Джийвс запретва ръкави

2

Роастър Аби се намираше на около десетина мили от „Гъската и краставицата“. Имението се издигаше — поне тези части, които все още не се бяха срутили — насред една доста жизнерадостна местност. Но ако попитате Уилям Еджъртън Бамфилд Осингъм Белфри, Девети граф на Роастър и негов стопанин, на какво толкова има да се радва една английска селска местност в тия времена, той едва ли ще може да ви отговори. Архитектурата на въпросната постройка беше от тринайсти-петнайсти век и от времето на Тюдорите4, а полуразрушеното му състояние датираше от следвоенния период на двайсети век.

За да достигнете лелеяната цел, вие трябва да свърнете от главния път, да изминете една дълга близо миля обилно буренясала алея и след като се изкачите по каменни стъпала, нагледен пример за тежкото бреме на Времето, най-накрая ще се озовете през масивна врата, плачеща за пребоядисване. Именно там, в същия момент, когато госпожа Спотсуърт и капитан Бигър бяха започнали да завързват нишката на прекъснатото си познанство, тъпчеха от крак на крак сестрата на Бил Роастър — Моника и нейният съпруг, сър Родерик, наричан за по-кратко Рори.

Моника, към която приятели и близки се обръщаха с галеното Моук, бе дребна и напориста, докато нейният съпруг беше огромен и флегматичен. Но нещо в неговата външност и маниери подсказваше, че не бива с лека ръка да бъде причисляван към редовите кротки биволи, преживящи спокойно и методично, отбивайки с олимпийски непукизъм всички опити да бъдат спешени за нещо.

— Моук — каза той след известен размисъл, очевидно завършил критичния оглед на съоръжението пред себе си, — ще ти кажа нещо, което можеш да споделиш с пресата или да запазиш за себе си. Всеки път, когато се натъкна на това ужасно място, то ми се вижда още по-мухлясало.

Моника го погледна нежно и побърза да защити своя роден дом.

— Можеше да бъде и много по-лошо, мишленцето ми.

Преживяйки в мълчание, Рори поразмишлява известно време над думите й.

— Как?

— Знам, че има нужда от ремонт, но откъде пари? Бедничкият Бил не може да поддържа замъка само с приходите от арендата.

— Защо не започне работа като всички нас — изпъчи мощна гръд Рори.

— Няма нужда да се заяждаш само защото си в търговията, стар мошеник такъв.

— Исках само да подчертая, че всички го правят, скъпа. Напоследък Камарата на лордовете на практика е празна с изключение на вечерите и почивните дни на банките.

— Нас Роастърови трудно можеш да ни изчегърташ оттук. Всички мъже на фамилията винаги са били като лилии в полето. Чичо Джордж не обуваше дори собствените си ботуши.

— Тогава чии ботуши е обувал? — ококори се Рори.

— Е, това бихме искали да знаем и ние. Разбира се, най-голямата грешка на Бил е, че остави онази американка да му се измъкне.

— Каква американка?

— Беше се запознал с нея точно преди да се оженим. Госпожа Бесемър. Вдовица. Срещнал я беше в Кан едно лято. Приказно богата и на всичко отгоре невероятно красива. За известно време връзката им изглеждаше обещаваща, но след това не се получи нищо. Предполагам, че някой му я отмъкна изпод носа. Разбира се, тогава той беше просто господин Белфри, а не лорд Роастър, което сигурно е оказало някакво влияние.

Рори поклати глава.

— Сигурно не е била тази причината. Аз също бях просто господин Кармойл, когато те срещнах, но я си спомни как ловко те измъкнах изпод лапите на местните величия.

— Ти пък си припомни какъв беше по това време. Неотразим кавалер и колекционер на сърца. И сега не си съвсем за изхвърляне — добави Моника нежно. — Все още е останало нещо от старата магия.

— Това е самата истина — съгласи се спокойно Рори. — Все още пръскам очарование в мрака. Бил не е успял, предполагам, защото му липсва хъс… онзи хъс, който можеш да откриеш с тонове в „Харидж“. Можем да го наречем, без да си кривим душата, воля за победа. Наполеон го е имал. Аз го имам. Бил го няма. Ето това е — отсече философски Рори. После обобщи своите наблюдения над Роастър Аби. — Знаеш ли какво й трябва на тая къща? Една атомна бомба, спусната внимателно от дупката на покрива над Голямата бална зала.

— Дали ще помогне?

— Ще оправи за нула време старата колиба. Според слуховете, обаче, за да си завъдиш собствена атомна бомба ти искат торба с жълтици, затуй и тоя план е за боклука. По-просто ще е да използваш влиянието си върху Бил, та да го убедиш да купи повечко парафин и стърготини, прилежно да къта старите вестници, да изчака някоя безлунна нощ и с помощта на клечка кибрит да приключи с цялата тая работа. Ще се почувства съвсем различен човек, когато старата руина хубавичко се разгори. Повярвай ми, ще бъде много красиво.

Моника го погледна тайнствено.

— Мога да направя нещо по-добро.

Рори отново поклати глава.

— Не. Палеж. Това е единственото спасение. Не можеш да измислиш нищо по-добро от един хубав, буен, добре подкладен огън.

— А ако ти кажа, че се надявам да продам къщата?

Рори я зяпна смаяно. Той имаше високо мнение за способностите на жена си, но това тук се доближаваше до границите на мистичното.

