Глава 25

След всичко това не желаех да виждам никого. Довлякох се до стаята ми колкото можах по-бързо, почти без да поглеждам към препятствията и хората, изпречили се на пътя ми. В мозъка ми отново и отново пулсираха думите на Дмитрий: Любовта угасва. Моята угасна. Това бе най-лошото, което би могъл да каже. Не ме разбирайте погрешно, останалото също не беше приятно. За мен бе също толкова ужасяващо да чуя, че смята да ме избягва и да забрави за някогашната ни връзка. Но колкото и болезнено да бе това, все пак таях някаква малка надежда, че помежду ни все още съществуваше неугаснала искрица любов. Че той все още ме обича.

Но… любовта угасва.

Имаше и още нещо. То означаваше, че ние ще умрем, ще избледнеем, ще се разпаднем и ще бъдем отнесени от вятъра като изпопадали, изсъхнали листа. От тази мисъл ме заболяха гърдите и стомахът. Свих се на кълбо в леглото, обвила се с ръце, сякаш така щях да смекча болката. Не можех да приема това, което ми наговори. Не можех да приема, че по някакъв начин след изпитанията, които бе преживял, любовта му към мен окончателно се е изпарила.

Исках да остана в стаята си през целия ден, сгушена в мрака под завивките в леглото. Забравих за разговора си със Сидни, забравих и за доскорошното си безпокойство относно бащата на Лиса. Дори за самата Лиса забравих. Днес тя трябваше да изпълни няколко задачи и заради това ми изпрати съобщение през връзката ни: Искаш ли да дойдеш с мен?

Когато не се свързах с нея, тя се разтревожи. Внезапно се изплаших да не би тя — или някой друг — да ме потърси в стаята ми. Затова реших да изляза. Не бях намислила накъде конкретно да се отправя, затова просто продължавах да крача. Поразходих се из кралския двор, като надникнах на места, за които не бях подозирала, че съществуват. Всичките пълни с повече статуи и фонтани, отколкото бях очаквала. Красотата им обаче не ме впечатли. Като се прибрах в стаята си след няколко часа, бях напълно изтощена от разходката. О, добре. Поне бях избегнала разговорите с когото и да било.

Но наистина ли бях успяла? Вече бе станало късно, доста след обичайното ми време за лягане, когато на вратата се почука. Поколебах се дали да отговоря. Кой може да ме търси толкова късно? Исках ли някой да ме поразсее, или исках да опазя самотата си? Нямах представа кой може да е, като изключим, че не можеше да е Лиса. Господи. Нищо чудно да беше Ханс, дошъл да ми иска най-подробни обяснения защо не съм се явила днес на работа. След още една солидна доза обмисляне (и след още по-настойчиво чукане) реших да отворя вратата.

Беше Ейдриън.

— Малък дампир — поздрави ме той с лека, уморена усмивка. — Имаш вид, като че ли си видяла призрак.

Не точно призрак. Повярвайте ми, можех да разпозная призраците веднага щом ги видя.

— Аз само… просто не очаквах да те видя след тази сутрин…

Той влезе и седна на леглото ми. С радост установих, че се беше пооправил след разговора ни по-рано. Беше се преоблякъл, косата му отново бе възвърнала обичайния си безупречен вид. Все още усещах замайващата миризма на цигарите му, но явно след като толкова го бях измъчила, той се бе отдал на своите пороци.

— Хм, да, аз също не го очаквах — призна той. — Но ти… ами… ти ме накара да се замисля за нещо.

Приседнах до него, но на благоприлично разстояние.

— За нас?

— Не. За Лиса.

— О! — Обвиних Дмитрий, че е самовлюбен, но и аз не оставах по-назад, предполагайки, че любовта му към мен е единственото, което би довело Ейдриън тук.

Зелените му очи ме огледаха замислено.

— Продължих да мисля за това, което ми каза, за нейния баща. Ти беше права за онова с хазарта. Той имаше достатъчно пари, за да си плати всички дългове. И не е имало защо да го крие. Затова реших да задълбая и попитах майка ми.

— Какво? — възкликнах. — Никой не биваше да научава, че…

— Да, да, разбрах, че твоите сведения са строго секретни. Не се тревожи. Казах й само, че докато сме били в Лас Вегас, сме чули някакви хора да говорят за тайните влогове на бащата на Лиса.

— И какво ти каза тя?

— Същото, което ти казах и аз. Всъщност първо ме скастри. Заяви, че Ерик Драгомир бил добър човек и не бивало да разпространявам слухове за мъртви хора. Предположи, че може да е имал някакъв комарджийски проблем, но дори и да е така, хората не би трябвало да фокусират вниманието си върху това, след като е направил толкова велики дела. Мисля, че след Бдението тя се бои да не причиня още някой публичен скандал.

— Тя има право. За Ерик — уточних. Може би някой е откраднал тези архивни документи, за да ги използва в клеветническа кампания. Не може да се отрече, че разпространението на слухове за мъртъвци е безсмислено, но може би някой искаше да очерни репутацията на фамилията Драгомир и да се възползва от този шанс, за да се попречи на промяната в закона, която би позволила на Лиса да гласува? Точно когато понечих да го споделя с Ейдриън, той ме прекъсна с нещо още по-шокиращо.

— И тогава баща ми чу разговора ни и се намеси с думите: „Вероятно е плащал на някоя любовница. Ти си права, той наистина беше свестен тип. Но обичаше да флиртува. И харесваше дамите.“ — Ейдриън завъртя очи. — Точно това каза: „Харесваше дамите.“ Баща ми е такъв задник. Понякога говори като два пъти по-стар от възрастта си.

