Джийвс запретва ръкави

3

Джил Уайвърн бе много млада, много привлекателна, малко луничава и изключително практична и веща жена. Тя носеше престилката си все едно че беше парадна униформа. А миниатюрните й форми бяха вдъхновили един неин обожател от Блумсбъри да я сравни в своя непубликувана поема с танагринска статуетка6. Сравнението, обаче, не беше особено удачно, защото тези статуетки, каквито и да са достойнствата им, не помръдват дори малкото си глинено пръстче, а Джил конкурираше енергичността на разлят живак.

— Моук, скъпа — продължи тя след края на сцената с целувките, — това наистина ли си ти? Мислех, че си в Ямайка.

— Пристигнах тази сутрин. Грабнах Рори от Лондон и тръгнахме веднага насам. Сега е отвън, труди се върху багажа.

— Имаш страхотен тен!

— Три месеца съм се бъхтила, за да го постигна.

— Толкова ти отива. Но Бил не ми е споменал, че те очаква. Това изненадващо посещение ли е?

— Прекъснах пътуването си. Когато издръжката ми се сблъска с онези цени в Ню Йорк, моментално предаде богу дух. А, ето го и Великият везир на алъш-вериша.

Рори влезе, бършейки потно чело.

— Какво си сложила в тия чанти, момиче? Олово ли? — викна той от вратата със страдалчески глас, но забеляза Джил и повдигна вежди. — Здравейте — поздрави я той с известна несигурност в гласа.

— Рори, сигурно си спомняш Джил Уайвърн?

— Разбира се. Джил Уайвърн. Как не се сетих веднага… Джил Уайвърн. Сигурно вече си се изфукала с тена си.

— Тя сама го забеляза.

— Хваща око, нали? Жена ми твърди, че навсякъде била еднакво черна — обърна се Рори с поверителен глас към Джил. — Което може да предизвика някои въпроси у един старомоден съпруг, нали? Значи вие сте Джил Уайвърн? Колко сте пораснала!

— Откога?

— Откакто… откакто сте започнала да растете.

— Вие нямате и най-малка представа коя съм, нали?

— Не бих твърдял подобно нещо…

— Ще ви помогна. Бях на сватбата ви.

— Не изглеждате толкова голяма.

— Тогава бях на петнайсет и ми бяха възложили отговорната задача да озаптявам кучетата, та да не скачат върху гостите в изблиците си на радост. Валеше като из ведро и лапите им бяха кални.

— Не може да бъде! Чак сега си спомних. Значи ти си онази нахакана хлапачка? Забелязах как се ръгаше сред най-гъстата тълпа и си помислих какво ужасно младо петно върху пейзажа си.

— Съпругът ми е известен с изисканите си маниери — намеси се Моника. — Дори често го наричат съвременният Честърфилд7.

— Искам само да добавя — каза Рори невъзмутимо, — че тя доста се е променила от онези дни, потвърждавайки максимата, че човек никога не бива да губи надежда. Но не сме ли се виждали и след това?

— Да, година или две по-късно, когато бяхте дошли тук едно лято. Тогава тъкмо дебютирах на селската сцена и мисля, че изглеждах по-петниста от когато и да било.

Моника въздъхна.

— Дебютираше! Добрите стари селски празници! Колко се умилява човек, като си ги спомни! Значи приключи с очилата и скобите за зъби.

— И премина към ония неща, които слагаш или сваляш от себе си в зависимост от случая — намеси се с компетентен коментар в разговора и Рори, по повод на който получи от Моника възмутен взор с последно предупреждение за хлопване по главата и хаплива бележка:

— Ти пък какво знаеш за тия неща?

— О, понякога наминавам край щанда Дамски корсети — защити се Рори.

Джил се засмя.

— Ясно си спомням отчаяните семейни съвети по повод на моите ръце на хокеист. Трябваше да ги държа с часове вдигнати нагоре.

— И имаше ли някаква полза от тия гимнастики? — попита Моника.

— Полза ли?

Моника сниши глас поверително.

— Мъж, скъпа. Хвана ли в тях нещо, което си струва?

