Деши

7.Последователи

Минахме през насъбралите се, предвождани от жената, която ни бе въвела.

— Съжалявам за инцидента — извини се тя още веднъж. Имаше тъмнокестенява, почти черна коса, която танцуваше по раменете й, и бели зъби, които блестяха, когато говореше.

— Той към музея ли е? — поинтересувах се и кимнах към опиталия се да ни изхвърли мъж на вратата.

— О, не! — Ново блясване на зъбите. — Чангпа Ринпоче обича простите решения, но консултантите по охраната му понякога привличат нови хора.

— Аха. — Кимнах, за да покажа, че разбирам. — Това сигурно е вашата област…

— О… съжалявам. — Жената спря и се обърна към нас. — Аз съм Сара Клайн. — Косата й се завъртя и няколко фини кичура погалиха челото й. Тя разсеяно ги отметна с ръка. После се засмя. — Не, не съм част от охраната. Прекарвам известно време в „Дарма център“ в Манхатън и тази вечер дойдох да помогна.

Представихме се на свой ред. Беше весело да гледам как Ямашита предпазливо се здрависва с нея. Не обича да го прави, но е неизменно вежлив с непознати, особено ако ги харесва. Имах чувството, че хареса Сара.

Всичко това ми даде минутка време да я разгледам по-добре. Не беше дребна, но движенията й бяха грациозни, а стойката — гъвкава. Изглеждаше в добра физическа форма. Около трийсет и пет. Лице със сърцевидна форма, изчистена линия на челюстта, кафяви очи. Зряла жена — жена, която знае достатъчно за себе си и за света и се чувства комфортно в него.

— Будистка ли сте, госпожице Клайн? — попита вежливо Ямашита. Прав бях — харесваше я. Иначе никога не би подхванал разговор.

Блясване на усмивката.

— Ммм… не. В центъра изучавам стрелба с лък.

— Тибетска стрелба с лък? — поисках да уточня.

— О, не. — Тя се поколеба за момент. — Всъщност става дума за медитивна форма на стрелбата с лък, дошла от Япония и известна като кюдо. — Сви рамене. — Будистите казват, че в живота има много пътища. Моят, изглежда, включва стрелите.

— Колко интересно — усмихна се моят учител. И аз се усмихнах. Нещо в мен ми казваше, че май харесвам тази жена все повече и повече.

Тогава тя сякаш дойде на себе си.

— Но вие искахте да се видите с Ринпоче, нали така? А аз ви губя времето! — Показа ни с жест да вървим през тълпата и тръгна в друга посока.

— Кюдока, Бърк — каза Ямашита.

— Рядка птица — отбелязах.

— Привлекателна е. — Учителят ме изгледа замислено, но аз не казах нищо. — Има добро излъчване — продължи той, — хареса ми. — И бавно тръгна към Ринпоче, за да мога да го следвам плътно. — Бях чул за тази група, която практикува Пътя на лъка. Би било интересно да ги посетим…

Общо казано, не обичам приеми от този род, така че когато ми се наложи да присъствам, гледам да извлека от тях максималното. Изучавам хората в движение — начините им да се придвижват и концентрират. На подобни мероприятия типично има няколко места, в които хората съсредоточават енергията си. Това ти дава възможност да разбереш кой присъства и какво става. Опитвам се да разбера колко съм добър, като установя същото по пътя на изследване на закономерностите.

Естествено ставащото край бара и масите със закуски се изключва. Това се подразбира. Хората се струпват около тези места като пиявици, като се опитват едновременно да изглеждат изтънчени и да се натъпчат с колкото може повече храна. Тази вечер имаше няколко други зони на активност, които ме интересуваха. Присъстваше господин Имот, спретнат и напет, и едновременно див и груб. Около него неспокойно се навъртаха различни навлеци. На свой ред, явно в чест на госта, той се опитваше да се сдържа. Това не му се удаваше лесно и ако човек се загледаше в него, долавяше под спокойната повърхност кипяща нестабилност.

Другият голям притегателен център естествено бе около самия Чангпа Ринпоче. Той беше обкръжен от любопитните, от изучаващи будизма и от музейни служители — членове на отдела за връзки с обществеността. Това не го притесняваше ни най-малко. Ринпоче беше голям мъж и имаше неподправено излъчване. Дори хора, неспособни да различат истинската духовност от фалшивата, явно бяха повлияни от него. Той стоеше, усмихваше се и без раздразнение разменяше банални приказки, наклонил добродушно глава на една страна, с чаша чай в ръцете.

