Джийвс запретва ръкави

7

Госпожа Спотсуърт преплува през прага със самочувствието на жена, която знае, че шапката й е точно такава каквато трябва да бъде, костюмът й е точно такъв какъвто трябва да бъде, обувките й са точно такива каквито трябва да бъдат, чорапите й също не правят изключение от общия тон, че притежава четиридесет и два милиона долара, вложени в надеждни ценни книжа и че Бил, собственик на порутена селска къща за продан, би трябвало да я намери за окуражителна гледка. И безспорно тя изглеждаше точно като онези хора, които купуват порутени английски къщи на едро без много-много да му мислят.

Но умът на Бил съвсем не беше настроен на делова вълна. Неочаквано той се бе пренесъл няколко години назад на Френската Ривиера, където двамата с тази жена се бяха срещнали и — той не би могъл да не признае пред себе си — бяха станали доста близки. Разбира се, познанството им беше съвсем невинно — само няколко разходки на лунна светлина, една или две морски бани заедно на Райската скала, дълги приятни разговори и обикновената размяна на любезности, типични за Френската Ривиера. Но той усещаше, че последното нещо, което един млад мъж желае, когато има годеница наоколо — и то годеница, която на всеослушание е обявила подозренията, които храни по отношение моралните устои на своя благоверен, е да й представи своя стара приятелка.

Госпожа Спотсуърт бе за него напълно неочаквана и твърде болезнена изненада. В Кан той бе останал с впечатлението, че името й е Бесемър, но в места като Кан човек не борави често с фамилни имена. Бил си припомни, че винаги се обръщаше към нея с „Роузи“, а тя — той потръпна при спомена — по неизвестни причини му казваше „Биликен“. Пред очите му изникна ясна, но не особено приятна картина на физиономията, която Джил щеше да направи на масата тази вечер, когато чуе, че се обръщат към него с „Биликен“. За нещастие той бе забравил да й спомене за своята позната от Ривиерата госпожа Бесемър и бе твърде възможно Джил да му поиска малко разяснение.

— Колко се радвам да те видя отново, Розалинда — посрещна я Моника. — Надявам се, че не си имала проблеми по пътя насам. Сигурно ти е било трудно да пътуваш по тези селски пътища. Позволи ми да ти представя моя съпруг, сър Родерик. А това е…

— Биликен! — викна госпожа Спотсуърт с целия възторг на своята щедра натура. Беше ясно, че ако въодушевлението от тази неочаквана среща беше малко едностранчиво, то тъкмо тя беше страната, която го споделяше с пълна сила.

— А-а-а? — успя да вметне само Моника.

— Господин Белфри и аз сме стари приятели. Запознахме се в Кан преди няколко години, когато все още бях госпожа Бесемър.

— Бесемър!

— Беше малко след като съпругът ми почина, опитвайки се да премине през един камион, пълен с бирени бутилки. Името му беше Клифтън Бесемър.

Моника отправи към Бил всички възможни мълчаливи поздравления, които човешкия поглед може да изрази. Тя знаеше, че брат й доста усилено бе ухажвал тази госпожа Бесемър, а каква по-добра основа за бизнес би могъл да си пожелае един млад мъж с къща за продан?

— Е, това е чудесно — каза тя. — Сигурно имате да си говорите за много неща? Но той вече не е господин Белфри, а лорд Роастър.

— Смени си името — поясни Рори. — Полицията е по петите му и се наложи да мине под прикритие.

— О, Рори, не се прави на палячо. Скъпа — обърна се Моника към госпожа Спотсуърт, — той просто наследи титлата. Знаете как е в Англия. Раждате се като еди-кой си, после някой умира и вие трябва да превключите на друга вълна. Нашият чичо, лорд Роастър, почина не много отдавна, а Бил беше негов наследник. Така че той остави фамилията Белфри и прие името Роастър.

— Разбирам. Но за мен той ще си остане винаги Биликен. Как си, Биликен?

Най-накрая Бил успя да се включи в разговора не само с картина, но и със звук, макар доста дрезгав.

— Добре съм, благодаря… ъ-ъ… Роузи.

— Роузи? — възкликна Рори озадачен и като истинско дете на Природата, без да направи ни най-малък опит да прикрие своята изненада, попита: — Добре ли чух? Ти я нарече „Роузи“?

Бил му хвърли леден поглед.