— Да я продадеш? Не мога да повярвам, че си способна да я разкараш. Доколкото знам, Бил я беше предложил на едно от онези благотворителни дружества като Дом за Непоправими малолетни престъпници, но те му се изхилили в лицето. Сигурно са си помислили, че младите бандюги ще хванат ревматизъм. Много влажна къща, много влажна.

— Е, има малко влага.

— Водата тече по стените като пролетен поток. Предполагам, че е така, защото е близо до реката. Спомням си как веднъж казах на Бил: „Бил, ще ти открия една истина за родния ти дом. През лятото реката е в дъното на градината ти, а през зимата градината е на дъното на реката.“ Разбираш ли, опитах се да поразвлека малко старата дружка. Той каза, че съм го измислил страшно хитро.

Моника хвърли към половинката си един от онези съпружески погледи а ла Снежната царица, от които на женените мъже им се смръзват вътрешностите.

— Страшно хитро, няма що — каза тя с арктически навеи в гласа. — И страшно смешно. Предполагам, че първото нещо, което ще издрънкаш пред госпожа Спотсуърт, ще е от тоя сорт.

— А? — в съзнанието на Рори бавно се промъкна усещането, че току-що споменатото име му е непознато. — Коя е госпожа Спотсуърт?

— Жената, на която се надявам да продам къщата. Американка. Много богата. Срещнах я в Ню Йорк, когато пътувах насам. Има дузина къщи в Америка, но си е наумила, че иска нещо старо и живописно в Англия.

— И романтично?

— Изпълнено с романтика. Когато чух това — седяхме една до друга на едно женско парти — веднага се сетих за Бил и имението и подхванах делови разговор. Успях да я заинтригувам. В крайна сметка къщата е пълна догоре с история.

— И с мишки.

— Тя щеше да пътува на следващия ден за Англия и се разбрахме веднага след като се върна, да организирам нейното идване тук, за да огледа мястото. Госпожа Спотсуърт може да дойде всеки момент.

— Бил знае ли, че ще има такова височайше посещение?

— Не. Трябваше да му изпратя телеграма, но забравих. Но какво значение има? Това само ще го зарадва. Най-важното е да я опазим от твоите калташки духовитости. „Често съм казвал, госпожо Спотсуърт, че през лятото реката е в дъното на градината, а през зимата — ха-ха — градината — това ще ви хареса — е на дъното на реката — хо-хо-хо.“ И това естествено ще провали продажбата.

— Как мога да избълвам подобна глупотевина, захарна кокошчице?

— Ей тъй както си стоиш, захарни петльо. Проблемът при теб е, че въпреки че си крал сред мъжете, от теб не може да се изстиска и капчица такт.

Рори се усмихна. Обвинението го поласка.

— Такт? Момчетата в „Харидж“ щяха да умрат от смях, ако чуеха това.

— Помни, че е жизненоважно да сключим тази сделка.

— Ще го помня вечно. Да не мислиш, че не искам да дам едно рамо на бедния стар Бил. Срамота е! — продължи Рори, който бе посветил доста интелектуални напъни на тая тема. — Завалията започна от дъното на стълбицата като най-обикновен наследник и чрез мъжество и упоритост си проправи път, докато най-накрая грабна титлата. И само малко след като сложи короната на главата и си каза: „А сега да празнуваме!“, ония типове по върховете извадиха проклетата социална революция от шапките си както факир вади бял заек и му отмъкнаха на практика и последното пени, което имаше. Такива ми ти работи! — заключи Рори с въздишка. — Между другото — продължи той, променяйки темата, — забеляза ли, че през цялото време, докато си бъбрехме сладко-сладко, което за мен бе истинско удоволствие, натисках звънеца през равни интервали, но досега никой не отвори ръждясалата порта? Какво е това място — замъка на Спящата красавица? Или пък цялата компания е била натръшкана от някаква чума или мор?

— За Бога! — каза Моника. — Забрави ли, че звънците в Роастър Аби служат само за декоративна украса. Мисля, че не работят от времето на Едуард Седми5. Когато чичо Джордж искаше да събере прислугата, той просто показваше глава от прозореца и виеше като прериен вълк.

— Сигурно го е правил, когато е имал вопиюща нужда да обуе нечии чужди ботуши — вметна невинно Рори.

— Просто трябва да отвориш вратата и да влезеш вътре. Както ще направя аз сега. А ти донеси чантите от колата.

— И къде да ги дислоцирам?

— За момента в предверието — нареди Моника. — После ще ги качиш горе.

Тя влезе и се отправи към любимото свърталище — дневната, където в детството й бе концентриран животът в къщата. Също като другите английски къщи от този калибър, имението имаше огромен брой празни стаи, които никога не се използваха, библиотека, която се посещаваше още по-рядко, и тази дневна, най-популярното място за срещи. Тук тя бе седяла, поглъщайки жадно „Вестник за девойки“ и до ветото, наложеното от чичо й Джордж, чието обоняние се оказа силно развито, бе отглеждала бели зайци. Това беше голяма, просторна и уютна стая с френски прозорец, водещ в градината, в дъното на която през лятото течеше реката.

Докато стоеше на прага на дневната, вдъхвайки познатия мирис на тютюн, кожа и спомени, овладяна от носталгична тръпка и силно желание да върне часовника назад, през френския прозорец влезе момиче в престилка, което за миг спря сепнато, а после нададе радостен вик.

— Моук… скъпа!

Моника се обърна.

— Джил!

Двете протегнаха ръце и се прегърнаха.