Духовна връзка

Глава 14

Последният път, когато Татяна искаше да ме ругае, тя просто ме бе завела в един от личните си салони.

Всичко беше много странно, сякаш бяхме на следобеден чай — само дето хората не си крещят един на друг, докато си пият чая. Нямах причини да смятам, че този път ще е по-различно… докато не забелязах, че ескортът ме водеше към една от главните сгради в двора, където се помещаваше правителството на мороите. Мамка му. Беше по-сериозно, отколкото си мислех.

И, разбира се, когато най-сетне ме въведоха в залата, където чакаше Татяна… ами, едва не се заковах на място, отказвайки да вляза. Единствено лекото докосване по гърба ми от един от пазителите ми помогна да пристъпя напред. Мястото беше претъпкано.

Не знаех със сигурност каква е тази зала. Мороите имаха официална тронна зала за краля или кралицата си, но не мисля, че тази беше такава. Въпреки това помещението тънеше в тежка украса, създавайки усещането за някогашен кралски двор с прецизно гравираната разноцветна украса и излъскани до блясък златни стенни свещници, в които горяха истински свещи. Светлината им се отразяваше от металните украшения в залата. Всичко блестеше и аз имах чувството, че съм се озовала на театрална сцена.

А може и да не грешах. Защото след краткотрайния първоначален оглед разбрах къде се намирам. Присъстващите в залата бяха разделени. Дванадесет от тях се бяха разположили около дълга маса върху платформа, издигаща се в средата на залата. Татяна седеше начело на масата с шестима морои от едната й страна и петима от другата. В другия край бяха подредени редици столове — доста натруфени, със сатенени възглавнички — които бяха запълнени с морои. Публиката.

Тези, които седяха от двете страни на Татяна, бяха най-влиятелните и доверени поданици. Бяха възрастни морои, които излъчваха царственост и достойнство. Единадесет морои от единадесетте кралски фамилии. Лиса още не беше пълнолетна — макар че след броени часове щеше да навърши осемнадесет години — и още нямаше право да присъства. Някой представляваше Присила Вода. Бях изправена пред Кралския или Тронния съвет, съставен само от най-знатните принцове и принцеси в света на мороите. Най-възрастните членове на всяка фамилия притежаваха кралска титла и заемаха мястото си на първи придворни съветници до Нейно величество кралица Татяна. Понякога най-възрастният се отказваше от мястото си и го предоставяше на някой, който семейството смяташе за по-способен, но избраникът почти винаги беше най-малко на четиридесет и пет години. Съветът избираше крал или кралица на мороите — пост, който се запазваше до смъртта му или докато монархът реши да се оттегли по собствено желание. В много редки случаи, със съгласието и подкрепата на кралските фамилии, владетелят можеше да бъде принуден да се откаже от трона.

Всеки принц или принцеса от Кралския съвет на свой ред се съветваше от семеен съвет и като плъзнах поглед по присъстващите, разпознах представители на родовете, седнали заедно на групи: Ивашков, Лазар, Бадика… най-задните редици се заемаха от обикновена публика. Таша и Ейдриън седяха един до друг, а знаех със сигурност, че не бяха членове на Кралския съвет, нито на семейния. Все пак присъствието им малко ме успокои.

Останах близо до изхода на залата, като пристъпвах неловко от крак на крак, чудейки се какво предстои. Не само бях заслужила публично унижение; очевидно бях заслужила това да стане пред най-важните морои в света. Страхотно.

Висок и слаб морой с побеляла коса пристъпи напред, като заобиколи едната страна на дългата маса и се прокашля. Приглушените разговори тутакси замряха. В залата настъпи тишина.

— Откривам сесията на Кралския съвет на мороите — обяви той. — Председателства Нейно кралско величество Татяна Марина Ивашков. — Поклони се леко в нейна посока и се оттегли дискретно в единия край на помещението, където застана до един от пазителите, подредени покрай стените като някакви украшения.

Винаги когато съм я виждала на приемите, Татяна беше елегантно и изискано облечена, но за официално събитие като това бе избрала наистина кралско облекло. Роклята й с дълъг ръкав бе от тъмносиня коприна, а върху сложно сплетената й коса блестеше корона, обсипана със сини и бели камъни. Ако беше кралица на красотата, оглавяваща карнавално шествие, бих се обзаложила, че скъпоценностите са изкуствени. Но щом бяха на нея, нито за миг не се усъмних, че са истински сапфири и диаманти.

— Благодаря — рече тя. Говореше с кралския си глас, силен и впечатляващ, който отекна ясно в цялата зала. — Ще продължим нашия разговор от вчера.

Чакай… какво? Те са ме обсъждали и вчера? Забелязах, че бях обвила ръце около себе си, сякаш несъзнателно исках да се защитя. Мигом ги отпуснах. Не исках да изглеждам слаба, без значение какво ми готвеха.

— Днес ще чуем свидетелските показания на един наскоро дипломирал се пазител. — Острият поглед на Татяна се спря върху мен. Както и на всички присъстващи. — Роузмари Хатауей, би ли пристъпила напред?