Беше естественият фокус на вечерта, но аз долових още нещо. Наблизо до него, но излъчваща по-различно усещане, имаше друга група хора.

Лицето в центъра на тази група почитатели бе едър широкоплещест мъж с квадратна челюст и елегантна външност. Имаше светлосини очи и истинска грива кестеняво руса коса. Отне ми цяла минута да го разпозная, но накрая се сетих — Травис Старк. Усмихваше се любезно на хората като актьор пред публика. И разказваше нещо, което очевидно приковаваше вниманието на слушателите му.

Насочих вниманието си другаде. Ямашита умело ме подбутваше с пръст към Чангпа Ринпоче. Сигурен съм, че се опитваше да го прави внимателно, но усещането бе сякаш ме ръчка с желязна тръба.

И точно в този момент стана нещо крайно интересно. Залата беше пълна с хора, повечето струпани около центровете, които вече описах, другите — обикалящи по произволни орбити. Всички говореха и вниманието им бе фокусирано само върху прекия събеседник. Из въздуха се носеха стотици разговори. Тук-там избухваше смях, разнасяше се звън на чаши и над всичко това се стелеше фонът на обикновения коктейл. Човешката маса се размесваше като тесто, хората се събираха за момент, за да се разделят и придвижат на друго място. Разказвам това, за да подчертая, че в тази обстановка бе крайно съмнително някой да забележи приближаването на моя учител към почетния гост.

Някой да… но ламата го усети.

Видях главата му да се завърта, незабравимите му очи да поглеждат към нас. Сякаш бе чул нещо недоловимо за останалите — сигнал отвъд прага на възприятие на обикновеното човешко същество. Тялото му леко се помръдна и сега той вече беше с лице към Ямашита. Беше като антена, завъртяла се към източника на сигнала. Вдигна ръка в класически жест мудра — поза за медитация, която бях виждал при безбройните статуи на Буда: не се страхувай.

Няколко от хората край него също се обърнаха, за да видят какво гледа Чангпа. Едновременно с това долових на няколко дискретни места из залата да се случват различни неща. Започваше да се оформя нещо интересно. Бизнесменът и клакьорите му също тръгнаха към нас. На другото място Старк слушаше навел глава онова, което мъжът, с когото се бяхме сблъскали на вратата, му шепнеше в ухото. Оформилите се сред хаотичното движение из залата потоци започваха да се събират в една точка.

До Чангпа бе приятелят ми Стив от музея и когато ни видя, лицето му светна от приятна изненада. Той леко докосна Ринпоче по ръката, докато се подготвяше да ни представи. Старк и бодигардът му също насочиха вектора на движението си в наша посока, решително стиснали фотогенични челюсти. Господин Имот продължаваше да се приближава, като разцепваше тълпата пред себе си с подсъзнателната инерция на изоставен презокеански лайнер.

Ламата широко се усмихна и каза:

— Сенсей. — И се поклони пред Ямашита. — Колко хубаво е да се видим пак.

Ямашита също се поклони и забелязах, че поклонът му е по-дълбок отвсякога.

— Измина много време, Ринпоче — отговори той. — Нека ти представя доктор Конър Бърк.

Светият мъж откъсна погледа си от Ямашита и се обърна към мен. Силата в погледа му отслабна. След секунда лицето му доволно се отпусна и той ми протегна ръка. Посегнах към нея и в същия миг усетих край себе си застрашителното присъствие на бизнесмена.

— Доктор Бърк — каза ламата, — учителят ви ми е говорил за вас. Радвам се, че най-сетне можем да се запознаем…

Намеси се г-н Важна клечка. Вежливите думи не можеха да скрият нападателния му тон на нюйоркчанин.

— Изключително събитие, сър. Присъствието ви е чест за нас. — Той си проби път с рамо до Чангпа и даде ясен сигнал, че трябва да изчезна.

Но монасите, въпреки цялата им интроспекция, изглежда, са замесени от по-специално тесто. Чангпа ловко се отмести една стъпка наляво, така че отново да е изцяло обърнат към Ямашита и мен. Тогава от двете ни страни застанаха бодигардът и Травис и се опитаха да ни избутат. Чангпа забеляза това, но запази спокойствие.

— Тук е малко претъпкано, доктор Бърк, съжалявам. — Той хвърли само кратък поглед към двамата мъже, но посланието беше ясно. Те леко се отдръпнаха, но си личеше, че го правят крайно неохотно.

