Духовна връзка

Глава 20

— Ти не си морой! — продължи той. Не крещеше, но определено привлече вниманието на застаналите близо до нас. — Ти си Роуз Хатауей, нали? Как смееш ти с нечистата си кръв да скверниш светостта на нашата…

— Достатъчно — прозвуча внезапно величествен глас. — Аз ще се погрижа оттук нататък.

Въпреки че лицето й бе покрито, никой не можеше да сбърка този глас. Татяна застана с плавна походка до възмутения тип. Носеше сребриста маска на цветя и сива рокля с дълги ръкави. Нищо чудно да съм я видяла по-рано в тълпата, без дори да разбера, че е тя. Преди да заговори, не се отличаваше от останалите присъстващи.

Цялата зала притихна. Даниела Ивашков приближи забързано и застана зад Татяна. Когато ме позна, очите й зад маската се разшириха.

— Ейдриън… — започна тя.

Но Татяна я прекъсна.

— Ела с мен — рече, поемайки контрол над ситуацията.

Нямаше съмнение, че това е заповед, на която трябваше да се подчиня. Кралицата се извърна и се насочи с бързи стъпки към изхода на залата. Аз побързах да я последвам, както и Ейдриън и Даниела.

Веднага щом се озовахме в осветения от факлите коридор, Даниела се обърна към сина си:

— Къде ти е умът? Знаеш, че нямам нищо против да каниш Роуз при определени случаи, но това беше…

— Неуместно — остро я прекъсна Татяна. — Макар че може би е добре тя като дампир да види колко много се уважават жертвите, направени от представители на нейната раса.

Думите й бяха толкова шокиращи, че всички онемяхме. Първа се окопити Даниела.

— Да, но традицията повелява…

Татяна отново я прекъсна.

— Много добре съм запозната с традицията. Случилото се е нарушение на етикета, но присъствието на Роузмари едва ли ще помрачи намеренията ни. Загубата на Присила… — Татяна не се задави, но изгуби част от обичайното си хладнокръвие. Не си представях, че някой като нея може да има най-добра приятелка, но Присила явно е била. Как щях да се държа аз, ако бях загубила Лиса? Едва ли щях да се владея толкова добре. — Загубата на Присила е нещо, за което ще страдам много, много дълго време — успя да промълви най-сетне Татяна. Острите й очи се впиха в мен. — Надявам се, че наистина разбираш колко много се нуждаем от вас и колко много ценим теб и останалите пазители. Зная, че понякога твоята раса се чувства недооценена. Но не е вярно. Онези, които умряха, оставиха не само дълбока празнота в нашите редици, но и несигурност, тъй като без тях сме още по-незащитени, както несъмнено осъзнаваш.

Кимнах, изненадана, че Татяна не ми крещи да се махна от погледа й.

— Загубата наистина е голяма — изрекох. — А това още повече влошава ситуацията, защото тъкмо ограничената ни численост е най-голямата ни уязвимост, особено след като стригоите образуват големи групи. Ние невинаги можем да сме равностойни противници.

Татяна кимна, приятно изненадана, че сме съгласни за нещо. Ставахме две.

— Знаех, че разбираш. При все това… — извърна се към Ейдриън. — Ти не биваше да правиш това. Трябва да се спазват известни граници на приличие.

Ейдриън беше изненадващо смирен.

— Съжалявам, лельо Татяна. Просто си помислих, че това е нещо, което Роуз трябва да види.

— Няма да кажеш на никого, нали? — обърна се Даниела към мен. — Голяма част от гостите са много, много консервативни. Те не биха искали това да се разчуе.

Че са се събрали маскирани край огъня и са си поиграли на тайна церемония? Да, разбирах, че искат да го запазят в тайна.

— Няма да кажа на никого — уверих ги.

— Добре — кимна Татяна. — А сега, все пак трябва да си тръгнете, преди… това Кристиан Озера ли е? — Погледът й се плъзна отново към пълната зала.

— Да — отвърнахме в един глас двамата с Ейдриън.

— Той не е получавал покана! — възкликна Даниела. — И това ли е по твоя вина?

