Джийвс запретва ръкави

17

Обядът в Роастър Аби беше на светлинни години по отношение на вкусовите си качества от този в Уайвърн Хол. Там където полковник Уайвърн беше принуден да се примирява с безплодните напъни на плитчестата хлапачка, която очевидно беше останала с впечатлението, че готви кльопачката на шайка мишелови в пустинята Гоби, гуляйджиите от абатството бяха същински галеници на съдбата. По-рано в тази хроника бегло беше упомената виртуозността на началник-щаба на Кухнята на Бил — богато надарената с таланти и умения госпожа Пигот. В приготовленията за днешния обяд тя не беше изневерила на своите високи идеали и трима от четиримата участници в пира единодушно признаваха, че храната се топи в устата им и я поглъщаха с одобрителни възгласи.

Изключение правеше само домакинът, в чиято уста гозбите се превръщаха в пепел. По ред причини, като например нестабилността на финансовите му дела, снощният епизод с обира и неговото опустошително продължение — рухването на Любовта, бяха довели Бил до състояние близо до пълното изперкулясване. В по-щастливи дни той беше чел романи, в които героите бутат настрана блюдата без да ги вкусят и често се беше чудил, бидейки човек, който обича да поглъща редовно своите ежедневни калории, как сърце им дава да го правят. Но на настоящата гощавка, която вече вървеше към края си, той се прояви като пълен техен последовател. По-голямата част от времето на масата той прекара в чоплене на хляба и зверене в покривката с безумен поглед, а когато някой имаше неблагоразумието да се обърне към него с въпрос, бедният Бил тутакси придобиваше вид на жаба, на която са пуснали електрически ток. Дори някоя котка, попаднала на чужда улица, едва ли би се чувствала по-некомфортно.

Разговорът на масата също с нищо не допринасяше за възстановяване на душевното му равновесие. Госпожа Спотсуърт непрекъснато връщаше разговора около темата за капитан Бигър, изказвайки неколкократно съжаленията си, че последният отсъства от купона. Всяко споменаване на името на Белия ловец предизвикваше силни сеизмични вълни в чувствителното съзнание на Бил. А госпожа Спотсуърт отново заговори по темата:

— Капитан Бигър ми казваше… — започна тя и Рори избухна в един от своите весели смехове.

— Хи-хи-ха-ха. Наистина ли? — попита той по обичайния си тактичен начин и продължи: — Надявам се, че не му вярвате.

Госпожа Спотсуърт зяпна. Тя усети обиден подтекст в изявлението, отнасящо се до мъжа, когото обичаше.

— Моля?

— Тоя приятел е ужасен лъжец — продължи да се хили Рори.

— Защо говорите така, сър Родерик?

— Имах предвид онези негови раздувки снощи на вечеря.

— Те са абсолютна истина.

— Ами, нито сричка даже — потвърди Рори компетентно. — Не го оставяйте да ви будалка, скъпа ми госпожо. Всички тези типове, прекарали малко повечко време на Изток, са страхотни лъжци. Сигурно се дължи на ултравиолетовите лъчи на слънцето по тия места. Излизат без капели, а това им разтапя мозъка. Знам това от авторитетен източник. Един такъв симпатяга непрекъснато висеше в магазина, докато работех на щанда Пушки, Пистолети и Амуниции и накрая се сприятелихме. Една нощ, когато се беше понаквасил, той ме предупреди да не вярвам и на една дума на такива като него. „Погледни ме — каза ми той. — Чувал ли си някога друг да бълва такива противни лъжи като мен? Не съм казвал истината откак съм бил ей такъв. А критериите на Изток от Суец са толкова ниски, че прякорът ми там е Джордж Вашингтон.“

— Кафето е сервирано в дневната, милорд — обяви Джийвс, намесвайки се по своя почтителен начин и предотвратявайки онова, което ако се съдеше по начина, по който очите на госпожа Спотсуърт засвяткаха, можеше да прерасне в грозна свада.

Следвайки гостите си към дневната, Бил почувства как в него се надига подозрителност и паника. Той даже не предполагаше, че нещо може да увеличи душевните му терзания, защото смяташе, че са достигнали абсолютни стойности, но думите на Рори ги умножиха стократно. А когато се строполи в стола, приемайки чашата с кафе и разливайки я моментално по панталоните си, още един лешояд се беше присъединил към групичката, ръфаща усърдно душата му. За първи път той започна да се съмнява в истинността на историята на капитан Бигър за огърлицата и при мисълта в какво се е забъркал, ако историята е сапунен мехур, мозъкът му започна да дава продължително заето.

Пред очите му се мержелееха Рори и Моника, които бяха събрали около себе си всички сутрешни вестници и ги четяха с развълнувани и напрегнати лица. В пясъчния часовник беше останала само шепа песъчинки. След по-малко от час Дербито щеше да започне и те трябваше да решат на какво ще залагат.

— „Новини от хиподрума“ — каза Моника, призовавайки събранието към концентрация. — Какво казват в тия „Новини от хиподрума“, Рори?

Рори прегледа вестника с бавни и флегматични движения.

— Страшно много пишат за Гвинея. Ама абсолютно всички те пращат за зелен хайвер. Не можеш да заложиш на Гвинея. Прекалено много неизвестни има. Ако искаш моето компетентно мнение, не виждам никой, който да надбяга Тадж Махал. Дивакът има майки, а това се цени най-много. Бащите, сравнени с майките, не важат.

— Радвам се, че чувам от устата ти това малко закъсняло признание към моя пол, скъпи.

— Да, мисля, че за моите две лири класацията води Тадж Махал.

— Значи тогава той отпада от моята листа. За който заложиш ти, той остава винаги на опашката. Помниш ли онова състезание с кучета?