Направих го с вдигната глава и уверено изражение. Не знаех къде точно да застана, затова се спрях в средата на залата с лице право към Татяна. Щом щяха да ме излагат на показ, бих искала поне някой да ме бе предупредил, за да облека чернобелите дрехи на пазител. Все едно. Няма да покажа страх, нищо че бях по джинси и тениска. Направих лек, почтителен поклон, след което срещнах погледа й, без да трепна, готова за това, което предстоеше.

— Ще ни кажеш ли името си, ако обичаш — започна Татяна.

Тя самата вече го бе сторила, но се подчиних и изрекох високо:

— Роузмари Хатауей.

— На колко си години?

— Осемнадесет.

— И кога ги навърши?

— Преди няколко месеца.

Тя изчака няколко минути, сякаш бях съобщила особено важна информация.

— Госпожице Хатауей, доколкото ни е известно, приблизително по това време своеволно си напуснала академията „Свети Владимир“. Така ли е?

За това ли било всичко? Не за пътуването до Лас Вегас с Лиса?

— Да — отвърнах лаконично, без да се впускам в обяснения. О, Боже. Надявах се да не заговори за Дмитрий. Тя не би трябвало да знае за връзката ми с него, но никога не можеш да си сигурен каква информация се разпространява в двора.

— И замина за Русия на лов за стригои?

— Да.

— В знак на лично отмъщение, последвало нападението над „Свети Владимир“?

— Ъ… да.

Никой не каза нищо, но отговорът ми определено причини раздвижване в залата. Присъстващите се размърдаха притеснено и се спогледаха със съседите си. Стригоите винаги са събуждали страх, а някой, който съзнателно търси стълкновение с тях, все още се смяташе за нещо необичайно сред нашето общество. Странно, Татяна изглеждаше доволна от потвърждението ми. Дали щеше да бъде използвано като допълнително доказателство за обвиненията срещу мен?

— Тогава значи можем да предположим, че си една от тези, които смятат, че стригоите трябва да бъдат нападани, така ли е?

— Да.

— Мнозина сред нас имат различно мнение как трябва да се реагира на ужасното нападение над „Свети Владимир“ — продължи кралицата. — Ти не си единственият дампир, който е искал да отвърне на ударите на стригоите, макар че определено си най-младата.

Не знаех, че и други са тръгнали на самостоятелни походи срещу стригоите — е, с изключение на няколкото безразсъдни дампири в Русия. Щом бе решила да вярва в тази история за моето пътуване, за мен беше без значение.

— Разполагаме с докладите на пазители и алхимици в Русия, че мисията ти е била успешна. — За пръв път чувах да се споменават публично алхимиците, но разбира се, те не бяха тайна за членовете на Кралския съвет. — Можеш ли да ми кажеш колко стригои си убила?

— Аз… — Втренчих се изненадано в нея. — Не съм сигурна, Ваше Величество. Поне… — Напрегнах се да си спомня. — Седем. — Може да бяха и повече. Очевидно и тя смяташе така.

— Това е доста скромна цифра в сравнение с това, което ни докладваха източниците ни — отбеляза с величествено снизхождение кралицата. — Както и да е, пак е доста впечатляваща бройка. Сама ли извърши тези убийства?

— Понякога да. Понякога ми помагаха. Имаше… имаше някои други дампири, с които работих заедно за известно време. — Технически ми беше помогнал и стригой, но нямах намерение да го споменавам.

— И те са били приблизително на твоята възраст?

— Да.

Татяна не каза нищо повече. Сякаш по даден знак жената до нея заговори. Според мен беше принцеса Конта.

— Кога уби първия си стригой?

Намръщих се.

— Миналия декември.

— И си била на седемнадесет?

— Да.

— Сама ли го уби?

— Ами… може да се каже. Двама приятели ми помогнаха, като го разсеяха. — Надявах се, че няма да поиска повече подробности. Първото ми убийство се случи, когато Мейсън умря и с изключение на събитията, свързани с Дмитрий, това бе споменът, който най-много ме измъчваше.

Но принцеса Конта не пожела да узнае повече подробности. Тя и останалите, които се присъединиха към разпита, най-вече искаха да узнаят за убийствата, които лично бях извършила. Проявиха лек интерес към случаите, когато ми бяха помогнали други дампири, но не искаха да знаят за помощта, оказана ми от морой. Освен това направиха някои критични забележки относно дисциплината ми, което ме озадачи. Споменаха се и останалите ми постиженията в училище — високите ми оценки по бойни изкуства, как съм била една от най-добрите, преди двете с Лиса да избягаме от Академията през втората година от обучението ни, и колко бързо съм наваксала пропуснатото и отново съм станала първенец на класа (е, що се отнасяше до бойните дисциплини). Говориха и за това как съм защитавала Лиса, докато двете сме били сами в реалния свят и накрая завършиха с изключително високите ми резултати от зрелостния изпит.