В малкото пространство, освободено за миг от чужди тела, Ямашита и Чангпа стояха изправени един срещу друг. Очите им бяха широко отворени и не мигаха — тъмни кладенци, издаващи дълбочини на знанието, които едновременно си приличаха и бяха толкова различни. Нито един от двамата не помръдваше и мускул — просто стояха и жадно попиваха присъствието на другия. Беше невероятно странен момент на пълно спокойствие сред навалицата, която ни обкръжаваше.

Тогава се появи някакъв сътрудник.

— Ринпоче — каза той и посочи с жест събралите се добре облечени хора, които чакаха своя ред да се срещнат с ламата, — много ви моля…

Чангпа ни се усмихна.

— Дори в малките неща сме безвъзвратно завързани за колелото на живота. Моля да ме извините, господа. До скоро… — И се обърна към новодошлите, за да ги дари с, вниманието си.

Стори ми се, че Ринпоче се сбогува много странно. Бях забравил, разбира се, че този човек е способен да вижда неща, които предстои да се случат.

Туловището на бодигарда блокира от погледа ми Чангпа и бизнесмена. Бях малко разочарован, защото нямаше да мога да ги гледам как разговарят. Щеше ли Чангпа да го докосне? В главата ми се въртеше картината на вампир — и как кожата му съска при изгарянето от докосването на светия човек.

— Какво правиш тук? — прекъсна унеса ми груб глас. Погледнах. Беше Старк.

— А ти какво правиш тук? — реагирах: винаги умен събеседник, готов с хаплива реплика.

Той ме изгледа.

— Помагам на охраната.

— Аз пък дойдох да се видя с Ринпоче.

— Анди ми каза, че си му създавал проблеми — обвини ме Старк. Мускулите на челюстта му играеха като пред кинокамера. Подозирам, че често гледаше архивни филми с Чарлтън Хестън.

— Кой Анди?

— Човекът от охраната.

Аха… пазителят на реда.

— Каза, че не могъл да те отмести. — Старк ме изгледа с откровено недоверие. При предишната ни среща го бях хвърлил на пода. Явно смяташе това за недоразумение, още повече че се извисяваше над мен поне с петнайсетина сантиметра. Също както Анди.

— Не исках да бъда отместван — обясних. — Освен това той не се държеше възпитано.

Старк присви очи. Истински Робърт Редфорд. Част от мен намери това за глупаво. Но габаритите му си оставаха същите. И беше ядосан. Между нас се настани напрежението на недовършения ни сблъсък.

Приближи се Ямашита и Старк изпълни доста убедителен поклон.

— Сенсей — каза почтително. Учителят ми късо кимна — възможно най-икономичното движение, което все още съблюдаваше етикета.

— Какъв е проблемът? — учудих се. — Защо този Анди бе така нервен?

Старк махна с ръка и ми показа идеално равните си ослепително бели зъби.

— Ринпоче нехае, но някой трябва да мисли за проблемите по охраната му. Опитвам се да ги решавам, като изпреварвам възможните неприятности.

— Очаквахте ли нещо по-особено конкретно тази вечер? — попитах. — Искам да кажа, защо все пак се заяде точно с нас?

Той погледна в далечината с все така присвити очи. Човекът на действието, който вижда неща, за които другите са слепи.

— Нека само кажа, че имахме известни индикации… — И остави фразата да виси във въздуха, сякаш мистерията около хипотетичните проблеми е върховното оправдание за повишеното внимание.

Ямашита загуби интерес, отиде при масата и си взе някакъв плод. След това впери в тълпата безстрастен поглед.

Настъпи неловка пауза. Старк кимна към него.

— Хм… майстор на меча от старата школа, а? — Кимнах. Той разкърши пръсти пред мен. Изглеждаха напълно способни да строшат кокосов орех. — Винаги съм предпочитал онези изкуства, при които има повече реален спаринг. — Информира ме със задоволство. — Черни пояси в джуджуцу и кендо. — Хвърли имената във въздуха като част от магическо заклинание. Аз какво, трябваше да припадна ли? — Но — продължи той — неотдавна свърших семинар с учител, който смята, че човек може да овладее целия спектър от системи. Много интензивен курс — наблегна той.

„Обзалагам се“, помислих си аз.

— Кой беше учителят?

— Кита Такенобу — отговори ми той. По тона му личеше, че от мен се очаква да съм поразен.

— Ямаджи — казах само. Старк кимна многозначително, видимо задоволен от отговора ми.

