Джийвс запретва ръкави

18

Когато Рори и Моника влетяха във владенията на Джийвс, намериха техният повелител да чете писмо. Неговото фино лице изглеждаше малко по-сериозно от обикновено, сякаш писмото съдържаше силно обезпокоителни новини.

— Съжалявам, че те прекъсваме, Джийвс — каза Моника.

— Няма нищо, милейди.

— Завърши си четенето.

— Вече приключих, милейди. Беше съобщение от господин Устър.

— О? — изви глас Рори. — Бърти Устър? Как е старият разбойник? Пърха ли още?

— Господин Устър не съобщава нищо, което да потвърди обратното, сър.

— Розови бузи, а? И сигурно си изяжда спанака до шушка? Върховно. Не може да е по-добре. Но да си дойдем на думата — премина към набавяне на интересуващата го информация Рори. — Какво мислиш за Тадж Махал в днешната веселба на Епсъм Даунс? Мисля да поверя на краката му моите две лири, с твое одобрение.

— И за Моук Втора — допълни въпроса Моника. — Това е моят фаворит.

Джийвс размисли.

— Не виждам никакви пречки за малък залог на животното, което назовахте, сър, нито за вашето, милейди. Човек винаги трябва да помни, че Дерби е състезание, изпълнено преди всичко с изненади.

— Аз ли не го знам!

— Би било препоръчително, все пак, ако се опитате да застраховате вашия капитал чрез залагане на още един кон.

— Рори мисли за Ескалатор. А аз се колебая.

Джийвс се покашля.

— Мислила ли е Ваша светлост за Ирландския кон, Балимор?

— О, Джийвс, за бога. Вестниците даже не споменават името му. Не, не Балимор, Джийвс. Ще помисля за някой друг.

— Много добре, милейди. Имате ли някакви други въпроси?

— Да — отвърна Рори. — Така както сме се събрали, ми се иска да разменим две думи за нашия спонсор, Джийвс. Какво беше това, което госпожа Тралатрили каза за теб, нея и разни нощни разходки?

— Сър?

— Не беше ли в стаята, когато тя разказваше за снощи? — намеси се Моника.

— Не, милейди.

— Каза, че двамата сте ходили на посещение до разрушения параклис по малките часове.

— Да, милейди. Едва сега разбрах думите на сър Родерик. Госпожа Спотсуърт изрази желание да я придружа до разрушения параклис миналата нощ. Тя ми съобщи, че се надява да види привидението на лейди Агата.

— Някакви успехи?

— Не, милейди.

— Тя каза, че Бил зърнал дамата в бяло.

— Да, милейди.

Рори нададе доволен вик на човек, който е разрешил някакъв мистериозен случай.

— Ето защо днес Бил изглежда като спаружено парче сирене. Сигурно от страх му се е разбълникал мозъкът.

— Предполагам, че лорд Роастър е бил леко стреснат от преживяването, сър Родерик. Но предполагам, че ако има, както вие се изразихте, известна прилика между Негова светлост и порция сирене, то тя се дължи по-скоро на факта, че брачните планове на Негова светлост претърпяха неуспех отколкото на проявите от нематериалния свят.

Моника викна развълнувано:

— Да не искаш да кажеш, че годежът на Бил е развален?

— Точно този факт се опитвам да ви съобщя, милейди. Госпожица Уайвърн лично ми даде годежния пръстен, за да го върна на Негова светлост. „Би ли могло да се заключи — позволих си да запитам, — че този жест съдържа определен символичен смисъл?“ и госпожица Уайвърн ми отговори утвърдително.

— Горкият стар Бил!

— Да, милейди.

— Сърцето ми кърви за него.

— Да, сър Родерик.

В този момент помещението беше щурмувано от Бил и той попадна точно в сърцето на малката компания. Като се видя заобиколен от сестра си и зет си, той се закова на място.

— О, здрасти, Рори — приветства ги той без обичайната си лъчезарност. — Здрасти, Моук. Забравих, че сте тук.

Рори се приближи към него с протегната ръка. И най-късогледото око можеше да забележи, че целият беше едно голямо сърце, туптящо от съчувствие към ближния. Той сграбчи десницата на Бил в своята собствена, а с лявата стисна като в менгеме графската плът в областта на дясното рамо. Един мъж, той знаеше добре това, се нуждае от приятелска подкрепа в моменти като този. Според него Бил трябваше да благодари на Господ, че не е сам в лепкавата бездна на отчаянието, а има до себе си отзивчив брат — е, не кръвен, но съвсем законен, един другар, който знае как да го утеши.

— Ние не само сме тук, скъпи друже — каза той, — но и току-що чухме от Джийвс новина, която смрази кръвта ни. Той каза, че девойката Джил те е върнала обратно в склада. Прав ли съм? Аха. Виждам, че съм прав. Много лошо, много лошо. Но недей да увесваш нос, момко. Ти трябва… как беше онова, Джийвс?

