Деши

3.Петно

Започна се спор кой да кара.

— Сигурен ли си, че ще можеш? — попита брат ми.

Партньорът му беше с добродушен нрав, но въпроси като този го изкарваха извън нерви.

— Ей, я не ми се меси в случая — сопна се той. — Да не мислиш, че не мога да карам?

Марк вдигна ръце, уж че се предава.

— Просто попитах де. Човек не бива да се пресилва. — И наобиколи от другата страна. Арт замърмори и седна зад волана.

Седях отзад, без да намесвам, чаках да се поуспокоят. Подобни заяждания между двамата бяха нещо обичайно и скоро атмосферата се поразведри. Арт проговори пръв.

— И в един момент, нали разбираш, си казахме — започна да ми обяснява, докато пресичахме града в посока на Ист Ривър, — а бе защо да не разделим богатството на три?

— Ей, задник — обади се Мики, — като толкова искаше ти да караш, защо не използваш двете си ръце? — Сега пък той се беше вкиснал.

Арт шофираше с дясната си ръка, а с другата жестикулираше. Това ме караше да седя нащрек. Преди не чак толкова много време един човек бе отсякъл с меч дясната му китка. Бяха я прибрали в торбичка с лед и я бяха сложили на носилката, с която го откараха в болницата. Първоначално никой не й бе обърнал особено внимание. Онзи тип с меча му бе нанесъл и други поражения и всички очаквахме Арт да умре.

Само че той се вкопчи в живота. Ние с Мики проследихме извършителя. В крайна сметка всичко свърши след двубой очи в очи една гореща нощ в сърцето на Манхатън. Не искам да мисля за това. Единственото хубаво нещо е, че не умрях.

Арт също.

Прекара доста време в спешното отделение, вързан към цял куп банки и машинарии. Според мен докторите го бяха отписали в самото начало и му бяха зашили ръката от нямане с какво да се занимават. Удачен ход. Състоянието на Арт започна да се подобрява, а от друга страна, Мики положително би отказал да работи с партньор, който изглежда като капитан Хук.

Носехме се по „ФДР“ с обичайното с полицаите незачитане на дреболии като ограничения на скоростта. На няколко пъти задминахме другите нещастници, като описвахме дълги дъги, които сигурно предизвикаха гадене у по-лесно впечатляващите се.

Седях отзад. Друсаше. Задната седалка почти не се виждаше от мръсни кутии и стари вестници. На пода се търкаляше все още мокра отвътре чаша от кафе. Свалих стъклото на прозореца няколко сантиметра и отчаяно задишах на малки глътки.

— Ще ти призная нещо, Конър — обади се Мики, докато лениво наблюдаваше пейзажа, през който се носехме като ракета. — Когато ни се обадиха, първата ми мисъл беше „Няма начин“. Ама как да повярваш наистина!

— Странна работа — съгласи се Арт с малко странен глас.

— Нека изясним нещо — казах и положих усилия да се съсредоточа върху нещо различно от кошмарното шофиране на Арт. — Бруклинските полицаи са ви се обадили във връзка с убийство, защото на нечий компютър е излязла информация за случилото се последния път?

— Известни сме, няма спор — отговори Арт с все същия странен глас.

— Има нещо такова — потвърди Мики. — Става дума за японец. Явна жертва на убийство. Единствената следа ли? Някаква калиграфия.

— Я остави! — Не му повярвах.

— Истинска мистерия. И опасност — вметна Арт.

— Арт, кълна се в Бога, че ако не престанеш с тази гадна имитация на учителя Йода, ще се побъркам! — извика брат ми.

Арт само се изкикоти и рязко задмина една тътреща се по магистралата кола.

— Да — продължи той с нормалния си глас, — ето така ни хрумна да те вземем с нас да хвърлиш един поглед.

— Чудесно — измърморих.

— Абсолютно — усмихна се Арт и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Прехвърлихме се на отбивката за Бруклинския мост. — Но този път в плана ще направим една дребна промяна — подметна той и погледна брат ми.

— Така ли? — скептично се поинтересува Мики.

— Така. Ако отново се появи пич с меч, този път ти ще се разправяш с него. — Арт сложи двете си ръце върху волана, сякаш внезапно си беше спомнил нещо обезпокоително, а Мики обърна глава към страничното стъкло. На лицето му сякаш имаше маска.