Не знаех дали съм впечатлен, но бях чувал за Кита Такенобу. Разказваше се, че напуснал Япония като хлапе и още тогава имал черен пояс. След това прекарал години на кръстосване из Азия в търсене на върховното бойно изкуство. Знаеше се, че останал силно повлиян от наученото на континента. Беше учил при различни майстори в Корея, Китай и Тибет. И в един момент от живота си беше дошъл в Америка, за да преподава наученото.

Кита беше в известен смисъл отхвърлен от обществото на традиционните японски бойни изкуства. Япония е невероятно консервативна страна, а тамошните сенсеи са върховни шовинисти. Неговият синтез на различните азиатски стилове не можеше да бъде добре приет от тях и от онова, което бях чувал, Кита бе останал инакомислещ, решен да прави нещата така, както ги разбира. Не ме изненадваше, че бе дошъл в тази страна. Така бе постъпил и Ямашита.

Последната информация, с която разполагах, бе, че Кита е създал монашески тренировъчен център някъде из калифорнийските планини, наречен Ямаджи или Планинския храм. Беше в процес на създаване на грамадна организация на бойните изкуства, основаваща се на новата му система, изнасяше семинари и привличаше ученици. Говореше се, че бил много привлекателен за шоубизнеса и разполагал със значителен брой заможни спонсори. Предполагам това обясняваше как можеше да си позволи убежище в планината. Учителят ми даваше своите уроци в складово помещение.

— Как се свърза с него, Старк?

Той помръдна масивните си плещи, сякаш мускулите му бяха прекалено развити и се налагаше от време на време да се освободи от излишната енергия в тях.

— Работех като каскадьор в Ел Ей и се срещнахме там. — Ясно. Външният вид на Старк беше като плакат „Аз съм бъдеща звезда“. — А когато се запознах с него — продължи Старк — и видях част от нещата, на които е способен, бях като пометен. Надявам се да ме приеме като един от своите учи деши.

Извих вежди без коментар. Учи деши — това означава близък последовател — е човек, който живее в близост до своя учител и се учи непрестанно от него. Чест, запазена за най-перспективните ученици. Само че като погледнех Старк, не виждах в него човек, достатъчно сериозен, за да заслужи тази чест. На мен ми изглеждаше прекалено ангажиран със себе си.

— Какво те доведе в Ню Йорк? — поинтересувах се.

Той сви мощните си рамене и отвърна уклончиво:

— Имам интереси тук. Освен това реших, преди да постъпя при Кита, да науча това-онова от другите. Нали разбираш, да шлифовам уменията си. Смятах, че Аса Сенсей има нещо, което да ми покаже… Сега се питам дали Ямашита не би се позанимавал с мен известно време. Би било забавно.

Вече наистина ме нервираше. Човек не може да излезе на пазар за експерт по бойните изкуства от ранга на Ямашита така, както се купува костюм например. Предполага се, че трябва да си достатъчно добър, за да те забележат.

— Сенсей има високи изисквания — казах безизразно.

— Моля те. — Той махна пренебрежително с ръка. — Бил съм на доста места. И мога да разпозная истинския майстор, Бърк. Кита е невероятен. Дори Ринпоче би бил впечатлен от него.

Свих рамене. Всеки практикуващ някакво бойно изкуство познава учител, когото смята за връх. Това е част от динамиката на обучението под нечий надзор. Между всеки сенсей и неговите ученици се създава емоционална връзка. Тя включва уважение, възхищение и известна доза страх. Старк чувстваше това по отношение на Кита, но за мен то не означаваше нищо.

Сигурно бе проличало по някакъв начин на лицето ми, защото той усети, че ентусиазмът му не ме впечатлява. Имах усещането, че в собственото си въображение се извисяваше високо и затова се подразни, че не съм впечатлен нито от него, нито от Кита. Гласът му се изостри и усетих, че под красивите му порцеланови коронки има остри зъби.

Той кимна към Ямашита.

— Чувал съм, че и той е майстор, Бърк. Но се обзалагам, че не е на нивото на Кита. Може би е втори клас, а? — Пауза. — Къде е твоето място тогава? — Явно целеше да ме уязви.

— Ученик — отговорих простичко. И се отдалечих.

Старк беше кретен. В неговата област смирението се смяташе за непростим дефект, а външният вид — за истина от последна инстанция. Предполагам, че за него бях загадка. Притежавам цилиндричното тяло и здравите крака на майстор на бойните изкуства. Мускулите на ръцете и гърба ми са доста развити, но това не е лесно забележимо. Предполагам, че е бил озадачен от постигнатия от мен пат онзи ден на дожото на Аса. Старк може и да се надяваше да постъпи при Кита, но обстановката там със сигурност щеше да се окаже съвсем различна от онова, на което бе свикнал в Ел Ей. Животът в храма със сигурност нямаше да има нищо общо с лъскавите улици на големия град.

