Деши

13.Взиране

Има култури, които вярват, че очите могат да излъчват невидима сила. Това отива по-далеч от идеята, че те са прозорец към душата. Очите са един вид врати: те пускат нещата вътре, но и позволяват някои неща да излязат навън.

Полицаите са особено чувствителни към израженията, движенията на очите и играта на мускулите около челюстта. Наблюдават ви, докато говорите. Вие, разбира се, контролирате думите си, но понякога друг вид енергия се измъква навън по друг начин и запълва мълчанието между думите със смисъл.

Очите, които видях на снимката, която ми показа Мики, бяха скрити зад плоска матова повърхност, която отразяваше светкавицата на фотоапарата. Два кладенеца тъмнина, вкопани в плътта на жертвата. Човек изпитваше желание да свали онова, което покриваше главата на мъжа, макар това да бе само снимка. Само че страхът какво ще намери от другата страна бе съвсем реален.

Това малко приключение щеше да остане за патолога.

На следващата сутрин се видях с Мики и Арт. Денят бе започнал с обичайните гледки и звуци. Бях взел метрото до болницата „Ямайка“ за срещата с тях, понеже студентът от Нюйоркския университет бе намерен в Куинс.

Изпитвах сюрреалистично чувство да вървя из метростанцията в Лонг Айланд — беше като ежедневното ми пътуване от Бруклин до университета в Лонг Айланд, но този път отивах на съвсем друго място. Чувах познатите ми гъгниви съобщения от високоговорителите по пероните и наблюдавах как пътуващите се вмъкват в последната частица от секундата през вече затварящите се врати на вагоните. Усещах във въздуха мириса на мръсотия и метални стружки, озона на електричеството и тежката тъмна, задушаваща миризма на грес.

Излязохме в депото. Това е голямо заградено място, насечено от железопътни релси и нацвъкано с малки безпорядъчно разхвърляни бараки, ниски тухлени постройки с почернели прозорци и нахвърляни метални отломки. Купчини ръждясали релси сред бурените. Стари вагони, отбити за вечни времена в глухи коловози. Кабели, хаотично пръснати заедно с траверси. Паянтов кухненски стол с пукната пластмасова седалка и изтърбушена облегалка, от която стърчат късове дунапрен. Лъскава кутия от кока–кола, оставена до него.

Нашата цел бе един стар склад на северната страна на вагонното депо. Сградата беше порутена, счупените й стъкла стърчаха като болни зъби. Сцената на местопрестъплението отдавна бе изоставена от екипа на криминолозите, но Мики и Арт бяха настояли да я видим с очите си. Брат ми би се изсмял на клишето, че мястото ти дава някакво усещане за случилото се. По принцип съм съгласен с него. Според мен с Арт ходят на тези места, за да усетят реалността на престъплението. Защото не искат жертвата да е ред от статистиката, доклад или дори снимка. Имат нужда да видят мястото, където всичко се е случило реално. Защото понякога нещата, които разследват, са трудни за вярване.

Първо обиколихме периметъра на сградата, без да говорим много. Арт и Мики споделиха накратко онова, което им бе известно от докладите. Това ми даде възможност да гледам и попивам обстановката. В тези места обикновено мирише на ръжда и мръсна вода. Това сега е комбинация, която свързвам с други неща.

Когато са се захванали с Ким, писъците му сигурно са се лутали из празното пространство като подплашени птици, отчаяно търсещи пролука да се изтръгнат на свобода.

Най-сетне се промушихме под лентите на заграждението и тръгнахме из склада, като мълчаливо възприемахме обкръжението и го съпоставяхме с видяното от снимките.

Някой го беше завързал върху плота на стар дървен тезгях, поставен в центъра на стаята. Когато нещата бяха загрубели, Ким бе започнал да се дърпа с отчаяния ужас на хванато в капан животно. На снимките се виждаха следите, където жицата се бе впила в глезените и китките му, докато той конвулсивно се е гърчел след онова, което му бяха направили.

Навсякъде имаше тъмни следи от съсирена кръв. От доклада на патолога Мики бе заключил, че е бил използван нож. Някой бе рязал и мушкал Ким и това бе продължило доста дълго. Под ноктите му бяха изчовъркали дървени трески, забили се там от силата, с която бе драскал по дъската на плота.