Без да се замисля, се протегнах и улових ръката на Ейдриън.

— А какво каза след това?

Ейдриън сви рамене, но не отмести ръката ми.

— Нищо. Мама се разбесня и му каза същото, което преди това бе казала на мен, че е жестоко да се разпространяват слухове, които никой не може да докаже.

— Мислиш ли, че е вярно? Мислиш ли, че бащата на Лиса е имал любовница? И че й е плащал с парите от тази сметка?

— Не зная, малък дампир. Честно казано, баща ми е от онези, които вярват на всеки слух, достигнал до ушите им. Или си измислят друг. Искам да кажа само: всички знаят, че бащата на Лиса обичаше развлеченията. Лесно е да си направиш изводи от това. Вероятно е имал своята малка мръсна тайна. По дяволите, всички си ги имаме. Може би този, който е откраднал документите, просто иска да се възползва от това.

Споделих му теорията си, че това би могло да се използва срещу Лиса.

— Но е възможно също — добавих след кратко обмисляне, — да е някой, който я подкрепя и се е погрижил тези компрометиращи сведения да не бъдат оповестени.

Ейдриън кимна.

— И в единия, и в другия случай не вярвам, че Лиса е изправена пред смъртна опасност.

Опита се да стане от леглото, но аз го дръпнах назад.

— Ейдриън, почакай… аз… — Преглътнах. — Искам да ти се извиня. Заради начина, по който се държах с теб, заради това, което направих… не беше честно към теб. Съжалявам.

Той отклони очи от мен и фокусира погледа си в пода.

— Не си виновна, че се чувстваш така.

— Работата е там, че… не зная как се чувствам. Може и да ти звучи глупаво, но е истина. Загрижена съм за Дмитрий. Беше тъпо да смятам, че завръщането му няма да ми повлияе. Но сега осъзнавам… — Любовта угасва. Моята угасна… — че между нас с Дмитрий всичко е свършено. Не казвам, че е лесно да се загърби миналото. Ще отнеме време и бих излъгала и двамата ни, ако твърдя обратното.

— Това вече има смисъл — съгласи се Ейдриън.

— Така ли?

Погледна ме развеселено.

— Да, малък дампир. Понякога говориш много смислено. Продължавай.

— Аз… е, както казах… трябва да се излекувам от него. Но в същото време съм загрижена за теб… Дори си мисля, че малко те обичам. — Това го накара леко да се усмихне. — Искам да опитаме отново. Наистина го искам. Харесва ми да си част от моя живот, но може би прекалих, като ускорих събитията. Нямаш никаква причина да ме искаш, особено след всичките тези истории, в които те въвлякох, но ако още желаеш да сме заедно, тогава и аз го желая.

Той задържа за дълго погледа си върху мен. Дъхът ми секна. Наистина съвсем сериозно мислех това, което казах: той имаше пълното право да сложи край на отношенията ни… но дори мисълта за това ме ужасяваше.

Накрая той отново ме притегли към себе си и се излегна по гръб на леглото.

— Роуз, имам всичките възможни причини, за да те желая. Не мога без теб още от първата ни среща в ски-курорта.

Преместих се по-близо до Ейдриън на леглото и притиснах глава към гърдите му.

— Можем да се справим. Зная, че можем. Но ако пак оплескам нещата, можеш да си тръгнеш.

— Ех, ако всичко беше толкова просто — засмя се той. — Но ти забравяш, че аз съм от личностите, склонни към пристрастяване. Пристрастен съм към теб. Някак си съм убеден, че каквито и лоши неща да ми причиниш, аз винаги ще се връщам при теб. Само че искам да сме честни един с друг, става ли? Да ми казваш какво чувстваш. Ако изпитваш към Дмитрий нещо, което те смущава, сподели го с мен. Ще се опитаме да намерим решение.

Исках да му кажа, че независимо от чувствата ми няма защо да се безпокои заради Дмитрий, защото самият Дмитрий вече ме е отхвърлил безброй пъти. Можех да преследвам Дмитрий колкото си исках, но от това нямаше да излезе нищо добро. Любовта угасва. Тези негови думи още ме пареха, но не можех да споделя тази своя болка. Все пак, докато Ейдриън ме държеше в прегръдките си и си мислех колко добре ме разбира, в някаква болезнено наранена част от мозъка ми се зароди прозрението, че и обратното може да е вярно: Любовта се разгаря. Ще опитам с него. Наистина ще опитам.

Въздъхнах.

— Не бива да си толкова мъдър. От теб се очаква да си повърхностен и неразумен и… и…

Той ме целуна по челото.

— И?

— Хм… и забавен.

— Забавен? Е, да, за това ме бива. Колкото до останалото… може, но само при специални случаи.

Сега се прегърнахме още по-плътно. Наклоних глава, за да го огледам — високите му скули, артистично разрошената му коса… всичко, което го правеше толкова страхотен. Припомних си думите на майка му, че независимо какво желаем, двамата накрая ще се разделим. Може би така ми е било писано: винаги да губя мъжете, които обичам.

Притеглих го още по-силно към себе си, като го целунах по устата с такава страст, че дори той се изненада. Ако съм научила досега нещо за живота и любовта, то е, че са изтъкани от неуловими нишки, които всеки миг могат да се скъсат. Предпазливостта беше важна, но не и ако заради нея прахосваш живота си. Реших да не прахосвам своя.

