие край тибетците имаше постове точно от недружелюбните — едри мускулести мъже, които очевидно не се навъртаха насам с надеждата да научат повече за колелото на кармата. Бях свикнал да разпознавам охранителите от пръв поглед.

Така че се мушнах обратно в гората и заобиколих. Към най-голямото от бунгалата имаше голям вътрешен двор. Плъзгащи се врати извеждаха на дъсчена веранда. Оттам нататък следваше грижливо поддържана ливада — топло слънчево петно сред утринната прохлада на гората. Бързо минах през дърветата, благодарен на килима от борови иглички, който ми помагаше да се движа абсолютно безшумно, и зачаках. Ясновидската дарба на Чангпа често го караше да надзърта в мрака. Но аз се надявах, че дори такъв като него ще има нужда от малко слънце.

Спомних си предупреждението на Ямашита да чакам и търпеливо зачаках, подпрян на един бор. В далечината се обаждаха птици. Усещах сладкия аромат на борова смола. Слънцето бавно се издигаше в небето и виждах в лъчите му над полянката да се стрелкат различни насекоми.

Стъклената врата на бунгалото се плъзна и Ринпоче излезе. Беше облечен в жълто-червените си роби — избухнаха в цветно петно под слънцето. Държеше чашка и чинийка и бавно тръгна по верандата. Като че ли беше сам.

Стигна до края на дъсчената платформа. Напрегнатото му изражение — лице на загрижен човек — постепенно се отпусна. Остави чашата на масата, свали си очилата и без да помръдва, се загледа в далечината.

Излязох иззад дърветата и застанах пред него. Не казах нищо, оставих го сам да ме забележи. Погледът му изглеждаше нефокусиран и той леко въздъхна. После очите му започнаха да се обръщат нагоре в орбитите. Затвори клепачи за момент, а когато ги отвори, аз се бях преместил по поляната, за да се изправя точно пред него.

Ринпоче бавно се фокусира върху мен, като човек, чието внимание се връща от много далеч.

— Това наистина сте вие — каза той. Стори ми се, че гласът му прозвуча изплашено.

— От плът и кръв — отговорих.

Чангпа бързо се огледа и ме покани в апартамента си. Затвори вратата и няколко секунди напрегнато се вслушва.

— Доктор Бърк… — започна той и като че ли не можа да продължи.

— Ринпоче, вие сте в опасност — предупредих го.

Разказах му за материала, който бе събирал Ким — историята на преследваните монаси. За Кита Такенобу. За фалшифицираната инка.

— Все още нямам всички фрагменти от мозайката — завърших, — но връзките са ясни. Тук има тайни, които Кита държи да останат скрити. А някой му върши мръсната работа. — Разказах му каквото ми беше известно за Хан, после го попитах направо дали според него Старк може да е замесен.

Чангпа примижа болезнено.

— Той е един объркан млад човек, доктор Бърк. Но дори при това положение не мога да допусна такова нещо за него…

— Може да се наложи да го допуснете — казах. — Помислете сам: той пристига тук и започва да си вре носа в проблемите на вашата охрана. Занимава се с това кой да има достъп до вас и кой не. — Ламата кимна. — Опитва се да попречи на хората да ви досаждат.

Монахът се отпусна на стола си.

— Доктор Бърк… аз усещам в него… душевен смут. Нищо повече. И все още имам надежда, че главата му един ден ще се изчисти.

„Да се изчисти главата му би било прекрасно“, помислих си. Но някаква нотка в гласа на ламата ми подсказваше, че има още нещо.

— Ринпоче — започнах умолително; мъчех се да измисля начин да го накарам да ми каже някои неща. — Тъмнината, която видяхте… долината. Нашето приближаване към нея. Казахте, че сте видели там и Старк.

Той тъжно ми се усмихна.