— Името на госпожа Спотсуърт, както вече си научил от добре информиран източник, т.е. Моук, е Розалинда. Всички нейни приятели, дори такива случайни познати като мен, я наричат Роузи.

— О, аха — кимна с разбиране Рори. — Ясно. Много естествено, разбира се.

— Случайни познати? — възкликна госпожа Спотсуърт засегнато.

Бил посегна нервно да оправи връзката си.

— Имам предвид хора, с които си се срещала само в Кан и така нататък.

— Кан! — отново даде воля на гласа си госпожа Спотсуърт. — Скъпият, слънчев, прекрасен, весел Кан! Колко чудесно си прекарахме там, Биликен! Помниш ли…

— Да, да — прекъсна я Бил. — Беше страхотно. Искаш ли нещо за пиене или сандвич, цигара или нещо друго?

В този момент той горещо благослови пекинеза на Мейнуерингови, задето е такъв заклет хипохондрик и успя да отдалечи Джил чак на другия край на селото. Бил вярваше, че докато се върне, госпожа Спотсуърт ще се е успокоила и няма така възторжено да се връща към спомените за добрите стари времена. И Бил се зае със задачата да обуздае по възможно най-бързия начин тези нейни изблици.

— Приятно ми е да те приветствам с добре дошла в Роастър Аби — каза той официално.

— Да, надяваме се, че ще ти хареса — допълни Моника.

— Скъпа, това е най-фантастичното място, което съм виждала някога!

— Аз бих го нарекъл грозна стара развалина — огласи своята критична оценка Рори и за негов късмет не успя да улови погледа на жена си. — Руши се от векове. Обзалагам се, че ако разтърсите тези завеси, оттам ще излетят цяло ято прилепи.

— Патината на Времето! — обори го ентусиазирано госпожа Спотсуърт. — Обожавам я! — Тя затвори очи. — Мъртвите протягат към теб ръце, когато минаваш — прошепна тя.

— Господи! Каква ужасна идея — потръпна Рори. — Даже единичен труп, изпружил напред ръце, е прекалено неприятна гледка по мое мнение, а да не говорим за цяла банда.

Госпожа Спотсуърт отвори очи.

— Ще ви кажа нещо много странно — каза тя. — Хрумна ми така внезапно, когато влязох в предверието, че трябваше да седна за момент. Икономът помисли, че ми е прилошало.

— Надявам се, че си добре?

— Разбира се. Просто бях обхваната от усещането, че вече съм била тук.

Моника изглеждаше учтиво озадачена. Рори се изпъчи и пое в свои ръце обяснителните бележки.

— О, сигурно като турист? — предположи той. — Като един от тълпата, която нахлува тук всеки петък през лятото, за да си цъка на воля срещу един шилинг на глава от населението. Добре си ги спомням от времето, когато излизахме заедно с Моук. Казвахме им „зяпльовците“. Идваха на тумби с автобуси и ръсеха шоколад с лешници по килимите. Въпреки, че и с него, и без него килимите изглеждаха еднакво зле. Но това вече го няма, нали Бил? Нищо не е останало за зяпане. Покойният лорд Роастър — обясни той на посетителката — шитна всичко по-ценно на американците и сега не е останала и една джунджурия, която да си струва тръскането дотук. Тъкмо преди малко казвах на жена ми, че най-разумното нещо, което би могло да се направи със старата барака, е да се подпали. Разбирате ли, клечка кибрит…

От устата на Моника се изтръгна горестно стенание. Тя вдигна очи към небето, сякаш с мълчалива молба то да стовари нещо тежко върху главата на мъжа й. Ако Родерик продаваше по този начин стоки на клиентите, цяло чудо би било, ако успее да се отърве дори от един-единствен маркуч, косачка или басейнче за птички.

Госпожа Спотсуърт поклати глава със снизходителна усмивка.

— Не, не исках да кажа, че съм била тук в сегашната си телесна обвивка. Имах предвид в предишното ми прераждане. Аз съм ротационист.

Рори кимна с разбиране.

— А, да. Разни дебели господинчовци със смешни шапчици. Виждал съм ги на снимки.

— Не, не, нямам предвид ротарианците. Аз съм ротационист, което е нещо съвсем различно. Ние вярваме, че се прераждаме през всяко девето поколение.

— Девето? — каза Моника и започна да смята на пръсти.