— Благодаря, пазител Хатауей. Можеш да си вървиш.

Татяна бе достатъчно ясна — искаше да си тръгна. Подчиних се с най-голямо удоволствие, отново се поклоних леко и побързах да се изнижа навън. Хвърлих кратък поглед към Таша и Ейдриън. Вече минавах през вратата, когато отново се разнесе звънкият глас на кралицата:

— С това днешното заседания се закрива. Утре ще се съберем отново.

Не се изненадах, когато Ейдриън ме настигна няколко минути по-късно. Ханс не ми беше заповядал да се върна обратно на работа и аз реших да си позволя малка глътка свобода.

— Добре — започнах, като плъзнах ръката си в тази на Ейдриън. — Я ме осветли с кралската си политическа мъдрост. За какво беше всичко това?

— Нямам понятие. Аз съм последният, който би трябвало да питаш по политически въпроси — отвърна той. — Дори не ходя по подобни места, но Таша ме откри в последната минута и настоя да дойда с нея. Предположих, че някой й е подшушнал, че и ти ще бъдеш там, но тя беше изненадана не по-малко от мен.

Никой от нас не каза нищо, но осъзнах, че го водя към една от сградите, където се помещаваха търговски обекти — магазини, ресторанти, кафенета. Внезапно огладнях.

— Останах с впечатлението, че всичко е част от нещо, за което вече са говорили. Татяна спомена за предишно заседание.

— Било е закрито, каквото ще бъде и утрешното. Никой не знае какво ще обсъждат.

— Тогава защо това беше публично? — Не ми се струваше честно, че кралицата и Кралският съвет решават и избират какво да споделят с останалите. Всичко трябваше да е публично достояние.

Ейдриън се намръщи.

— Вероятно защото скоро ще има гласуване и то ще бъде публично. Ако твоите показания имат някакво значение, тогава членовете на съвета може да са искали да ги чуят и други морои, така че да разберат решението, когато се стигне до него.

— Звучи ми сякаш вече всичко е решено — промърморих аз. — Защо изобщо да се гласува? И какво общо имам аз с правителството?

Той отвори вратата на малко кафене, където сервираха храна за лек обяд — най-различни сандвичи. Ейдриън бе отраснал с изискани ресторанти и отбрана кухня. Мисля, че ги предпочиташе и сега, но знаеше също, че не обичам винаги да съм на показ или да ми се напомня, че излизам с кралски потомък от знатна фамилия. Оцених факта, че се бе досетил, че днес имам нужда от нещо обикновено и непретенциозно.

При все това нашата двойка си спечели няколко любопитни погледа и шушукания от клиентите на заведението. В училище понякога клюкарстваха по наш адрес, обаче в кралския двор? Тук си бяхме направо главната атракция. Имиджът беше много важен в двора и повечето връзки между морои и дампири се пазеха в тайна. Ние демонстрирахме нашата съвсем открито, а това — особено имайки предвид семейството на Ейдриън — беше скандално и шокиращо. Затова околните невинаги бяха дискретни с реакциите си. Откакто се върнах в двора, чух най-различни неща. Една жена ме нарече безсрамница. Друга обсъждаше на висок глас как Татяна „щяла да се разправи с мен“.

За щастие, по-голямата част от днешната ни публика се задоволяваше само да ни зяпа, така че беше по-лесно да не им обръщам внимание. Но докато се настанявахме на масата, Ейдриън се бе смръщил замислено.

— Може би все пак ще гласуват назначаването ти за пазител на Лиса.

Бях толкова смаяна, че няколко секунди не можах да кажа нищо, а в този миг се появи сервитьорката. Изрекох със запъване поръчката си, след което се втренчих с широко отворени очи в Ейдриън.

— Сериозно? — Все пак по време на заседанието се обсъждаха бойните ми умения. Имаше смисъл. Само че… — Не. Съветът няма да си прави труда да насрочва заседание само заради назначението на един пазител. — Надеждите ми угаснаха.

Ейдриън сви рамене в знак на съгласие.

— Вярно е. Но това не е обикновено назначение. Лиса е последната от рода Драгомир. Всички — включително моята леля — имат специален интерес към нея. Ако й дадат някой като теб, който е… — Метнах му предупредителен поглед, докато той се опитваше да намери подходящата дума. — … спорна личност, това може да разстрои някои хора.

— И заради това всъщност те искаха аз да съм там, за да опиша какво съм направила. Да ги убедя лично, че съм компетентна. — Ала дори докато изговарях думите, не смеех да им повярвам. Беше прекалено хубаво, за да е истина. — Просто не мога да си го представя, имайки предвид колко съм го загазила с пазителите.

— Не зная — рече Ейдриън. — Беше само предположение. Кой знае? Може би смятат, че пътуването до Лас Вегас е било безобидна лудория. — В тона му прозвуча горчива нотка. — А и аз ти казах, че леля Татяна започва да те приема. Нищо чудно вече да няма нищо против ти да си пазител на Лиса, но иска да получи публично одобрение.

