Деши

8.Търсач

Призори в провинциална Джорджия мъглата в долините е сива и студена, лепкавите й валма се промъкват из влажните върхове на дърветата. Бавно, много бавно, облачната покривка се изтегля и гърбиците на хълмовете се показват като проснали се до хоризонта вълни. Чуват се различни тихи звуци. Шумолене на катерици. Вятър между клоните. Отваряне на врата на бунгало… като зейнала от изненада уста. Всичко е притихнало след случилото се. Отвътре се разнася леко изшумоляване, което затихва със затихването на утринния ветрец.

Рано сутрин на тази надморска височина е хладно, защото нощният студ още се крие из падините като спомен за сън. Във въздуха се носи влажната миризма на борови иглички. Кучешкият дрян е цъфнал в призрачно бяло по склоновете.

Ученият обичаше да става рано и да наблюдава идването на деня до своето място за уединение. Но беше възрастен човек, свикнал с удобствата. Беше погледал малко, после се бе върнал в бунгалото, привлечен от аромата на прясно свареното кафе.

С настъпване на развиделяването изключи осветлението. Слънчевите лъчи падаха на старата дървена маса под ъгъл и оставяха златни правоъгълници по разпръснатите на нея документи. Той внимателно избра място за чашата, взе молив и старателно почна да редактира работата си от предната нощ — отначало малко неуверено, после все по-енергично, като атлет след загрявка.

Творческият му отпуск вече изтичаше. Беше използвал това време, за да избяга тук от шумотевицата на университета, от разсейващите го битови проблеми. С единствена цел — да пише. Бунгалото бе задръстено със справочни издания, бележки и ксерокопия на ръкописи и монографии. Напускаше го само, за да зареди с провизии и да прибере важната служебна поща, която му изпращаше секретарката. Изтеклите месеци се оказаха безценни за него.

Птиците бяха зачуруликали още преди да се съмне. Носено от вятъра, цвърченето им идеше на вълни. Но тук никога не се възцаряваше мъртва тишина. Понякога откъм шосето покрай реката се чуваше далечен вой на двигател на кола или камион — странно успокояващ звук. Но през последните няколко дни ученият беше станал особено чувствителен към уединението си. Въпреки това не чу приближаването на натрапника — килимът нападали борови иглички заглушаваше стъпките му.

Предупредиха го може би птиците. Беше свикнал с монотонността на цвърченето. Затова когато млъкнаха, онемели от нечие присъствие, настъпилата тишина постепенно го озадачи, така че той стана, любопитен да разбере какво е прекъснало утринната им песен.

Вратата не беше заключена, но въпреки това натрапникът я изби с ритник. Връхлетя върху стареца като буря. Със сила, на която нямаше кой да се противопостави.

Натрапникът го събори на пода. След това започна разпитът. Наглед безсмислен. Ученият можеше да разчете ситуацията правилно. Беше играл го години наред и притежаваше онова, на което японците казват „бързо разчитане на дъската“: можеше да види къде са пуловете и интуитивно да прозре какво го очаква. Сега вече телефонното предупреждение добиваше някакъв смисъл: той знаеше за какво е дошъл — този човек. И бе сигурен, че няма да разкрие пред него онова, което той искаше да научи.

Несъмнено обаче не можеше да разбере причината. Целият този гняв за нещо, което опираше само до гордост, едва ли си заслужаваше. Може би с възрастта нещата, които за други бяха контрастни и отчетливи, за него бяха започнали да размиват очертанията си, като гледани през мъгла предмети. В студената утринна светлина, с все още тежките от росата цветове на дърветата отвън, настойчивостта на нападателя изглеждаше съвсем неуместна. За момент ученият се поколеба дали да не му каже онова, което толкова държеше да научи.

Някога той беше войник. И по време на газенето из калта на Нормандия бе научил нещо за упоритата гордост и границите на онова, което може да се издържи. Така че реши да не проговаря.

Нападателят почти го молеше за информацията. Но ученият бе твърд и упорит. Лежеше изплашен, но горд. Вярваше си, че ще устои. Но грешеше.

Учителят го бе тренирал добре и натрапникът се бе научил да вижда нещата с безстрастна яснота. Свляклата се на пода сгърчена фигура на учения — един упорит старец — за него беше изтъкана от слабости.

Нападателят завърза жица около шията на учения, стегна я и го дръпна да се изправи. Изви едната му ръка отзад, докато ставите му не изпукаха, и го избута към печката с горещата кафеварка.

Заговори с интонацията на учител, който вразумява сгрешило дете — спокойно и търпеливо поиска информацията. Толкова просто нещо. Едно място. И след всеки отказ навеждаше ръката на стареца все по-близко до нажежената повърхност на печката.

Когато горещината започна да го изгаря, ученият се дръпна. Но натрапникът беше по-силен и го държеше здраво. И му обещаваше да го пусне, ако получи отговор.

Писък. Дълбоко в себе си ученият осъзна, че не може да признае всичко, което се искаше от него. Някои от отговорите просто не му бяха известни. Въпреки твърдата си решимост да мълчи, той знаеше, че в един момент може да се съгласи да говори. Сега с отчаяние разбра, че дори пълното сътрудничество няма да му донесе милост.

Натрапникът стисна ръката на учения и започна отново. Този път по-бавно. Усещаше, че е близко до отговора. Номерът — той го бе усвоил добре — беше да не се бърза. Изтезанието е гадна работа. Но за да донесе резултат, не бива да се претупва. Ако го направиш, ще получиш само писъци.

Нападателят искаше информация. Така че си казваше да действа бавно. Но бъркаше мълчанието на учения с упоритост и когато за пореден път го притисна с въпросите си, без да знае, постигна обратния ефект. Болката се прехвърли нагоре по ръката на стареца, премина в челюстта, сърцето му задумка; прималя му. Свлече се на пода и нападателят разбра, че нещо наистина не е наред. Изведнъж информацията, с която бе вярвал, че ученият разполага, се оказа недосегаема за него.

Нападателят погледна лежащия на пода старец, сгърчен на топка от агония. Опита се да си представи следващата си стъпка, да измисли заобиколен начин, за да получи онова, от което се нуждаеше. Но не можа да задържи образа в главата си — той се размиваше в безсилното разочарование, че за пореден път се е провалил във възложената му задача.

Старецът тихо стенеше. За миг нападателят изпита презрение към него — стар, пречупен, унизен. Но след това го обзе необичайно състрадание. Така че се наведе и стегна жицата около шията на учения. Ръцете му бяха силни и старецът изведнъж усети, че въздухът му спира. Тънката жица се впи в омекналата плът и когато прекъсна артерията, мозъкът му престана да се храни с кислород. На пода на бунгалото бавно започна да се разширява локвичка кръв.

Убиецът се изправи, странно спокоен в златната утринна светлина. Погледна навън към хълмовете и скритите под мъглата долини. Както винаги планините предлагаха обещание за мир и тишина. Щеше да почака и да погледа. Старателният търсач, винаги намира път.