— Тайнствената девета къща. Разбира се, вие сте чел „Зенд Авеста“ на Зороастър15, сър Родерик.

— Страхувам се, че не? Добра ли е?

— Невероятна е, бих казала.

— Ще я включа в списъка си — обеща Рори. — От Агата Кристи е, нали?

Моника бе привършила с изчисленията си.

— Деветото… Това изглежда ме прави лейди Барбара, фаворитката на Чарлз II16.

Госпожа Спотсуърт беше впечатлена.

— Предполагам, че би трябвало да те наричам лейди Барбара и да те попитам за твоята последна любовна авантюра.

— Много ми се иска да мога да си я спомня. Чувала съм за нея, че е била наистина драматична.

— Тя дали е имала тен навсякъде? — попита Рори. — Или си е седяла само вкъщи?

Госпожа Спотсуърт отново бе затворила очи.

— Усещам присъствие — каза тя. — Дори чувам тих шепот. Колко странно е да дойдеш в къща, която си посещавал преди триста години. Помислете си за всички човешки животи, които са преминали сред тези древни стени. И всички те са тук, около нас, създаващи невероятна аура около тази прекрасна стара къща.

Моника успя да улови погледа на Бил.

— Като зряла круша е — прошепна тя.

— А? — попита Рори на висок глас. — Каква круша?

— Млък!

— Но каква круша… Ох! — Той разтри мястото, където след отлично прицелване го беше улучил върхът на обувката на Моника. — О, аха, да, разбира се. Да, разбирам какво искате да кажете.

Госпожа Спотсуърт прокара ръка по челото си. Изглежда бе изпаднала в транс.

— Струва ми се, че си спомням параклиса. Има ли тук параклис?

— Разрушен — каза Моника.

— Нямаше нужда да й го казваш, гълъбче — обади се услужливо Рори.

— Знам. Има и дълга галерия.

— Точно така — каза Моника. — През осемнайсети век в нея е имало дуел. Все още могат да се видят дупките от куршумите.

— И без съмнение тъмните петна на пода. Това място трябва да е пълно с духове.

Това, помисли си Моника, би могло да спъне сделката от самото начало.

— О, не се притеснявай — успокои я тя. — В Роастър Аби няма такива неща — и беше безкрайно озадачена, когато забеляза, че гостенката я гледа с разширени нещастни очи, като дете, на което са казали, че след вечеря няма да получи сладолед за десерт.

— Но аз искам духове — проплака госпожа Спотсуърт. — Трябват ми призраци. Не ми казвайте, че тук няма никакви.

Рори веднага се притече на помощ.

— На приземния етаж има една обитавана от духове тоалетна — започна той. — От време на време, когато наоколо няма никой, неочаквано водата в тоалетната сама потича, а когато в семейството има предстояща смърт, тя непрекъснато тече. Но ние всъщност не знаем дали е някакво привидение или е повреда във водопровода.

— По всяка вероятност е полтъргайст — каза госпожа Спотсуърт, изглеждайки малко разочарована. — Но не сте ли се сблъсквали с визуални проявления?

— Не бих казал.

— Не ставай глупав, Рори — каза Моника. — А лейди Агата?

Госпожа Спотсуърт беше силно заинтригувана.

— Коя е лейди Агата?

— Жената на сър Карадок Кръстоносеца. Няколко пъти тя се беше появявала в разрушения параклис.

— Невероятно, невероятно — развълнува се госпожа Спотсуърт. — А сега нека да ви заведа до Дългата галерия. Не ми казвайте къде е. Нека да видим дали ще я намеря сама.

Тя затвори очи, притисна слепоочията си с пръсти, спря за миг, отвори очи и тръгна. Когато стигна вратата, там се появи Джийвс.

— Прощавайте, милорд.

— Да, Джийвс?

— Бих бил много облекчен, ако получа инструкции за часовете на хранене и храната, която приема кучето на госпожа Спотсуърт.

— Помона не е много придирчива във вкусовете си — каза госпожа Спотсуърт. — Обикновено вечеря в пет, но не се сърди, ако се забави.

— Благодаря ви, мадам.

— А сега трябва да се концентрирам. Това е тест. — Госпожа Спотсуърт отново притисна слепоочията си с пръсти. — Следвай ме, Моника. И ти, Биликен. Ще ви заведа право в Дългата галерия.