Това беше изненадващо предположение.

— Но ако аз ще съм с Лиса, ти какво ще правиш? Ще се вразумиш, ще станеш порядъчен и също ще дойдеш в колежа?

— Не зная — отвърна той. Зелените му очи бяха замислени, докато отпиваше от питието си.

Това също бе неочаквано, но си припомних разговора ми с майка му. Какво ще стане, ако аз съм пазител на Лиса в колежа, а той е с нас през следващите четири години? Бях напълно сигурна, че Даниела смята, че през лятото ще се разделим. Аз също мислех така… и се изненадах от облекчението, което изпитах при мисълта, че можем да бъдем заедно. Дмитрий винаги щеше да изпълва сърцето ми с болка и копнеж, но в същото време не исках Ейдриън да напуска живота ми.

Ухилих му се и отпуснах ръка върху неговата.

— Не съм сигурна какво ще правя с теб, ако станеш разумен и порядъчен.

Той вдигна ръката ми, поднесе я към устните си и я целуна.

— Имам някои идеи — промълви. Не зная дали бяха думите му, или усещането на топлите му устни до кожата ми, но цялата настръхнах. Тъкмо се канех да попитам какви са тези идеи, когато бяхме прекъснати… от Ханс.

— Хатауей — произнесе той с вдигнати вежди, застанал до масата. — Ние двамата явно имаме различна представа за определението „наказание“.

Имаше право. Според моите, наказанието включваше такива неща като бой с камшици и глад, а не подреждане на картотека.

— Ти не ми каза да се върна след срещата ми с кралицата — оправдах се, вместо да го светна за въпросните различия.

Той ме изгледа раздразнено.

— Не съм ти казвал също и да отиваш на среща с приятеля си. Хайде. Обратно в архива.

— Но обедната ми почивка почти наближава!

— Ще имаш обедна почивка след два часа, като всички нас.

Опитах се да потисна гнева си. По време на работа не ме държаха на хляб и вода, но храната не беше много по-добра. В този миг се появи сервитьорката с поръчките ни. Грабнах сандвича, преди тя да постави чиниите на масата, и го увих в една салфетка.

— Може ли да го взема?

— Ако можеш да го изядеш по пътя. — Тонът му бе скептичен, тъй като сутеренът с архивите не беше много далеч. Явно подценяваше способностите ми да поглъщам храна.

Под неодобрителния поглед на Ханс целунах Ейдриън за довиждане и го изгледах многозначително, за да му подскажа, че ще продължим разговора си по-късно. Той ми отвърна с щастлива усмивка, която зърнах само за секунда, тъй като Ханс ми заповяда да тръгвам. Вярна на себе си, успях да изгълтам сандвича, преди да стигнем до сградата на пазителите, макар че през следващия половин час доста ми се гадеше.

Моят обяд съвпадаше с вечерята на Лиса в човешкия свят. Като се върнах към злощастното си наказание, реших да си оправя настроението и проникнах през връзката в съзнанието й. Тя бе прекарала целия ден в обиколка из кампуса на Лихай и колежът не я бе разочаровал. Всичко й бе харесало. От пръв поглед бе обикнала красивите сгради, просторните зелени площи, общежитията… и особено класовете. Един бегъл поглед в каталога с курсовете й бе показал, че пред нея се открива огромно разнообразие от предмети, които не се изучаваха дори в такива престижни училища като академията „Свети Владимир“. Нямаше търпение да види всичко и да учи всичко, което колежът предлагаше.

И въпреки че й се искаше и аз да съм с нея, беше развълнувана и щастлива, че това е рожденият й ден. Присила й бе подарила няколко красиви бижута и бе обещала, че вечерта ще я заведе на изискана вечеря. Това не беше точно празнуването, на което Лиса се бе надявала, но вълнението, че навършва осемнадесет години, я опияняваше — особено, докато разглеждаше колежа-мечта, в който много скоро щеше да постъпи.

Признавам си, че изпитах ревност. Въпреки теорията на Ейдриън за днешната ми среща с кралицата, аз знаех — както и Лиса — че шансовете ми да отида в колежа с нея са почти несъществуващи. Част от мен не разбираше как Лиса може да е толкова развълнувана и щастлива, след като нямаше да сме заедно. Знаех, че е детинско, но не можех да потисна разочарованието си.

Но нямах много време да се цупя, защото след като обиколката приключи, Лиса се върна в хотела. Присила им каза, че имат на разположение един час, за да се освежат и приготвят за вечерята. За Лиса това означаваше време за бойна тренировка. Самосъжалението ми тутакси се превърна в гняв.

Нещата се влошиха, когато разбрах, че по-рано през деня Серена е казала на Грант за желанието на Лиса и Кристиан да се научат да се отбраняват. Той очевидно също смяташе, че идеята е добра. Страхотно, няма що! Лиса щеше да има двама прогресивни пазители. Защо да иска край себе си някоя скучна, стара съученичка, която би била ужасена само при мисълта, че един морой може да си помисли да се бие със стригой?

