Духовна връзка

Глава 18

Когато си телепатично свързан с някого, най-лошото е, че винаги знаеш кога те лъже — или в този случай, че не те лъже. При все това отговорът ми бе незабавен и инстинктивен.

— Това не е вярно.

— Не е ли? — Лиса ме погледна многозначително. Тя също знаеше, че мога да разбера дали казва истината или не.

— Но това… не може… — Не ми се случваше често да изгубя дар слово и определено не и с Лиса. Толкова често в нашето приятелство аз съм била водещата и съм й обяснявала защо нещата трябва да станат по един или друг начин. Незнайно как, без да го забележа, Лиса бе добила увереност и сила да отстоява себе си.

— Съжалявам. — Тонът й беше любезен, но твърд. През връзката разбирах колко й е трудно да ми говори неприятни неща. — Той ме помоли… специално подчерта да не те водя при него. Каза, че не желае да те вижда.

Вторачих се умолително в нея, а гласът ми прозвуча като на малко дете:

— Но защо? Защо ще каже подобно нещо? Разбира се, че иска да ме види. Сигурно е объркан…

— Не зная, Роуз. Зная само това, което Дмитрий ми каза. Наистина много съжалявам. — Протегна ръце, сякаш искаше да ме прегърне, но аз се дръпнах. Главата ми все още беше замаяна.

— Все пак ще дойда с теб. Ще чакам при останалите пазители. Когато кажеш на Дмитрий, че съм там, той ще промени решението си.

— Не мисля, че ще го стори — поклати глава Лиса. — Изглеждаше твърдо убеден, че не иска да те вижда, дори прекалено настоятелен. Мисля, че ако разбере, че си там, ще се разстрои повече.

— Ще се разстрои? Ще се разстрои? Лис, това съм аз! Той ме обича. Нуждае се от мен.

Тя потръпна и аз осъзнах, че й крещя.

— Просто изпълнявам молбата му. Всичко е толкова смущаващо… моля те. Не ме поставяй в подобно положение. Просто… изчакай да видиш как ще се развият нещата. А ако искаш да знаеш какво става, винаги можеш…

Лиса не довърши, но аз разбрах какво иска да каже. Предлагаше ми да видя срещата й с Дмитрий през връзката. Това беше голям жест от нейна страна, не че би могла да ме спре, ако поискам да го направя. Въпреки това тя обикновено не одобряваше идеята да я „шпионирам“. Това бе най-доброто нещо, което би могла да измисли, за да се почувствам по-добре.

Не че действително се получи. Цялата работа изглеждаше шантава. Да ми бъде забранен достъп до Дмитрий! Да ми заявят, че Дмитрий не желае да ме види! Какво ставаше, по дяволите? Първата ми реакция беше да пренебрегна всичко, което тя току-що ми каза и да отида с нея, да настоявам да ме пуснат. Но през връзката тя ме умоляваше да не го правя. Не искаше да създава неприятности. Може и да не разбираше желанията на Дмитрий, но чувстваше, че те трябва да се уважават, преди ситуацията да се изясни.

— Моля те — повтори тя. Тъгата в тона й сломи настоятелността ми.

— Добре. — Струваше ми много да го кажа. Все едно признавах поражението си. Мисли за това като за тактическо отстъпление.

— Благодаря ти. — Този път тя ме прегърна. — Кълна се, че ще получа повече информация и ще разбера какво става, съгласна ли си?

Кимнах, но продължавах да се чувствам отхвърлена. Двете заедно напуснахме сградата. С мрачна неохота се разделих с нея и тя тръгна към главната квартира на пазителите, а аз се запътих към стаята си. Веднага щом се изгуби от погледа ми, проникнах в съзнанието й и наблюдавах през очите й как прекосява идеално окосената трева. Връзката все още беше малко замъглена, но с всяка минута се проясняваше.