— Не е толкова вина, колкото проява на гениалността ми — заяви Ейдриън.

— Съмнявам се, че някой ще забележи, стига да се държи прилично — въздъхна кралицата. — А и съм сигурна, че той би се възползвал от всяка възможност, за да поговори с Лиса.

— О — намесих се, без да мисля. — Това не е Лиса.

Всъщност Лиса се бе обърнала с гръб към Кристиан, който говореше с някой друг, докато хвърляше тревожни погледи към вратата и мен.

— Кой е това? — попита Татяна.

Мамка му.

— Това е, хм, Мия Риналди. Тя е наша приятелка от „Свети Владимир“. — Поколебах се дали да не излъжа и да назова някоя кралска фамилия, някои бяха толкова многобройни, че беше невъзможно да знаеш всичките им членове.

— Риналди — намръщи се Татяна. — Мисля, че познавам прислужник с такова име. — Впечатлих се, че знаеше имената на тези, които работеха в двореца. Мнението ми за нея отново се промени.

— Прислужник? — възмути се Даниела и стрелна с гневен поглед сина си. — Има ли още някой, за когото би трябвало да зная?

— Не. Ако имах повече време, вероятно щях да успея да вкарам и Еди. По дяволите, може би дори малкото сладкишче.

Даниела едва не припадна.

— Малко сладкишче ли каза?

— Това е само шега — побързах да обясня. Не исках ситуацията да се влоши още повече. Боях се как ще отговори Ейдриън. — Така наричаме понякога нашата приятелка Джил Мастрано.

Нито Татяна, нито Даниела останаха очаровани.

— Е, изглежда, никой не е разбрал, че не са от нашите — заключи Даниела, като кимна към Кристиан и Мия. — Макар че вече сигурно са тръгнали слухове за неуместното присъствие на Роуз на това събитие.

— Съжалявам — промърморих, чувствайки се виновна, че може би съм й причинила неприятности.

— Вече нищо не може да се направи — рече уморено Татяна. — Сега трябва да си вървиш, така че всички да помислят, че си била жестоко смъмрена. Ейдриън, ти ще се върнеш с нас в залата и ще се погрижиш другите ти „гости“ да не привличат вниманието. И повече не прави така.

— Няма — отвърна той, почти убедително.

Тримата понечиха да се отдалечат, като ме оставяха да се изнижа незабележимо, когато кралицата се спря и се извърна.

— Правилно или не, не забравяй какво видя тук. Ние наистина се нуждаем от пазители.

Кимнах. В гърдите ми се надигна вълна на гордост от признанието й. След това тя и останалите се върнаха в залата. Наблюдавах ги замислено, като в същото време кипях вътрешно, задето всички си мислеха, че съм била най-позорно изритана. Имайки предвид, че можеше да е и по-зле, реших, че все пак съм се отървала леко. Свалих маската си, защото повече нямаше защо да се крия, и поех нагоре по стълбите, за да изляза навън.

Не бях стигнала много далеч, когато една фигура се изпречи пред мен. Бях потънала толкова дълбоко в мислите си, че едва не поставих рекорд по отскачане от място.

— Михаил! — възкликнах. — Изкара ми ангелите. Какво правиш тук?

— Всъщност те търсех. — Беше нервен и притеснен. — По-рано се отбих до стаята ти, но те нямаше.

— Да, бях на Маскарада на прокълнатите.

Той се втренчи неразбиращо в мен.

— Няма значение. Какво има?

— Мисля, че може да имаме шанс.

— Шанс за какво?

— Чух, че днес си опитала да се видиш с Дмитрий.

А, да. Главният проблем, върху който трябваше повечко да помисля.

— Да. „Опитала“ е доста оптимистично казано. Той не иска да ме види, без да броим армията пазители, която го охранява.

Михаил запристъпва смутено от крак на крак и се озърна наоколо като подгонено животно.

— Затова те търсех.

— Добре, нищо не разбирам. — Главата вече започваше да ме боли от изпитото вино.

Михаил пое дълбоко дъх и издиша.

— Мисля, че мога да те вмъкна вътре, за да го видиш.

