Деши

19.Връзки

Лятото се стовари върху града внезапно като удар с чук. Паркираните коли се пържеха под нажеженото до бяло слънце. От хромираните им повърхности се отразяваше ослепителна светлина, от тротоара струеше напълно осезаема жега. Търговците разумно се криеха зад витрините на магазините си и ме наблюдаваха безстрастно, докато газех из топлинните вълни към „Дарма център“.

Но из въздуха се носеше нещо повече от топлина. Около мен танцуваше и заплахата от някаква опасност. Това беше резултат и от логическо заключение — в края на краищата снощи някой се бе опитал да ме застреля на улицата. И все пак не можех да пренебрегна и витаещото усещане за харагей. Имаше някаква дълбока увереност, която отиваше много по-далеч от резултатите, които ние, западняците, очакваме от чистата логика.

Убийствата, документите, хората. Бях сигурен, че всичко това е взаимосвързано по някакъв начин. Но колкото повече се опитвах да свържа всичко, толкова повече ми се изплъзваха отделните компоненти, сякаш самото усилие да наложа някакъв ред довеждаше до допълнителен хаос. Обърнах се към познатия ми свят на писаното слово с надеждата да намеря ключ.

Към застрашително нарастващия куп разпечатки от файловете на Ким се добавиха копия на намерената в Джорджия инка. Бях прегледал старателно изследванията му върху преследването на тибетските монаси, но единственото, до което успях да стигна, бе засилваща се потиснатост. Не се занимавах с официалните документи на китайски — предполагах, че те са източникът на наблюденията на Ким. Вместо това насочих вниманието си към инката, като изхождах от предположението, че ще имам успех при превода. Бях си поиграл предната нощ, но след престрелката съвсем обяснимо бе да не мога да се съсредоточа. Надеждата ми беше, че сутринта ще донесе повече яснота.

Инката представляваше дълъг документ — всъщност поредица свитъци. Бях прегледал файла набързо и днес се бях събудил със засилващото се чувство, че в него се съдържа някакъв ключ. Някой бе търсил тази инка с нарастваща ожесточеност и настойчивост. Където и да попаднеше тя, умираха хора. Нямаше начин някъде из редовете на тази калиграфия да не се крие нещо важно.

Инката бе сертификат, свързан с бойните изкуства. Грижливо изписаните йероглифи покриваха страниците в стандартния ред от горе на долу, а колоните се четяха отдясно наляво. Когато започнеш да четеш такъв документ, те заболява главата, понеже трябва да се бориш с рефлекса да четеш страницата като документ на английски. Но аз се бях занимавал достатъчно дълго с тези неща, за да знам, че най-разумният начин е да се оставиш на диктата на майсторите — ако не друго, Ямашита се бе постарал да ме научи поне на това.

Започнах с предпоставката, че каквото и да се съдържа в документа, то е достатъчно заплетено и че само човек с достатъчен опит ще може да го разпознае. Някой като Сакура би преценил качеството на калиграфията, сигурността на ръката на калиграфа, автентичността на туша и пергамента и всички технически аспекти на инката. Но той я бе изпратил на друг експерт. Защо?

Ходингтън вероятно бе прочел бог знае колко свитъци, но не беше експерт по въпросите на потеклото. Беше историк. Замислих се за книгата, над която бе работил — трактат върху военните истории на самураите. Беше човек, който познава този раздел от историята до най-малките подробности. Което ме караше да подозирам, както винаги, че проблемът с тази инка е в детайлите.

Беше дълъг труд. Подобен свитък не е само свидетелство за умението, притежавано от неговия собственик, но също и хроника на препредаването, изброяваща имена и дати на майстори, като всичко представляваше звено във веригата. Имаше и стандартни оценки, но те като че ли бяха копие една от друга.

Така че игнорирах повторенията и се съсредоточих върху имената. След няколко часа труд разполагах с хронологичен списък, съдържащ съответните подробности и дати. Станах, за да се разтъпча, и реших да направя почивка.