По цялото му тяло имаше малки рани. Не беше трудно да се възпроизведе последователността на събитията — по кръвта, текла и пръскала от него в ритъма на престъплението. Не бях присъствал, когато полицаите го бяха открили, и никак не съжалявах. Миризмата полепва по теб и трябва да мине много време, докато се разсее. А още повече време трябва да изтече, докато забравиш.

Извършителят, който и да бе той, беше запазил очите за финал. Не може да не потръпнеш, когато се опиташ да си го представиш. Бяха капали течен калаен припой в очите на Ким… капка по капка. Припоят бе съскал и се бе впивал в плътта. Докато той се бе извивал, бе крещял и се беше опитвал да избяга, капките бяха очертали методично орбитите, а клепачите бяха подпухнали от мехури. Малко по малко очите на Ким били запечатани завинаги.

Достатъчно бе само да погледнеш снимките, за да разбереш, че е било жестоко. От пръв поглед. Разбираш и нещо друго — онзи, който го е правил, е изпитвал удоволствие.

— Господи! — прошепнах.

— Господ няма нищо общо с това, момчето ми — коментира брат ми.

— Онзи, който го е направил — обади се Арт, — е много, много извратен нещастник.

— Това има ли нещо общо със Сакура? — попитах.

— Подобни неща имат своята собствена ненормална логика — въздъхна Арт. — Би могло да има пряка връзка…

— А може да е и съвпадение — намеси се брат ми. Но в гласа му липсваше убеденост.

— Измъчвали са го — казах.

Мики кимна.

— Но не е било ей така, за кеф — допълни Арт. Погледнах го въпросително. — Не са отрязали езика му, Конър.

— Те?

Той махна с ръка.

— Нямам предвид нищо конкретно — той, тя, те.

— То — каза Мики.

— Който и да е, искал е Ким да може да говори — заключи Арт. — Бил е измъчван, за да изтръгнат от него информация.

Огледах отново склада. Неприветлив и празен… жълтата полицейска лента — сюрреалистично цветно петно сред сивия пейзаж.

— Не вярвам, че бих могъл да си представя нещо по-лошо от това — казах. Миризмата бе горчива и ми се повдигаше.

— Аз мога — каза Мики. Изгледах го с присвити очи и изчаках да се изясни. — По-лошо може да е, когато те обработват по този начин, а ти не знаеш онова, което искат да научат.

Спогледахме се мълчаливо.

— Да се махаме от тук — предложи Арт.

Изтезаването и убийството на Ким не бяха добре пазена тайна. Престъплението бе на повече от седмица и вече бе плъзнал слухът, че делото е на група, известна като Уличните призраци. Мики и Арт се свързаха със своя колежка, Рот — тя работеше в участъка към Северен Куинс и се опитваше да следи развитието и проявите на групи като Призраците.

Задачата й бе да събира и съпоставя всякаква информация, постъпваща в полицията от патрулните полицаи, малкото, което идваше от отдел Разследване на организираната престъпност, да сортира и пресява докладни, досиета и съобщения от информатори, и най-сетне — да поддържа потискащата статистика. Не излизаше на улицата — това не бе нейната стихия. Изживяваше нещата от разстояние. И може би така беше най-добре. По-късно Арт каза, че да научаваш нови неща за бандите е като да вдигнеш камък и да видиш под него гадните твари, които се извиват и се мъчат да се скрият.

От работата зад бюро Рот бе натежала в кръста. И имаше къса, фиксирана с лак сериозна прическа. Освен това знаеше отлично как да не си губи времето с глупости. Бюрото й бе скрито под папки, събрани грижливо на купчинки и подредени по система, известна само на нея. В единия му ъгъл се мъдреше стар компютър — рамката на монитора бе облепена с жълти листчета за бележки. Кантонерките бяха натъпкани с други папки, а чекмеджетата буквално провисваха от съхраняваната в тях хартия, когато ги дръпнеше, за да потърси нещо.

— Уличните призраци… разбира се. — И продължи да попълва някакъв формуляр, докато разговаряше с брат ми. — К’во те интересува?

