Глава 4

Реших, че е по-добре да не споменавам пред Ейдриън за разговора си с майка му. Докато вървяхме обратно към сградата за гости, не беше нужно да притежавам по-специални психически способности, за да усетя обърканите му чувства. Баща му го беше ядосал, но разбирането на майка му го бе обнадеждило. Не исках да развалям това, като му съобщя, че тя няма нищо против да се срещаме, защото е сигурна, че отношенията ни са нещо временно, само за забавление.

— Значи ще излизаш с Лиса? — попита той, когато пристигнахме пред стаята ми.

— Да, съжалявам. Нали се сещаш, момичешки работи. — И под момичешки работи имах предвид влизане с взлом.

Ейдриън изглеждаше малко разочарован, но знаех, че не ревнува от нашето приятелство. Усмихна ми се леко, прегърна ме през кръста и се наведе, за да ме целуне. Устните ни се срещнаха и онази топлина, която винаги ме изненадваше, се разля по тялото ми. След няколко сладки мига двамата се разделихме, но погледът в очите му показваше, че не му беше лесно да го стори.

— Ще се видим по-късно — обещах му.

Той ме целуна още веднъж набързо и се запъти към стаята си.

Незабавно тръгнах да търся Лиса, която си беше в стаята. Взираше се настойчиво в една сребърна лъжица и през връзката ни усетих намерението й. Опитваше се да я пропие с внушението на духа, така че този, който я вземе, да се развесели.

Запитах се дали го прави заради себе си, или е просто случаен експеримент. Не проникнах по-дълбоко в съзнанието й, за да разбера.

— Лъжица? — попитах развеселено.

Тя сви рамене и я остави.

— Хей, не е лесно да намериш сребро, удобно за държане. Трябва да се задоволя с това, което ми е под ръка.

— Е, така може да устройваш весели партита.

Тя ми се усмихна и вдигна крака си върху абаносовата масичка за кафе, поставена в средата на дневната на малкия й апартамент. Всеки път щом я видех, неволно си спомнях за лъскавите черни мебели в моя апартамент-затвор в Русия. Бих се с Дмитрий с кол, направен от крака на стол в подобен стил.

— Като заговорихме за партита… как мина твоето вечерно парти?

— Не беше толкова лошо, колкото се опасявах — признах. — Обаче не съм знаела какъв задник е бащата на Ейдриън. Майка му си е направо готина. Няма нищо против, че сме заедно.

— Да, срещала съм я. Тя е мила… макар че никога не съм смятала, че е чак толкова мила, че да няма нищо против една скандална връзка. Предполагам, че Нейно кралско величество не се е появила? — Лиса се шегуваше, затова отговорът ми я шашна.

— Появи се и… не беше ужасно.

— Какво? „Не беше“ ли каза?

— Зная, зная. Беше толкова откачено. Беше посещение съвсем набързо, за да види Ейдриън, и се държа така, сякаш не е кой знае какво да присъствам и аз там. — Не си дадох труд да се задълбочавам в политическите възгледи на Татяна за бойните тренировки на мороите. — Разбира се, не се знае какво щеше да стане, ако беше останала. Може би щеше да се държи като предишната Татяна. В такъв случай щеше да ми е нужен пълен сребърен комплект от омагьосани прибори, за да ми попречат да забия нож в нея.

Лиса изохка.

— Роуз, не можеш да си правиш подобни шеги.

Ухилих се.

— Аз казвам неща, които ти се боиш да изречеш.

Това върна усмивката й.

— От доста време не съм чувала това — рече тя тихо. Пътуването ми до Русия бе накърнило нашето приятелство, но накрая осъзнах колко много означава то за мен.

През останалото време мързелувахме, говорихме за Ейдриън, клюкарствахме. Изпитах облекчение, че е преодоляла мрачното си настроение заради Кристиан, но с напредването на деня безпокойството й за предстоящата ни мисия с Мия нарастваше.

— Всичко ще е наред — уверих я, когато стана време да тръгваме. Прекосихме отново моравите на кралския двор, облечени в удобни джинси и тениски. Беше хубаво да нямаш вечерен час, но в същото време ярката слънчева светлина ме правеше неспокойна. — Ще е лесно.

Лиса ме стрелна косо, но не каза нищо. Пазителите бяха специалните служби за сигурност в нашия свят, а това беше тяхната главна квартира. Проникването вътре щеше да е всичко друго, но не и лесно.

Когато се срещнахме с Мия, тя изглеждаше изпълнена с решителност и се почувствах окуражена от поведението й — и от това, че цялата бе облечена в черно. Истина е, че това нямаше да помогне много на слънчевата светлина, но по този начин се създаваше впечатлението, че в цялото начинание няма нищо нередно. Също като Лиса и аз умирах да разбера какво се бе случило с Кристиан. Но в същото време това бе тема, която беше по-добре да не се коментира.