И така, докато аз стоях безпомощна и лишена от възможността да им набия малко разум в главите, Лиса и Кристиан вече се бяха сдобили с двама инструктори. Това не само означаваше, че имаха възможност да научат повече неща, но сега Серена имаше компетентен партньор, за да демонстрира бойни хватки. Двамата с Грант им обясняваха различните маневри, докато Лиса и Кристиан ги наблюдаваха с широко отворени очи.

За щастие (е, не за Лиса) двете с нея много скоро забелязахме нещо важно. Пазителите не подозираха истинската причина за интереса на принцеса Драгомир към битките. Те нямаха представа — и как биха могли? — че тя искаше да намери един стригой и да прониже сърцето му заради нищожната надежда да го върне към живота. Мислеха, че само иска да научи основните хватки при защитата, което им се струваше съвсем разумно. И тъкмо на това я обучаваха.

Освен това Грант и Серена накараха Лиса и Кристиан да тренират един с друг. Подозирах, че имаха две причини за това. Едната беше, че Лиса и Кристиан не притежаваха достатъчни умения, за да се наранят взаимно. А втората беше, че схватките им забавляваха пазителите.

Но не и самите тях, Лиса и Кристиан. Помежду им продължаваше да съществува напрежение — сексуално и гневно — и те не желаеха да са толкова близо един до друг. Грант и Серена не им позволяваха да се удрят в лицето, но обикновените движения за отбягване на ударите често бяха свързани с докосвания, плъзване на пръстите по кожата в разгара на схватката. От време на време пазителите караха някой от двамата да влезе в ролята на стригой — по този начин Кристиан или Лиса бе нападателят. Двамата морои го приемаха със задоволство, в крайна сметка директните атаки бяха точно това, на което искаха да се научат.

Но когато Кристиан (в ролята на стригой) се хвърли върху Лиса и я тласна към стената, изведнъж идеята да се научат да нападат вече не й се струваше толкова добра. Двамата бяха притиснати един до друг, а ръцете му я държаха. Тя усещаше уханието му, топлината на тялото му и изведнъж бе залята неудържимо от фантазията как я прегръща и целува.

— Мисля, че вие двамата трябва да се върнете към основните положения на защитата — заяви Грант, прекъсвайки предателските й чувства. Само че прозвуча така, сякаш се боеше не толкова да не се наранят един друг, колкото заради вероятността да започнат да разкъсват дрехите си в прилив на буйна страст.

На Лиса и Кристиан им беше нужна минута, за да регистрират думите му и още толкова да се отдръпнат един от друг. Когато най-сетне го сториха, и двамата избягваха да се поглеждат в очите и се върнаха на дивана. Пазителите се впуснаха да им изреждат примери как да отбягват атаките и да нападат. Лиса и Кристиан го бяха виждали толкова много пъти, че знаеха урока наизуст, а привличането, което изпитаха преди малко се превърна в смущение.

Лиса беше твърде възпитана, за да каже нещо, но след като петнадесет минути Серена и Грант им показваха как да блокират с ръце и да отбягват нападател, Кристиан най-сетне не издържа.

— А как се пронизва стригой? — прекъсна ги.

Вместо да се шокира, Грант за засмя.

— Не мисля, че има защо да се тревожиш за това. Трябва да се съсредоточиш върху това как да избегнеш стригоите, а не как да се приближиш към тях.

Лиса и Кристиан се спогледаха притеснено.

— Аз вече съм помагал да се убиват стригои — изтъкна Кристиан. — Използвах огъня по време на нападението в Академията. Да не би да казваш, че не е било нужно? Че не е трябвало да го правя?

Сега бе ред на Серена и Грант да си разменят погледи. Ха, помислих си. Май тези двамата не са толкова прогресивни, за колкото ги мислех. Те разглеждаха нещата от гледна точка на защитата, а не на нападението.

— Разбира се, че е трябвало — призна накрая Грант. — Това, което си направил, е забележителен подвиг. И ако възникне подобна ситуация, със сигурност е правилното действие. Не бива да сте безпомощни. Но тъкмо в това е същността на това обучение. Ако се стигне до битка със стригои, твоята магия ще ти помогне да се измъкнеш. Вече знаеш как да я използваш и тя ще те държи извън обсега им.

— Ами аз? — намеси се Лиса. — Аз не владея подобна магия.

— Ти никога няма да се озовеш в близост до стригой, така че няма защо да се тревожиш — увери я пламенно Серена. — Ние няма да го позволим.

— Освен това — додаде развеселено Грант — никак не е лесно да се сдобиеш със сребърен кол. Не ги раздаваме под път и над път. — В този миг бих дала всичко, за да можех да ги накарам да погледнат в куфара й.

Лиса прехапа устни, но не погледна към Кристиан от страх да не се издадат. Нещата не се развиваха според плана им. Кристиан отново пое инициативата.

