Джийвс запретва ръкави

16

Уайвърн Хол, резиденцията на полковник Обри Уайвърн, родител на Джил и шеф на полицейските сили на област Саутмолтъншър, се намираше на отсрещния бряг на реката срещу Роастър Аби. На следващия ден следобед полковник Уайвърн, преминал през изпитанието на един невъобразимо блудкав обяд, напусна намръщен трапезарията, влезе в кабинета си и позвъни за иконома. Отзовавайки се на призива, икономът влезе и верен на обичая си се спъна в килима, като едно глухо „Опс!“ се изтръгна от устните му.

Полковник Уайвърн беше нисък и пълен и това ужасно го нервираше, защото той би предпочел да бъде висок и слаб. Но ако собствените му физически дадености му причиняваха душевни терзания от време на време, те по никакъв начин не можеха да се сравнят с гърчовете, които пораждаше в него външния изглед на собствения му иконом. В днешни дни в Англия стопаните в провинцията нямат особен избор при наемането на домашна прислуга и трябва да се задоволяват с каквото намерят. А всичко, до което полковник Уайвърн успя да се добере, беше утайката на местното енорийско училище. Булстроуд, майордомът на Уайвърн хол, беше мършав младеж с всичко на всичко шестнайсет лета зад гърба си, върху чието лице Природата със своята пословична щедрост беше пръснала толкова много пъпки, че почти не оставаше място за тъповатата усмивка, която обикновено го увенчаваше.

Той пак се беше ухилил и отново, както винаги се случваше при тези служебни заседания, неговият работодател беше удивен от необикновената прилика на младежа със слабоумна риба, пулеща се от аквариум.

— Булстроуд — каза той с казармена дрезгавина в гласа.

— Да? — отвърна икономът вежливо.

В друг момент полковник Уайвърн щеше да подложи на коментар семплата простота на този отговор, но днес той се целеше по-далече. Стомахът му все още изпращаше възмутени ноти към по-горните инстанции относно материала, който бе принуден да преработва, и собственикът му жадуваше за бърза очна ставка с готвачката.

— Булстроуд — ревна той, — доведи ми веднага готвачката.

Готвачката, заявила не след дълго присъствието си, също беше в ранен стадий на развитие. Възрастта й се колебаеше около петнайсетте. Когато тя влезе, мятайки плитки около глава си, полковник Уайвърн я посрещна с поглед под налягане.

— Трелони! — ревна той.

— Да? — отвърна невъзмутимо готвачката.

Този път чашата преля и полицейският бос не можа да отмине забележката с мълчаливо презрение. Мъжете от рода Уайвърн по правило не воюваха с жени, но имаше моменти, когато куртоазията отстъпваше пред справедливия гняв.

— Не ми отговаряй „Да?“, кръглолико, недорасло сукалче с жълто около устата — прогърмя той. — Трябва да кажеш „Да, сър“ и то с почтителност и смирение и с ръце, прибрани чинно отстрани до панталоните. Трелони, обядът, който имаше нахалството да ни поднесеш днес, беше обида за стомаха ми и позор за всеки, който смее да нарича себе си готвач и аз изпратих да те повикат, за да те уведомя, че ако още веднъж проявиш подобна разпуснатост и немарливост… — полковник Уайвърн спря насред изречението. Той смяташе да продължи с „ще кажа на майката ти“, но в последния момент му се стори, че на заплахата определено ще й липсва острота, затова завърши с по-застрашителното според него „ще си имаш работа с мен“. Но отново не беше удовлетворен, защото усещаше, че дори това не бяха онези думи, които адекватно да изразят неговата злъч и възмущение от недопеченото пиле, разкашканото брюкселско зеле и картофите, които беше невъзможно да бъдат набодени на вилица.

Но семейство Трелони бяха замесени от по-сурово тесто. Те не свеждаха примирено глави в моменти на опасности. Момичето посрещна погледа му с каменно изражение и му отвърна със същото.

— Хитлер! — каза обвинително тя и му се изплези.

Шефът на полицейската гвардия на област Саутмолтъншър зяпна сащисан от ответния удар.

— Ти ме нарече… Хитлер?

— Точно така.

— Не го прави пак — каза строго полковник Уайвърн. — Сега можеш да си вървиш, Трелони.

Трелони се врътна и излезе с гордо вдигната глава, а полковник Уайвърн се обърна към Булстроуд.