Арт и Мики я запознаха със случая. Описаха й убийството на Сакура. Разказаха й за хлапето от университета. Подхвърлиха, че според информатор зад случаите стояла бандата. Рот дори не мигна.

— Четох за случая Ким. Може да е една от бандите. Те могат да убият всеки. По всяко време. По всякаква причина.

— Хубаво мото — каза Мики на Арт.

— Малко късо, но изчерпателно — съгласи се той.

Рот ги погледна подозрително, стана и със сила дръпна някакво чекмедже. Извади от него дебела папка и черен класьор и ги стовари върху бюрото.

— Но не ми е известно нищо, което да има някакво отношение към вашия Сакура. — Отвори класьора и направи няколко справки. — Улицата мълчи за него. Наистина ли не разполагате с нищо повече, което да свързва двата случая?

Мики и Арт кимнаха едновременно.

Рот изкриви лице, сякаш дъвчеше нещо, което никак не й допадаше.

— Слаба работа… Призраците… напоследък не са се проявявали. Освен това, решат ли да се проявят, обикновено го правят по още по-гаден начин.

— Възможно ли е това? — недоумяващо попита Мики.

— Това в по-голямата си част са деца. — Рот изсумтя насмешливо. — Да, страшно е да се каже, но така стоят нещата. Значи, когато ударят, правят го с много възбуда. С други думи — много рязане и мушкане, килограми куршуми. По принцип биха убили някого, ако има причина, но за тях винаги е важна и само тръпката от убиването.

— Нищо изненадващо. — Мики сви рамене. — Дори повечето професионалисти дълбоко в душата си изпитват удоволствие при убийство.

Рот кимна и това подчерта двойната й гуша.

— Уличните призраци имат предпочитания към хладните оръжия. Не че са против това понякога да се пострелят с друга банда, но загрубеят ли нещата, използват къси китайски мечове. — Тя направи пауза, за да намери бележка в друг класьор, който измъкна с усилие изпод бюрото. — Да — потвърди, — наричат се „пеперуда“.

— При Сакура няма ножове — отбеляза Арт. — Но при студента имаше много кръв…

— Ако беше преди няколко години, щяха да са първите ми кандидати — каза Рот. Очите й бяха кафяви. Тя сви рамене. — Водачът им се казва Хан. Местен, от корейската общност. Сбъркан. Прекарал доста годинки в изправителни домове. Сексуални нападения. Нападения при утежняващи обстоятелства. Нападения със смъртоносно оръжие. Изнудване. Заподозрян в няколко убийства, но така и не успяхме да му лепнем нищо.

Детективите не бяха впечатлени. Бяха виждали и по-дебели досиета, тъжни списъци на дребни провинения, а между редовете — подозрения в тежки престъпления.

— Той е с габаритите на фризер — продължи Рот, разрови се из някакво чекмедже и извади албум със снимки. — Маниак на тема кунгфу и… а, ето го и него… — И тя обърна албума към нас, така че да го видим по-добре. От снимката гневно ни гледаше с тесните си очи Хан: останалата част от лицето му беше като застинала маска. Разграфената за измерване на височината стена зад гърба му показваше, че е около метър и деветдесет. Нямах нужда от това — бях го видял да ме гледа, докато лежах по гръб под дъжда в глухата уличка.

Мики забеляза изражението ми.

— Какво има?

— Това е същият тип, който ме нападна край „Дарма център“.

— Сигурен ли си, Конър?

— О, да — същият е.

— Едър пич — тихо констатира Арт.

— Защо ли е напуснал територията си? — замислено каза Мики.

— Защо следи тибетските монаси из града? — разширих въпроса му.

Рот изглеждаше объркана.

— Бяха го прибрали на север — каза тя. — Излежа известно време, после пак се покри… е, на улицата де. От доста време не можем да го обвиним в нищо. — Погледна лицето ми. — Той ли ти направи това? — Кимнах. — Носи се слухът, че вече се занимава с по-големи и по-добре платени неща. Наемат го заради физиката му.

— Да де. — Арт кимна мъдро. — Бияч с амбиции.

— И преследва американската мечта насред Ню Йорк — уточни Мики.

Но Рот не допусна да бъде отклонена от темата. Продължаваше да ме гледа.