В нея бушуваха объркани емоции. Чувстваше се зле заради мен, виновна, задето трябваше да ми откаже. В същото време бе нетърпелива да посети Дмитрий. Тя също имаше нужда да го види, но не по същия начин като мен. Продължаваше да изпитва онова чувство на отговорност за него, изгаряща нужда да го закриля.

Когато пристигна в главната квартира, пазителят, който ме беше спрял, я поздрави с кратко кимване, а след това проведе кратък телефонен разговор. След минута влязоха трима пазители и кимнаха на Лиса да ги последва във вътрешността на сградата. Всички изглеждаха необичайно мрачни и сериозни, дори за пазители.

— Не е нужно да го правите — рече единият от мъжете. — Само защото той продължава да ви вика…

— Всичко е наред — отвърна тя със студения си, властен тон на истинска принцеса. — Нямам нищо против.

— Също както миналия път ще има достатъчно пазители. Не се тревожете за безопасността си.

Тя ги изгледа остро един по един.

— Никога не съм се страхувала от него.

Спускането им към долните етажи на сградата събуди болезнени спомени за онзи път, когато двамата с Дмитрий посетихме Виктор. Тогава помежду ни съществуваше идеална хармония и той се вбеси от заплахите на Виктор към мен. Дмитрий ме обичаше толкова много, че беше готов на всичко, за да ме защити.

Електронната карта за достъп отвори вратата, водеща към затворническия етаж, който се състоеше главно от дълъг коридор с килии от двете страни. Не излъчваше потискащата атмосфера на затвора Тарасов, но голите му стоманени стени и бетонният под не будеха топли и приятни чувства.

Лиса напредваше трудно надолу по коридора, защото беше пренаселен с пазители. Такава голяма охрана само за една личност. За един стригой не беше невъзможно да премине през стоманените решетки на килията, но Дмитрий не беше стригой. Как бе възможно да не забелязват? Слепи ли бяха?

Лиса и ескортът й си проправиха път през тълпата и спряха пред килията му. Оттам лъхаше на студ, както и от целия затворнически етаж. Нямаше почти никакви мебели, освен най-необходимите. Дмитрий седеше на тясно легло, с крака, притиснати към гърдите, облегнат в ъгъла на стената, с гръб към входа на килията. Не това очаквах. Защо не удряше по решетките? Защо не настояваше да го пуснат, защо не крещеше, че не е стригой? Защо приемаше всичко толкова мълчаливо и покорно?

— Дмитрий.

Гласът на Лиса беше мек и нежен, изпълнен с толкова топлина, още по-осезаема на фона на студената и потискаща обстановка. Беше глас на ангел.

И когато Дмитрий бавно се обърна, беше ясно, че и той мисли така. Изражението му се преобрази пред очите ни — от пустота и безнадеждност към удивление.

Но не само той бе изпълнен с удивление. Съзнанието ми може и да беше свързано с това на Лиса, но в другия край на кралския двор тялото ми почти спря да диша. Когато миналата нощ го зърнах за кратко, бях изумена. Но това… сега, когато го видях да извръща цялото си лице към Лиса — и към мен — внушаваше благоговение. Беше невероятно. Дар. Чудо.

Сериозно. Как би могъл някой да си помисли, че той е стригой? И как бих могла да повярвам, че онзи Дмитрий, с когото бях в Сибир, е този Дмитрий? Той се бе преоблякъл след битката и сега носеше джинси и обикновена черна тениска. Кестенявата му коса беше вързана на опашка, а по-тъмната долна част на лицето му показваше, че трябва да се обръсне. Вероятно никой нямаше да го допусне близо до бръснач. Въпреки всичко наболата брада го правеше да изглежда още по-секси — по-истински, повече дампир. По-жив. Но очите му бяха сърцевината на всичко. Мъртвешки бледата кожа — от която сега нямаше и помен — винаги е била стряскаща, но онези червени очи бяха най-лошото. Сега неговите бяха идеални. Точно както някога. Топли и кафяви, обрамчени с дълги мигли. Можех да се взирам безкрайно в тях.