— Не може ли поне да ни покажете? — попита, като се опитваше, при това успешно, да изглежда като обикновен любител на сензации и силни усещания. — Толкова ли е трудно да се направи? На мен ми се струва, че само се прицелваш и удряш.

Грант изсумтя.

— Не е така. Изисква се и нещо повече.

Лиса се наведе напред, преплете ръце и последва примера на Кристиан.

— Ами, тогава не е нужно да ни обучавате. Само ни покажете.

— Да. Нека да видим. — Кристиан се размърда неспокойно до нея. Ръцете им се докоснаха и двамата мигом се отдръпнаха един от друг.

— Това не е игра — рече Грант, но отиде до палтото си и извади сребърния кол. Серена го зяпна невярващо.

— Какво смяташ да правиш? — попита. — Да ме пронижеш?

Той се засмя кратко и огледа стаята с острия си поглед.

— Разбира се, че не. А, ето. — Приближи до малкия фотьойл, върху който имаше декоративна възглавничка. Вдигна я и я претегли в ръка, за да определи теглото й. Беше издута и натъпкана с нещо твърдо. Върна се при Лиса и за всеобщо смайване й подаде кола.

Изпъна тяло в бойна стойка, стисна здраво възглавничката между ръцете си и я протегна на известно разстояние пред себе си.

— Давай — подкани новоизлюпената си ученичка. — Прицели се и мушкай.

— Да не си полудял? — възкликна Серена.

— Не се тревожи — успокои я Грант. — Принцеса Вода може да си позволи да плати някои непредвидени щети.

Лиса се поколеба само няколко секунди. Изведнъж се изпълни с необичайно силна възбуда. Знаех, че има желание да се научи, но сега ми се стори много по-голямо отпреди. Тя стисна зъби, пристъпи напред и се опита непохватно да промуши възглавничката с кола. Беше предпазлива — боеше се да не нарани Грант, но нямаше защо да се тревожи. Той дори не помръдна, а и острието едва разкъса плата на повърхността. Опита още няколко пъти, но със същия успех.

— Това ли е всичко, което можеш? — попита презрително Кристиан, верен на себе си.

Тя го изгледа кръвнишки и му подаде кола.

— Хайде, покажи ти какво можеш.

Кристиан се изправи. Подигравателната му усмивка се стопи, докато оглеждаше критично възглавничката и вдигна ръка, за да нанесе удара си. В този миг Лиса се огледа наоколо и зърна веселите пламъчета в очите на пазителя. Дори Серена се бе отпуснала. Те доказваха моята гледна точка: че не беше никак лесно да се научиш да пронизваш с кол. Бях доволна и мнението ми за двамата пазители на Лиса чувствително нарасна.

Кристиан най-сетне замахна и наистина прониза по-навътре плата, но пълнежът на възглавничката му пречеше да проникне по-надълбоко. И отново Грант дори не помръдна. След още няколко напразни опита Кристиан седна на дивана и върна кола. Беше забавно да видиш как от напереното му държание не остана и следа и той увеси нос. Дори и на Лиса й достави удоволствие да го види оклюмал за малко, въпреки нарасналото притеснение колко трудно се оказа всичко.

— Пълнежът пречи — оплака се Кристиан.

Грант отново зае поза, а Серена удари с кола. Върхът му изскочи от другата страна на възглавничката и се спря на сантиметър от гърдите на Грант. Малки пухкави парчета от пълнежа се посипаха по пода. Тя отскочи назад и му подаде кола, сякаш това беше най-простото нещо на света.

Лиса и Кристиан ги зяпаха смаяни.

— Дай да опитам отново — рече Кристиан.

Когато Присила ги извика за вечерята, в хотелската стая не бе останала нито една здрава възглавница. Леле, тя здравата щеше да се изненада, като й представят сметката. Лиса и Кристиан кълцаха възглавниците, докато двамата пазители ги наблюдаваха покровителствено, уверени, че мороите са разбрали посланието им. Да пронижеш стригой до смърт, никак не беше лесно.

Лиса най-после бе разбрала. Беше осъзнала, че в някои отношения да пронижеш възглавница — или стригой — не е дори въпрос на проумяване на принципа. Разбира се, тя нееднократно ме бе чувала да говоря за определена траектория на удара, така че да уцелиш сърцето между ребрата, но имаше нещо повече от това правило. Голяма част от техниката се коренеше в силата — физическа сила, която тя още не притежаваше. Серена, макар и дребна на външен вид, бе прекарала години в трениране на мускулите си и на практика можеше да прониже с кола всичко. Един едночасов урок нямаше да даде на Лиса подобна сила и тя го сподели шепнешком с Кристиан, докато групата отиваше на вечеря.

— Отказваш ли се? — попита той с нисък глас. Пътуваха на задната седалка на джипа. Грант, Серена и третият пазител също бяха в автомобила, но бяха увлечени в някакъв спор.

— Не! — изсъска Лиса в отговор. — Но ще трябва доста да потренирам, докато го направя.

— Например да вдигаш гири?

