Деши

20.Кимон

При старите японски стопански постройки вграждали в стряхата — на мястото, където носещите греди на покрива се събират в центъра — стрела. Тя била мистично заредена със защитни сили, за да отблъсква злото, и сочела на север, към кимон — посоката на дявола. Докато колата ми се носеше по магистралата към един от планинските храмове във веригата на Кита, забелязах, че също пътувам на север.

— Колко подходящо — промърморих под нос.

Мики и Арт искаха да потърсят за последно Монголеца в Ню Йорк.

— Повечето от тези типове са тъпанари, Конър — каза брат ми. — Няма да повярваш колко често ги намираме да спят при приятелките си.

Но пък признаваха, че е изчезнал. Щом чух това, хвърлих екипа в колата си и потеглих. Имах чувството, че различните линии се събират, че Сара, Ямашита, Чангпа и Монголеца се тръгнали към точка на голяма опасност. Мики и Арт работеха по две от следите и се надяваха да намерят Монголеца, а междувременно бяха поискали разрешение от лейтенанта да ме последват.

Не споделих с тях какво чувствах. Не беше нужен голям полет на въображението да се досетиш в каква посока сочат всички заплахи. Ямаджи — Изток — последният тренировъчен център на Кита, спонсорираше семинара, в който Ямашита бе поканен и бе приел да участва. И не беше сам. В мига, в който си представех Чангпа и Сара Клайн в ръцете на Кита и може би Хан Монголеца, стрелката на скоростомера започваше да пълзи надясно.

Колите никога не ме бяха интересували особено, така че след като вибрациите на високата скорост започнеха да раздрусват рамата застрашително, отпусках крак от педала на газта, макар това да не отпускаше и свитите на топка мускули на корема ми.

През лятото из цялата страна се появяват тренировъчните лагери за бойни изкуства, известни като гасшуко. Те обикновено дават възможност на различни хора да се включат в активни продължителни тренировки под ръководството на нови инструктори и да се разтоварят психически чрез физическо натоварване. Повечето практикуващи някое бойно изкуство не устояват на изкушението да поставят физическите си граници на изпитание, а и перспективата да получат черен пояс е съблазнителна.

Не е необичайно подобно спортно мероприятие да бъде удостоено със семинар, проведен от виден сенсей. Хората изпитват неутолим глад за нови стилове и техники. Нинджата, с който се бях бил, представляваше по-тъмната страна на все същия импулс. Повечето хора не намират това за зловещо. Смятат го за смес от ентусиазъм и донякъде американски комерсиализъм. Повечето ми познати от кръговете на бойните изкуства също като мен бяха тренирали повече от една система. За някои от нас това е обикновен еволюционен процес на развитие. За други е упражнение в безсмислена самозаблуда — като се сблъскаш със стената на непреодолимо тежките за теб тренировки, превключваш на друг стил. Това е като търсенето на Светия Граал. И не става дума, че подобно търсене понякога не е напълно безкористно. То просто е безпредметно.

Ямашита бързо надушва подобни хора. Сетих се за най-последната група, дошла при него с надеждата всички да бъдат приети в дожото. Само че той имаше известни само нему критерии за приемане. Необходимото условие бе да си тренирал упорито, преди да се явиш пред него. Необходимо — да, но не и достатъчно.

Преди известно време бях забелязал един кандидат да му се покланя. Сенсей седна и го изгледа. Очите му бяха тъмни прорези, а лицето му не изразяваше нищо. Понякога, макар „просто“ да седи така, от него се излъчва енергия и винаги е интересно да се види дали кандидатът я усеща, или не. Друг път задава въпроси. Има случаи, когато оставя в залата да се възцари тишина. И след малко взема решение.

Ако новият ученик се надява на нови техники и някакви разкрития на дълго пазени тайни, той остава разочарован.

Както и да е, той стоеше в очакване и държеше дървен меч. Ямашита се плъзна към него и просто му каза: „Субури“. Новопостъпилият беше озадачен, така че Ямашита допълни: Шомен-учи. Надяваше се ученикът да е схватлив и да започне да упражнява серия посичащи удари в главата, както сенсей току-що му бе наредил.