Ръцете ми вече се вкопчиха в ризата на Ейдриън, преди още някаква мисъл да се бе оформила в главата ми. На свой ред той също не ме попита, нито се поколеба, преди да се заеме със събличането на дрехите ми. Може и да е имал своите мигове на дълбок размисъл и нерешителност, но все пак си оставаше… ами оставаше си Ейдриън. Ейдриън живееше за мига и вършеше всичко без много-много да се замисля. Пък и от толкова отдавна ме желаеше.

Освен това много го биваше в тези работи, ето защо дрехите ми бяха съблечени по-бързо от неговите. Устните му бяха горещи и жадно се залепиха към шията ми, но в същото време внимаваше да не нарани кожата ми с кучешките си зъби. Аз обаче не бях чак толкова нежна — изненадах самата себе си, като забих нокти в оголения му гръб. Устните му се плъзнаха надолу, по очертанията на ключицата ми, докато ловко разкопчаваше сутиена ми с една ръка.

Бях леко изумена от реакцията на тялото ми, докато се надпреварвахме кой пръв да смъкне джинсите на другия. Бях убедена, че след Дмитрий няма да пожелая отново да правя секс, но точно сега? О, да, исках го. Може би беше някаква психологическа реакция срещу отхвърлянето ми от Дмитрий. Или импулс да се живее за момента. Или просто страст.

Но каквото и да беше, то ме остави беззащитна пред ръцете му и устните му, явно решени да изследват всеки сантиметър от мен. Поспря се само когато най-после смъкна всичките ми дрехи и аз останах чисто гола до него. И той беше почти съблечен, но още не бях посегнала към боксерките му. (Бяха копринени, защото наистина какви други би носил Ейдриън?) Притисна двете си длани към лицето ми, с очи изпълнени с напрегнатост и желание… и донякъде с учудване.

— Ти ли си това, Роуз Хатауей? Истинска ли си? За мен ти си като сън в друг сън. Страхувам се, че ако те докосна, ще се събудя. И моментално ще изчезнеш. — Разпознах нещо от поетичния транс, в който понякога изпадаше. Магията, която ме караше да се питам дали не бе прихванал малко от лудостта на духа.

— Докосни ме и ще разбереш — прошепнах и го притеглих към себе си.

Повече не се колеба. Последната му дреха отлетя настрани и тялото ми пламна от досега с кожата му и начина, по който ръцете му се плъзгаха по мен. Физическото желание тутакси взе надмощие над всякакво благоразумие. Всички мисли се изпариха, останахме само ние и бясната припряност да се отдадем един на друг. Цялата изгарях от незадоволеност и желание и усещания и…

— Ох, мамка му.

Отрони се като леко, едва чуто промърморване между целувките, докато устните ни се търсеха жадно. Дори и с умелите си рефлекси на отлично трениран пазител едва успях да се отместя, миг преди бедрата ни да се сплетат. Рязкото отдръпване от изгарящата му плът бе шокиращо за мен, но още повече за него. Той се вцепени и просто ме зяпна удивено, докато аз се извих, за да се отдалеча още повече от него и да седна на леглото.

— Какво… какво не е наред? Промени решението си ли?

— Първо да се погрижим за предпазните мерки — заявих. — Имаш ли презервативи?

Необходими му бяха няколко секунди, за да се свести и да въздъхне:

— Роуз, само ти си способна да избереш точно този миг, за да ми напомниш за това.

Имаше право. Моментът си беше гаден. Но все пак беше по-добре да си спомня преди, а не след това. Въпреки силното желание на тялото ми — а то не беше изчезнало, повярвайте ми — внезапно си припомних съвсем живо образа на Каролина, сестрата на Дмитрий. С нея се запознах в Сибир. Тя имаше, бебе на шест месеца. Бебето беше възхитително, каквито са всички бебета, но Господи, тя имаше толкова много задължения. Каролина работеше като келнерка и щом се прибереше у дома, се посвещаваше на бебето си. Докато беше на работа, за него се грижеше майката на Дмитрий. А едно бебе винаги се нуждае от нещо: да бъде нахранено, да бъде преобуто, да се пази от задавяне с някоя дреболия. Сестра му Соня също щеше скоро да роди, а както се очертаваха нещата с най-малката му сестра Виктория, нямаше да се изненадам, ако и тя забременее в най-скоро време. Огромни житейски промени, причинявани от дребни лекомислия.

А и бях напълно сигурна, че точно сега не желая в живота ми да се появи бебе, не и докато съм още толкова млада. Ако бях с Дмитрий, нямаше да съм загрижена за това благодарение на безплодието на дампирите. Но с Ейдриън? С него това бе проблем. Също както и с венерическите болести. Колкото и рядко да се случваше да заболее от тях някой или някоя от нашите две раси, аз не бях първото момиче, с което Ейдриън лягаше. Нито второто. Нито дори третото…

— И така, имаш ли презервативи? — попитах го нетърпеливо. Само защото бях отговорна, не означаваше, че вече не исках да се любим.

— Да — каза Ейдриън и се надигна, за да седне до мен на леглото. — Но са в спалнята ми.

Спогледахме се. Апартаментът му беше доста далеч, в крилото за мороите в двореца.

Той се приближи до мен, прегърна ме и ме захапа по ухото.

— Вероятността да се случи нещо е доста малка.

Затворих очи и отметнах глава назад. Той стисна бедрата ми и ме погали.

— Ти какво? Да не си доктор? — попитах го аз.

Ейдриън се засмя полугласно. Целуна ме зад ухото.

— Не. Просто съм готов да рискувам. Не можеш да ме излъжеш, че не го искаш.