Изчаках секунда, питайки се дали не е някакъв майтап, или е слухова халюцинация, породена от силните ми емоции. Нищо. Михаил беше напълно сериозен и колкото и малко да го познавах, знаех, че не е от шегаджиите.

— Как? — попитах. — Аз се опитах и…

Михаил ми даде знак да го последвам.

— Ела с мен и ще ти обясня. Не разполагаме с много време.

Нямаше да пропилея шанса си, колкото и незначителен да беше. Забързах след него.

— Случило ли се е нещо? — продължих да го разпитвам, след като се изравних с него. — Той… той е поискал да ме види? — Това беше повече, отколкото можех да се надявам. Макар че Михаил бе казал „да те вмъкна“, което не се връзваше особено с тази идея.

— Намалиха охраната му — обясни другарят ми по съзаклятие.

— Наистина ли? И колко са сега? — Когато Лиса го посети, долу имаше дванадесет души охрана, включително ескортът й. Ако най-сетне са се вразумили и са осъзнали, че Дмитрий не се нуждае от повече от един или най-много двама пазители, то това щеше да помогне на всички да повярват, че той вече не е стригой.

— Петима.

— О! — Не беше върхът. Но пък и не беше ужасно. — Но предполагам това означава, че не са далеч от мисълта да го освободят?

Михаил сви рамене, без да извръща поглед към мен. По време на бдението бе валяло и въздухът още беше влажен и малко по-хладен.

— Някои от пазителите смятат, че може да бъде освободен. Но е нужен декрет на Кралския съвет, за да се обяви официално какво е той.

Едва не се заковах на място.

— Да се обяви какво е той? — възкликнах. — Той не е „какво“! Той е личност. Дампир като нас.

— Зная, но това не зависи от нас.

— Прав си. Съжалявам — промърморих. Нямаше смисъл да се убива вестоносеца. — Е, надявам се да си седнат на задниците и много скоро да вземат решение.

Последвалата тишина беше по-красноречива от всякакви думи. Изгледах остро Михаил.

— Какво? Какво не ми казваш? — настоях.

Той сви рамене.

— Носят се слухове, че в момента в Кралския съвет се обсъжда друго, много по-важно нещо, което има приоритет.

Това ме вбеси. Какво, по дяволите, може да е по-важно от Дмитрий? Успокой се, Роуз. Спокойно. Съсредоточи се. Не позволявай на мрака да влоши още повече нещата. Винаги съм полагала усилия да го заровя дълбоко в себе си, ала по време на стрес мракът често изригваше. А сега? Да, сега времената бяха особено стресиращи. Насочих мислите си към първоначалния си проблем за посещението при Дмитрий.

Стигнахме до сградата, където го държаха, като ми се налагаше да подтичвам, за да не изостана от спътника си.

— Дори и да са намалили охраната, те пак няма да ме пуснат. Пазачите там ще знаят, че ми е наредено да стоя настрана.

— В момента на смяна е един мой приятел. Не можем да останем дълго, но той ще каже на пазителите в ареста, че са ти разрешили да слезеш при затворника.

Михаил се канеше да отвори външната врата, но аз го спрях, като сложих ръка върху неговата.

— Защо правиш това за мен? Кралският съвет на мороите може и да не смята проблема с Дмитрий за много важен, но пазителите — да. Можеш здравата да загазиш.

Той погледна надолу към мен и на устните му отново се появи онази горчива усмивка.

— Нужно ли е да питаш?

Замислих се.

— Не — отвърнах тихо.

— Когато изгубих Соня… — Михаил затвори очи за секунда, а когато ги отвори, сякаш се взираше в миналото. — Когато я изгубих, не исках да живея. Тя беше добра, наистина добра. Стана стригой от отчаяние. Не виждаше друг начин да се спаси от духа. Бих дал всичко — абсолютно всичко — ако мога да й помогна, да оправя нещата помежду ни. Не зная дали за нас изобщо е възможно, но в момента за теб е. Не мога да позволя да пропуснеш този шанс.