— Моите видения… Има много начини да се знае, Бърк. Аз съм убеден, че някой, може би китайското правителство, би искало да ми запуши устата. И че някой е запушил устата на бедните хора, които бяха убити. Но свързани ли са тези неща? Не виждам как. И ако са, защо тогава и аз не съм мъртъв? — Поклатих глава, неспособен да отговоря. — Всъщност мен нищо не ме свързва с Кита. Защо той ще се интересува от мен? Няма логика.

Седнах по-напред, защото исках да подчертая нещо.

— Но вие сам казахте, че има много начини да се знае. Мисля, че вече започвам да разбирам това. — Той ме погледна с обич, като се гледа способен ученик. Тук нещо се готви, Ринпоче — казах настойчиво. — Не мога да повярвам, че не го усещате. Какво вижда вътрешното ви око?

Той въздъхна.

— Аз не виждам всичко, доктор Бърк. Има опасност, да. Но опасност винаги има. Реших да потърся помощ от стар приятел и неговия ученик, но в моите видения никога не съм виждал ролите, който ще играете. — Спря за секунда и погледна към ярко осветената поляна отвън. — Дори сега нещата са замъглени.

— Но какво виждате? — тихо и все още с надежда попитах аз.

Той рязко затвори очи. Не можех да преценя дали това бе опит да види по-добре, или да блокира видението. Седеше на стола, отпуснал изморено големите си ръце в скута си. Не каза нищо.

— Трябва да се махнете от тук — казах.

Но той поклати глава.

— Ако можех. Те ме наблюдават, нали разбирате. — После, изглежда, събра вътрешните си сили и изправи рамене. — Няма да си тръгна. Все още имам надежда за Старк… — Погледна ме и се усмихна тъжно. — Буда знае, че способностите ни да разбираме са немощни, но иска поне състраданието ни да е безгранично като океана.

Какво можеш да отговориш на това? Оставих го и се измъкнах през плъзгащата се стъклена врата и в гората. Ламата седеше абсолютно неподвижно на стола си, загледан в неща, които само той можеше да види.

Ямашита Сенсей чакаше. Искаше от мен да ръководя практическо занятие на група амбициозни ученици — мъже и жени, — които определено не изгаряха от ентусиазъм с тях да се занимавам аз, а не Ямашита. Учителят не бе сметнал за нужно да ме осведоми какво точно мисли да прави, докато водя тренировката, но безизразното му лице ми казваше много неща. Той щеше да направи обиколка из Ямаджи. Щеше да открие слабите места. Щеше да потърси опасност. В този човек имаше една неспокойна бдителност дори когато привидно нямаше никакъв повод за тревога. Това обаче е отличителната черта на онези, които винаги оцеляват.

Застанах пред класа на слънчевата поляна. Тревата беше гъста и старателно окосена, но дори при това положение се усещаха достатъчно неравности, така че имаше допълнително предизвикателство за всички босоноги. Довечера много хора щяха да имат проблеми с пръстите на краката.

Избрах за тема на занятието дистанцията. Идеята е, че човек трябва да се старае да поддържа оптимално разстоянието между двамата сражаващи се. Практически погледнато, опитах се да накарам двойките ученици да могат да поддържат бокените си в постоянен контакт, като остриетата им се докосват кръстосани на пет до седем сантиметра под върховете. Когато Ямашита кръстоса меч с твоя, в оръжието му сякаш има магнит и той те следва като залепен, каквото и да направиш. Звучи лесно, но когато двама души се обикалят взаимно, опитвайки се да постигнат някакво превъзходство, съвсем не е така. Номерът е да се отпуснеш и едновременно да си постоянно концентриран, но както е с повечето неща в живота: лесно е да се каже, трудно — да се направи. Аз мога да го правя, но и за мен е напрежение, дори след толкова години тренировки.

Приближи се Старк, облечен в черната униформа на системата на Кита. Носеше дървен меч. Обявих почивка и отидох при него. Ако изобщо между нас бе имало дори минимална дружелюбност, усетих, че напълно се е изпарила. Лицето на Старк изглеждаше вдървено.