Рори беше принуден да признае фактите.

— Вярно. В тоя случай моят фаворит не оправда очакванията — каза той. — Но когато по следата се пусне истински пощръклял от страх заек, това доста променя ситуацията… Тадж Махал грабва двете ми жълтички.

— Мислех, че ще ги заложиш на Оратор.

— Оратор е моят аутсайдер и получава десет шилинга.

— Тука има още един с интересно име. Ескалатор.

— Ескалатор?

— „Харидж“ не бяха ли първият магазин с ескалатори?

— За бога, да. Права си, ние взехме купата. Трябва да погледна тая ескалаторска работа.

— Язди го Лестър Пигот.

— Ето това е. Л. Пигот е името на един симпатяга от щанда Куфари, Чанти и Мрежи. Няма по-фин човек от него, удрял някога часовника в началото и в края на работното време. Струва ми се, че неговото Л. е съкращение на Ланселот, но това е достатъчно добра поличба за мен.

Моника погледна към госпожа Спотсуърт.

— Предполагам ни мислиш за откачени, Розалинда?

Госпожа Спотсуърт се усмихна разбиращо.

— Разбира се, че не, скъпа. Това ме връща в дните, когато бях заедно с господин Бесемър. Състезанията бяха всичко, за което той мислеше. Заради Дербито се вълнувате толкова, нали?

— Нашата малка годишна лудост. Ние не залагаме големи суми. Не можем да си го позволим. За съжаление трябва да си броим пенитата.

— Именно — потвърди Рори. Той цъкна с език, осенен от странна идея. — Хрумна ми — обясни той своето внезапно веселие, — че можех да направя страхотен удар, ако се бях лепнал за онази ваша огърлица, дето я намерих на пода снощи и я бях замъкнал към Лондон да я заложа и… Да, старче?

Бил шумно преглътна.

— Не съм казвал нищо.

— Стори ми се, че каза.

— Просто хлъцнах.

— На което — каза мъдро Рори — имаш пълно право. Ако човек не може да хълца свободно в собствената си къща, в чия може, се пита в задачата. Е, да обобщим. За Тадж Махал — две лири. За Ескалатор — десет шилинга. Отивам да звънна по телефона. — Той млъкна. — Чакай, чакай. Човек не трябва да бърза със залозите преди да се е консултирал с Джийвс.

— Защо пък с Джийвс? — не схвана Моника.

— Скъпо мое хамстерче, за онова, което този мозъчен титан не знае за конете, не си струва човек да хаби напразно сивите си клетки. Ако го беше чула вчера, когато го попитах дали има някакво мнение по въпроса за перспективните състезатели в най-популярното конно състезание на Англия… Както си стоеше прав, започна да бълва водопад от имена на коне, времена и рекорди, все едно че беше архиепископът на Кентърбъри.

Моника беше впечатлена.

— Не знаех, че може да плува и в тия води. Нима няма граници за възможностите на този невероятен човек? Какво чакаме тогава, ами не отидем веднага да се консултираме с този необятен ум.

Двамата напуснаха почти в тръс стаята, а Бил прочисти гърло с едно показващо желание за комуникация „Ъ-ъ“.

Госпожа Спотсуърт го погледна въпросително.

— Ъ-ъ, Роузи. Онази твоя огърлица. За която Рори отвори дума.

— Да?

— Бях много впечатлен от нея снощи.

— Красива е, нали?

— Невероятна. В Кан я нямаше още, нали?

— Не. Не бях срещнала все още скъпия Алексис. Тя ми е подарък от него.

Бил се разтресе. Най-лошите му подозрения се бяха сбъднали.

— Подарък от скъпия Алексис? — изхълца той.

Госпожа Спотсуърт се засмя.

— Много е забавно — изчурулика тя. — Снощи разказвах на капитан Бигър за нея и му казах, че не си спомням кой от съпрузите ми ми я подари. Разбира се, че беше скъпият Алексис. Колко глупаво от моя страна да забравя такова нещо.

— Сигурна ли си? — изхъхри Бил.

— О, абсолютно.

— Значи… не ти е дадена от някой приятел от онези ловни експедиции… като… като спомен?

Госпожа Спотсуърт го погледна изумена.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… приятел, благодарен за милото отношение… за довиждане да ти каже: „Ще приемеш ли този малък подарък като спомен…“ или пък нещо от тоя сорт.

Предположението искрено развесели госпожа Спотсуърт.

— Как си представяш да приема диамантени огърлици от разни „приятели“, както им казваш?

— Ами, аз…

— Не съм и сънувала за такова нещо. Господин Спотсуърт ми я купи, когато бяхме в Бомбай. Спомням си го като че беше вчера. В едно малко магазинче с един дебел китаец зад тезгяха, а скъпият Алексис се мъчеше да говори на китайски. И както се пазареше, всичко около нас започна да се тресе. Земетресението не беше силно, но за около десет минути всичко потъна в червен прах. А когато отново имахме някаква видимост, господин Спотсуърт каза: „Давай да се махаме оттук!“, плати толкова, колкото му искаше онзи човек, грабна огърлицата и ние хукнахме и не спряхме, докато не се върнахме обратно в хотела.

Диво отчаяние сграбчи Бил. Той се изправи с мъка на крака.

— Питам се дали ще ме извиниш — изхъхри той. — Трябва да видя Джийвс за малко.

— Позвъни тогава.

Бил поклати глава.

— Не, мисля, че е по-добре да отида при него в килера.

Беше се сетил, че именно там ще намери спокойна глътка портвайн, а глътка портвайн или нещо друго възстановително беше онова, от което измъчената му душа изпитваше вопиюща нужда.