— Измъкнал си му се? Благодари се на съдбата. Защото той обича онова, с което се занимава. — Тя с неудоволствие погледна купчината документация пред себе си. — Вижте, момчета, дадох ви онова, с което разполагам. Хан е животно и никак не ми е приятно, че отново шета по улиците. Но на пръв поглед убийството на Сакура не изглежда като работа на Призраците. Що се отнася до онова момче в депото… — Тя пак сви рамене и от това блузката й се раздвижи по необичаен начин, защото значката опъваше материята надолу.

— Бихме искали да приберем Хан за разпит — замечтано призна Арт. — Може да го накараме да плати лейкопласта на Конър. Някаква идея как да стане? Ще ни свърши работа дори стар адрес.

Рот ги изгледа с тъжния си и въпреки това твърд поглед.

— Говорим за хлапета. Вие двамата имате ли деца? — Те кимнаха. — Тийнейджъри? — Отрицателно завъртане на глави. — Аз пък имам три. И дори аз самата не мога да знам винаги къде са и какво правят. Добавете към проблема и колко популярно е напоследък да си член на банда. Това е като тайно общество, създадено да държи тези като нас настрани, колкото може по-далеч. А Хан, ако се е върнал, бъдете сигурни, не иска да го намерят. Ще трябва да раздрусате някои дървета доста силно, за да изпадне нещо.

— Последните й думи прозвучаха някак вяло, сякаш говореше по задължение. После въздъхна и написа нещо на едно малко жълто листче. — Това е последният известен адрес на Хан.

— Благодаря, Рот.

— Не възлагайте големи надежди. Всяка банда е затворен свят. Много специален и много особен. А азиатските са още по-лоши. Много е възможно изобщо да не го надушите.

Беше ред на Мики да свие рамене.

— Е, все пак длъжни сме да опитаме.

— Познаваш ли в местния участък човек, към когото да се обърнем? — попита Арт.

Познаваше. И дори се съгласи да им изпрати копия на материалите, с които разполагаше за Уличните призраци и Хан. Накрая Мики и Арт я оставиха на мира — полузатрупана с документация възпълна жена.

Когато седнахме в колата, Арт веднага позвъни по мобилния си телефон на местния детектив в участъка:

— Кюзик, продължаваш ли да измъчваш секретарките на Сакура с разглеждане на снимки на страшни типове, които евентуално да разпознаят?

Изслуша отговора и кимна.

— Кажи му за Хан — прошепна Мики.

Арт отдалечи телефона от ухото си и изръмжа:

— Ще ме оставиш ли най-после на мира? — И отново залепи телефона до ухото си. — Кюзик? Запиши си сигнатурата на този фотоалбум… — И му я продиктува. — Покажи им тази снимка и да видим какво ще кажат.

Натисна бутона и прекъсна разговора. Двамата се изгледаха.

— Интересно — каза Мики.

— Животът е пълен с изненади — отговори партньорът му.

Открихме препоръчания ни от Рот полицай — казваше се Уейлън, работеше в 109-и участък и патрулираше по улиците на Куинс в издирване на Хан. Части от парковия център Флашинг постепенно се бяха превърнали в кипящо от живот средоточие на японската и корейската общност. Улиците бяха осеяни с малки магазинчета, чиито надписи с японски йероглифи или на по-ъгловатото фонетично корейско писмо, известно като хан-гул, недвусмислено подсказваха, че си пришълец в друг свят.

Не че се чувствахме по-различно. Полицаите съвестно започнаха по процедурата. Проверихме последния адрес на Хан и ни посрещнаха безизразните лица на хора, които не знаеха нищо. После двамата разпитаха случайни хора за Призраците. Местните дребни търговци като наговорили се въртяха глави отрицателно и ни се усмихваха. Мики призна, че не може да прецени дали са изплашени, или им е забавно. А може би и двете.

Истината беше, че това е стандартният отговор, който получават „кръглоочковците“. Можех да им го кажа предварително и да им спестя маса време. Години наред бях гледал плоското затворено лице на японски сенсей все пак. В края на краищата ти казват само онова, което искат да знаеш. Нужно е много време, за да спечелиш доверието им. Беше немислимо двама манхатънски детективи без никакви контакти сред местната общност да бъдат обсипани с тайни.