Отворих очи и се отдръпнах от него, за да мога да погледна право в неговите. Имаше право. Исках го. Силно, много силно. И част от мен, всъщност по-голямата част, изгаряше от страст и се опитваше да надделее. Нали вероятността да забременея е доста малка? Нали имаше жени, които постоянно се опитват да забременеят, но не могат? Желанието ми беше много силен аргумент за мен, затова бе донякъде изненада, че здравият ми разум надделя.

— Не мога да поема този риск — заявих.

Сега бе ред на Ейдриън да загледа изпитателно. Накрая кимна.

— Добре. Тогава друг път. Тази вечер ще бъдем… отговорни.

— Това ли е всичкото, което ще ми кажеш?

Той се намръщи.

— Какво друго бих могъл да ти кажа? Ти каза „не“.

— Но ти… ти би могъл да използваш внушението върху мен.

Сега вече наистина се смая.

Искаш насила да те заставя да ме желаеш?

— Не. Разбира се, че не. Просто ми хрумна, че… че можеш да го направиш.

Ейдриън притисна длани към лицето ми.

— Роуз, аз лъжа на карти и купувам алкохол за непълнолетни. Но никога няма да те принудя да направиш нещо, което не желаеш. Със сигурност не и това…

Думите му секнаха, защото се притиснах към него и отново започнах да го целувам. От изненада в първите няколко секунди той не предприе нищо, но скоро след това ме отдалечи от себе си, макар да пролича, че го стори с дълбоко нежелание.

— Малък дампир — заговори Ейдриън глухо, — ако искаш да се държиш отговорно, това съвсем не е най-подходящият начин.

— Няма да пропуснем този миг. Освен това пак можем да се държим отговорно.

— Всички тези приказки са…

Ейдриън ахна, когато отметнах косата си и му предложих шията си. Извърнах се леко, за да срещна погледа му, но не казах нищо. Не беше необходимо. Поканата ми бе съвсем очевадна.

— Роуз — прошепна той неуверено, макар че видях силния копнеж озарил лицето му.

Пиенето на кръв не беше като да правиш секс, но за това всички вампири направо умираха, а при възбудено състояние — както бях слушала — било взривяващо преживяване. Но беше табу и рядко го правеха или поне така се твърдеше. Именно от това произлизаше определението за кървава курва: дампири, които дават кръвта си по време на секс. Смяташе се за позорно дампирите да дават кръвта си, но аз го бях правила: с Лиса, когато тя се нуждаеше от захранване, както и с Дмитрий, когато беше стригой. И беше невероятно преживяване.

Той отново опита, този път с по-уверен тон:

— Роуз, имаш ли представа какво всъщност искаш?

— Да — отвърнах твърдо. Нежно погалих устните му с пръст, сетне го плъзнах навътре в устата му, за да докосна кучешките му зъби. Реших да му припомня собствените му думи: — Не можеш да ме излъжеш, че не го искаш.

Искаше го. След само един удар на сърцето му устните му се прилепиха към шията ми, а кучешките му зъби пробиха кожата ми. Извиках от внезапната болка, но звукът се чу повече като охкане, когато в мен проникнаха ендорфините, съпътстващи всяко вампирско ухапване. Обгърна ме невероятно блаженство. Ейдриън ме притисна още по-силно към себе си, докато пиеше от мен. След няколко мига бях почти изцяло в скута му, като с ръката си ме притискаше към гърдите си. Смътно усетих как ръцете му плъзнаха надолу, без да откъсва устни от гърлото ми. Усещах как потъвам в най-чист, сладостен екстаз. Идеалната дрога.

Когато той се отдръпна, имах чувството, че откъснаха част от мен. Сякаш не бях цялостна. Смутена, нуждаеща се, аз посегнах към него. Той обаче отстрани ръката ми с деликатен жест. Усмихна се, докато облизваше устните си.

— Внимателно, малък дампир. И без това стигнах по-далеч, отколкото трябваше. Вероятно вече са ти пораснали криле и само след миг ще полетиш.

Идеята си я биваше. След още няколко мига обаче напрежението и лудата страст в мен заглъхнаха и отново се върнах в нормалното си състояние. Все още се усещах омаяна и блаженстваща, защото ендорфините подхранваха желанията на тялото ми. Но разумът бавно се завръщаше, което позволяваше, поне донякъде, по-трезви мисли да пробиват през омаята ми от щастие. Когато Ейдриън се убеди, че съм достатъчно отрезняла, се отпусна и се излегна на леглото. Само след миг се присъединих към него, като се сгуших от едната му страна. Той изглеждаше доволен, като мен.

— Това — промърмори Ейдриън, — беше най-страхотното не правене на секс.

Единствената ми реакция беше само една сънлива усмивка. Вече ставаше късно и колкото повече отмалявах заради мощния приток на ендорфини, толкова по-силно сънят ме надвиваше. Някаква малка част от мен ми нашепваше, че дори и да съм искала това и Ейдриън да не ми е безразличен, случилото се беше грешка. Не го направих заради правилните причини, а вместо това се поддадох на собствената си мъка и объркване.

Останалата част от мен реши, че това не е вярно, а и дразнещият глас скоро заглъхна в общото изтощение. Заспах до Ейдриън, като през тази нощ спах така добре, както отдавна не ми се бе случвало.

Не бях съвсем изненадана, че успях да се надигна от леглото, да си взема душ, да се облека и дори да си изсуша косата, без Ейдриън да се събуди. Досега често се бе случвало — на приятелите ми и на мен — да се опитваме сутрин да го измъкнем от леглото. Пиян или трезвен, той винаги спеше много дълбоко.