По някаква причина се сетих за Ямашита. А може би никога не го бях изваждал от мислите си. Бях затънал в проблема и се опитвах да разбера за какво изобщо става дума. Не беше много по-различно от онова, което правехме със сенсей. Той беше работил с мен години наред върху методите да се вижда по-ясно, да се разсича мъглата на емоциите и да се разбира животът. Спомних си думите на Чангпа за илюзията и предизвикателствата, срещу които се изправяме в живота. А какъв бе моят живот? Бях се обадил в университета, че съм болен, за да отделя повече време на разследването. „Дориан“ бе част от живота ми, но аз все по-силно започвах да усещам, че не е най-важната част. Ямашита и Чангпа ме бяха призовали в свят, където проблемите бяха едновременно по-ярки и по-съществени — където честта или безчестието, животът и смъртта, победата и поражението са въпроси от първостепенна важност. И разликата между едното и другото е въпрос не само на сантиметри или частица от секундата, а се състои във фундаменталната реакция спрямо кризата.

Замислих се за Сакура, Ходингтън и Ким. За един сенсей и един лама. Не можах да стигна до някакви реални заключения, така че се отървах от мислите си с една любима японска сентенция.

— Шигата на гай — прошепнах. „Нищо не може да се направи“. После поех дълбоко дъх и отново се съсредоточих върху инката.

Разказваната в свитъка история бе сложна. Предаването на традиционните бойни изкуства се извършва чрез унаследяване в рамките на системите, така че идентифицирането на участниците в този процес е важно. Но това не е никак просто. Японците силно вярвали в семейната наследственост, но естествено невинаги се раждали подходящи наследници. При това положение се стигало до осиновяване на подходящи лица. Това е предпоставка за обърквания, в основата на които е смесване на фамилни имена и титли. В допълнение, по време на феодалната епоха, не било необичайно самураите да сменят имената си в определени периоди от живота си. Можели да добавят към името си част от име, дадено им в знак на уважение от господаря на една или друга провинция. Най-сетне, старите майстори на меча понякога се оттегляли в разцвета на своите умения и често сменяли старите си имена с будистки.

След това идваше методът на датиране. Историческите ери се датират по така наречената система генго. По нея годините се наричат например „дванайсета година от управлението на Хикс“, по името на императора, седял на трона по онова време.

Инката пред мен бе документ за приемственост в бойно рю. В нея се твърдеше, че е разклонение на Ягю Шинкаге Рю — една от най-славните японски школи на меча. Това бе изненада, понеже официално се признават две разклонения на Ягю — школите Овари и Едо, — и аз никога не бях чувал за трета такава. По-скорошните подробности в линейното унаследяване бяха тайна за мен — дори днес в Япония има буквално стотици от тези стари рю. Но аз се интересувах как тази рю, при тези славни наследници, се бе изплъзнала от общественото внимание.

Свитъкът разказваше историята на Ягю Мицуйоши, основателя на Ягю Рю, и как той издал сертификат за майсторство на обещаващ воин. Прочетох го с интерес, уверен, че тук има някаква несъгласуваност. Имах големи надежди, че това ще се окаже името. Ягю Мицуйоши е добре известна историческа фигура. Но в залеза на живота си бе приел будисткото име Секишусаи. Ако инката, която четях, бе фалшива, това можеше да се прояви в несъгласуваност на имената. В зависимост от датата, на която се твърдеше, че бе станало основаването на новата рю, старият майстор би могъл да използва името Мицуйоши или Секишусаи. Но аз знаех, че повечето исторически документи в традицията на Ягю използват и двете, когато споменават за него — той беше наречен Ягю Секишусаи Мицуйоши. Всичко друго щеше да подскаже намесата на писател, незапознат с традицията на тази рю.

Това сложи край на надеждите ми. Свитъкът ясно казваше, че сертификатът за майсторство е бил връчен на Ягю Секишусаи Мицуйоши през 23-тата година от управлението на император Го-Йозеи. Наименованието на ерата бе достоверно и минах нататък.