— Мисля, че човекът си го бива. Всъщност вие не знаете, но в момента се движите в доста високопоставени кръгове. Тази, която виждате да стои пред вас, не е никоя друга, а бъдещата Контеса на Роастър.

Моника изпищя екзалтирано.

— Да не искаш да кажеш, че ти и Бил сте сгодени?

— Точно така.

— От кога?

— От няколко седмици.

— Толкова съм щастлива. Никога не съм мислила, че Бил може да прояви толкова разум.

— Присъединявам се към последното изказване — включи се и Рори с обичайната си тактичност. — Човек дори може да повдигне вежди от удивление. Бил, доколкото си спомням, винаги си е падал по по-закръглени и пищни дами. Бил съм свидетел на много негови романси с жени, които изглеждаха като кръстоска между свинемайка пред опрасване и борец тежка категория. Имаше едно момиче в хора на Хиподрума…

Той прекъсна своите пълни с полезна информация за годеницата на Бил спомени, за да откликне адекватно с едно „Ох!“ на сритването по кокалчето, което получи от по-добрата си половинка.

— Кажи ми, скъпа — каза Моника, след като успя да отстрани временно напористия им събеседник, — как се случи? Неочаквано ли?

— Доста неочаквано. Помагаше ми да дам на кравата Болус…

Рори издаде озадачен звук:

— Ъ?

— Болус. Лекарство. Дава се на кравите. И преди да разбера какво става, Бил ме сграбчи за ръката и каза: „След като сме засегнали темата, ще се ожениш ли за мен?“

— Колко романтично. Когато Рори ми предложи, да се оженим, всичко, което успях да чуя от него беше: „Е, и какво?“.

— И ми отне три седмици, докато се реша да го кажа — допълни Рори. Челото му отново се беше надиплило — явен знак, че някаква мисъл се лута из сивите лабиринти под него. — Онзи Болус… за който говореше. Нещо не мога да схвана. Каза, че си го давала на крава?

— На болна крава.

— А, на болна крава. Има нещо, което ме обърква. Нещо, което не мога да си обясня. Защо даваш Болус на болни крави?

— Такава ми е работата. Аз съм местният ветеринар.

— Искаш да кажеш, че си ветеринарен лекар?

— Дипломиран. Всички се трудим в днешно време.

Рори кимна сериозно.

— Това е абсолютната истина — потвърди той. — Аз самият си изкарвам прехраната с пот на чело.

— Рори работи в „Харидж“ — гордо каза Моника.

— Наистина ли?

— Шеф на търговската площ за Маркучи, Косачки и Басейнчета за птици — побърза да се намеси Рори. — Но това е само временно. Много усилено се носи слух, че ще ме местят в салона Стъклария, Кристал и Китайски порцелан. А оттам до залата Луксозно дамско бельо е само една крачка.

— Моят герой! — Моника го целуна нежно. — Обзалагам се, че всички са позеленели от завист.

Рори беше шокиран от предположението й.

— За бога, не! Всички побързаха да ми стиснат ръката и да ме потупат по рамото. Нашият esprit de corps8 е забележителен. В „Харидж“ всички сме за един и един е за всички.

Моника отново се обърна към Джил.

— А баща ти не възразява ли срещу това да сновеш из селата и да даваш Болус на кравите? Бащата на Джил — обясни тя на Рори — е началник на полицията на областта.

— Браво, браво — одобри Рори.

— Човек би могъл да предположи, че ще има известни възражения.

— О, не. Ние всички работим по нещо. С изключение на брат ми Юстас. Миналата зима спечели турнира по билярд в Литълууд и оттогава страшно се възгордя. Вирнал си е носа и смята останалите от семейството за прах под краката си. Движи се в други кръгове.

— Проклет сноб — каза Рори разгорещено. — Мразя класовото делене.

Той беше готов да продължи по темата, защото имаше готови куп необорими аргументи, но в този момент телефонът иззвъня и той изумено се огледа.

— Господи! Само не ми казвайте, че старият Бил си е платил сметката за телефона — викна той смаяно.

Моника вдигна слушалката.