Този път посветих повече време на косата си от друг път. На шията ми още личеше издайническият белег от вампирското ухапване. Затова си спуснах косата, като я нагласих така, че да пада на дълги вълни върху белега. Доволна, че успях да прикрия следата, се замислих с какво да се заема след това. Оставаше около час до събирането на съвета за изслушване на аргументите на отделните фракции относно декрета за възрастта на пазителите, за участието на мороите в битките и за гласуването за принцеса Драгомир. Ако ми позволяха да присъствам в залата, нямах намерение да пропусна дебатите по най-горещо обсъждания въпрос в нашия свят.

Но не ми се искаше да будя Ейдриън. Той се беше усукал в чаршафите ми и спеше кротко. Ако го събудех, щях да се чувствам задължена да се мотая тук, докато той се приготви за излизане. Чрез връзката ни разбрах, че в момента Лиса седи сама край една маса в кафенето. Исках да се видя с нея и да закуся, затова реших, че Ейдриън може сам да се погрижи за себе си. Все пак му оставих бележка, за да знае къде отивам, добавих и напомнянето да заключи вратата на излизане, а накрая му написах няколко знака за целувки и прегръдки.

Но някъде по средата на пътя към кафенето усетих нещо, което провали плановете ми за закуска. На масата до Лиса се появи Кристиан.

— Виж ти, виж ти — промърморих. При толкова много събития нямах време да следя изтънко личния живот на Лиса. След онова, което се случи в склада, не се изненадах кой знае колко отново да видя Кристиан и Лиса заедно, макар че по нейните чувства се ориентирах, че не ставаше дума за романтична среща… или поне не още. По-скоро това при тях беше някакъв нелек опит за сдобряване, някаква възможност да преодолеят вечната си ревност и недоверие.

В никакъв случай не исках да преча на любовта да възтържествува. Знаех, че имаше още едно място край сградата на пазителите, където също предлагаха кафе и понички. Щеше да свърши работа. Дано само никой не си спомни, че формално още съм в период на пробация, заради сцената, която устроих в кралската заседателна зала.

Но вероятността за това като че ли не беше много голяма.

Все пак реших да опитам и се насочих нататък, като огледах тревожно небето. Един дъжд сега никак нямаше да ми подобри настроението. Като стигнах до кафенето, открих, че няма защо да се тревожа дали някой ще ми обърне внимание. Имаше по-голяма атракция: Дмитрий.

Беше излязъл с личната си охрана и макар да се зарадвах, че се е сдобил с известна свобода, пак ме раздразни това, че го следяха толкова плътно. Поне днес нямаше многочислена тълпа наоколо. Хората, които се отбиваха тук за закуска, не можеха да се сдържат и го оглеждаха многозначително, но малцина оставаха за по-дълго. Този път край Дмитрий имаше общо пет пазители, което беше значително намаляване на пазачите му. Това беше добър признак. Той седеше сам на масата, а пред него имаше чаша с кафе и наполовина изядена поничка с глазура. Четеше някакъв роман в мека подвързия. Бях готова да заложа живота си, че е уестърн.

Никой не седеше до него. Ескортът само поддържаше предпазен пръстен около него: двама пазители край стените, един на входа и още двама на съседните маси. Охраната ми се стори безсмислена. Дмитрий беше напълно погълнат от четенето, явно забравил за съществуването на пазителите и случайно присъстващите зрители, или просто се преструваше много добре, че не се интересува от тях. Изглеждаше съвсем безобиден, но аз си спомних думите на Ейдриън: дали в него не е останало нещо от стригоя? Някаква тъмна, скрита част? Самият Дмитрий бе заявил, че още носи в себе си някакъв остатък от това, който му пречи истински да обича когото и да било.

По някакъв свръхестествен начин двамата можехме да отгатваме взаимното си присъствие. Винаги можех да го открия в препълнено помещение. Ето и сега, въпреки че бе изцяло погълнат от четивото си, той вдигна глава, когато влязох и се запътих направо към барплота в дъното на кафенето. За хилядна част от секундата погледите ни се срещнаха. Лицето му оставаше безизразно… обаче останах с впечатлението, че чака нещо.

Мен, проумях внезапно. Въпреки всичко, въпреки суровото ни спречкване в църквата… той все още си мислеше, че ще продължа да го преследвам и да му се кълна колко го обичам. Защо?

Нима наистина очакваше да се държа толкова неразумно? Или може би… възможно ли бе той да иска да отида при него?

Е, каквото и да чакаше, реших, че няма да му го дам. Вече толкова пъти ме бе наранил. Каза ми да стоя настрани от него. Ако всичко това беше някаква сложно замислена игра с чувствата ми, то аз нямаше да я играя. Изгледах го надменно и се извърнах рязко от него, докато се приближавах към барплота. Поръчах си чай и шоколадов еклер. Имах чувството, че ме очакваше един от онези тягостни дни, каквито доста ми се бяха насъбрали напоследък.

Възнамерявах да закуся отвън, но като погледнах към затъмнените прозорци, видях как дъждовните капки устремено се сипят по стъклата. По дяволите. За кратко обмислих шансовете си да се преборя с лошото време навън и да отида някъде другаде със закуската си, но реших, че няма да позволя на Дмитрий да ме прогони. Зърнах една маса по-далеч от него и се насочих натам, без да го гледам или да показвам, че съм го видяла.

— Хей, Роуз, днес ще ходиш ли на откритото заседание?

Трябваше да спра. Заговори ме един от пазителите на Дмитрий, като ми се усмихна приятелски. Не можах да си спомня името му, но ми изглеждаше дружелюбен, когато се бяхме засичали. Не желаех да се държа невъзпитано и затова, макар и неохотно, му отговорих, въпреки че това означаваше да остана близо до Дмитрий.