Из къщата се въртяха най-различни хора в униформи. Полицаите се подчиняват на стадния инстинкт. По-голямата част от работния им ден е влудяващо скучна. Така че когато се случи нещо голямо, всички се събират като мухи на мед. От всички краища на града.

На улицата бяха паркирани под всевъзможни ъгли коли с и без полицейска маркировка. Добре поддържаните дървета са надежден шумоизолатор, но този път от всички посоки, като цвъртенето на невидими, но досадни насекоми, се разнасяха накъсани разговори по радиостанции. Няколко мъже в цивилни дрехи пушеха на тротоара, а около тях сновяха в различни посоки патрулиращи полицаи в характерните за нюйоркската полиция тъмносини униформи, запасали без изключение на коланите си грамадни автоматични пистолети.

Погледнах Арт и Мики. Те бяха с измачкани спортни сака и панталони, чиито производители несъмнено твърдяха, че не е нужно да се гладят. Лъжа естествено. Самият аз бях оставил моя шинай в багажника на колата и се чувствах подозрително разсъблечен.

Кой и защо бе засилил Арт и брат ми тук чак от Манхатън можеше само да се гадае, но двамата безцеремонно си пробиха път през тълпата униформени. Спряхме на няколко пъти, за да се осведомим къде да отидем, като постепенно се приближавахме до къщата и в крайна сметка се озовахме в задния двор.

Където с пълна сила се извършваше оглед на сцената на местопрестъплението.

Пред бунгалото стоеше мъж малко над петдесетте и разговаряше с жена от групата на криминолозите. Костюмът му бе маслиненозелен, стилен, с три копчета, но посмачкан по бедрата. Косата, желязно сива, изглеждаше подстригана наскоро. През случайни интервали при него се отбиваха различни хора, за да докладват едно или друго. Самият той не говореше много. Лицето му изглеждаше изморено.

— Лейтенант Страковски? — попита Арт. Мъжът ни изгледа с изражение, което казваше: „Сега пък какво?“.

— А, вие сте момчетата от Манхатън, нали? — сети се накрая. Арт и Мики показаха значките си, представиха се и се здрависаха с него. Какво да се прави — бяха членове на един голям щастлив клуб.

Страковски се обърна към мен:

— Вие бяхте?…

Полицаите не са хора, които си губят времето в любезности. Мики и Арт се опитаха да обяснят присъствието ми, сякаш се срамуваха, че не съм подходящо въоръжен.

Лейтенантът обаче кимна.

— О, да. Четох за вас. Мечовете и така нататък. — И се обърна към Мики. — Не изглежда чак толкова опасен.

Брат ми само сви рамене.

— Всички Бъркови могат да те заблудят с външния си вид — намеси се Арт. Знам го от личен опит.

Докато говорехме, лейтенантът забеляза някои неща и стигна до някои изводи. Започвах да се досещам, че сигурно той ни е поканил да дойдем. Видях го да хвърля бърз поглед към ръката на Арт. Пришитата. Нищо повече. Страковски не бе от хората, които се разсейват лесно.

— Добре, нека ви покажа каква е ситуацията — каза той и ни подкани с жест към бунгалото. — Трябва да призная — отбеляза, щом тръгнахме натам — че вашият лейтенант е страшно услужлив. Без малко да си помисля, че изгаря от желание да ви прати насам.

— Е, това е лесно обяснимо — отговори Арт.

— Да — потвърди Мики. — Лейтенант Колети ни мрази.

Страковски поспря и леко обърна глава към нас. Но не каза нито дума.

Бях отлично запознат с моята роля в огледа на сцени на местопрестъплението, защото вече бях участвал в такива случаи. Трябваше да избягвам докосването на каквото и да било. Можех да говоря само когато ме питат нещо. Най-сетне, от мен се очакваше да се въздържам да досаждам на големите.

И още по-добре. Защото в подобна обстановка и без това по гърба ми лазят тръпки.