— Ало?… Да, тук е Роастър Аби… Не, лорд Роастър го няма в момента. Говорите със сестра му, лейди Кармойл. Номерът на колата му? Не знаех, че има кола.

Тя се обърна към Джил:

— Знаеш ли номера на колата на Бил?

— Не. Защо питат?

— Защо питате? — повтори въпроса й Моника в телефонната слушалка. Слуша известно време и затвори. — Прекъсна.

— Кой беше?

— Не каза. Просто глас от безкрая.

— Да не би Бил да е катастрофирал? — обезпокои се Джил.

— Ами — намеси се компетентно Рори. — Той е прекалено добър шофьор. Сигурно е спрял да глътне нещо разхладително и искат номера му за бумагите си. Но винаги може да се получи конфуз, когато хората не си казват имената по телефона. Имахме при нас един образ — от щанда Мармалади, Сосове и Консерви — който бил събуден една нощ от мистериозен глас по телефона и за да съкратя малко тази дълга история…

Моника обаче наложи вето.

— Запази я за след вечеря, кралю на сладкодумниците — отсече тя. — Ако въобще има някаква вечеря — добави тя колебливо.

— О, разбира се, че ще има — каза Джил. — И няма начин да не признаете, че се топи в устата. Бил има много добра готвачка.

Моника се ококори.

— Готвачка? Не мога да повярвам. А ако ми кажеш, че има и прислужница, съвсем ще ме шашнеш.

— Има. Казва се Елен.

— Вземи се в ръце, момиче. Говориш фантасмагории. Никой в днешно време не държи прислужници.

— Но Бил има. И градинар. И иконом… Невероятен иконом! Казва се Джийвс. Дори мисли да вземе момче да лъска ножовете и ботушите.

— О, Небеса! Звучи ми като разказ за някой султански сарай. — Моника се замисли. — Джийвс? Защо това име ми се струва познато?

Рори веднага й поднесе факлата на познанието.

— Бърти Устър, скъпа. Той имаше иконом с такова име. Та този Джийвс сигурно му е брат или нещо такова.

— Не — поясни Джил. — Това е същият човек. Бил го взе назаем.

— Но как, за Бога, Бърти се е отказал от него?

— Мисля, че господин Устър е заминал някъде. Както и да е, но един ден Джийвс се появи тук и обяви, че е готов да поеме службата, а Бил веднага го грабна. Той е истинско бижу. Бил каза, че Джийвс е „стара кримка“, каквото и да означава това.

Моника все още не можеше да се съвземе от смайването си.

— Но Бил как се оправя с финансите? Плаща ли на антуража си или само им пуща по някоя усмивка от време на време?

— Разбира се, че им плаща. И то доста щедро. Раздава кюлчета злато всяка събота.

— А откъде взема парите?

— Заработва ги.

— Не ставай глупава. Бил не е заработил нито пени от времето, когато му даваха по два пенса, за да си изпие рициновото масло. И как, ако не е тайна, заработва толкова пари?

— Върши някаква работа за Земеделската управа.

— Какво говориш, скъпа? От това едва ли можеш да направиш състояние.

— Изглежда Бил успява. Предполагам, че е много добър в работата си и му плащат повече отколкото на другите. Всъщност не знам точно какво прави. Ходи някъде с колата. Предполагам, че нещо инспектира. Попълва онези фермани с въпроси. Но тъй като не е много добър в смятането, винаги взема и Джийвс със себе си.

— Но това е чудесно — облекчено каза Моника. — Страхувах се, че отново е започнал да залага на конни състезания. Толкова ме тревожеше по-рано начина, по който търчеше от хиподрум на хиподрум, че дори нямаше време да хапне като хората, ами си носеше сандвичи.

— О, в никакъв случай не е това. Той ми се закле никога повече да не залага на коне.

— Много разумно решение — одобри Рори. — Въпреки че не съм против от време на време човек да пораздвижи кръвта си с някой дребен залог. Ние в „Харидж“ винаги залагаме по петарка преди някое по-завъртяно събитие. А шефовете пущат и по нещо по-голямо.