— Да — казах, като се постарах да фокусирам вниманието си единствено върху пазителя. — Само ще хапна нещо преди това.

— А дали ще те пуснат? — попита друг от пазителите. Той също ми се усмихваше. За миг си помислих, че ми се подиграват заради последното ми избухване. Но… не беше така. По лицата им явно се четеше одобрение.

— Чудесен въпрос — признах и отхапах от еклера си. — Но мисля, че си струва да опитам. Освен това ще се постарая да се държа прилично.

Първият пазител се ухили.

— Надявам се, че няма да го направиш. Заради глупавия закон за възрастта онази групичка си заслужава да й създадеш всичките ядове, които може да ти хрумнат. — Другите пазители кимнаха в знак на съгласие.

— Какъв закон за възрастта? — попита Дмитрий.

Погледнах неохотно към него. И както винаги, дъхът ми секна. Престани, Роуз, упрекнах се. Ти си му бясна, забрави ли? А и вече избра Ейдриън.

— Декретът, в който се казва, че според кралските особи шестнадесетгодишните дампири са годни да се сражават със стригоите също както осемнадесетгодишните — обясних му. И отхапах още малко от еклера.

Главата на Дмитрий отскочи нагоре толкова бързо, че едва не се задавих с еклера.

— Кога шестнадесетгодишните са се сражавали срещу стригоите? — Пазителите му настръхнаха, но не помръднаха.

Необходим ми бе един миг, за да преглътна хапката от еклера. Но когато най-после заговорих, бях почти уплашена.

— Точно за това е този декрет. Дампирите да се дипломират, като навършат шестнадесет години.

— Кога е станало това? — сърдито попита той.

— Само преди два дни. Никой ли не ти е казал? — Огледах другите пазители. Един от тях сви рамене. Останах с впечатлението, че те може би вярваха, че Дмитрий отново е станал дампир, но не бяха готови да си бъбрят приятелски с него. Единствените му социални контакти засега си оставаха Лиса и разпитващите го.

— Не. — Дмитрий сбърчи чело, докато обмисляше новината.

Доядох си еклера сред тишина, с надеждата, че това ще го накара да говори. Така и стана.

— Това е лудост — заяви той. — Да не говорим, че е равносилно на смърт. Толкова млади не са достатъчно подготвени. Ще бъде истинско самоубийство.

— Зная. Таша приведе наистина основателни аргументи срещу това решение. Аз също.

След последните ми думи Дмитрий ме изгледа подозрително, още повече че двама от пазителите се усмихнаха.

— Кога ще е следващото гласуване? — попита той. Говореше с мен настойчиво, сякаш ме разпитваше, сериозен и съсредоточен, което толкова го отличаваше от всички останали, когато беше пазител. Реших, че това е много по-добре, отколкото депресията. И категорично по-добре, отколкото да ми заповядва да се махна от живота му.

— Много скоро. Ако Лиса можеше да гласува, проектът няма да мине.

— Аха — кимна той и прокара пръст по ръба на чашата си за кафе. — Заради кворума.

— Знаеш за това? — изненадах се аз.

— Това е стар закон на мороите.

— И аз така чух.

— Какво се опитва да направи опозицията? Да промени решението на съвета или да издейства правото на Лиса да гласува като представител на фамилията Драгомир?

— И двете. Както и други неща.

Той поклати глава и затъкна кичур зад ухото си.

— Не могат да го постигнат. Трябва да изберат едната от двете каузи и да наблегнат максимално на нея. Лиса е най-разумният избор. Съветът отново се нуждае от подкрепата на фамилията Драгомир. Видях как я гледаха хората по време на разпита ми. — Само леката нотка на горчивина издаваше как се е чувствал тогава. После отново си възстанови деловия тон. — Няма да е трудно да се събере подкрепа за нея, но само ако не разпилеят усилията си.

Започнах да дъвча втория еклер, забравила за решителността ми допреди малко да не му обръщам внимание. Не исках да го отклонявам от темата. Това бе първият случай, когато в очите му отново се разгоря познатият стар огън. Единственото, което наистина го вълнуваше — е, като оставим настрани клетвата му да остане за цял живот предан на Лиса или да ми повтаря до втръсване, че иска да стоя настрани от живота му. Харесвах този Дмитрий.

Беше същият Дмитрий, какъвто го помнех отпреди, яростен и свиреп, готов да пожертва живота си за това, което според него бе правото дело. Почти ми се прииска да стане отново онзи раздразнителен, отчужден Дмитрий, който ми казваше да стоя настрани. Да го видя такъв… това пробуди твърде много от спомените ми — да не споменаваме за привличането, което смятах, че съм потушила. Ето че сега, излъчващ цялата тази страст, той ми се струваше по-секси от всякога. Дори и откогато правихме любов. Такъв трябваше да бъде Дмитрий: могъщ и ангажиран, владеещ се и непреодолим. Радвах се и все пак… като го гледах такъв, какъвто го обичах, сърцето ми още повече се свиваше от мъка. За мен той бе изгубен.

Дори и да бе отгатнал чувствата ми, не го показа. Гледаше право в мен и както винаги силата на погледа му ме сгряваше.

— Следващия път, като видиш Таша, ще я изпратиш ли при мен? Трябва да поговорим за това.

— Значи Таша може да ти е приятел, но не и аз? — Острите хапливи думи се отрониха от устните ми, преди да успея да ги спра. Изчервих се, притеснена, че допуснах грешка пред другите пазители. Дмитрий очевидно също не желаеше свидетели на нашия разговор. Вдигна поглед към онзи пазител, който пръв се обърна към мен.

— Има ли начин да останем малко насаме?