Един горд мъж никога не може да остане спокоен, когато е сразен в словесен двубой от собствената си готвачка, особено когато тя е петнайсетгодишен недорасляк с плитки като свински опашчици. Затова в начина, по който се обърна към иконома си, имаше силна прилика с маниерите на подивял слон, достигнал връхната точка на своя бяс. Няколко минути той говори гладко и убедително, правейки на бъз и коприва навика на своя майордом да предъвква десерта си, докато сервира на масата, и когато най-накрая му беше позволено да последва Еванджелин Трелони към по-долните етажи, които обитаваше прислугата, Булстроуд, въпреки че не тресеше крайници, все пак беше достатъчно сломен, за да пропусне своето обичайно „Опс!“, когато се спъна в килима на излизане.

След като бе излял върху иконома си всичко, което тежеше на сърцето му, полковникът бе в сравнително по-омиротворено състояние на духа, но все още се чувстваше доста унил. „Срам и позор“ — оплака се той сам на себе си. В златните времена преди социалната революция такива хилещи се пъпчиви дървеняци, дето не могат да видят килим без да се спънат в него, като тоя Булстроуд, едва ли щяха да стигнат по-нагоре от лъскането на ботушите, фактът, че такова петно върху саутмолтъншърския пейзаж заема свещената длъжност „иконом“, беше жесток удар върху изтънченото възпитание, получено в доброто старо английско училище от един тори.

Полковникът с носталгия си спомни за своята младост в Лондон в началото на века и класните икономи, с които изобилстваха онези славни времена. Тогава икономите се радваха на поне сто кила живо тегло, имаха тройни брадички и кореми като на бременни крави, големи очи с цвят на цариградско грозде и строги високомерни икономски маниери. И всички те си отидоха в забвение от този деградирал свят от петдесетте години. Тогавашните икономи бяха икономи в пълния смисъл на тази дума. А сегашните са някакви сополанковци, които смучат бонбони и ти отговарят с „Да“, когато ги попиташ нещо.

Неизбежно е човек, живеещ толкова близо до Роастър Аби и наблюдаващ всеки ден това люпило на икономи, да не отклони мислите си по посока на най-скъпоценното украшение на имението и полковник Уайвърн с мек блясък в очите се размечта за Джийвс. Джийвс му беше направил неизразимо впечатление. Джийвс си го биваше. Младият Роастър беше прекалено неопитен, за да оцени съкровището, което е под носа му. Но полковникът, вечно тормозен от своята невръстна домашна прислуга, можеше да различи брилянта от плявата. Джийвс! Джийвс беше нещо специално! И някъде в чернилката, покрила цялото мироздание на полицейския бос от полюс до полюс и станала непрогледна като космическата пустош след конфузната сцена с Еванджелин Трелони, изведнъж грейна спасителна светлинка. Той щеше да си остане със своя Булстроуд, но поне дъщеря му ще се ожени за мъж с иконом, носещ високо факела на добрата стара традиция. Това стопли сърцето му и го накара да си помисли, че все пак светът не е чак толкова лош, колкото му се струваше в началото.

Полковникът въздъхна примирено и сподели това с Джил, когато тя влезе в стаята миг по-късно, студена и горда, а тя вирна нагоре брадичка и стана още по-студена и по-горда.

— Няма да се женя за лорд Роастър — отвърна му Джил рязко.

На полковник Уайвърн му се стори, че детето му страда от някаква форма на амнезия и се опита да опресни паметта на дъщеря си.

— Ще се жениш — напомни й той. — Съобщението излезе в „Таймс“. Видях го със собствените си очи. Годежът между…

— Аз развалих годежа.

Спасителната светлинка, за която споменахме преди малко, онази същата, озарила мрака пред очите на полковника, угасна, премигвайки като сценична луна, чийто бушон е изгорял. Полковник Уайвърн гледаше любимото си чедо невярващо.

— Развалила си годежа?

— Никога повече няма да проговоря на лорд Роастър.

— Не бъди такава глупачка — сгълча я полковник Уайвърн. — Разбира се, че ще му проговориш. Никога не съм чувал подобна тъпотия. Предполагам, това е една от онези обикновени любовни спречквания между младите, които се забравят още на следващия ден.

Джил нямаше намерение да отмине без протест може би най-голямата трагедия от времето на Ромео и Жулиета насам и да позволи тя да бъде описвана по този лековат и безотговорен начин.