— Василиса — промълви той. От звука на гласа му гърдите ми се стегнаха. Господи, колко ми липсваше. — Ти се върна.

Щом той се приближи, пазителите на Лиса сгъстиха редици, готови да го спрат, ако се опита да строши решетките.

— Назад! — рече рязко тя с властния си тон на кралица, като ги огледа гневно. — Дайте ни малко пространство. — Никой не реагира и тя отново заговори, влагайки още повече сила в гласа си. — Вече ви казах! Отстъпете назад!

През връзката усетих лек прилив на магия. Не беше много, но тя подсилваше думите си с внушение. Едва ли би могла да контролира толкова голяма група, но те се подчиниха на заповедта й и отстъпиха малко, за да освободят повече пространство за нея и Дмитрий. Лиса насочи вниманието си към него и държанието й тутакси се промени от гневно към мило.

— Разбира се, че ще се върна. Как си? Те… — Хвърли кръвнишки поглед към пазителите в коридора. — Добре ли се отнасят с теб?

Той сви рамене.

— Да. Никой не ме е наранил. — Ако отново беше някогашният Дмитрий, никога не би признал, ако някой го е наранил. — Само ми задават въпроси. Толкова много въпроси. — Отново прозвуча уморено… много по-различно от стригоите, които не се нуждаеха от почивка. — И очите ми. Постоянно искат да изследват очите ми.

— Но ти как се чувстваш? — попита тя. — В ума? В сърцето си? — Ако цялата ситуация не беше толкова сериозна, щеше да е забавно. Приличаше на въпросите на психотерапевт — нещо, което двете с Лиса бяхме изпитали на гърба си. Мразех да ми задават онези въпроси, но сега наистина исках да зная как се чувства Дмитрий.

Погледът му, втренчен напрегнато в нея, сега се отмести и разфокусира.

— То е… трудно е да се опише. Като че ли съм се събудил от сън. От кошмар. Сякаш съм наблюдавал някой друг, вселил се в тялото ми. Все едно гледах филм или пиеса. Но не беше друг. Бях аз. Всичко онова бях аз и ето ме сега тук и целият свят се промени. Имам чувството, че отново се уча на всичко.

— Това ще мине. Ще свикнеш и скоро отново ще станеш някогашният. — Това беше предположение от нейна страна, но тя бе уверена в думите си.

Той наклони глава към скупчените пазители, готови да действат.

— Те не го вярват.

— Ще го повярват — каза тя с упорита нотка в гласа. — Просто им е нужно повече време. — Възцари се тишина, а Лиса се поколеба, преди да изрече следващите думи. — Роуз… иска да те види.

Отнесеното, скръбно изражение на Дмитрий изчезна за миг. Очите му се фокусираха отново върху Лиса и за пръв път го видях да показва по-силна емоция.

— Не. Всеки друг, но не и тя. Не мога да я видя. Не й позволявай да идва тук. Моля те.

Лиса преглътна, неуверена как да отговори. Фактът, че имаха публика, правеше нещата още по-трудни. Най-многото, което можеше да направи, бе да снижи глас, за да не я чуят останалите.

— Но… тя те обича. Тревожи се за теб. Това, което се случи… това, че успяхме да те спасим, нямаше да бъде възможно без нея. По-голямата част е благодарение на нея.

— Ти ме спаси.

— Аз само довърших започнатото. Останалото… ами, Роуз направи, хм, много. — Като например организиране на проникване в строго охраняван затвор и освобождаване на престъпник.

Дмитрий се извърна от Лиса и светлината, озарила за миг лицето му, помръкна. Приближи до другия край на килията и се облегна на стената. Затвори очи за няколко секунди, пое дълбоко дъх и сетне ги отвори.