Първо, навсякъде се щурат полицаи и громолят с тежките си обувки. Човек би очаквал около покойниците да е тихо и хората да се отнасят почтително. Нищо подобно. Защипаните на раменете им малки радиостанции грачат непрекъснато. Хората си викат за най-различни неща с такава сила, че се чудиш как им издържат гърлата. Вярно, криминолозите са по-тихи. Но и те допринасят по свой начин към общия хаос, което в никакъв случай не може да се нарече редно. Особено в присъствието на покойник.

Добре че го нямаше.

Какво облекчение. В унизителните пози и другите неща, които иначе не се виждат, но така често съпровождат насилствената смърт, има нещо, което ми действа на нервите. И без това коремът ми още не се бе успокоил след лудото каране.

Бунгалото не беше голямо. Личеше, че е замислено като място за уединение. Сега беше претъпкано с полицаи. Животът е пълен с ирония.

Страковски спря на прага и пое дълбоко дъх. Цивилен латино детектив се бе облегнал на вратата и съзерцаваше трескаво работещите вътре криминолози, но веднага вдигна поглед, когато лейтенантът се приближи.

— Пит, дайте ни минутка тук, става ли? — каза Страковски. Посочи го с палец и го представи: — Сержант Пит Рамирес. — След това посочи всеки от нас: — Детективи Бърк и Педерсен от Манхатънското управление, другият Бърк.

— Онзи с меча? — поинтересува се Рамирес.

Въздъхнах. Имаше неща, в които предпочитах да не задълбаваме.

— Ей, Конър — ухили се Мики. — Ти си бил знаменитост.

— Всеки има своите петнайсет минути слава, Мик — отговорих му.

— Хм… добре, стига толкова — намеси се Страковски. Явно бе човек с ниско ниво на поносимост към празните разговори. Направи знак на техниците да излязат. — Момчета, имаме нужда от няколко минути, ако обичате, окей? — След това погледна очаквателно Пит. — Въведи ни в обстановката, Пит.

Рамирес делово извади бележник от джоба си и го отвори.

— Жертвата е Едуард Сакура, петдесет и осем годишен. Работел, е в „Три Даймъндс Продакшън“ — агенция в развлекателния бизнес или нещо такова.

Докато говореше, ние разглеждахме бунгалото. Мястото на трупа бе очертано на пода с лента, запечатала последното докосване на живия Сакура със земята. Беше направено умело и човек получаваше ясна представа за разположението на крайниците. Там, където се бе намирала главата, имаше тъмно размазано петно. В тясната стая още се долавяше миризмата на кръв.

Арт и Мики спряха още на прага. Направиха го едновременно и в синхрона им имаше някаква автоматичност. После бавно започнаха да оглеждат обстановката, сякаш я запечатваха на лента в главите си. Междувременно Рамирес продължаваше да ни запознава с обстановката.

— По време на убийството с жертвата не е имало никой друг.

— Вече знае ли се точният час на смъртта? — прекъсна го Арт.

Рамирес поклати глава.

— Разполагаме само с приблизителна оценка от съдебния лекар. За съжаление още не съм имал възможност да се запозная с доклада му.

— Искаме го колкото може по-скоро, Пит — сърдито настоя Страковски.

— Съпруга? — попита Мики.

— Да — отговори Рамирес. — Отсъствала е целия ден. Проверяваме нещата.

— Къде е сега? — обади се Арт.

— Вътре — отговори лейтенантът. — Нагълтала се е с хапчета до козирката. Лекарят току-що си тръгна.

Рамирес се върна към бележките си.

— Очевидната причина за смъртта е рана от куршум. Проникнал е през лявото слепоочие и е излетял от другата страна на черепа.

— Барутен нагар? — полюбопитства брат ми.

— Няма видими следи. Не намерихме оръжие. Самоубийството като че ли се изключва. Но за всеки случай ще направим парафинова проба на ръцете на трупа.

Мики и Арт кимнаха одобрително.

— Направете и на жена му — подсказа Мики.

После се обърна и аз последвах примера му. Разположението бе типично за човек, занимаващ се с шодо. Бели стени, необработени с химикали дървени греди. Ниска дървена масичка, върху която лежаха внимателно подредени хартията, тушът и четките. Малка възглавничка за седене. Няколко полици за книги и шкафче с чекмеджета зад мястото, където бе седял Сакура. Всичко изглеждаше много прибрано. Единствено лентата на пода разваляше доброто впечатление.