Джил тръгна към френския прозорец.

— За съжаление не мога да ви обърна повече внимание — каза тя. — Трябва да се залавям за работа. Дойдох да видя ирландския териер на Бил. Има треска.

— Дай му Болус.

— Изпробвам едно ново американско мазило. Хванал е краста. Ще се видим по-късно.

Джил се отправи на спасителната си мисия, а Рори се обърна към Моника. Обичайната му флегматичност се беше стопила. Той беше възбуден и оживен като Шерлок Холмс, попаднал на прясна следа.

— Моук!

— Е-хей?

— Какво мислиш за всичко това?

— За кое?

— За това неочаквано забогатяване на Бил? Има нещо странно тук. Ако ставаше въпрос само за един иконом, човек би могъл да разбере. Човекът е в беда, би си казал той. Но прислужницата, готвачката и колата… да не забравяме и факта, че е платена и сметката за телефона.

— Разбирам какво имаш предвид. Наистина е странно.

— Повече от странно. Да разгледаме фактите. Последният път, когато украсявахме с присъствието си старата развалина, Бил беше в нормалното за днешната английска аристокрация състояние на безпаричие, крадейки млякото на котката и ровейки из канавката за някой фас. А сега идваме и какво заварваме? Икономи във всеки ъгъл, ята пърхащи прислужници, готвачки, които се ръгат една друга из кухнята, ирландски териери се прескачат, а из навалицата се носят слухове за момчета, които да лъскат ножовете и ботушите. Това е… как беше думата?

— Не знам.

— Знаеш я. Започва с „не“.

— Неврастенично, немарливо, непрактично…

— Необяснимо! Ето какво исках да кажа. Цялата история е напълно необяснима. Според мен тия приказки за работа в Земеделската управа са си чисто забаламосване. Не можеш да се замогнеш толкова бързо със заплата от Земеделската управа. — Рори спря и се почеса по темето. — Чудя се дали пък не ограбва богаташи.

— Не ставай глупак.

— Е, някой го правят. Или пък може да изнудва някого?

— Рори!

— Доколкото знам, е много доходоносно. Оглеждаш се за някой богат мошеник, поразравяш мръсните му тайни и после му изпращаш писмо, в което му казваш, че знаеш всичко и му поръчваш да остави хиляда лири в дребни банкноти под камъка на втория километър по пътя за Лондон. А когато изхарчиш мангизите, искаш още хиляда. Това съвпада с краткия период на неговото забогатяване и може да обясни тези икономи, прислужници и тем подобни глезотии.

— Ако можеше да приказваш по-малко измишльотини и да носиш повече чанти нагоре, светът щеше да бъде много по-приятно място за живеене.

Рори съсредоточи интелектуалния си потенциал върху думите на Моника и най-накрая схвана смисъла им.

— Искаш да занеса чантите горе?

— Искам.

— Нямаш проблеми. Нашето мото в „Харидж“ е да служим на клиента.

Телефонът иззвъня отново. Рори вдигна слушалката.

— Ало? — благо каза той, след което се огледа ужасено. — Кой? Пресвети боже! Добре. В момента го няма, но когато се върне, ще му предам.

Рори едва не изпусна слушалката. Върху лицето му се изписа траурно изражение.

— Моук — каза той, — надявам се друг път да ми вярваш, а не да ми отвръщаш с презрителен пуфтеж, когато излагам своите теории. Беше полицията.

— Полицията?

— Искаха да говорят с Бил.

— За какво?

— Не казаха. А и не можеха, предполагам. Знаеш как е — разни секретни мисии и подобни шушумушувщини. Но стягат обръча около него, приятелко, стягат го.

— Може би всичко, което искат от него, е да връчи наградите на някое полицейско състезание или нещо от тоя сорт.

— Съмнявам се — каза Рори. — Но щом искаш, успокоявай се с тия илюзии, ако те правят по-щастлива. Значи искаш да занеса горе чантите. На вашите заповеди, мадам. Но нали и ти ще дойдеш с мен, мърканке, да окуражаваш с ободрителни слова твоя котаран.