— Аз… не зная. — Останалите продължаваха да си говорят, но темата, която обсъждаха, беше твърде важна и Лиса не можеше да рискува да ги чуят. Наведе се по-близо до Кристиан и отново се изнерви, задето близостта му и познатото му ухание й въздействаха толкова силно. Преглътна, като се опита да изглежда безразлична и отново се върна на темата. — Но просто не съм достатъчно силна. Физически е невъзможно за мен.

— Звучи ми, сякаш се отказваш…

— Хей! Ти също не прониза нито една от възглавниците.

Той леко се изчерви.

— Почти успях със зелената.

— Да, ама в нея нямаше почти нищо!

— Просто се нуждая от малко практика.

— Не се нуждаеш от нищо — парира го тя, опитвайки се да говори тихо, въпреки обзелия я гняв. — Това не е твоя битка, а моя!

— Хей — процеди Кристиан, а сините му очи засвяткаха като бледосини диаманти, — ти си луда, ако си мислиш, че просто така ще те оставя да отидеш и да рискуваш…

Млъкна и прехапа устни, сякаш волята му не бе достатъчна, за да го спре да говори. Лиса се втренчи в него. Двамата се питаха как щеше да завърши изречението. Какво не би я оставил да рискува? Да се излага на опасност? Поне това предположих аз.

Но дори и без думи изражението му бе достатъчно красноречиво. През очите на Лиса видях как се опива от лицето й и се опитва да го скрие. Накрая трепна, като се отдръпна колкото бе възможно по-далеч от нея.

— Чудесно. Прави каквото искаш. Не ми пука.

След това нито един от двамата не проговори, а след като за мен вече беше време за обяд, се върнах в моята реалност, готова да се насладя на краткотрайната почивка от картотекирането. Ала надеждите ми бяха попарени от Ханс, който заяви, че трябва да продължа да работя.

— Хайде стига! Не е ли време за обедна почивка? Поне ми подхвърлете къшей хляб.

— Аз те нахраних. Е, добре де, ти сама се нахрани, когато погълна наведнъж онзи сандвич. Нали тогава искаше обедната си почивка. Е, получи я. А сега продължавай да работиш.

Ударих с юмрук по безкрайната купчина папки пред мен.

— Не може ли поне да правя нещо друго? Да боядисвам сгради? Да разчиствам камъни?

— Боя се, че не. — Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Има много неща, които трябва да се свършат.

— Колко дълго? Колко дълго ще ме наказваш?

Ханс сви рамене.

— Докато някой ми каже да спра.

Остави ме отново сама, а аз се облегнах на стола. Нужна ми беше цялата сила на волята, за да не прекатуря масата пред себе си. Сигурно щеше поне за кратко да ме накара да се почувствам по-добре, ала щеше да унищожи целия ми досегашен труд. Въздъхнах и се захванах за работа.

Когато малко по-късно се върнах в съзнанието й, Лиса беше на вечеря. Технически тя може и да беше в чест на рождения й ден, но всъщност беше префърцунен кралски разговор с Присила. Едва ли е най-забавният начин да отпразнуваш рождения си ден, реших аз. Заклех се да си наваксаме, когато най-после отново се сдобия със свободата си. Щяхме да си устроим истински купон и аз щях да й дам моя подарък: жестоки кожени ботуши, с които Ейдриън ми помогна да се сдобия, още докато бяхме в Академията.

Щеше да е по-интересно да съм в главата на Кристиан, ала тъй като беше невъзможно, се върнах в моята и се замислих за по-ранния ми разговор с Ейдриън. Дали това наказание най-сетне щеше да свърши? Дали официален кралски декрет ще ни събере най-после с Лиса, въпреки обичайната политика на пазителите?

Да се опитвам да разбера всичко това, беше все едно да се въртя в колело за хамстери. Много работа. Никакъв прогрес. Но докато се усетя, и вечерята бе приключила, а Лиса и групата й се бяха насочили към вратата на ресторанта. Навън вече бе съвсем тъмно и Лиса се чувстваше странно заради човешкото дневно разписание. Ако беше в училище или в двора, сега щеше да е средата на деня. Вместо това те се връщаха в хотела, за да си легнат. Е, вероятно не веднага. Не се съмнявах, че Лиса и Кристиан ще престанат да се цупят един на друг и ще се заемат отново с пронизването на възглавници. Колкото и да ми се искаше тези двамата отново да бъдат гаджета, разумът ми диктуваше, че ще са в по-голяма безопасност, ако са разделени.

Или може би не.

Групата се бе задържала в ресторанта доста след обичайния час за вечеря и затова паркингът беше почти празен, докато го пресичаха. Двамата пазители не бяха паркирали най-отзад, но не бяха и много близо до главния вход. Но колите бяха спрени до стълб с улична лампа, която осветяваше по-голямата част от паркинга.

Само дето сега не светеше. Лампата беше счупена.