Няколко калиграфски четки лежаха на пода, в близост до очертания контур. Възглавницата изглеждаше като местена, вероятно в резултат на движението на тялото на Сакура в последното му пътуване към пода. С изключение на това всичко изглеждаше напълно нормално.

— Няма следи от борба — констатира Арт, сякаш четеше мислите ми.

— Точно така — реагира Рамирес. — Не е имало истинска борба. Няма и следи от насилване на вратата.

— А как е в къщата?

Страковски изпусна въздуха от ордите си, сякаш за да тушира нетърпението си от нуждата да се предъвкват стари неща.

— Не може да се говори за взлом. Нищо не е взето. Никой от съседите не е забелязал нищо. Проверяваме алибито на жена му. Разследваме възможността за евентуална връзка с друга жена, проблеми с приятел или в работата.

Арт и Мики го изгледаха безизразно, докато им изреждаше рутинните действия на полицията.

— Вижте, знаем какво правим. И знаем какво ни е на главата.

— Знаете значи? — обади се Мики.

— Разбира се — потвърди Рамирес. — Убийство, и толкова. Извършено чисто и ефикасно. Влизане и излизане. Без суетене и без следи.

— Да, ако забравим за пода — коментира Арт.

Страковски го изгледа засегнато.

— Добре де, като сте толкова умни, какво правим ние тук? — проговори Мики.

Страковски го изгледа почти на кръв. Брат ми си стоеше най-невъзмутимо. Този поглед му бе познат всяка сутрин от огледалото, когато се бръснеше. Единствената разлика бе, че Страковски имаше сиви очи, а Мики — сини.

— Ами да ви каза тогава защо — отговори човекът от Бруклин и изду бузи, сякаш искаше да изпусне през тях напрежението си. — Преглеждали ли сте статистиката на престъпленията към шейсет и осми участък? — Поклатихме отрицателно глави. — Миналата година тук сме имали цифром и словом две убийства. Елементарни случаи, никакви мистерии.

— Основно се занимаваме с кражби — допълни Рамирес.

Шефът му го изгледа ядно.

— И ето че изведнъж в нашето мирно и кротко общество ми се тръсва случаят с господин Сакура, който се отправил на среща със Създателя. По начин, който ми изглежда като работа на професионалист.

— Без никакво съмнение — потвърди Рамирес.

Страковски изкриви лице, като че ли внезапно го бе заболял зъб, след това продължи:

— И през няколкото скъпоценни мига, които са му оставали в тази долина на сълзите, какво прави според вас той?

— Крещи, плаче? — подсказа Арт.

— Изпуска се — внесе и своята лепта Мики. Полицаите често не разпознават риторичния смисъл на някои въпроси.

Страковски наведе брадичка и с досада изгледа двамата манхатънски детективи.

— Струва ми се, че започвам да разбирам вашия лейтенант — въздъхна той, протегна ръка и Рамирес му подаде обикновен оранжев плик, от който Страковски извади ламиниран лист хартия. — Оказва се, че последното действие на господин Сакура на тази земя е една калиграфия. Е, как да разбираме това?

— Много хладнокръвен клиент — не се сдържа Рамирес.

Началникът му сви рамене.

— Може би. Ако е така, човек с такова хладнокръвие прави онова, което е направил, по много уважителна причина. — Арт понечи да каже нещо, но Страковски го спря с вдигане на ръка. — Може би — ето една такава мисъл се върти в простия ми полицейски мозък, — та казвам, може би това е послание до нас. Проблемът е, че ние тук във Форт Хамилтън не сме експерти. Изобщо не сме като вас, професионалистите от другата страна на реката. Само че може би това е… — той направи саркастична драматична пауза — следва! Но ако е следа, аз изобщо не съм в свои води. И започват да ми се въртят едни такива мисли, нали разбирате — калиграфия, убийство, екзотична азиатска култура. Кой ли би могъл да ми помогне с тази загадка? — И той подчертано премести погледа си от Рамирес върху Мики и след това върху Арт. А после се обърна към мен и остана така, в очакване.

— Може ли да видя листа? — помолих.