Приближих се до Ямашита. Той държеше клечка за зъби. Единият й край беше завит в червен целофан. Учителят ми я изучаваше, сякаш преценяваше потенциала й като нападателно оръжие.

— Видя ли достатъчно, сенсей?

Той кимна.

— О, да. Както винаги, професоре, излизанията с теб са безкрайно поучителни.

— Жалко, че нямахме повече време с Чангпа.

Ямашита пак кимна.

— Той е забележителен човек. Беше прекрасно да го видя отново, та дори само за малко. — Примигване. — Познах, разбира се, Старк от дожото на Аса. В него има обещаващ зачатък…

— Не мога да повярвам, че Чангпа използва този клоун за охрана. — И му разказах за връзката с Кита.

— Не ти ли е хрумвало, Бърк, че Ринпоче толерира Старк не защото има нужда от него като охранител, а защото самият Старк трябва да пази нещо? Така че може би става дума за акт на състрадание от страна на ламата. — Любопитен коментар от човека, който ми беше учител. Той е странна комбинация на брутална енергия и деликатна проникновеност. Ямашита остави клечката за зъби на масата. — Вече можем да си тръгваме.

— Знаел си, че мислят, че замисляме нещо против Чангпа — досетих се, докато си пробивахме път през хората.

— Не съм изненадан. От нас струи усещане за опасност — каза той.

Изсумтях. Хуморът на Ямашита е много тънък.

— Доколкото можах да констатирам — казах, — никой от наетите от Старк за охрана няма представа какво правят.

— Вярно е — съгласи се майсторът. — Но това не ги прави по-малко опасни.

— Тези момчета ли? — попитах скептично.

— О, да. Ако се изправиш срещу тях, е много вероятно да загубят равновесие. Но са толкова едри, че ако се стоварят върху теб… могат да те смачкат.

— Е, това ще е лошо — съгласих се.

Музеят не бе отворен за посетители, но имахме късмет, че галерията бе близо до една от любимите ми експозиции — тази на индианците от северозападното крайбрежие. Не знам каква точно е причината, но за първи път я видях, когато съм бил може би осемгодишен, и никога не забравих впечатлението, което ми направи. Може би се дължеше на масата изкусно гравирани дървени стълбове или на сложното стилизирано изкуство в червено и черно, но това е мястото, където най-силно възприемам наследството, оставено ни от един народ от друго време и място.

Освен това тук беше и кануто — централният експонат.

Огромното дървено кану на племето хайда. Трябва да е поне девет метра и в него са насядали гребци в естествен ръст, хванали сложно издялани гребла, до един застинали във времето, прегърбени над въображаемото море в посока на 77-а улица. На носа стои вождът, загърнат със сламено наметало. Манекените приличат на азиатци, а нещо в набитата самотна фигура, загледана в далечината, ми напомня за Ямашита.

Не може да не се възхитиш на тези хора. Когато се приближиш до лодката, се изумяваш на куража им. Те са излизали с такива черупки сред кипящите води на северозападното крайбрежие на лов за китове. Представям си ги как оглеждат тъмната повърхност на надигащото се море в един мъглив ден, заслушани в полумрака за характерния звук на показалия се да диша кит. Как търсят да зърнат във вълните лъскавата кожа. Да забележат предупредителната дорсална перка на кашалотите. Защото въпреки внушителния си размер лодката е нищожна и крехка пред необятността на морето и криещите се под повърхността му създания. За мен това кану олицетворява същността на човешкия живот: начинание, състоящо се от равни части безстрашие и отчаяние.

Питам се какво ли би си помислил ламата.

Излизаме на улицата с Ямашита през главния вход и оставяме светлината и гълчавата зад нас. Мисля си за отношенията между Ямашита и Чангпа, но не споделям с моя учител нищо, докато го следвам по тротоара. След това мислите ми отново се връщат към вожда на хайда, загледан в тъмните вълни. Това, което виждаме, често не е онова, което съществува. Мисля за Мики и Арт и убийството на Сакура. Понякога нещата са скрити.

Поглеждам към тъмнината на Сентръл Парк и неволно вдигам поглед към небето. Светлината на градовете скрива гледката. Но аз знам, че някъде там звездите са обсипали нощното небе. И се въртят по начин, който можеш да разбереш само в тъмнина и с търпение.