Процесията мина през вратата, а Рори вдигна рамене и изкоментира по обичайния си бавен и невъзмутим начин:

— Смахната работа.

— Дамата изглежда леко се отклонява от общоприетите норми, сър Родерик — отчете Джийвс.

— Превъртяла е като преяла дървеница. Ще ти кажа нещо, Джийвс. Такива неща в „Харидж“ нямаше да ги толерират.

— Нямаше ли, сър?

— Нито за секунда. Ако тази госпожа Шушимуши или както й е там името дойде, да кажем на щанда Сладкиши, Бисквити и Други сладкарски изделия и започне да се държи по този начин, детективът на магазина ще я хване за дъното на панталоните и ще й даде едно добро направление преди да е успяла да изръси и една подобна безсмислица.

— Наистина ли, сър Родерик?

— Казвам ти истината, Джийвс. Аз самият имах подобно преживяване малко след като постъпих на работа. Една сутрин както обикновено бях на своя пост — тогава бях още в Кани, Бутилки и Принадлежности за пикник, когато влезе една жена. Беше добре облечена, с изискани маниери, без нищо отличително по себе си, с изключение на това, че носеше на главата си пожарникарска каска. Започнах да се старая да я обслужа добре. „Добро утро, мадам — я поздравих любезно. — Мога ли да ви помогна с нещо? Нещо за пикник ли търсите? Или кана? А може би бутилка?“ Тя ме изгледа с неприкрито раздразнение. „Да не би да се интересуваш от бутилки, водоливник такъв?“ — попита ме тя, обръщайки се към моя милост по неизвестни за мен причини по този груб начин. „Да, мадам“ — отвърнах й аз. „Смотаняк, тогава какво мислиш за тази?“ — кресна тя и в същия миг грабна една огромна гарафа и я стовари на мястото, където само преди секунди се намираше фронталната ми черепна кост. Добре че бях отскочил като нимфа, изненадана, докато се къпе. Гарафата се разби върху щанда. Това беше достатъчно. Обадих се на детективите в магазина и те я изритаха.

— Много неприятно, сър Родерик.

— Признавам, че бях шокиран. Даже бях решил да си подавам заявлението за напущане. Оказа се, че въпросната дама наскоро е получила огромно наследство от богат чичо в Австралия и това размътило мозъка й. Според мен проблемът на тази госпожа Цунигуни е съвсем същия. Жена ми каза, че е наследила милиони от цял взвод опънали петалата съпрузи и най-вероятно този факт директно й е отнесъл чивията. Пари, които не са спечелени с пот на чело, винаги докарват нещастие, Джийвс. Нищо не може да се сравни с това да си печелиш сам прехраната. Чувствам се два пъти по̀ мъж, откакто се присъединих към редиците на световния пролетариат — завърши Рори, повдигна леко брадичка и погледна отвисоко своя събеседник.

— Вие споделяте мнението на Великия бард, сър Родерик. „И трябва със награда тез’ дела да бъдат отплатени“.

— Абсолютно. Точно така. А като заговорихме за печелене на награди, какво ще кажеш за утре?

— За утре ли, сър Родерик?

— За Дербито. Знаеш ли нещичко?

— Страхувам се, че не, сър Родерик. Изглежда ще бъде доста оспорвано състезание. Доколкото разбрах, фаворит е конят Бандит на монсеньор Босак. Снощната прогноза е за петнайсет към две. Но животното всъщност е в известна степен дребно и леко за подобно изтощително изпитание. Въпреки че могат да се посочат такива примери от предишни състезания. Идва ми наум кон на име Манна, победител през 1925, също Хиперион, друг дребен кон, счупил рекорда на Летящата лисица, като изминал разстоянието за две минути и трийсет и четири секунди.

Рори го гледаше със страхопочитание.

— За бога! Знаеш си добре урока!

— Човек трябва да бъде добре информиран за тези неща, сър. Това е, може да се каже, важна част от образованието.

— Ще ми се да си поговорим утре, преди да направя залога си.

— Ще бъда изключително щастлив, ако мога да ви бъда от полза, сър Родерик — отвърна любезно Джийвс и се оттегли плавно от стаята, оставяйки Рори с чувството, общо за всички срещали някога този велик мъж, че са общували с някакъв мъдър и вездесъщ дух, в чийто ръце всеки без колебание би могъл да остави оплетените си дела.