Новият разбра командата да започне, но се поколеба и попита: „Колко пъти?“

Ямашита го прониза с поглед, който можеше да го закове за стената, после изръмжа: „Докато не стане перфектно“. И се отдалечи.

Подобна практика бързо изцелява слабите духом.

Навътре в Бъркширс12 денят се оказа точно толкова горещ, колкото беше в Ню Йорк, но небето бе по-синьо и по-чисто. Дърветата покрай щатската магистрала след Норт Ейдамс изглеждаха малко повехнали, но отстрани имаше игрив поток, който намекваше за наличието на по-прохладни места из сенките. Цялото това очарование не ми правеше никакво впечатление.

Ямаджи — Изток се намираше на площадката на фалирал санаториум — над хиляда декара земя, осеяна със захарен клен и борови дървета. Някога тази част от Североизтока била едва ли не изцяло оголена от дървета, заради дървесината им — каменните хълмове не ставали за нищо друго. Днес човек никога не би се досетил за това, като гледа гористите хълмове, които окото не може да обхване, и плътната зеленина, която става по-тъмна и по-синкава към хоризонта. Мястото е просто идеално за летен тренировъчен лагер за спортове като айкидо, иайдо13 и кюдо.

Мислех си за Кита — за нещата, които бях чул, и онези, които бях научил неотдавна. Той имаше славата на инакомислещ учител, на отцепник, макар че най-вероятно бе надарен майстор на бойните изкуства. В масовите специализирани списания често се появяваха материали за него и той предпочиташе да бъде показван в екшън снимки, запечатали го да размахва меч или копие, развял дългата си черна коса, уловен в момент на разиграна свирепост. В интервютата намекваше за лична история, свързана с езотерично обучение в различни дисциплини, както и за намерение да създаде синтез между различните азиатски бойни системи и техниките за медитация. Прекарваше много време с тибетски майстори от всякакъв вид. Името му често се появяваше в бележките на мъртвия студент по журналистика.

Кита бе много популярен на Западния бряг, където никога не бе имало недостиг на откачалки на тема бойни изкуства, където знаменитости жадуваха да се „закичат“ с черен колан и където изгубени души търсеха екзотично спасение. Сигурен бях, че така го бе открил и Старк. Дори холивудски звезди бяха привлечени от енигматичната му личност. Заедно с парите си естествено. В резултат за десетина години Кита бавно, но последователно бе изградил своята малка империя на бойните изкуства. Сега това вече беше национална организация с верига от школи, а на уебсайта й се предлагаха изкушаващи, но непълни илюстрации на тайните техники в системата му, рекламни снимки на великия мъж и подробна разбивка на сумата за записване.

Ямаджи — Изток бе последната перла във веригата му. „Планинският храм“ в действителност бе разпръснат из няколко места. Едно имаше в изгорените от слънцето хълмове край Ел Ей, друго — в разредения въздух на Боулдър, Колорадо, трето — в самата Флорида. Как бе намерил планина там, никой не можеше да си представи. А може да беше в „Дисниленд“ — на мен поне ми се струваше особено подходящо.

Последната му придобивка обаче бе Ямаджи — Изток — тук, в Масачузетс. Кита бе нов за тази част от страната и бе решил да организира поредица летни семинари, като начин да затвърди присъствието на Ямаджи, да спечели уважението на тукашните и да стартира маркетингова кампания, която да го „продаде“ по най-изгодния начин на местните любители на бойните изкуства. В началото се бях чудил какво бе накарало Ямашита да приеме поканата да присъства, после събитията ме бяха накарали да забравя този въпрос. Но сега той отново се появи в главата ми.