— Значи си тук — каза той. — Не трябваше да идваш.

— Знам какво става, Старк — отвърнах тихо, но настойчиво.

За момент той се изненада, после се обърка.

— Само че аз не знам за какво говориш.

Но очите му го издаваха, че крие нещо.

— Защо дойде в Ню Йорк? — настоях аз.

— Да уча при другите майстори — без замисляне отговори той. — Да се срещна с Ринпоче.

Почти му повярвах, но казах:

— Чангпа Ринпоче не преподава онова, което те интересува.

Той отмести леко поглед и се уверих, че крие нещо.

— Кита Шихан уважава ламите. — Той сви рамене.

Забих изпитателно поглед в лицето му, но не успях да пробия бронята му на невинна искреност. Можеше и да казва истината. Или поне част от нея. Старк усети скептицизма ми, изгледа ме с присвити очи, после направи жест с меча си.

— Помислих дали да не ти помогна да дадеш на хората онова, за което са си платили.

Смяната на темата окончателно ми доказа, че тук под повърхността става нещо нередно.

— Благодаря — отвърнах. — Напоследък вършиш само добри дела. Как е Сара Клайн?

Отново неспокойно поместване на погледа и уклончив отговор.

— Прекарваме известно време заедно.

Идеше ми да го удуша. Толкова ли не можеше да долови, че по този начин я излага на опасност? За себе си бях убеден, че всякакъв контакт с хора, имащи нещо общо с Кита, е опасен. Нима Старк бе сляп? Искаше ми се да обмисля това на спокойствие, но учениците ни гледаха и аз им казах да се строят.

Повечето бяха присъствали на вчерашната тренировка и бяха видели Ямашита да обезоръжава противника си. Поискаха да им го демонстрирам отново. Това отчасти се дължеше на ентусиазма им към конкретната техника, но имаше и друга, по-завоалирана причина. Във всеки практикуващ бойни изкуства има някакъв кръвожаден подтик. След време, при съвестни тренировки, той сублимира, но част от него е неизкоренима. И винаги остава желанието да му се поддадеш. Улових израженията на някои — искаха да видят дали старшият ученик на Ямашита е на нивото на своя учител.

Потърсих неуверено с поглед партньор и тогава се обади Старк.

— Да започваме — тихо предложи той, зае позиция пред мен и вдигна меча си.

Кръстосахме остриетата и веднага почувствах тока на напрежението му. Не можех да го разбера. Дали знаеше нещо и бе дошъл тук, за да ме държи под око? Или ставаше дума за нещо по-първично, като обикновено съперничество? С периферното си зрение видях няколко от приятелите му — все в черни екипи — да се приближават, за да гледат. На лицето на Старк се изписа удовлетворение и се запитах дали той не е под въздействието на няколко мотива.

Започнахме да се обикаляме един друг и да търсим цуки — пробив в концентрацията, който може да позволи атака. Беше ранен следобед и слънцето все още бе високо. Това бе добре. Класическата стратегия предполага да маневрираш така, че слънцето да е в очите на съперника ти. Това беше неприложимо, но малко ме безпокояха неравностите по земята. Старк беше по сандали, аз бях бос. Достатъчно е малко камъче, за да си нараниш петата, а колкото и бързо да блокираш болката, в защитата макар и за миг се образува пробив.

Безпокоях се прекалено много и изглежда, ми пролича. Той използва разсеяността ми и ме удари през дясната китка с отсечено движение. Винаги бе разполагал с голям потенциал, а през краткото време на работа с Ямашита бе успял да го реализира. Отпуснах ръката си, за да избегна удара, извъртях се встрани, но дори при това положение той ме засегна над китката и за миг усетих пареща болка. Възстанових се веднага и се опитах да натисна острието му надолу, но той леко се изтегли и прибра меча зад себе си. Техниката не е лоша, но подготовката за удара в главата, с която продължи, малко се разтяга във времето.