Няколко минути по-късно в дневната влезе Моника с леко изтощен вид.

— Привет, гургуличке — поздрави я Рори. — Завърши ли пътешествието? Намери ли госпожата проклетата галерия?

Моника кимна вяло.

— Да, след като ни разкара из цялата къща. Каза, че е загубила за малко ориентация. Е, не беше съвсем зле като за след триста години.

— Преди малко казах на Джийвс, че тази жена е с по-повреден мозък от преяла дървеница. Като разберат за нея, сигурно ще я засипят с предложения за продажба на всякакви руини. А какво стана с Бил?

— Не остана в групата. Изчезна. Предполагам, че е отишъл да се преоблече.

— А в какво състояние беше?

— Оцъклен и изнасящ се във въздуха при всеки шум.

— А, все още е паникьосан. С такава добра шлифовка на подскоците нашият Уилям току-виж спечелил някой балетен конкурс. Но аз имам друга теория за стария Бил — подхвана Рори. — Не мисля, че тази негова нервност се дължи на това, че е едни гърди пред полицията. Сега я отдавам на новобранството му в работата за Земеделската управа. Сигурно се е впуснал в нея доста усърдно. Ние, момчетата, които не сме привикнали да бачкаме, трябва да се научим да си пазим силите, да оставяме нещо в резерв, ако разбираш какво искам да кажа. Това съветвам винаги и моите подопечни новаци. Повечето от тях се вслушват в думите ми, но има един — в „Дребна железария“ — не си виждала такова настървение. Това момче ще си изтощи акумулатора преди да е направил петдесет. А, кой е сред нас?

Той се втренчи във високото, приятно на вид момиче, което влезе в стаята и бързо отхвърли първоначалното си хрумване, че това е духът на лейди Агата, който, отегчил се сред камънаците на параклиса, е дошъл да се присъедини към компанията. Но друго обяснение така и не успя да го осени. Моника обаче бързо прозря истината. Виждайки шапчицата и престилката, тя веднага стигна до заключението, че това е онази легендарна фигура, прислужницата.

— Елен? — попита тя.

— Да, милейди. Търся Негова светлост.

— Мисля, че е в стаята си. Мога ли аз да ти помогна?

— Току-що пристигна един господин, който иска да се срещне с Негова светлост, милейди. Видях го да пристига с колата си и тъй като господин Джийвс е зает в кухнята, аз отворих вратата и го поканих в приемната.

— Кой е той?

— Капитан Бигър, милейди.

Рори цъкна весело с език.

— Бигър? Напомня ми за онази игра, на която играехме като деца, Моук — „Семейство Бигър“.

— Спомням си я.

— Наистина ли? Тогава кажи ми кой е по-голям — господин Бигър или госпожа Бигър17?

— Рори, престани.

— Господин Бигър, защото е татко Бигър. А кой е по-голям — господин Бигър или неговата леля стара мома?

— Вече не си дете.

— Ти можеш ли да ми кажеш Елен?

— Не, сър.

— Може би госпожа Цигумигу ще може — промърмори Рори, тъй като в този момент в стаята нахлу госпожа Спотсуърт.

Върху красивото й лице беше изписан искрен триумф.

— Каза ли на сър Родерик? — попита тя.

— Казах му — потвърди Моника.

— Намерих Дългата галерия, сър Родерик.

— Три пъти хип-хип. Ако продължите така, ще откриете и барабани в телефонни кабини. Но ако се отклоним за момент от тази тема, знаете ли кой е по-голям — господин Бигър или неговата леля стара мома?

Госпожа Спотсуърт беше озадачена.

— Моля?

Рори повтори въпроса си и нейното озадачение се задълбочи.

— Не разбирам.

— Рори просто се забавлява с една от неговите шеги — намеси се Моника.

— Неговата леля — старата мома — триумфално каза Рори, — защото каквото и да стане, тя винаги ще си остане Бигър.

— Не му обръщай внимание — посъветва госпожа Спотсуърт Моника. — В тези случаи е безвреден. Превключи на тая вълна, защото в приемната чака капитан Бигър. Ще се оправи след минута.

Красивите очи на госпожа Спотсуърт се разшириха.

— Капитан Бигър?