След тези думи ние влязохме. На входа имаше друг пазител на пост. Както каза Михаил, той се обади, за да съобщи на охраната в ареста, че Дмитрий има посетител. Приятелят на Михаил изглеждаше доста нервен, което беше разбираемо. Но все пак ни помогна. Наистина е невероятно, помислих си на какво са способни приятелите един за друг. Последните две седмици бяха неоспоримо доказателство за това.

Също както при посещението на Лиса, се появиха двама пазители, за да ме ескортират до сутерена. Познах ги, защото ги бях видяла през нейните очи. Ако бяха чули упорития отказ на Дмитрий да ме види, то присъствието ми сигурно доста ги е изненадало. Но навярно предположиха, че някой влиятелен е разрешил да съм тук, така че не зададоха никакви въпроси.

Михаил ни следваше надолу по стълбите, а аз усещах как сърцето ми тупка все по-силно. Дмитрий. Щях да видя Дмитрий. Какво ще кажа? Какво ще направя? Беше твърде много, за да разсъждавам разумно. Трябваше мислено да си заповядам да се овладея, иначе щях да изпадна в шок.

Когато стигнахме до коридора с килиите, видях двама пазители, застанали пред тази на Дмитрий, един в другия край на коридора и още един до входа, през който влязохме. Спрях нерешително, притеснена от мисълта, че ще чуят разговора ми с Дмитрий. Не исках да има свидетели, както при срещата на Дмитрий и Лиса, но при тази толкова засилена охрана може би нямах друг избор.

— Може ли да останем насаме? — попитах.

Единият от ескорта ми поклати глава.

— Заповед на началството. Двама трябва постоянно да са на пост пред килията.

— Тя е пазител — изтъкна кротко Михаил. — Както и аз. Пуснете ни, а останалите могат да чакат до вратата.

Хвърлих благодарен поглед към Михаил. От него нямаше да се притеснявам. Останалите решиха, че ще сме в безопасност и дискретно се оттеглиха в другия край на коридора. Нямаше да бъдем съвсем сами, но те нямаше да чуят нищо.

Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, когато двамата с Михаил приближихме килията на Дмитрий и спряхме пред нея. Той седеше в почти същото положение, както при посещението на Лиса: върху леглото, със свити до гърдите колене, с гръб към нас.

Думите заседнаха в гърлото ми. Всички мисли отлетяха от главата ми. Сякаш напълно забравих защо съм тук.

— Дмитрий — промълвих или поне се опитах. Задавих се, така че звуците, излезли от устата ми, бяха накъсани. Ала очевидно бяха достатъчно ясни, защото гърбът на Дмитрий внезапно се напрегна. Не се обърна.

— Дмитрий — повторих, този път по-ясно. — Аз… съм.

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Още от първия път той знаеше кой е. Имах чувството, че при всякакви обстоятелства би познал гласа ми. Вероятно познаваше дори биенето на сърцето ми и дишането ми. Колкото до последното, мисля, че спрях да дишам за няколко секунди, докато чаках отговора му. Когато го чух, останах малко разочарована.

— Не.

— Не какво? „Не“, че не съм аз?

Той въздъхна безсилно, звук, който почти — но не съвсем — беше като онзи, който издаваше, когато направех нещо особено абсурдно по време на тренировките ни.

— „Не“, че не желая да те видя. — Гласът му бе натежал от емоции. — Не биваше да те пускат тук.

— Да. Но аз намерих начин да заобиколя забраната.

— Разбира се, че си го направила.

Продължаваше да седи с гръб към мен, което направо ме убиваше. Погледнах към Михаил, който ми кимна за кураж. Предполагам, че трябваше да съм доволна, задето Дмитрий изобщо ми говори.

— Трябваше да те видя. Трябваше да се уверя, че си добре.

— Сигурен съм, че Лиса вече те е осведомила.

— Трябваше да го видя с очите си.

— Е, вече видя.

— Виждам единствено гърба ти.

Беше влудяващо, но всяка дума от него беше като подарък. Имах чувството, че от хиляда години не бях чувала гласа му. Както и преди, се питах как въобще съм можела да сбъркам онзи Дмитрий в Сибир с този. И в двата случая гласът му беше идентичен, със същата дълбочина и акцент, но като стригой, думите му винаги бяха като студен повей във въздуха. Сега бяха топли. Все едно ме обвиха мед, кадифе и всякакви прекрасни чудесии, независимо от ужасните неща, които изричаше.