— Да напрегнеш мишци, кръвта да закипи, сър Родерик.

— Точно така. Трябва да погледнеш на света по друг начин, старче. Ти си отхвърлен годеник, нека да погледнем проблема в очите. Твоята първа реакция е да си разкъсаш дрехите и да си посипеш главата с пепел. Но ти трябва да огледаш положението си от всички страни. Спомни си какво казва Шекспир: „Жената е само жена, но добрата пура е дим.“

Джийвс се покашля и уточни.

— Киплинг, сър Родерик.

— А ето ти и една друга житейска истина. Само не знам кой я е казал. В тъмнината всички котки са сиви.

Моника се намеси. Докато слушаше бъкащата от притчи сказка на половинката си, устните й бяха плътно стиснати, а в очите й играеха странни пламъчета.

— Великолепно. Продължавай.

Рори спря да масажира рамото на Бил и премина към изтупване на одеждата му.

— В момента — обобщи той — ти си в шок и това е напълно естествено. Усещаш, че си загубил нещо много ценно и разбира се човек може да се съгласи, че е така, защото Джил си я бива, две мнения по въпроса няма. Но не се терзай толкова. Вдигни глава и виж, че и сребристият лазур понякога със облаци покрит е, както често обичам да си пея в моята баня, а предполагам, че и ти в твоята. Не забравяй, че си отново в обръщение. За мен това си е чист късмет. Няма по-щастлив живот от ергенския. Когато става въпрос за любов, много е казано за свободното меню a la carte за разлика от лапачката под строй и без право на избор table d’hote.

— Джийвс! — каза Моника.

— Милейди?

— Как беше името на оная жена, която забила кол в главата на съпруга си? Беше някъде из Библията.

— Предполагам Ваша светлост има предвид историята на Иаил38. Но тя и господинът, в чиято глава жената забила кола, не са били в брачна връзка, а само добри приятели.

— Няма значение, важното е, че идеята й е била страхотна.

— Сред нейния кръг от познати действията й са били оценени по същия начин, милейди.

— Намира ли ти се железен клин, Джийвс? Не? Ще трябва да проверя в железарския магазин — каза Моника. — Довиждане, table d’hote.

Тя излезе, а Рори я проследи с кахърен вид. Той не беше от бързозагряващите мозъци, но изглежда усети, че има нещо нередно в това внезапно напускане.

— Нещо се вкисна, нали Джийвс?

— И моето впечатление е такова, сър Родерик.

— По дяволите, та аз ги наговорих всички тия за женитбата само, за да те ободря, Бил. Джийвс, откъде мога да набавя малко цветя? И не ми казвай „от цветарския магазин“, защото нямам време да тичам до града и обратно. Има ли някакви цветя в градината?

— В изобилие, сър Родерик.

— Отивам да й набера букет. Ето нещо полезно, което можеш да запомниш от мен, Бил, ако някога все пак имаш повече късмет и успееш да се ожениш. Помни, че когато по-нежният пол се вкисне, цветята моментално им връщат усмивките по лицата и розите по бузите.

Вратата се затвори, а Джийвс се обърна към Бил.

— Ваша светлост искаше да ме види по някакъв въпрос ли? — попита той почтително.

Бил се опита да обуздае с ръка трепкащата си вежда.

— Джийвс — изхриптя той, — не знам откъде да започна. Имаш ли аспирин тук?

— Разбира се, милорд. Аз самият преди малко взех един.

Той измъкна малка кутийка и я подаде на младия си господар.

— Благодаря ти, Джийвс. А сега на въпроса.

Джийвс слушаше с подчертано внимание сводката на събития от последния час. Коментарът му в края „изключително обезпокоително, милорд“ от ясно по-ясно показваше, че чудесно е схванал основната идея. Джийвс винаги хващаше същността на проблема.

— Ако някога някой е цопвал в супата — заключи Бил, — то това съм аз. С мен се подиграха и ме използваха за най-долни цели, а аз като последен лапнишаран глътнах кукичката. Какви бяха ония неща, като които едни хора използват други, Джийвс?

— Маши ли, милорд?

— Същите. Маши. Този песоглавец Бигър ме използва като маша. Той ме забаламоса с измишльотините си, а аз като безмозъчен хапльо взех, че му повярвах, че огърлицата била негова на практика и че иска да я вземе назаем само за няколко часа. Задигнах я и му я дадох и сега предполагам, че едва ли ще го видим повече.

— Изглежда доста неправдоподобно, милорд.

— Една от онези случайни евентуалности, нали?

— Страхувам се, че вероятността е слаба, милорд.

— Сигурно няма да поискаш да ме ритнеш, Джийвс?