Беше последната калиграфия на Сакура. Единствен лист фина бяла хартия, съхранил извивките на четката на един вече покоен човек.

— Това е било намерено на масата? — попитах аз. Глупав въпрос, признавам, но моите често звучат по този начин, когато мисля.

— На масичката имаше няколко листа — отговори Рамирес. — Този беше най-отгоре.

— Мислиш, че са го гръмнали, докато е изписвал това? — обади се Арт.

Не му отговорих. Разглеждах калиграфиите. Опитвах се да си създам мисловен образ на Сакура в бунгалото — как старателно се занимава със своето изкуство в последните оставащи му секунди живот. Разстлах листата на една странична масичка в реда, който ми се стори най-логичен. Отстъпих крачка назад и кимнах на себе си. Да, така сякаш виждах нещата с очите си. Първите няколко бяха за загрявка, за проверка на гъстотата на туша и състоянието на четките — те разкриваха художник в процеса на осъществяване на сетивен контакт с инструментите. След това Сакура бе започнал с цитат от „Олтарната сутра“. Символите бяха класически китайски, както е при повечето стари дзен-документи — разкриваха уравновесеност, увереност и вярност на дисциплината. Йероглифите започваха от горе на долу и изпълваха четири колони… и тогава бе станало нещо.

Имаше прекъсване в естетическата структура. Трудно е да се опише. Трябва да си гледал огромен обем от този материал, за да си създадеш усещане за баланса и ритъма. И трябва съумееш да изпиташ поне малко от концентрацията, направила възможно това творение. С жертвата бяхме избрали различни дисциплини, но споделяхме обща традиция.

Полицаите край мен започваха да губят търпение. Поклатих глава и казах:

— Да. Убиецът е нахлул, докато Сакура е работел. — Посочих им различните листове, за да следят логиката на мисълта ми. — Мисля, че е бил човек, способен на върховно съсредоточаване и невероятно спокойствие. — Въздъхнах. Колкото повече научаваме за жертвите, толкова по-голяма е тъгата ни. И толкова е по-силно възмущението. — Линиите на четката са гладки и без прекъсване. И така до последния момент… — Посочих им някои характеристики от последната страница. — Предполагам дори за неопитното око е ясно, че балансът в калиграфията се постига чрез непрекъснато гладко движение. Така е и на последния лист. Но ето тук… има малка завъртулка в самия край. Сякаш е бил прострелян точно в този миг. Е, ръката не може да не трепне.

Мики извъртя очи към тавана.

— Ами… да, всъщност.

— И е документирано върху листа — завърших и им посочих ехото от куршума.

— И какво пише? — попита Страковски и усетил колебанието ми, настоя: — Можеш да го прочетеш, нали? — Изведнъж в гласа му прозвуча тревога.

Свих рамене.

— Естествено. Но не е толкова просто.

Арт явно изпитваше удоволствие от развитието на нещата. Мики помърда многозначително вежди в посока на Рамирес.

— По-конкретно? — Страковски протегна ръка за листа.

— Приключихме ли тук? — въздъхнах. — Имам нужда от чист въздух. — Наистина бях започнал да се задушавам в тясната стаичка. Може само така да си внушавах, но определено имах чувството, че миризмата на кръв се бе засилила.

Измъкнахме се навън. Техниците жизнерадостно нахлуха обратно в бунгалото. Страковски спря, обърна се, подпря задник на една от патрулните коли и скръсти ръце на гърдите си. Погледна ме, после премести погледа си върху младия полицай.

— Виж, Бърк — започна Рамирес и облиза неуверено устни. — Знаем какво търсим, но не съвсем. Нали ме разбираш? А това, че може да е на японски, никак не ни помага.

— Разбирам, Рамирес, но виж… тези неща съвсем не са очевидни. Сигурен съм, че има хора, много по-квалифицирани от мен, които ще се справят на нужното ниво.

Не се опитвах да бъда скромен. Когато започнах заниманията си — преди години, — гледах на себе си като на университетски преподавател с интерес в бойните изкуства. След това в живота ми се появи Ямашита. Така че вече гледах на себе си като на специалист по бойните изкуства с добър опит в университетската преподавателска дейност.