Може би, въпреки целия ми скептицизъм, се разиграваше много по-сложен харагей, отколкото можех да си представя. Играта бе по-тънка от обикновената „електрическа“ тръпка да се приближиш до опасността. Ако — за Чангпа — потокът на времето бе като гигантско надигащо се море от бъдещи върхове, далечно и неразгадаемо, нима и Ямашита притежаваше в някаква степен същата способност? И ако беше така, дали не бе усетил по някакъв начин, че се изисква присъствието му тук и сега?

Беше прав, разбира се. Не бе виждал инката, но инстинктът му се бе оказал безпогрешен. Свитъкът се бе оказал измама, опит да се обрисува бойното потекло на Кита като по-престижно, отколкото беше. И изглежда онези, които се натъкваха на истината, просто биваха убивани. А Ямашита, големият майстор на смъртоносния близък бой, характерен за старите японски майстори, отлично знаеше, че понякога най-добрият начин да победиш съперник е да се приближиш максимално до него, а не да бягаш.

И аз го знаех. Но знаех и повече. Само че онова, което в началото бе интелектуално знание, сега придобиваше все по-застрашителен аспект. Стомахът ми бе останал свит на топка през целия път. Насочвах колата в последните завои на пътя, гумите свистяха. Вече нямах обяснение на импулса, който ме бе накарал да дойда в Ямаджи. Част от мен не желаеше да мисли за неизбежната среща с моя сенсей. Само знаех, че трябва да дойда. Не че се безпокоях за безопасността на Чангпа. Или дори за Сара Клайн. Тук ме привличаше невидима сила, чието обяснение можеше да се открие само в годините тренировки в дожото. Замислих се с горчивина за това — да, можех да се боря с тези неща, но нямаше смисъл. Имаше и друго, за което носех лична отговорност.

И освен това… деши, ученикът, винаги следва своя учител.

На рецепцията дежуреше доста красива млада жена. Русата й коса бе събрана в съвременна версия на самурайски кок. Облечена бе в черна блузка с кръста на Ямаджи отпред. Имаше светли очи и ме поздрави мило, когато влязох. Рецепцията бе уютно място, сравнено с нажежения паркинг отвън, където бях оставил колата, макар да не си представях как ще изстине двигателят й.

— Добър ден — каза тя. — Добре дошли в Ямаджи. За гасшуко ли сте тук? — Вече ми подаваше формуляр за регистрация. — Доста хора дойдоха тук през уикенда, но мисля, че все още разполагаме с места за закъснелите. — Усмихна се, за да ми покаже, че е склонна да не обръща внимание на неудачния момент на пристигането ми. Встрани се виждаше рекламен плакат за семинара със списък на вълнуващите неща, които бяхме в правото си да очакваме. Имаше и няколко подбрани с вкус репродукции на старо японско изкуство, разпръснати из помещението.

Залепен на разделителното стъкло стикер на „Виза / Мастър“ доуточняваше нещата.

— Всъщност — казах — аз съм помощник на един от поканените на семинара сенсеи.

Лицето й просветна — бе погледнала с известно съмнение колата ми отвън. Предполагам се питаше дали кредитната ми карта няма да се окаже блокирана или с превишен лимит. Дадох й името на Ямашита и тя прелисти вече попълнените формуляри за регистрация. После леко се намръщи.

— Съжалявам, господин Бърк, но не виждам тук ВИП регистрация на ваше име. — В гласа й не се долавяше съжаление, но на мен ми беше все едно. Бъркови обикновено не се радваха на ВИП прием никъде.

— Няма проблем — успокоих я. — Някакъв пропуск, предполагам. Нека се регистрирам за семинара, а после ще оправим недоразумението.

Това вече я направи щастлива, особено в комбинация с факта, че кредитната ми карта не ме посрами. Получих информационен пакет с програмата на семинара, карта на комплекса, промоционални материали за много от участващите в семинара учители. Тя ми връчи ключа на стаята ми и ме инструктира как да я намеря.

— И не пропускайте да се отбиете в сувенирния магазин на Ямаджи — напомни ми накрая.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — уверих я.

Това ми спечели изкуствената й усмивка. Младите не разбират от закачка.