Парирах с лекота и контрирах, използвайки силата на удара му, за да завъртя меча си. Насочих го надолу към дясната му ключица. Той отстъпи, а аз възстанових равновесието си и моментално мушнах напред, с надеждата върхът на меча ми да го отхвърли назад. Но той бе тренирал в моето дожо и познаваше тази техника. Реагира на нея с леко движение с таза и аз само се завъртях около него.

Слънцето започваше да напича. Видях по лицата на наблюдателите, че преценяват представянето ми. А когато той започна следващата си атака, по яростта й разбрах, че това е нещо повече от тренировка. Бях го наблюдавал да тренира близо три седмици. Тренировките обикновено се провеждат доста интензивно, но не така напрегнато, както е в реален бой. А Старк бе стъпил на педала на газта до дупка, търсеше развръзката, за която бе жадувал през цялото време след първия ни сблъсък.

Случващото се изискваше веднага да се пренастроя. В края на краищата има бой, има и… бой. Именно това винаги се бях опитвал да втълпя на хората в дожото на Ямашита. Те не могат да го разберат и е напълно обяснимо — това е нещо, което трябва да изживееш. Но не го препоръчвам никому.

През следващите минути той ме удари няколко пъти — вечерта сигурно щях да имам синини, — но и аз имах няколко добри попадения. Само че бях прекалено бавен в пренастройката си към сериозен сблъсък, а двубоят продължаваше прекалено дълго. Времето е най-големият враг на биещия се. То изцежда силите ти и разкрива слабостите ти. Най-добрата стратегия е светкавичната атака, но трябва да си много добър. Или голям късметлия.

Има дни, когато не съм нито едното, нито другото. Тайната ми загриженост да заловим убиеца ми бе попречила да възприема това гасшуко с нужната сериозност. А може и да не приемах достатъчно сериозно Старк. И сега трябваше да се форсирам към усилието, което изискваше този двубой.

Докато в главата ми се въртяха подобни мисли, Старк ме препъна и установих, че падам. Инстинктът ти е да се противопоставиш, но има по-дълбока и по-вярна последователност от рефлекси и Ямашита ми бе помогнал да я събудя у себе си. Така че се оставих да падна и с превъртане се измъкнах част от секундата преди последвалия удар на противника ми. Озовах се на колене и моментално се извъртях, за да съм с лице към него. Държах бокена напречно, за да блокирам удара в главата ми.

— Спрете! — прогърмя като гръмотевица глас до нас. Беше Ямашита, извън себе си от възмущение.

Изправих се, дишах тежко. Старк неохотно отстъпи, енергията му бавно се разреждаше. Ямашита освободи класа. Учениците не говореха много, но се отдалечиха на групички, като коментираха шепнешком.

Ямашита заговори със стиснати устни:

— Какво означава това? Бърк, разчитах да проявиш отговорност. Трябваше да обучаваш тези хора. А не да се занимаваш с… акробатика. — Неизреченото послание в очите му беше, че не е трябвало да допускам моментното разсейване. В неговите очи се бях провалил.

Тогава проговори Старк. На мен:

— Ако мислиш, че това беше нещо, изчакай да дойде Кита с най-добрите си хора. — И той дишаше тежко, но се бе овладял. След това добави с глас, в който имаше и предупреждение, и желание да ме обиди: — Не трябваше да идваш, Бърк.

— Идиот — излая моят учител и се обърна към него. — Ти не знаеш какъв е залогът. — Старк пребледня пред гнева на Ямашита, но беше достатъчно съобразителен да не проговаря. — Ти гледаш нещата, но не ги виждаш — изсъска сенсей. — Върви. И се замисли дълбоко. Времето ти наближава.

— Време за какво? — осмели се да попита Старк.

— За решения — каза Ямашита и ни заряза, където бяхме.