Продължих да работя по веригата, но постепенно разбрах, че се съм се захванал с нещо, което излиза далеч извън кръга на познанията ми. За да се провери всичко, човек трябваше да има достъп до японските архиви. Започвах да мисля, че съм попаднал в задънена улица. И въпреки това тук трябваше да има нещо…

Обиколих квартала, за да прочистя мислите си. След климатика на читалнята задушаващата горещина навън бе едва ли не добре дошла. Потърсих с поглед дали някой не наблюдава сградата, или дали Хан не се навърта наоколо, но нямаше нищо такова. Чангпа бе заминал с Ямашита и Сара в онова усамотено място в планината. Не вярвах Хан да се интересува от нас в този момент. Всъщност улиците бяха почти безлюдни, така че разходката ми мина без премеждия, без да мисля за нещо конкретно, просто давах на мозъка ми възможност да си почине.

Светът танцуваше под лятната жега, блещукаше като мираж, сякаш всичко бе ефимерно и нереално. Също като документите, осъзнах аз, които ме чакаха в „Дарма център“. Защото документите лъжат.

И когато отново залегнах над инката, отново прегледах датите. Последователността на унаследяването, отразена в нея, разказваше за история, чиито корени се намираха в седемнайсети век и която започваше с един от най-славните воини на Япония. И стигаха до 23-тата година от възкачването на престола на Го-Йозеи. Пресметнах наум — това означаваше 1609 година.

Повъртях тази идея в главата си известно време и изведнъж се сетих. Това означаваше много внушително потекло. Само че Ягю Мицуйоши бе умрял през 1606 година и следователно не би могъл да връчи инката.

Изтичах да се обадя по телефона. Защото онзи, който представяше тази инка като сертификат за майсторство, бе измамник. А това лице бе указано в самия край на документа.

Казваше се Кита Такенобу.

— Кита е мошеник — казах на Мики с отровен глас. Помислих с мрачно задоволство за ентусиазма на Старк по отношение на Кита. За това как омаловажаваше Ямашита. — Усещах го през цялото време. А и Старк вероятно е замесен по някакъв начин.

Брат ми обаче не беше убеден.

— От къде на къде?

— Я остави това — ядосах се аз. — Помисли за връзката. Той е ученик на Кита. Появява се в Ню Йорк по същото време, когато е убит Сакура. След това почва да се увърта около Ямашита. И не изпуска от око Чангпа. — На мен ми се струваше очевидно.

— Може би — каза Мики. — Но по твоя Старк стреляха онази нощ, нали? Как се връзва това с теорията ти?

Помислих за момент.

— Ами… — запънах се. — Почакай, нали не го раниха?

— Така е — съгласи се Мики, — но предполагам, че е изживял най-голямата тръпка в живота си.

— А какво ще кажеш за това — казах аз, защото мозъкът ми се бе включил на скорост. — Ами ако стрелбата е била нагласена, за да отклони подозренията от Старк? А? — Бях едва ли не горд от себе си.

— Не знам, Конър — отговори Мики, — но честно да ти кажа, струва ми се ненужно сложно.

— Това е в негов стил — настоях аз.

— Знам, че не го понасяш. Почакай малко… — Мики сложи ръка върху слушалката и чувах само глух разговор. След това гласът му се върна: — Окей, инстинктите ти са добри…

— Но? — попитах, защото усещах какво следва.

— Но има някои неща… — Чаках мълчаливо и Мики нямаше избор, освен да продължи: — Нямаме доказателства, които го свързват по някакъв начин с престъпленията. Размерът на обувките му не отговаря на снетите както при Сакура, така и при Ходингтън отпечатъци. И знаем, че има алиби за времето, когато е бил убит както Ходингтън, така и Ким.

— Откъде знаете? — попитах. Усещах, че губя почва под краката си.

— Ние проверяваме всичко, глупако — отговори Мики. — Да не мислиш, че сме с дървени глави?

— Както и да е — казах разочаровано, — продължавам да мисля, че е замесен по някакъв начин.

Намеси се Арт:

— Конър, трябва да се опиташ да разсъждаваш трезво по този случай.

— Това пък какво означава?

— Означава, че има нещо, което не ти дава мира по отношение на Старк. Не знам, може да е подлец. Но това не го прави замесен в убийствата. Повярвай ми: градът е пълен с извратени типове. Някои от тях са и убийци. Но повечето са само абсолютни досадници. — Каза го уморено, сякаш споделяше истина, до която се бе добрал само благодарение на житейския си опит.