Обаче Мия ни обясни плана си и трябва честно да призная, че имах чувството, че шансът е шестдесет и пет процента да сработи. Лиса се притесняваше за собственото си участие, тъй като то включваше внушението, но тя бе човек, който държеше на думата си и щеше да ми помогне. Няколко пъти обсъдихме всяка подробност, след което потеглихме към сградата, където се намираше главната квартира на пазителите. Бях идвала веднъж, когато Дмитрий ме доведе да се срещна с Виктор. Това беше преди да осъдят Виктор. Тогава го държаха в една от килиите, помещаващи се в крило, свързано с главната квартира. Както бе предвидила Мия, по това време почти нямаше хора.

Когато влязохме, ни посрещнаха на рецепцията, където можеше да се намери информация за всички административни офиси. Строг на вид пазител седеше зад бюро с компютър, заобиколен от маси и шкафове, пълни с папки. По това време на денонощието вероятно нямаше много работа, но си личеше, че дежури зорко на поста си. Зад него се виждаше врата, която привлече вниманието ми. Мия ни беше обяснила, че това е входът към тайните на пазителите, към досиетата им и главните офиси, но също и място, което се следеше с повишено внимание като една от рисковите зони в кралския двор.

Строг или не, служителят все пак се усмихна на Мия.

— Не е ли малко късно за теб? Не си дошла на урок, нали?

В отговор тя му се ухили. Навярно беше един от пазителите, с които се бе сприятелила, откакто живееше в двора.

— Не, просто доведох едни приятелки, които искат да ги разведа наоколо.

Той повдигна вежди и погледна към Лиса и мен. Кимна леко в знак на съгласие.

— Принцеса Драгомир. Пазител Хатауей — представи ни Мия.

Явно репутацията ни бе изпреварила. За прът път ме назоваваха с новата ми титла. Това ме сепна и ме накара да се почувствам малко виновна, задето предавах групата, на която вече бях член.

— Това е Дон — обясни Мия. — Дон, принцесата иска да те помоли за услуга. — Погледна многозначително към Лиса.

Лиса пое дълбоко дъх и аз усетих през връзката изгарящия прилив на магическите сили на внушението, докато тя фокусираше погледа си върху него.

— Дон — рече твърдо, — дай ни ключовете и кодовете за достъп до архивите в сутерена. И след това изключи охранителните камери.

Той се намръщи.

— Защо бих… — Но докато очите й оставаха впити в неговите, усетих как внушението го завладява. Бръчките му се изгладиха и по лицето му се изписа израз на съгласие. Въздъхнах облекчено. Мнозина бяха достатъчно силни, за да устоят на внушението — особено ако бяха морои. Ала внушението на Лиса беше много по-силно заради духа.

— Разбира се — рече той и се изправи. Отвори чекмеджето на бюрото и подаде на Мия връзка ключове, които тя веднага ми връчи. — Кодът е 4312578.

Запомних го, а той ни поведе през бронираната врата. Зад нея във всички посоки се простираха коридори. Той посочи надясно.

— Оттук. В края завийте наляво, слезте два етажа, първата врата вдясно.

Мия ме погледна, за да се увери, че съм разбрала. Кимнах й и тя отново се обърна към него.

— Сега изключи охранителните камери.

— Заведи ни там — рече Лиса твърдо.

Дон не можа да устои на заповедта й и двете с Мия го последваха, като ме оставиха сама. Тази част от плана зависеше изцяло от мен и аз забързах надолу по коридора. Наоколо може и да беше пусто, но не беше изключено да налетя на някой служител, а аз не владеех внушението, за да ми помогне да се измъкна от евентуална беда.

Указанията на Дон бяха съвсем точни, но все пак се изненадах, когато въведох кода и влязох в подземието. По протежение на огромния коридор се простираха редици с шкафове, натъпкани с папки. Не им виждах края. Чекмеджета достигаха височина метър и половина, а приглушената флуоресцентна светлина и тайнствената тишина придаваха на всичко наоколо зловеща, почти призрачна атмосфера. Цялата информация на пазителите отпреди цифровата ера. Само един Бог знаеше откога датираха всички тези архиви. Средните векове в Европа? Внезапно се почувствах уплашена и обезкуражена и се запитах дали ще се справя.