Така че Мики и Арт използваха стандартните методи за натиск. Във всички общества, навсякъде по света, има хора, които знаят какво става. Доста често тези хора са уязвими — или са наркомани, или се укриват. Нуждаят се от пари. И от място, където да се скрият. От лекарства. Понякога са хора, които използват онова, което знаят, за да придобият скрита власт. Ако успееш да намериш слабите им места и ако ги притиснеш достатъчно силно, тези хора могат да ти кажат доста неща. Е, не е хубаво да се постъпва така. Нито е приятно да се гледа. Но Мики е над тези дреболии.

— Светът си е гаден по принцип, Конър — казва ми брат ми.

— Да не бъдем придирчиви — обажда се Арт. — Ако можеш, трябва да намериш начин да превърнеш това в свое предимство. Все пак в края на деня се прибираш у дома и можеш да вземеш душ.

Това ми напомня за безмилостния свят, който обитават двамата. Всичките им майтапи и заяждания са техният начин да скрият това обстоятелство. Но зад майтапите има едва сдържан гняв. Мики и Арт никога не биха си го признали, но те се занимават с убийства, защото за тях всеки отделен случай е като лична обида и биха направили всичко, за да я облекчат.

— Трябва да извадим голям късмет, за да научим нещо тук — казва Арт след дълга пауза. Мики се мръщи. Личи, че никак не му се иска да се предава.

— Дали да не опитаме друг подход? — предлагам.

— Охо, експертът се притича на помощ — саркастично се обажда брат ми.

Наблюдавам от известно време какво става по улиците, но в мозъка ми не престават да се въртят картините от снимките на Ким. Ужасът винаги те атакува с пронизващата прямота на посланието си.

— Да помислим… — казвам. — Какъв е Ким?

— Студент — отговаря брат ми.

— Студент по журналистика — поправям го. — Работил е върху дипломната си работа. — Това не е въпрос, но поглеждам Арт въпросително. — Той проверява в бележника си и кимва. — Мечтаел, е да стане разследващ репортер — продължавам — и можем да предположим, че е изровил нещо. И понеже не му е било ясно докрай какво, е започнал да търси помощ.

Брат ми бавно кима; обмисля какво може да следва от това.

— Окей, обръща се към Сакура. Значи… значи по някакъв начин е замесена калиграфия… така ли, Конър?

— Естествено. И някой… може би този тип — Хан…

— Или онзи, за когото работи — допълва Арт.

— … е разтревожен, че Ким се е докопал до нещо.

Арт върти глава от мен към Мики и обмисля нещата.

— Но ако Ким е притежавал информацията, която иска Хан, защо се е занимавал със Сакура? — питам аз.

Мики примижава и макар да гледа през стъклото навън, предполагам, че вижда нещо в своя свят.

— Две последователности от събития — започва той бавно и постепенно набира скорост. — Ким се е криел и не е било лесно да бъде открит. Междувременно се е свързал със Сакура. И тогава убиецът издебва Ким. — Потръпвам при спомена за снимките, запечатали края на Ким. Не си представям как един студент по журналистика може да издържи дълго на подобно изтезание. По-скоро съм склонен да предположа, че се е предал веднага.

— Значи убиецът научава за Сакура и го открива…

— Но е закъснял — допълва Арт, — понеже онова, което му е трябвало, вече е било изпратено за Джорджия.

— И убиецът е тръгнал по следите му — казвам аз.

— Възможно е — съгласява се Арт.

— Кое е второто, Мики? — напомням на брат ми.

Той ме поглежда лукаво, после поглежда Арт.

— Искаш ли да му кажеш?

— Той ти е брат.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, не бих възразил, ако ти…

— Момчета! — спирам ги.

Мики свива рамене.

— Много е просто. В известен смисъл. Ако нашият човек е Хан и ако секретарките в офиса на Сакура го идентифицират, тогава защо ще се навърта около тибетците? Защото се интересува от нещо повече от информацията, която е имал Сакура. Той иска тази информация, няма спор… Но тя е само част от загадката.

— Не схващам — казвам аз.

— Не се притеснявай, Конър — съчувствено ми казва Арт. — Ако тази работа беше лесна, всеки щеше да може да я върши.