— Окей, Арт. Разбрах те. — Опитах се да изчистя скептицизма от гласа си. — От друга страна — благодушно продължи Арт, — ние постигнахме забележителен прогрес в обвързването на Хан с нещата.

— Например?

Мики пое от другата слушалка:

— Открихме съответствие между отпечатъците на Хан и частичните отпечатъци, снети от хондата…

— Става дума за частично съответствие — подчерта Арт.

— Което не е достатъчно за съда… — обади се брат ми.

— … но е повече от достатъчно за нас да го задържим за разпит — завърши Арт.

— Все още не виждам мотива — напомних им.

Брат ми изсумтя.

— Не е нужно да има мотив. Хан е психар под наем и от онова, което виждам…

— Щом е под наем, кой го е наел? — настоях. — Има ли някакво развитие с китайската връзка?

Мики се изхили доволно:

— Обадих се пак на Чарли Уилкокс. Оплака се, че ако ми кажел още една дума, щели да го пратят чак в Аляска.

— Малко по малко натрупваме косвен материал, достатъчен да свържем всички убийства с Хан — замислено каза Арт. — Може би като започнем да го разпитваме, ще изчовъркаме нещо и за мотивите.

— Знаем, че е летял до Атланта, Джорджия в деня, преди Ходингтън да бъде убит — съобщи Мики. — Има слухове, че точно той е измъчвал Ким. Все някой ще проговори.

— А Сакура? — не се сдържах аз.

Арт изреди фактите един по един. Представях си го как брои на пръсти, докато говори.

— Знаем, че Хан е бил в работата на Сакура да търси инката. Имаме отпечатък на обувка от местопрестъплението, която съответства на друг отпечатък, снет в бунгалото на Ходингтън. Най-сетне, където и да попадне изследването на Ким, Хан също се появява. — Той замълча, после пак се обади: — И освен това…

— Сакура го е познавал — не се сдържа Мики.

— Какво?

— Натъкнал се е на него преди години — потвърди Арт; в гласа му се долавяше разочарование, че някой му е отнел изненадата. — В някаква гражданска асоциация за подпомагане на младежи, кривнали от правия път.

— Нали знаеш как става — продължи Мики. — Богати хора жертват от времето си, за да не се чувстват толкова гузни, че са богати.

— Аз не бих се чувствал гузен — обади се Арт.

— Аз също — каза Мики.

— Това е защото и двамата сте с чиста съвест — коментирах саркастично. Което не им направи никакво впечатление.

— Както и да е, доколкото ни е известно, Хан е бил лошо момче от ранна възраст, а по-късно е започнал да се занимава с бойни изкуства. И не е загубвал този си интерес.

Нещо в мозъка ми прещрака.

— Има габаритите на фризер — допълни Мики. — А прякорът му е Монголеца.

Ново прещракване.

Понечих да кажа нещо, замълчах, помислих, подредих наум нещата, които вече ми бяха известни, свързах ги с фактите, които научавах в момента. Винаги ми е било трудно да правя това, особено по телефона. Но в крайна сметка се справих. С едно изключение.

— Много бих искал да разполагаме с някакви мотиви — говореше междувременно Мики. — За всичко, разбира се. Това ще допадне на окръжния прокурор. Нещо, което обяснява убийствата. И което свързва Хан с тях не само косвено.

И тогава всичко започва да си идва на мястото и отговорът блесна в главата ми с изумителна яснота.

— Мисля, че имаш всичко това — казах.

Репликата ми предизвика едновременната реакция и на двамата. Единият каза: „Ъ?“, вторият — „К’во?“.

— Нещо солидно — потвърдих аз. Беше дошъл моят ред да ги смая.

— Конър — оплака се Мики, — какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Няколко неща. — И им разказах онова, което бях научил от дадените ми файлове. За фалшифицираната инка. И за ключа в последната калиграфия на Сакура.

— Трябваше да се сетя за това много по-рано — завърших.

Мики пое дълбоко дъх и попита много бавно:

— Какво искаш да кажеш, Конър?

— Последната калиграфия на Сакура — повторих аз.

— Поемата за смъртта? — попита Арт.

— Това е повече от поема — казах. — Той е идентифицирал и убиеца.

И им обясних.