Мъжете от ескорта му си размениха погледи и тогава, почти като един, всички отстъпиха назад. Дистанцията, която ни предложиха, не беше кой знае колко голяма, защото още оформяха пръстен около Дмитрий. Но въпреки това беше достатъчна, за да не подслушват разговора ни. Дмитрий отново се обърна към мен. Аз седнах на близкия стол.

— Ти и Таша сте два напълно различни случая. Тя може да остане съвсем безопасно в моя живот. Но ти не.

— При все това — разгорещих се и отметнах косата си, — явно мога да присъствам в живота ти, когато това е удобно. Да кажем да изпълнявам поръчки или да предавам съобщения.

— Изглежда, не съм особено нужен в живота ти — отбеляза той сухо, като леко наклони глава към дясното ми рамо.

Необходим ми бе един миг, за да схвана какво се бе случило. Като отметнах косата си, бях оголила шията си и белега от ухапването. Опитах се да не се изчервявам, защото знаех, че нямаше за какво да се притеснявам. Само закрих отново шията си.

— Това не е твоя работа — просъсках, надявайки се другите пазители да не са видели нищо.

— Именно. — Прозвуча триумфиращо. — Защото ти трябва да живееш живота си, далеч от мен.

— О, за Бога — възкликнах. — Ще престанеш ли да ме…

Очите ми се отместиха от лицето му, понеже изведнъж отнякъде бе изникнала цяла армия.

Добре де, не беше точно армия, но почти. Само допреди една минута бяхме само Дмитрий, аз и охраната му и тогава… съвсем внезапно… помещението загъмжа от пазители. И не само пазители. Те носеха черно-бели униформи, както се полагаше при официални поводи, но едно малко червено копче на коланите им ги бележеше като пазители, специално прикрепени към дворцовата стража на кралицата. Имаше поне двадесетина от тях.

Изглеждаха застрашителни и смъртоносни, елитът на елита. През цялата ни история всички убийци, нападали нашите монарси, много бързо са били ликвидирани от кралските стражи. Те бяха като ходеща смърт и сега всички те се бяха струпали около нас. Двамата с Дмитрий тутакси скочихме, неуверени какво става, но беше сигурно, че заплахата е насочена към нас. Между него и мен бяха масата и столовете край нея, но ние моментално заехме стандартната отбранителна позиция, когато си обкръжен от врагове: гръб о гръб.

Пазителите на Дмитрий носеха обичайните си дрехи и изглеждаха леко озадачени да видят своите събратя, но с типичната за всички пазители ефективност екскортът на Дмитрий много бързо се присъедини към напредващите стражи на кралицата. Повече нямаше усмивки, нито шеги. Исках да се хвърля пред Дмитрий, но в тази ситуация това беше доста трудно.

— Трябва веднага да дойдеш с нас — заяви единият от кралската стража. — Ако се съпротивляваш, ще те отведем насила.

— Оставете го на мира! — изкрещях, докато оглеждах лицата им. Онази мрачна ярост експлодира в мен. Как можеха все още да не му вярват? Защо продължаваха да го преследват? — Той не е направил нищо! Защо не разберете най-после, че той наистина е дампир?

Мъжът, който бе заговорил, повдигна вежди.

— Не говорех на него.

— Вие… вие сте тук за мен? — попитах. Опитах се да си припомня всичките си изпълнения напоследък. Хрумна ми налудничавата идея, че кралицата е узнала, че съм прекарала нощта с Ейдриън и се е вбесила. Но надали щеше да изпрати дворцовата стража да ме арестува, макар че… или беше точно това? Наистина ли съм стигнала толкова далеч с лудориите си?

— Защо сте дошли за нея? — властно попита Дмитрий. Високото му, прекрасно тяло, което понякога можеше да бъде толкова чувствено, сега беше заредено със заплаха и напрегнатост.

Мъжът, който още ме гледаше втренчено, не обърна внимание на Дмитрий.

— Не ме карай да повтарям: тръгни кротко с нас или ще те заставим насила да ни последваш. — В ръцете му проблеснаха белезници.

Очите ми се разшириха.

— Това е лудост! Никъде няма да отида, докато не ми обясните какво, по дяволите, означава всичко това…

Това бе преломната точка, когато те явно решиха, че няма да ги последвам покорно. Двама от кралските стражи се нахвърлиха върху мен и макар че технически всички бяхме от един отбор, инстинктите ми изригнаха. Не разбирах какво става, освен че нямаше да позволя да ме повлекат със себе си като някакъв опасен престъпник. Изритах стола, на който допреди малко седях, върху първия пазител, а втория ударих с все сила. Но не го уцелих добре, защото той беше по-висок от мен. Обаче разликата в ръстовете ни ми помогна да избегна ответния му удар. Изритах го между краката и силното му изохкване ми подсказа, че съм го улучила където трябва.

Чух няколко сподавени вика. Персоналът на кафенето залегна зад барплота, сякаш очакваше да отекне стрелба с автоматично оръжие. Другите посетители, отбили се тук за закуска, с трескава скорост наскачаха от столовете си и в суматохата от масите изпопадаха чинии и чаши. Хукнаха към изходите, които обаче се оказаха блокирани от още пазители. Това породи още крясъци, въпреки че изходите бяха препречени само за мен, а не за тях.

Междувременно още пазители се присъединиха към сбиването. Макар че успях да раздам няколко доста добри удара, знаех, че численото им превъзходство е прекалено голямо, направо зашеметяващо. Един пазител успя да ме улови за ръката и се опита да закопчее едната халка на белезниците около китката ми, но не успя, когато от другата страна две ръце ме измъкнаха от хватката му, за да ме отместят веднага настрани.