— Всеки друг, но не и тя — повтори. — Не и след това, което й причиних. А аз направих доста неща… ужасни неща. — Вдигна ръце с дланите нагоре и се втренчи в тях за няколко секунди, сякаш виждаше кръвта. — Това, което й сторих, е най-лошото от всичко, особено защото беше тя. Тя дойде да ме спаси от онова състояние, а аз… — Поклати глава. — Сторих й ужасни неща. Както сторих ужасни неща и на останалите. Не мога да се срещна с нея след всичко случило се. Това, което направих, е непростимо.

— Не е — настоя Лиса. — Не си бил ти. Не си бил истинският ти. Тя ще ти прости.

— Не. Няма прошка за мен. Не и след това, което направих. Аз не я заслужавам, не заслужавам дори да дишам един и същи въздух с нея. Единственото, което мога да направя… — Той приближи до Лиса и за изумление и на двете ни коленичи пред нея. — Единственото, което мога да направя, единственото изкупление, на което бих могъл да се надявам, е да ти се отплатя, задето ме спаси.

— Дмитрий — поде тя смутено, — казах ти…

— Почувствах онази сила. В онзи момент почувствах как върна душата ми. Усетих как я излекува. Това е дълг, който никога не мога да ти изплатя, но се кълна, че ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да го сторя. — Гледаше я, а от очите му струеше безкрайно обожание.

— Аз не искам това. Няма за какво да ми се отплащаш.

— Имам да ти се отплащам за всичко — възрази той. — Дължа ти живота си, душата си. Да ти се отплатя, е най-доброто, което мога да направя, за да изкупя вината си за злините, които съм сторил. И пак не е достатъчно… но това е всичко, което мога да направя. — Сплете пръсти. — Кълна се, от каквото и да се нуждаеш, ще направя всичко, което е по силите ми. Ще ти служа и ще те защитавам до края на живота си. Ще направя всичко, което пожелаеш. Ще ти бъда верен до гроб.

Лиса отново понечи да каже, че не иска това, но след това й хрумна нещо.

— Ще видиш ли Роуз?

Лицето му се сгърчи.

— Всичко, само не и това.

— Дмитрий…

— Моля те. Ще направя всичко друго за теб, но да я видя… ще ме заболи твърде много.

Това навярно беше единствената причина, която би могла да накара Лиса да спре да настоява. Това и отчаяното му, сломено изражение. Тя никога не го бе виждала такъв, нито пък аз. За мен той винаги е бил толкова непобедим, но да видя уязвимостта му не го направи слаб в очите ми. Само го направи по-сложен, накара ме да го обичам повече и още повече да се изпълня с желание да му помогна.

Лиса успя само да кимне леко в отговор, преди началникът на пазителите да приближи и да й каже, че трябва да тръгва. Докато я отвеждаха, Дмитрий остана на колене, втренчен в нея с изражение, което казваше, че тя е единствената надежда, останала му на този свят.

Сърцето ми се сви от болка и ревност, и от малко гняв. Аз бях тази, която трябваше да гледа по този начин. Как смееше той? Как смееше да се държи така, все едно Лиса е най-великата на света? Истина е, че тя направи много, за да го спаси, но аз бях тази, която пропътува половината свят заради него. Аз бях тази, която постоянно рискуваше живота си заради него. И което е най-важно, аз бях тази, която го обичаше. Как можеше да загърби всичко това?

И двете с Лиса бяхме смутени и разстроени, когато тя напусна сградата. И двете бяхме объркани от състоянието му. Колкото и да бях бясна заради отказа му да ме види, в същото време се чувствах ужасно да го видя толкова безволев и унизен. Това ме убиваше. Никога досега не се беше държал по този начин. След атаката над Академията той наистина беше тъжен и скърбеше за онези, които загинаха. Но това сега беше съвсем различен вид отчаяние. Беше дълбока потиснатост и вина, от която той не можеше да избяга. Двете с Лиса бяхме шокирани от състоянието му. Дмитрий винаги е бил дейна личност, готов да се изправи след преживяна трагедия и да се хвърли в следващата битка.