Комплексът бе изграден на билото на залесен хълм. Рецепцията се намираше в по-ниската част на имението. Имаше голям паркинг, пълен с коли, украсени със стикери на тема бойни изкуства и доста притеснителни индивидуални табели с регистрационни номера от рода на „SAMUR-I“14.

Широка метър и половина асфалтирана пътека водеше нагоре по склона към заседателните зали и бунгалата за гости. Бетонни стълбчета в началото на пътеката пречеха на навлизането на коли по нея. В брошурата изрично се отбелязваше, че минаването на коли по-нагоре от рецепцията е забранено, „за да се съхрани атмосферата на размисъл в Ямаджи“. Няколко местни хлапета по къси панталони и в тениски на Ямаджи се навъртаха наоколо, готови да предложат на по-слабохарактерните изкачване с електромобили или голф бъгита, но аз им махнах с ръка да не се занимават с мен.

От дадената ми програма можах да видя местата, където през седмицата щяха да се провеждат различните семинари. Знаех, че Ямашита ще е зает, и понеже все още се колебаех дали искам да се срещна с него, реших първо да се поразходя из комплекса и да се ориентирам.

Главната пътека се извиваше нагоре по склона, а отбивките от нея водеха към площадки със застроени на групи бунгала. Теренът бе добре залесен, но можеше да се забележи, че дърветата са били прередени, за да се подсили впечатлението за парк. По-навътре се виждаха покрити с мъх канари. Чуруликаха птички, лек ветрец шумолеше в листата на декоративните брези, засадени на места, където новите пътеки се разклоняваха от основната. Стаята ми бе функционална — една от четирите в обща дървена постройка. Както можеше да се очаква, оставяше впечатление за нещо, намиращо се далеч от цивилизацията. Когато отворих прозореца, ме лъхна влажната миризма на гора.

На билото на хълма имаше отделна сграда за провеждане на заседания. В нея бе и ресторантът. Закритият басейн отразяваше слънчевите лъчи, но в него нямаше много къпещи се. На много места под дърветата, в отворени за планинския въздух павилиони с керемидени покриви, можеха да се наблюдават сцени на интензивни тренировки с участието на различни по големина и състав запотени групи в ги-екипи.

Направих справка в програмата, която ми бяха дали. В действителност трябваше да има значителна активност по време на гасшуко — „Десет дни, които ще променят живота ви“, — но не можех да я видя. Комплексът бе застроен по такъв начин, че зоните бяха отделени една от друга от гънките на терена и естествените горски заслони. В допълнение към това различните стилове и сесии трябваше да редуват местата на провеждане на тренировките си. Единственото изключение беше за системи като джуджуцу и айкидо, които се нуждаеха от рогозки, и кюдо — където се изискваше трийсетметрово стрелбище.

Минах край мястото за стрелба. Подредени в редица жени се движеха синхронно в подготовка за стрелбата. Наклониха надолу лъковете си и с концентрация и сериозност, в които имаше нещо магическо, бавно се отпуснаха в седяща поза. Не им въздействаха нито силната светлина и горещина, нито цвъртящите в далечината насекоми. Гледаха стрелите си напълно съсредоточено и събираха енергия за опъване на тетивата, отпускане на Стрелата и освобождаването, когато стрелите им щяха да полетят в пространството, гладни да поразят мишената.

Видях от разстояние Сара, в бяло, почти ослепително под слънцето горнище и тъмна като сенките в гората коса. Усмихнах се с облекчение. Още помнех съня си и затова се зарадвах да видя, че при нея всичко е наред. Постарах се да не ме зърне — струваше ми се, че само виделите инката са в опасност. Това включваше и мен, затова не исках да я замесвам по никакъв начин.

Накрая видях и Ямашита да работи с група хора от различни стилове в айкидо и джуджуцу. Бяха облечени в сини и черни хаками с бели горнища. Доста често може да се разбере какъв стил практикува някой само по вида на възела на колана, с който е пристегната хакамата. Някои иайдо школи използват сложни системи на завързване. Моят сенсей се придържа към простия квадратен възел — неговата основна грижа е възелът да е на мястото си и да не може да се саморазвърже. Трудно е да представляваш смъртоносна заплаха, ако панталонът ти падне около глезените.