Дмитрий.

— Не я докосвай — изръмжа той.

В гласа му се прокрадна нотка, която ме изплаши, сякаш заплахата му бе насочена срещу мен. Дръпна ме зад себе си, като се изпречи отпред, за да ме закриля с гърдите си. Гърбът ми се опря до една от масите. Пазителите продължиха да ни нападат от всички посоки, но Дмитрий ги отблъскваше със същата смъртоносна грация, заради която хората го бяха провъзгласили за бог. Не уби нито един от тези, с които се биеше, но със сигурност ги извади от строя. Ако някой си мислеше, че животът му като стригой или престоят в килията са влошили бойните му способности, явно жестоко се заблуждаваше. Дмитрий приличаше на природна стихия, като едновременно отбиваше атаките и ме спираше всеки път когато се опитвах да се намеся в боя. Стражите на кралицата може да бяха елитът на елита, обаче Дмитрий… е, моят бивш любим и инструктор беше от много по-друга категория. Бойните му умения надвишаваха способностите на всички останали, а той използваше енергично всичките си таланти, за да ме брани.

— Стой назад — заповяда ми Дмитрий. — Няма да се доберат до теб.

Отначало бях зашеметена от покровителството му, въпреки че мразех да не участвам пряко в битката. Да го наблюдавам как се бие, беше невероятно изживяване. Той беше едновременно красив и смъртоносен. Беше човекът армия, като воин, бранещ тези, които обича, и сеещ ужас сред противниците си…

И точно тогава ме порази едно ужасно откровение.

— Спрете! — внезапно изкрещях. — Ще дойда! Ще дойда с вас!

Отначало никой не ме чу. Бяха прекалено увлечени в схватката. Пазителите продължаваха с опитите да се прокраднат незабележимо зад гърба на Дмитрий, но той сякаш ги предусещаше и ги замерваше със столове и всичко, до което се добереше, като в същото време успяваше да рита и удря онези, които го връхлитаха отпред. Кой знае? Може би наистина можеше да победи сам цяла армия.

Но не можех да му го позволя.

Раздрусах ръката на Дмитрий.

— Спри — повторих. — Не се бий повече.

— Роуз…

Спри!

Бях напълно сигурна, че никога досега, през целия си живот, не бях извиквала толкова силно някоя дума. Отекна гръмко в цялото помещение. Стори ми се, че се чу в целия кралски двор.

Това не ги закова по местата им, но поне повечето от пазителите забавиха атаките. Иззад барплота надникнаха неколцина от персонала на кафенето. Дмитрий още раздаваше удари, готов да се справи с всеки, който му се изпречи пред очите. Трябваше да се хвърля към него, за да ме забележи.

— Спри. — Този път се задоволих само с шепот. Над всички надвисна неловка тишина. — Не се бий повече. Ще тръгна с тях.

— Не. Няма да позволя да те отведат.

— Трябва да го направиш — помолих го.

Дишаше тежко. Всяка част от него бе напрегната, готова да атакува. Приковахме погледи един в друг. Между нас като че ли прелетяха хиляди съобщения, докато някогашните електрически искри пращяха във въздуха. Само се надявах да е разбрал правилно посланието ми.

Един от пазителите пристъпи колебливо напред — като се наложи да заобиколи тялото на изпадналия в безсъзнание свой колега — и Дмитрий отново настръхна. Тъкмо се приготви да блокира приближаването на пазителя и отново да ме защити, когато аз изскочих напред и застанах между двамата мъже, като сграбчих ръката на Дмитрий и го погледнах в очите. Кожата му беше толкова топла и беше толкова хубаво да се докосне до моята. Най-хубавото нещо на света.

— Моля те. Стига вече.

Видях, че той най-после проумя какво се опитвах да му кажа. Хората още се страхуваха от него. Никой не знаеше какво беше той сега. Лиса му бе казала, че ако се държи спокойно и нормално, ще уталожи страховете на всички около него. Но това? Да се сражава съвсем сам срещу цяла армия от пазители? Това в никакъв случай нямаше да му донесе точки за добро поведение. Ако питаха мен, вече бе прекалено късно за това, но все пак трябваше да се опитам да предотвратя нови щети. Не можех да им позволя отново да го натикат в килията, не и заради мен.

Докато ме гледаше, той също ми предаде своето безмълвно послание: че ще продължи да се сражава заради мен, че ще се бие, докато има сили, за да им попречи да ме отведат.

Поклатих глава и на раздяла му стиснах ръката. Пръстите му пак бяха същите, каквито ги помнех, дълги и изящни, макар и с мазоли от многогодишните тренировки. Пристъпих напред и се обърнах с лице към онзи пазител, който пръв ни беше заговорил. Предположих, че той е водачът на групата.

Протегнах ръце и бавно направих крачка напред.

— Ще се държа кротко. Но, моля ви… не го заключвайте отново. Той просто… той просто си помисли, че съм изпаднала в беда.

Работата беше в това, че щом белезниците щракнаха около китките ми, аз започнах да си мисля, че яко съм го загазила. Докато пазителите си помагаха един друг да се изправят от пода, водачът им пое дълбоко дъх и изрече това, което се бе опитал да направи още с влизането си. Преглътнах мъчително, докато чаках да чуя името на Виктор.

— Роуз Хатауей, арестувана си за държавна измяна.

Не беше точно това, което очаквах. С надеждата, че покорството ми ще ми помогне да облекча участта си, попитах:

— Каква държавна измяна?

— Убийството на Нейно кралско величество, кралица Татяна.

Загрузка...