Но това? Никога не го бях виждала такъв. И двете с Лиса се опитвахме като обезумели да измислим как да се справим с този проблем. Нейният нежен и състрадателен подход беше да продължи да разговаря с него, като в същото време да убеждава дворцовите власти, че Дмитрий вече не е заплаха. Моето решение на този проблем беше да отида при него, без значение какво твърдеше. Бях проникнала и се бях измъкнала от строго охраняван затвор. Да се добера до килията му, щеше да е като детска игра за мен. Бях сигурна, че след като ме види веднъж, той ще забрави всички приказки за изкупление и други такива. Как може наистина да си мисли, че не бих му простила? Аз го обичах. Аз го разбирах. А колкото до това да се убедят властите, че той не е опасен… ами, моят метод още не се беше избистрил в главата ми, но имах чувството, че ще включва доста крещене и удряне по врати.

Лиса знаеше идеално, че съм била свидетел на срещата й с Дмитрий, затова не се чувстваше задължена да дойде да ме види веднага, не и като знаеше, че още може да бъде полезна в медицинския център. Беше чула, че Ейдриън едва не е припаднал заради магията, която бе използвал, за да помага на останалите. Постъпката му бе толкова нехарактерна за него, толкова неегоистична… той бе извършил смайващи дела, които му струваха много скъпо.

Ейдриън.

Тук имаше проблем. Откакто се завърнах след битката в склада, нямах възможност да се видя с него. С изключение на чутото, че лекува пострадалите, аз изобщо не се бях сещала за него. Бях казала, че ако Дмитрий наистина бъде спасен, това няма да означава край на връзката ни. При все това не бяха изминали и двадесет и четири часа от завръщането на Дмитрий, а ето ме, вече обсебена от…

— Лиса?

Въпреки че се бях завърнала в собственото си съзнание, част от мен продължаваше разсеяно да следва Лиса. Кристиан стоеше отвън пред медицинския център, облегнат на стената. От позата му си личеше, че е тук от известно време и чака нещо — или по-скоро някого.

Тя спря и необяснимо защо всичките й мисли за Дмитрий се изпариха от съзнанието й. О, хайде. Исках тези двамата да оправят нещата помежду си, но сега не беше време за това. Съдбата на Дмитрий беше много по-важна, отколкото свалките с Кристиан.

Кристиан не изглеждаше в обичайното си заядливо настроение, а по-скоро любопитен и загрижен.

— Как се чувстваш? — попита. Двамата не бяха разговаряли от съвместното им пътуване обратно, по време на което тя не беше на себе си и почти не можеше да говори.

— Добре. — Лиса докосна неволно лицето си. — Ейдриън ме излекува.

— Предполагам, че все пак го бива за нещо. — Е, Кристиан може и да беше малко заядлив днес, но съвсем малко.

— Ейдриън го бива за много неща — отвърна тя, но не можа да потисне усмивката си. — Миналата нощ едва не припадна от изтощение, докато помагаше на ранените в медицинския център.

— Ами ти? Познавам те. Веднага щом си се почувствала малко по-добре, сигурно също си се включила.

Тя поклати глава.

— Не. След като той ме излекува, отидох да видя Дмитрий.

Усмивката на Кристиан се стопи.

— Говорила си с него?

— Вече два пъти.

— И?

— И какво?

— Как изглежда?

— Като Дмитрий. — Тя внезапно се намръщи и се поправи. — Ами… не съвсем като Дмитрий.

— Какво, да не би в него да е останало нещо от стригоя? — Кристиан се изправи, а сините му очи заблестяха. — Ако още е опасен, не бива да го доближаваш…

— Не! — възкликна Лиса. — Не е опасен. И… — Отстъпи назад и го изгледа не по-малко гневно. — Дори и да е, не е твоя работа да ми казваш какво трябва или не трябва да правя!