Приближих към първия шкаф от лявата ми страна и изпитах облекчение, когато видях, че има надпис. АА1 пишеше върху картончето. Под него беше АА2 и т.н. О, Боже. Трябваше да прегледам няколко шкафа, за да проверя всички А. Бях благодарна, че архивите са подредени по азбучен ред — проста организация, но сега разбрах защо тези шкафове ми се струват безкрайни. Трябваше да извървя повече от три четвърти от коридора, докато стигна до буква Т. Чак на ТА27 открих папката за затвора Тарасов.

Ахнах. Папката беше дебела, пълна е всякакви документи. Имаше цели страници, посветени на историята на затвора и схемите за преместванията му, архитектурните планове на всяка от сградите. Направо не можех да повярвам. Какво ли щеше да ми е от полза? Отговорът дойде бързо: всичко. Затворих чекмеджето и пъхнах папката под мишницата си. Добре. Време беше да изчезвам оттук.

Обърнах се и се насочих към изхода, като леко подтичвах. Сега, след като се бях сдобила с всичко, от което се нуждаех, исках час по-скоро да се махна. Бях почти стигнала, когато чух тихо изщракване и вратата се отвори. Заковах се на място, когато един дампир, когото не познавах, премина през нея. Той също се закова, явно изненадан. Приех го като малка милост, че не ме притисна незабавно към стената и не започна да ме разпитва.

— Ти си Роуз Хатауей — рече той. Мили Боже. Имаше ли някой, който не ме познаваше?

Стегнах се, несигурна какво да очаквам, но заговорих с тон, сякаш срещата ни тук е нещо съвсем естествено.

— Признавам си, че съм аз. А ти кой си?

— Михаил Танър — отвърна той, все още озадачен. — Какво правиш тук?

— Изпълнявам едно поръчение — заявих безгрижно. Посочих папката. — Пазителят, който отговаря за архива тук долу, имаше нужда от нещо.

— Лъжеш — отсече той. — Аз съм пазителят, който отговаря за архива тук долу. Ако някой се нуждае от нещо, изпращат мен.

О, мамка му! Истина беше, че понякога и най-добрите планове могат да се провалят. Но докато стоях там, изведнъж ме осени странна мисъл. Той ми се струваше познат отнякъде: къдрава кестенява коса, среден ръст, наближаваше тридесетте. Всъщност доста готин. Но името му… имаше нещо в името му…

— Госпожа Карп — ахнах. — Ти си онзи… ти беше замесен с госпожа Карп.

Той се скова, но сините му очи се присвиха предпазливо.

— Какво знаеш за това?

Преглътнах. Това, което бях направила — или се опитах да направя за Дмитрий — не беше прецедент.

— Ти я обичаше. Тръгна да я търсиш, за да я убиеш, след като тя… след като се превърна в стригой.

Госпожа Карп беше наша учителка преди няколко години. Тя владееше духа и когато страничните ефекти започнаха да помрачават разсъдъка й, тя направи единственото нещо, което можеше, за да го запази: стана стригой. Михаил, нейният любим, направи единственото, което той знаеше, че ще сложи край на това й състояние: да я открие и убие. Изведнъж осъзнах, че съм изправена пред герой на любовна история почти толкова драматична колкото моята.

— Но така и не я откри — додадох тихо. — Нали?

Той остана дълго време мълчалив, без да откъсва изпитателния си поглед от мен. Питах се за какво ли мисли. За нея? За собствената си болка? Или анализира мен?

— Не — рече накрая. — Наложи се да се откажа. Пазителите имаха повече нужда от мен.

Говореше със спокойния и овладян тон, типичен за пазителите, но в очите му видях болка — много по-голяма, отколкото изглеждаше. Поколебах се, преди да рискувам единствената възможност, която имах, за да не ме арестуват и вкарат зад решетките.

— Зная… зная, че имаш всички причини да ме измъкнеш оттук и да ме предадеш на властите. Би трябвало да го сториш. Това се предполага, че трябва да правиш… че аз трябва да правя. Но работата е там, че… — Отново кимнах към папката. — Ами, опитвам се да направя това, което и ти. Опитвам се да спася някого.

Той остана безмълвен. Вероятно можеше да се досети кого имах предвид и бе предположил, че „да спася“ означаваше „да убия“. След като ме познаваше, знаеше и кой е бил наставникът ми. Малцина знаеха за връзката ми с Дмитрий, но не беше трудно да се предположи, че съм загрижена за него.

— Безполезно е и ти го знаеш — рече накрая Михаил. Този път гласът му пресекна за миг. — Аз се опитах… опитах се толкова усърдно да я открия. Но когато веднъж изчезнат… те не искат да бъдат намерени… — Поклати глава. — Нищо не можем да направим. Разбирам защо го искаш. Повярвай ми, наистина разбирам. Но е невъзможно. Никога няма да го откриеш, ако той не желае.