Когато го зърнах, в мен се събуди старият гняв, към който обаче имаше примесено и още нещо. Спомних си съвета на Чангпа. Съзнателно се бях опитвал да не мисля за някои от нещата, които ми бе казал, но изглежда, подсъзнанието ми бе работило върху тях. Така че сега, докато гледах Ямашита, изпитвах и облекчение, че пред очите ми е и това, което се бе превърнало в толкова важна част от моя живот. Дали наистина раздялата изглажда ръбовете в хората? И да беше така, не можех да го почувствам. Урокът, който протичаше пред очите ми, ме караше да се чувствам, сякаш не си бях тръгвал.

Ямашита упражняваше с учениците варианти на учи-дори, процеса на отнемане на меча на съперника. Айкидоките тренират с голяма част от оръжията, които използва и Ямашита, но аз отдавна бях прозрял разликата. На каквото и ниво да се развива една тренировка, в повечето други бойни изкуства работата с оръжие е спомагателна за същността на системата и това се проявява в техниката.

Тихо се промъкнах до периферията на зоната за тренировка и се скрих в една малка борова горичка. Дървената платформа имаше покрив, висок колкото да позволи използването на мечове. Трениращите се бяха подредили по периферията на платформата, а моят учител с твърд глас обясняваше:

— Не. Трябва да се концентрирате!

Беше наредил на обучавания — той изглеждаше достатъчно компетентен — да го обезоръжи. Но Ямашита бе невъзмутим. Мъжът му влезе и направи своя ход, само че учителят ми се стегна, съсредоточи енергията си и отказа да бъде поместен. Беше вариант на същата техника, която бях използвал срещу Анди вечерта в музея, където за пръв път видях Ринпоче.

— Какво правиш? — възмути се учителят ми.

— Опитвам се да установя контрол над центъра ви — отговори партньорът му. Няколко глави по периферията кимнаха в съгласие.

— Над центъра ми? — Учителят ми изглеждаше озадачен. Погледна ръката на мъжа, която стискаше дясната му китка, и попита: — Къде е опасността в случая?

Въпросът озадачи партньора му.

— Ами… мечът, разбира се.

— Мечът — скептично повтори учителят ми. — Тогава защо атакуваш китката ми? Казваш, че опасността е в меча, но не го възприемаш сериозно. Хващаш… ето — Ямашита погледна хваната си китка, — но опасността се е преместила. — Той пусна бокена, изтегли го в лявата си ръка и опря върха му в гърлото на мъжа. — Мечът ли е опасността, или човекът, който го държи? — риторично попита Ямашита. — Кен, ки, тай — напомни на групата. — Енергия, меч и тяло, обединени в едно. — Беше мой ред да кимна на познатото ми до втръсване напомняне. — Всички тези неща се събират в едно, когато се бием, ясно ли е? — Видях на лицата на наблюдателите да се появява уважение. — Така че, когато атакувате, трябва да надделеете и над трите неща едновременно. За да победите съперника си, трябва да разкъсате връзката между тях. Центърът… — В тона му се появи намек за насмешка. — Лесно е да се говори за центъра. Но е и лесно вниманието ви да бъде отклонено от него. Уверете се, че знаете къде е центърът, преди да атакувате. — Той се отдръпна от противника си и вдигна бокена в средна позиция на готовност. — Моля — подкани го.

Партньорът му вдигна своя меч и нападна. Върховете на оръжията се допряха, кръстосаха се. Двамата започнаха да се обикалят, като се наблюдаваха внимателно. Междувременно Ямашита се оказа с лице към мен. Погледът му дори не трепна, но аз знаех, че ме е видял. Противникът му отстъпи крачка назад и вдигна бокена си — сега мечът беше високо над главата му. Реакцията на Ямашита последва мигновено и бе много фина — той повдигна своя едва забележимо и го изви така, че острието да сочи към лявата ръка на човека срещу него. Ако бяха с истински мечове, това щеше да позволи на Ямашита да отсече китката му, стига да нанесеше макар и лек удар.