— Не беше любовно спречкване — възпротиви се тя с целия плам на наранена жена. — Ако искаш да знаеш защо развалих годежа, ще ти кажа. Заради безпътния начин, по който се държа с госпожа Спотсуърт.

Полковник Уайвърн потърка чело.

— Спотсуърт? Спотсуърт? А, да. Онази американка, за която ми говореше.

— Американска развратница — поправи го Джил хладно.

— Развратница? — повтори полковникът озадачен.

— Не се чуди, точно това казах.

— Защо я наричаш така? Хвана ли ги… ъ-ъ… да развратничат?

— Да, хванах ги.

— Не думай!

Джил преглътна няколко пъти, сякаш нещо беше заседнало на гърлото й.

— Изглежда всичко е започнало — подхвана тя изложението на фактите с онзи равен тон, който така бе наранил Бил — в Кан преди няколко години. Тя и лорд Роастър са плували заедно при Райската скала и са излизали на дълги разходки на лунна светлина. А ти знаеш към какво водят тези неща.

— Знам, знам — побърза да потвърди полковник Уайвърн с оживление и тъкмо щеше да се впусне в един случай от своето богато минало, когато Джил продължи със същия странен равен глас.

— Тя пристигна вчера в имението. Историята, която скалъпиха за пред мен, е че Моника Кармойл я срещнала в Ню Йорк и я поканила на гости, но аз не се съмнявам, че всичко е било предварително уговорено между нея и лорд Роастър. Той изглежда с нетърпение е очаквал тя да пристигне, защото веднага се лепна за нея… Обясняваше й се в градината, танцуваше с нея като котарак върху горещи керемиди и — все така равнодушно продължаваше Джил, надявайки маска като онази госпожа с рибешкото име, която толкова впечатлила капитан Бигър със своя кан-кан в палатката в Кения — най-накрая го видях да излиза от нейната стая в два часа през нощта в бледоморава пижама.

Полковник Уайвърн се задави. Той тъкмо щеше да се опита да изглади спречкването, като й изтъкне, че е съвсем в реда на нещата за един мъж да размени няколко любезни думи с гостенка в градината и да й е партнира при танците през дългата вечер, но последното твърдение изтри всички думи от устата му.

— Излизал е от нейната стая в морава пижама?

— Да.

— Морава пижама?

— Бледоморава.

— Господ да ни е на помощ!

Веднъж един познат в клуба, ядосан от ексцентричната му игра на бридж, му беше казал, че изглежда като пенсиониран член от циркова трупа на джуджета, който от години прекалява с храни, богати на скорбяла и това в общи линии беше вярно. Но когато настъпеше време за действие, той можеше да превъзмогне недостига на сантиметри от ръста си и закръглеността на сакото си и да се превърне във фигура могъща и внушителна. Затова в следващия миг можехме да видим един впечатляващ началник на полицията, който прекоси стаята и позвъни за Булстроуд.

— Да? — отзова се икономът.

Полковник Уайвърн преглътна парещите на устата му думи. Каза си, че трябва да пази енергията си.

— Булстроуд — заповяда той, — донеси ми камшика.

Нещо се раздвижи сред масива от пъпки. На повърхността изплува виновно изражение.

— Няма го — измърмори той.

Полковник Уайвърн зяпна.

— Няма го? Какво значи това „няма го“? Защо го няма? Къде е?

Булстроуд се задави. Той се беше надявал да избегне това разследване.

— На поправка е. Счупи се.

— Счупи се?

— Да — потвърди Булстроуд и във вълнението си добави необичайното за него обръщение „сър“. — Огъвах го в конюшнята и той се счупи. И го занесох на поправка.

Полковник Уайвърн му показа със страховит жест вратата.

— Махай се веднага, тъпоумен скапаняк — ревна той. — Ще се разправям с теб по-късно.

Полковникът седна на бюрото си и както правеше винаги, когато искаше да размисли, започна да барабани с пръсти върху облегалката на стола си.

— Ще трябва да взема назаем камшика на младия Роастър — каза той след дълъг размисъл, цъкайки с език от раздразнение. — Ужасна ситуация — да се обадиш на човека, който имаш намерение да нашибаш с камшик, и да му поискаш на заем неговия камшик, за да го използваш. Такъв е животът — заключи философски полковник Уайвърн, който беше човек, способен винаги да се нагоди към обстоятелствата.