Запитах се доколко мога да се доверя на Михаил, доколко би трябвало. Хрумна ми, че ако на този свят има друг, който да разбира какво преживявам, то това е този мъж. Освен това нямах много възможности за избор.

— Всъщност мисля, че мога да го намеря — казах бавно. — Той ме търси.

— Какво? — Веждите на Михаил отскочиха нагоре. — Откъде знаеш?

— Защото той, хм, изпраща ми писма.

Свирепото изражение на воин тутакси се завърна.

— Ако знаеш къде е, ако можеш да го намериш… трябва да поискаш подкрепление, за да го убиеш.

Последното ме накара да трепна и отново ме обзе колебание какви да са следващите ми думи.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има начин да го спася?

— Имаш предвид като го унищожиш?

Поклатих глава.

— Не… имам предвид наистина да го спася. Да се върне към първоначалната си същност.

— Не — незабавно възрази Михаил. — Това е невъзможно.

— Може и да е възможно. Познавам някой, който го е направил — превърнал е стригой в такъв, какъвто е бил преди това. — Е, добре, беше малка лъжа. Всъщност не познавах този някой, но нямах намерение да се впускам в обяснения за някой-който-познавал-друг-някой.

— Това е невъзможно — повтори Михаил. — Стригоите са мъртви. Неживи. Все същото.

— А ако има шанс? — настоях. — Ами ако може да бъде направено? Ами ако госпожа Карп — ако Соня — може отново да стане морой? Ако можете отново да сте заедно? — Според мен тя пак щеше да си е луда, но това бе допълнителна техническа подробност.

Стори ми се, че измина дяла вечност, преди да ми отговори. В мен се надигна още по-силно безпокойство. Лиса не можеше да поддържа внушението вечно, а аз бях казала на Мия, че ще свърша бързо. Планът можеше да се издъни, ако не изчезна по-бързо оттук. Но докато наблюдавах колебанията му, видях как маската му се пропуква. След цялото това време той продължаваше да обича своята Соня.

— Ако това, което казваш, е истина, макар че аз не го вярвам, тогава ще дойда с теб.

О, не! Това не влизаше в плана.

— Не можеш — отвърнах припряно. — Вече имам хора, които ще ми помогнат. — Още една малка лъжа. — Ако дойдат още, нещата може да се оплескат. Няма да тръгна сама — побързах да го уверя, предполагайки, че това ще е следващият му аргумент. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, наистина искаш да получиш шанс да я върнеш обратно, сега трябва да ме оставиш да си отида.

— Няма начин това да е истина — повтори той. Но в гласа му се прокрадна несигурност и аз не се поколебах да се възползвам.

— Би ли рискувал да провалиш този шанс?

Отново се възцари тишина. Започвах да се потя. Михаил затвори очи за миг и пое дълбоко дъх. Сетне отстъпи настрани и посочи към вратата.

— Върви.

Едва не припаднах от облекчение и тутакси сграбчих дръжката.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Може да си навлека много неприятности с всичко това — рече той уморено. — И все още не вярвам, че е възможно.

— Но се надяваш да е. — Нямаше нужда да ми отговаря, за да се уверя, че съм права. Отворих вратата, но преди да мина през нея, се спрях и го погледнах. Този път той не прикри мъката и болката, изписани на лицето му. — Ако наистина го мислиш… ако наистина искаш да помогнеш… има начин да го сториш.

Още едно парче от мозайката си бе дошло на мястото, още един шанс да успеем. Обясних му какво се иска от него и се изненадах колко бързо се съгласи. Наистина си приличаме, осъзнах. И двамата знаехме, че идеята да се върнат обратно стригоите е невъзможна… при все това толкова много искахме да повярваме, че може да е истина.

След това се прокраднах сама нагоре по стълбите. Дон не беше зад бюрото си и аз се запитах какво ли е направила Мия с него. Не исках да разбера и побързах да се изнижа навън в малкия двор, където се бяхме уговорили да се срещнем. Мия и Лиса ме чакаха, като неспокойно кръстосваха наоколо. Тъй като вече тревогата не ме разсейваше, отворих съзнанието си и почувствах безпокойството на Лиса.

— Слава Богу! — възкликна тя, като ме видя. — Помислихме, че са те заловили.

— Ами… това е дълга история. — Такава, с която нямах намерение да се занимавам повече. — Взех това, което ми трябваше. И… всъщност се сдобих с нещо повече. Мисля, че ще успеем.

Погледът, който ми хвърли Мия, беше едновременно недоверчив и тъжен.

— Наистина ми се ще да зная какво сте замислили.

Поклатих глава, докато трите се отдалечавахме.

— Не — отвърнах, — не съм сигурна, че го искаш.

Загрузка...