Кристиан въздъхна драматично.

— А аз си мислех, че Роуз е единствената, която винаги се забърква в глупави ситуации, с риск за живота си.

Гневът на приятелката ми избухна изведнъж, навярно заради всичката магия на духа, която бе използвала.

— Хей, ти самият не се поколеба да ми помогнеш да пронижа Дмитрий! Дори ме тренира за това.

— Онова беше различно. Вече бяхме изпаднали в тежка ситуация и ако нещата загрубееха… ами, винаги можех да го изпепеля. — Кристиан я огледа от главата до петите, а в погледа му имаше нещо… нещо повече от обикновена преценка. — Но не се наложи. Ти беше невероятна. Нанесе решителния удар. Не бях сигурен, че ще можеш, но ти го направи… а огънят… Дори не трепна, но навярно е било ужасно…

Задави се леко, докато говореше, сякаш едва сега наистина осъзнаваше какви последствия би могло да има за Лиса. Загрижеността и възхищението му я накараха да се изчерви и тя наклони глава — стар трик — така че кичурите от косата й, които се бяха измъкнали от опашката, да паднат напред и да скрият лицето й. Но нямаше нужда. Кристиан бе забил поглед в земята.

— Трябваше да го направя — рече тя накрая. — Да видя дали е възможно.

Той вдигна глава.

— И всичко е… наред? Наистина ли в него няма и следа от стригоя?

— Никаква. Сигурна съм. Но никой не вярва.

— Можеш ли да ги обвиняваш? Искам да кажа, аз ти помогнах и исках да е истина… но не съм сигурен дали някога наистина, наистина съм вярвал, че някой може да се върне обратно. — Отново се извърна и погледът му се спря върху един люляков храст. Лиса усещаше уханието му, но съдейки по помръкналото му изражение, Кристиан едва ли се възхищаваше на красотите на природата. Не мислеше и за Дмитрий, осъзнах аз, а за родителите си. Какво е щяло да стане, ако наблизо е имало морои, владеещи магията на духа, когато двамата Озера са се били превърнали в стригои? Ако е имало начин да бъдат спасени?

— Аз също не знаех дали да вярвам — отбеляза Лиса, която не се бе досетила за насоката на мислите му. — Но веднага след като се случи, ами… вече знам. Знам. Той не е стригой. И сега трябва да му помогна. Трябва да накарам и останалите да го разберат. Не мога да позволя да го заключат завинаги… или да му се случи нещо по-лошо. — Да изведе Дмитрий от онзи склад, без пазителите да го убият, никак не беше лесно за нея и тя потръпна, като си припомни онези първи секунди след промяната, когато всички крещяха, че трябва да го убият.

Кристиан се извърна и срещна погледа й. В неговия се четеше любопитство.

— А какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий не е съвсем като предишния Дмитрий?

Когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Той е… тъжен.

— Тъжен? Струва ми се, че би трябвало да е щастлив, че е бил спасен.

— Не… ти не разбираш. Той се чувства ужасно заради всичко, което е сторил, докато е бил стригой. Виновен, потиснат. Той се самонаказва заради това, защото е уверен, че никога не може да му бъде простено.

— По дяволите! — не успя да овладее изненадата си Кристиан. Няколко момичета морои, които в този момент минаваха покрай тях, бяха възмутени от ругатнята му. Побързаха да се отдалечат, докато си шепнеха нещо. Кристиан не им обърна внимание. — Но той не е можел да направи нищо…

— Зная, зная. Вече говорихме за това.

— Роуз не може ли да помогне?

— Не — отвърна тя рязко.

Кристиан изчака, очевидно надявайки се, че тя ще му обясни. Раздразни се, когато не го стори.

— Какво искаш да кажеш с това, че не може? Тя най-много от всички би могла да му помогне.