— Знаем, че има и по-квалифицирани от теб, Бърк — изръмжа лейтенантът. — Дори вече говорихме с един от тях.

По-младият му колега ме погледна и каза:

— Познаваш ли някой си Кук от „Кълъмбия“? Джеймс Кук.

В главата ми се появи Кук: висок, с дълга рядка коса, вчесана назад, очила с телени рамки и задължителната папийонка. Пътищата ни се бяха кръстосвали из учебните заведения. В собственото си съзнание той си беше останал там. Аз обаче бях отишъл за други уроци в дожото на Ямашита.

— Фуджицу професор, изтоковед — отговорих. — Истински експерт.

Страковски повдигна вежди.

— И той така ни се представи. Стори ми се силно впечатлен от самия себе си.

— Не спря да подсмърча — допълни Рамирес.

За мен Кук беше непоносим сноб, но истината е, че имах това мнение за много от университетските преподаватели. Така че реших да си замълча.

— Професор Кук нямал… и тук ще си позволя да го цитирам — отбеляза лейтенантът, — „нито времето, нито желанието да ни помогне в нашия…“, момент, как го нарече той, Рамирес?

— Колоритен.

— … „нашия колоритен малък проблем“.

Рамирес ме погледна многозначително и промърмори:

— Чиста проба задник.

— След тази среща преценихме, че след като явно разбираш от азиатските неща, следва да те поканим за консултант — завърши Страковски.

Кимнах, че съм разбрал.

— Четеш японски — продължи вместо него Рамирес и започна да отмята на пръсти, — запознат си с историята и културата, работил си вече с полицията…

— И не съм задник — опитах се да му помогна.

Страковски ме изгледа строго, оттласна се от калника на колата и изсумтя:

— В това тепърва предстои да се уверим.

— Та какво значи пише на калиграфията? — върна се на въпроса Рамирес.

Погледнах ги.

— Има една японска традиция, преди да умреш, да оставиш поема или калиграфия. Нещо от рода на рекапитулация на живота, направена по заобиколен начин с минимален брой думи. — От израженията им беше ясно, че обяснението ми никак не им помага. — Окей… — опитах още веднъж, — трябва да разберете, че този човек може да се е опитал да ни остави следа. Но може и да не е така. Ако е знаел, че ще бъде убит…

— Щяло е да му е доста трудно да не го забележи — подметна Арт.

Кимнах.

— Но дори наистина да е знаел какво предстои да му се случи, му е трябвало време да събере мислите си. От друга страна, знаем ли какво си мисли човек в такъв момент? — Посочих листа в ръката на Страковски. — Това може да е и случайна мисъл.

— Но ти можеш да я прочетеш, нали? — повтори Страковски.

— Разбира се, че може да я прочете — не се сдържа Мики. — Само се прави на много умен.

Пак свих рамене. При някои професии сигурно е наложително да носиш пистолет. В моята трябва да си педантичен.

Вдигнах листа и четиримата полицаи ме погледнаха окончателно. Не си приличаха, но в този момент израженията им бяха еднакви: приличаха на кучета, доловили далечна миризма, която им се иска да могат да подгонят.

— Казва… — направих пауза за ефект — шумпу.

— Това… име ли е? — с надежда попита лейтенантът.

Поклатих глава.

— Означава „пролетен вятър“.

Страковски изду бузи и изпусна мощна струя въздух. Вдигна поглед към сивото небе — откъм близкия океан се събираха дъждовни облаци.

Рамирес не можеше да повярва на ушите си.

— Последните му думи са били… прогноза за времето?

— Това сигурно може да се интерпретира по всякакъв начин, нали така, Бърк? — попита Страковски.

— За момента не ми хрумва нищо конкретно — признах. — Но нека го обмисля. — Повече от очевидно беше, че е разочарован, но аз пък не исках да прибързвам.

Страковски завъртя глава към Мики.

— Нещо да допълниш?

Мики сви рамене и кимна към мен.

— Той е експертът.

— Голям експерт, няма що. Поне до тук… — Страковски отклони поглед към улицата, после пак го върна върху нас.

— Не съм впечатлен от вас, момчета.

Арт присви очи и със злокобния глас на учителя Йода бавно каза:

— Ще бъдеш.