Грант и пазителят на Присила го забелязаха веднага. Беше един от онези малки детайли, които бяхме обучени да забелязваме: всичко необичайно, всичко, което може да е било променено. За част от секундата двамата извадиха сребърните си колове и оградиха мороите. В същия миг Серена и пазителят, който охраняваше Кристиан, ги последваха. Това също бе едно от нещата, за които бяха обучени. Винаги да са нащрек. Реагирай. Следвай колегата си.

Те бяха бързи. Всички бяха бързи. Ала това нямаше значение.

Защото най-внезапно отвсякъде изскочиха стригои.

Дори не съм напълно сигурна откъде се появиха. Може би са били зад колите или притаени в краищата на паркинга. Ако имах гледка от птичи поглед върху ситуацията или присъствах там, моята „аларма“, гаденето, щеше да ме предупреди за тях. Тогава навярно щях да имам по-добра представа за случващото се. Но аз наблюдавах сцената през очите на Лиса, а пазителите правеха всичко по силите си, за да я блокират от стригоите, които, що се отнасяше до нея, се появиха изневиделица, все едно с магическа пръчка. Повечето от случващото се беше за нея като в мъгла. Бодигардовете й я бутаха наоколо, опитвайки се да я предпазят, докато чудовищата с бели лица и червени очи изскачаха от всички страни. Тя виждаше всичко през някаква мъгла на страх и вцепенение.

Двете и преди бяхме виждали да умират хора. Серена, бърза и силна, както в хотелската стая, прониза един мъж стригой в сърцето. Тогава една жена стригой скочи върху пазителя на Присила и прекърши врата му. С някаква далечна част на съзнанието си Лиса усещаше ръцете на Кристиан, които я обгръщаха и притискаха към джипа, докато той я закриваше с тялото си. Останалите пазители също се опитваха да оформят предпазен пръстен, но атаките на противниците им не позволяваха и кръгът им се разпадна.

Един по един стригоите убиваха пазителите. Не беше заради липса на умения, просто врагът беше по-многоброен. Една жена стригой разкъса гърлото на Грант със зъби. Серена бе запратена с все сила върху асфалта. Падна по лице и не помръдна. И ужас на ужасите, стригоите, изглежда, не щадяха и мороите. Лиса, притисната толкова силно до джипа, че й се струваше, че се е сляла с автомобила, гледаше с широко отворени очи как един стригой бързо и ефективно разкъса шията на Присила и спря, за да изпие кръвта й. Жената морой нямаше дори време да се изненада, но поне й бе спестено истинско страдание. Ендорфините притъпиха болката, докато кръвта и животът й бяха изсмукани от тялото й.

Емоциите на Лиса минаха отвъд страха, когато вече не чувстваш нищо. Тя беше в шок. Вцепенена. Със студена, безмилостна сигурност знаеше, че смъртта й наближава и се бе примирила. Ръката й намери тази на Кристиан и я стисна силно. Когато се извърна към него, Лиса изпита малка утеха, че последното, което ще види в този живот, ще са красивите му, кристално сини очи. От изражението на лицето му разбра, че и той мисли същото. В очите му имаше топлина, любов и…

Пълен и абсолютен потрес.

Очите му се разшириха, втренчени в нещо зад Лиса. В същия миг една ръка сграбчи Лиса за рамото и я завъртя. Това е, прошепна й един слаб глас. Сега ще умра.

Тогава тя разбра изумлението на Кристиан.

Пред нея беше Дмитрий.

И тя като мен изпита същото сюрреалистично чувство, че хем е Дмитрий, хем не е той. Чертите му уж бяха същите… и в същото време беше толкова различен. Тя се опита да каже нещо, каквото и да е, но въпреки че думите се оформиха върху устните й, не можа да ги изрече.

Внезапно я лъхна горещина, зад нея избухна огнено кълбо и ярката му светлина освети бледите черти на Дмитрий. Нито Лиса, нито аз имахме нужда да видим Кристиан, за да знаем, че е негово дело. Или шокът от появата на Дмитрий, или страхът за Лиса го бяха тласнали към действие. Дмитрий присви леко очи срещу светлината, но после устните му се извиха в жестока усмивка, а ръката, отпусната върху рамото на Лиса се плъзна към врата й.

— Угаси го — каза. — Угаси го или тя ще умре.

Лиса най-после проговори, макар че почти бе останала без дъх от ужас.

— Не го слушай — изхъхри, — той и без това ще ни убие.

Но горещината и светлината зад нея изчезнаха. Сенките отново паднаха върху лицето на Дмитрий. Кристиан никога не би рискувал живота й, макар да мислеше, че е права. Вече едва ли имаше значение.

— Всъщност — заговори Дмитрий и гласът му прозвуча любезно в контраст с мрачната сцена, — предпочитам вие двамата да останете живи. Поне още малко.

Усетих как Лиса се намръщи. Не бих се изненадала, ако и Кристиан бе последвал примера й, съдейки по объркания тон на гласа му. Дори не успя да направи някоя хаплива забележка. Можеше единствено да попита очевидното:

— Защо?

Очите на Дмитрий проблеснаха.

— Защото ми трябвате като примамка за Роуз.