— Не искам да говоря за това. — Ситуацията между мен и Дмитрий много я притесняваше. Така ставахме две. Лиса се обърна към медицинския център. Отвън имаше царствен вид и приличаше на замък, но вътре по нищо не се отличаваше от най-модерната болница. — Виж, трябва да вървя. И не ме гледай така.

— Как? — настоя той и направи няколко крачки към нея.

— С този неодобрителен, вкиснат поглед, когато не става по твоему.

— Не гледам така!

— Гледаш. — Тя отстъпи назад към сградата. — Ако искаш да узнаеш цялата история, бихме могли да поговорим по-късно, но сега нямам време… и честно… наистина не ми се ще да говоря за това.

Онзи вкиснат поглед — тя беше права, наистина го имаше — малко избледня.

— Добре. По-късно тогава — съгласи се той почти нервно. — И, Лиса…

— Хмм?

— Радвам се, че си добре. Това, което направи миналата нощ… ами, наистина беше изумително.

Тя остана втренчена в него няколко напрегнати секунди, наблюдавайки как лекият бриз роши черната му коса.

— Не бих могла да се справя без помощта ти — промълви накрая. След тези думи се обърна и влезе вътре, а аз се върнах в собствената си глава.

И както преди малко не знаех какво да правя. Лиса щеше да бъде заета през останалата част от деня, а дори и да се изтъпанчех крещейки пред главната квартира на пазителите, това едва ли щеше да ми помогне да се видя с Дмитрий. Е, предполагам, че имаше шанс да ги вбеся до такава степен, че да хвърлят и мен в затвора. Тогава с Дмитрий щяхме да сме в съседни килии. Но незабавно отхвърлих този план, защото се боях, че единственото, което навярно щях да постигна, е да се озова отново в архива при картотеките.

Какво можех да направя? Нищо. Трябваше да го видя отново, но не знаех как. Мразех, когато нямам план. Срещата на Лиса с Дмитрий не продължи достатъчно дълго за мен, а и усещах, че е много важно да го видя през собствените си очи, а не през нейните. И, о… онази тъга… онова изражение на безнадеждност. Не можех да го понеса. Исках да го прегърна, да го уверя, че всичко ще е наред. Исках да му кажа, че съм му простила и че всичко помежду ни отново ще бъде както преди. Бихме могли да бъдем заедно, както го планирахме…

При мисълта в очите ми запариха сълзи. Почувствах се безкрайно самотна и нещастна с бездействието си, затова се върнах в стаята си и се пльоснах върху леглото. Останала сама, най-сетне можех да дам воля на сълзите, които сдържах от миналата нощ. Дори не знаех защо точно плача. Травмата и кръвта от предишния ден. Разбитото ми сърце. Тъгата на Дмитрий. Жестоките обстоятелства, съсипали живота и на двама ни. Наистина имах богат избор.

През по-голямата част от деня останах в стаята си, потънала в собствената си тъга и тревоги. Отново и отново превъртах в съзнанието си срещата между Лиса и Дмитрий, какво бе казал и как изглеждаше. Изгубих представа за времето и само силното почукване по вратата ме изтръгна от задушаващите ме емоции.

Изтрих припряно насълзените си очи и отворих, за да видя Ейдриън на прага.

— Здрасти — поздравих го, малко изненадана от появата му. Да не споменавам и виновна, имайки предвид, че тъгувах и плачех за друг. Още не бях готова да се срещна с Ейдриън, но както се оказа, нямах избор. — Искаш ли… да влезеш?

— Бих искал да мога, малък дампир. — Изглежда бързаше и явно не бе дошъл да си поговорим за нашата връзка — Само се отбих, за да ти отправя покана.

— Покана? — изненадах се. Мислите ми все още бяха при Дмитрий. Дмитрий. Дмитрий. Дмитрий.

— Покана за парти.