— Имаше и още нещо — каза Рори, удряйки се по челото, — но ми изхвръкна от главата. Но скоро ще се сетя. Нещо за господин Бигър и неговият син.

— Капитан Бигър? — повтори госпожа Спотсуърт. Тя се обърна към Елен. — Господинът има ли червено лице?

— Господинът е с много червено лице — потвърди Елен. Тя беше момиче, което обичаше да нарича нещата с истинските им имена.

Госпожа Спотсуърт вдигна ръка към сърцето си.

— Колко невероятно!

— Познаваш ли го?

— Той е мой много стар приятел. Познавам го още когато… О, Моника, можеш ли… би ли… можеш ли да го поканиш да остане?

Моника изцвили като боен кон при звука на тръба.

— Разбира се, Розалинда. Всеки твой приятел е добре дошъл. Каква прекрасна идея.

— О, благодаря — госпожа Спотсуърт се обърна към Елен.

— Къде е капитан Бигър?

— В приемната, мадам.

— Заведи ме там веднага. Трябва да го видя.

— Ако заповядате оттук, мадам.

Госпожа Спотсуърт изхвръкна навън, последвана от Елен. Рори поклати глава със съмнение.

— Разумно ли е това, Моук. Сигурно е някой ужасен чичка с бомбе и връзка демоде.

Очите на Моника искряха.

— Не ме интересува как изглежда. Той е приятел на госпожа Спотсуърт, само това има значение. О, Бил! — викна тя, виждайки брат си в полезрението си.

Бил беше във фрак, обелопапиончен и обеложилетчен, а косата му силно лъщеше. Рори го гледаше шашардисан.

— О, небеса, Бил! Изглеждаш като Великите любовници през вековете. Ако мислиш, че и аз ще се облека по същия начин, дълбоко грешиш. Цяла вечер ще се наслаждаваш на добрата стара черна връзка на Кармойл и удобната му ризка. Схващам плана ти, разбира се. Пременил си се така, за да впечатлиш госпожата и да върнеш спомените й от онези дни в Кан. Но на твое място аз щях да бъда много внимателен и да не се натягам толкова много. Не трябва да забравяш Джил. Ако тя подуши нещичко за теб и госпожа Спотсуърт…

Бил го погледна стреснато.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Просто те предупредих.

— Не го слушай, Бил — каза му Моника. — Рори просто си дрънка. Джил е разумна.

— И освен това — допълни Рори, поглеждайки от светлата страна, — се е случило, преди да срещнеш Джил.

— Какво се е случило?

— Нищо, старче, нищо.

— Отношенията ми с госпожа Спотсуърт бяха чисти до последната капка — заоправдава се Бил.

— Разбира се, разбира се.

— Продавате ли намордници в „Харидж“, Рори? — попита Моника.

— Намордници? О, разбира се. На щанда Котки, Кучета и Домашни любимци.

— Смятам да ти купя един, за да те накарам да млъкнеш за малко, кречетало безподобно. Бил, просто се правѝ, че не го забелязваш и слушай какво имам да ти казвам. Случи се най-страхотното нещо. Пристигна един стар приятел на госпожа Спотсуърт и аз го поканих да пренощува.

— Стар приятел?

— Сигурно е друг стар любовник — опита да се намеси Рори.

— Рори, престани, за бога! — извика Моника и пак се обърна към брат си, сменяйки гневния тон с въодушевление. — Нима не разбираш какъв невероятен шанс е това за нас, Бил. Тя ще се почувства задължена. Помисли в какво добро разположение на духа ще бъде след това.

Нейният ентусиазъм най-накрая стигна до така нареченото съзнание на Бил и той разбра какво иска да му каже сестра му.

— Ти си абсолютно права. Това е невероятен шанс.

— Голям късмет. Сега ще е като глина в ръцете ти.

— Точно така, глина. Моук, ти си фантастична. Винаги те е бивало в бързото мислене. Кой е приятелят?

— Името му е Бигър. Капитан Бигър.

Бил залитна и едва успя да се докопа до един стол, за да не се свлече на пода. Лицето му доби оттенъка на рибя вътрешност.

— Какво! — извика той. — Капитан Ббб…

— Аха! Сетих се! — изпищя в ухото му Рори. — Кой е по-голям — татко Бигър или малкият Бигър? Малкият Бигър, защото той е малък Бигър18. Знаех си, че ще се сетя — добави той доволно.