С изключение на това едва уловимо за окото движение, Ямашита не бе помръднал. Противникът му усети това и удари меча си надолу, като едновременно с това отстъпи с изнесеното си ляво си стъпало, за да увеличи дистанцията между двамата. Въздъхнах — знаех, че това е краят.

Ямашита се стрелна напред, извика „Кияй!“ — изкрещяване, което като че ли се изтръгна изпод пъпа му. Векторът на атаката му бе по тангента, която трябваше да му позволи да съсече цялата дясна половина на противника, но вместо това той атакува бокена в ръцете му. Дървените оръжия се срещнаха със сух звук, внезапността на атаката бе толкова голяма, че оръжието на противника изхвърча от ръцете му, превъртя се във въздуха и падна сред наблюдателите.

Разнесе се одобрителен шепот. Но аз се питах колко от присъстващите наистина бяха видели онова, което се опитваше да им демонстрира сенсей. Бях общувал с него години наред, но дори сега откривах нови страни на старите техники.

Ямашита тръгна към мен и аз помислих за всички неща, които исках да му кажа — в мен кипеше водовъртеж от емоции, който търсеше откъде да излезе. Само че японците не постъпват така. Пристъпих напред и коленичих на ръба на платформата, както би постъпил всеки закъснял, за да поиска официално разрешение да се включи в тренировката. Бях правил това хиляди пъти. Движенията ми бяха толкова познати, че ги изпълнявах почти автоматично — колениченето, усещането при поставянето на ръцете върху пода — стари и съвсем обикновени подробности. Въпреки това в тях имаше смисъл и детайли, които, макар да оставаха незабелязани от присъстващите, бяха съвсем реални за нас двамата.

В типичния случай, когато ученик иска разрешение да се включи във вече започнала тренировка, Ямашита щеше да остане прав и нетърпеливо щеше да кимне рязко на ученика да се присъедини към групата. Днес стана нещо по-различно. Той се плъзна към мен, като държеше оръжието в дясната си ръка, с върха надолу и острието обърнато назад, към него. Това бе необичайно. В повечето случаи държеше бокена в лявата си ръка — позиция, от която можеше да го използва моментално, без забавяне. Позата бе на недвусмислен поздрав. Знак на уважение.

Ямашита коленичи пред мен с подсъзнателно удаващата му се грациозност на стар майстор. Лицето му беше безстрастно. Поклоних се дълбоко. Отвърна ми със същото. Изправихме се и за един къс миг се погледнахме внимателно. И тогава той се усмихна.

— Тук си — каза простичко. А аз почувствах да ме обзема познатото ми успокоение. Има много начин да обезоръжиш един човек.

— Видях инката — казах му. — Има и друго…

— Да?

— Мисля, че има опасност, сенсей — прошепнах. Не исках никой да ни чуе, но и съзнавах известната мелодраматичност в думите си.

— Мислиш? Аз пък вярвам, че има нещо повече от това, Бърк. — Беше доволен, необяснимо защо. После продължи: — Опасност, да. В това няма никакво съмнение. — Пак ме погледна и ми се стори, че забелязвам в погледа му нещо като одобрение. После замислено погледна наобиколилите ни ученици. — Можеше да си ми полезен по-рано, Бърк — каза вече високо. — Тук има голяма опасност… — и развеселено присви очи, — защото сме заобиколени от стотици воини. Никой от които май не знае как да удържи оръжието в ръката си.

Разбрах, че мястото не е подходящо за разговор, и кимнах на скритото послание, което ми изпращаше.

— Нека се видим тук след вечеря — тихо предложи той. — Тогава ще поговорим и ще послушаме нощните звуци на гората.

— Как е храната? — попитах го; придържах се към привидно небрежния тон на разговора.

— Храната не е зле. Кафето обаче не струва. — Думите му бяха тъжни, но очите му блещукаха.