— Не, милорд.

— Аз се опитвах да се ритна сам, но е дяволски трудно, ако човек не е акробат. Всички тия бръщолевеници за стингаси, дълги барове и стари съученици! Трябваше веднага да разберем, че ни праща за зелен хайвер.

— Трябваше наистина, милорд.

— Предполагам, че когато човек има лице толкова червено колкото неговото, на другите им се струва, че няма начин да не казва истината.

— Много е възможно, милорд.

— А очите му изглеждаха толкова честни и толкова сини. А може и от тях да е — продължи анализа си Бил. — Дали червеното лице или сините очи са били причина, едва ли някой може да каже. Но фактът си е факт. Като резултат от цялата цветова комбинация, аз позволих да ме използват като маша и отмъкнах скъпа огърлица, а негодникът Бигър отпраши към Лондон с нея, като с това осигури временното ми пребиваване в добре охранявана местност, освен…

— Милорд?

— Исках да кажа: „Освен, ако нямаш някакво предложение.“ Колко тъп въпрос от моя страна — изсмя се Бил с безрадостен смях. — Как можеш да предложиш нещо в тая безнадеждна ситуация?

— Мога, милорд.

Очите на Бил за миг достигнаха диаметъра на средна по размер палачинка.

— Нали не се гъбаркаш с мен, Джийвс?

— Ни най-малко, милорд.

— И наистина можеш да ми хвърлиш спасителния пояс преди смрадливата тиня да ме е погълнала?

— Да, милорд. На първо място искам да обърна внимание на Ваша светлост, че има съвсем малка, дори никаква вероятност Ваша светлост да бъде заподозрян в кражбата на украшението на госпожа Спотсуърт. То е изчезнало. И капитан Бигър е изчезнал. Властите ще съберат две и две, милорд, и автоматично ще му препишат престъплението.

— Има нещо вярно в това.

— Струва ми се невъзможно, милорд, да направят някакви други изводи.

Челото на Бил се проясни малко.

— Да, това наистина е добре, съгласен съм, но не може да ме успокои. Ние пропуснахме нещо, Джийвс.

— Милорд?

— Честта на Роастърови. Това е подводният камък, върху който е заседнал нашият кораб. Аз няма да мога да живея цял живот с мисълта, че под моя покрив — пропаднал тук-таме, но все още покрив — съм тафил скъпа огърлица от гост, пълен до козирката с моя сол. Как ще възстановя щетите на Ла Спотсуърт? Ето това е проблемът, върху който трябва да си блъскаме главите.

— Щях да засегна и този въпрос, милорд. Ваша светлост може би ще си спомни, че говорейки как подозренията ще паднат върху капитан Бигър, аз казах „На първо място“. На второ място, щях да добавя, възстановяването на щетите може да стане под формата на анонимни чекове на неин адрес до попълването на цялата сума, ако дамата бъде убедена да купи Роастър Аби.

— Велики Боже, Джийвс!

— Милорд?

— Причината, поради която възкликнах „Велики Боже!“ — поясни Бил, все още разтърсван от спорадични спазми — е, че във вихъра на скорошните събития съвсем бях забравил, че ще продавам къщата. Разбира се! Това ще реши всичко, нали?

— Несъмнено, милорд. Дори продажбата под костуемата стойност ще позволи на Ваша светлост…

— Да си оправя сметките?

— Именно, милорд. Мога да добавя, че снощи на път за разрушения параклис, госпожа Спотсуърт говореше с приповдигнат тон за предимствата на Роастър Аби и беше все така възхитена и по време на обратния път. Това ме кара да мисля, милорд, че перспективите са доста добри и ако ми бъде позволено да отправя предложение, струва ми се, че Ваша светлост трябва да се упъти към библиотеката и да събере материал за така наречените търговски преговори чрез преглед на рекламите в „Селски живот“, в които, както милорд сигурно е в течение, всяка по-голяма къща, отказана като дарение от Националната Агенция, се предлага за продажба. Езикът в тях е изключително убедителен.

— А, знам ги. „Това великолепно имение с неговите прохладни алеи, сгушени под вековни дъбове, с пенливите си потоци, пълни с пъстърва и лен, със спиращите дъха гледки, обрамчени с облаците на цъфналия храсталак…“ Да, ще ги изкълва до последната буква.

— Може би ще ви спорѝ повече, милорд, ако ви донеса в библиотеката малка бутилка шампанско.

— Ти мислиш за всичко, Джийвс.

— Ваша светлост е много любезен.

— Дори и половин бутилчица ще свърши работа.

— И аз мисля така, милорд, ако е добре изстудена.

Няколко минути по-късно, когато Джийвс прекосяваше дневната с насърчителя на мисловни процеси върху малък поднос, Джил влезе през френския прозорец.