— Не те искам тук — каза Дмитрий решително. — Не искам да те виждам.

Беше ми нужна минута, за да обмисля стратегията си. Около Дмитрий продължаваше да витае онази потисната, безнадеждна атмосфера. Лиса бе подходила с нежност и състрадание. Бе успяла да пробие защитите му, макар че голяма част от това се дължеше най-вече на факта, че той я възприемаше като своя спасителка. Можех да опитам подобна тактика. Можех да бъда нежна и всеотдайна, изпълнена с любов — и всичко щеше да е истина. Аз го обичах. Толкова силно исках да му помогна. При все това не бях сигурна дали точно този конкретен метод ще сработи при мен. Роуз Хатауей невинаги е била известна с внимателния си и нежен подход. Но реших да заложа на чувството му за дълг.

— Не можеш да ме пренебрегнеш — заявих, опитвайки се да говоря с нисък глас, за да не ме чуят пазачите. — Задължен си ми. Аз те спасих.

Изминаха няколко секунди в мълчание.

— Лиса ме спаси — отвърна той предпазливо.

В гърдите ми избухна гняв, също като онзи, когато наблюдавах посещението на Лиса. Как можеше той да я смята едва ли не за божество, а мен — не?

— А как мислиш, че тя успя? — попитах възмутено. — От кого мислиш, че научи как да те спаси? Имаш ли някаква представа през какво ние — през какво аз — трябваше да премина, за да се сдобия с тази информация? Ти смяташ, че отиването ми в Сибир е било лудост? Повярвай ми, дори не знаеш какво означава истинска лудост. Познаваш ме. Знаеш на какво съм способна. Но този път надминах дори себе си. ТИ СИ МИ ЗАДЪЛЖЕН.

Беше жестоко и грубо, но трябваше да го накарам да реагира. Да изтръгна поне някаква емоция. И успях. Той рязко се извърна, очите му святкаха, а от цялото му тяло се излъчваше толкова дълго сдържаната сила. Както винаги, движенията му бяха едновременно устремни и грациозни. По същия начин гласът му беше смесица от емоции: гняв, безсилие и загриженост.

— В такъв случай най-доброто, което мога да направя е…

Той замръзна. Кафявите му очи, присвити от яд, внезапно се разшириха от… какво? Изумление? Благоговение? Или може би от същото смайващо чувство, което се надигаше у мен винаги когато го видех?

Защото внезапно се изпълних с непоколебима увереност, че той изпитва същото нещо, което и аз преди малко. Той ме беше виждал много пъти в Сибир. Видя ме и миналата нощ в склада. Но сега… сега най-сетне ме виждаше през собствените си очи. Сега, когато вече не беше стригой, цялата му същност беше различна. Възприятията му за света и чувствата му бяха различни. Дори душата му беше различна.

Беше един от онези моменти, за които хората казват, че животът им минава като на филмова лента пред очите. Защото докато се взирахме един в друг, отново преживях в съзнанието си всеки етап от връзката ни. Спомних си колко силен и непобедим беше той, когато се срещнахме за пръв път, когато дойде да върне двете ни с Лиса в обществото на мороите. Припомних си нежността на докосването му, когато превързваше окървавените ми и изранени ръце. Спомних си как ме носеше на ръце, след като Натали, дъщерята на Виктор, ме нападна. Но най-вече си спомних нощта, когато бяхме заедно в хижата, малко преди стригоите да го отведат. Една година. Познавахме се само от една година, но през нея сякаш бяхме изживели цял един живот.

И той също го осъзнаваше — знаех го — докато ме изучаваше. Пламтящият му поглед обхождаше една по една чертите ми. Някак смътно се опитах да си спомня как изглеждам днес. Все още бях облечена с роклята, с която бях на тайната сбирка и знаех, че ми стои добре. Очите ми вероятно бяха зачервени от сълзите, които бях изплакала по-рано и имах време само набързо да среша косата си, преди да изляза с Ейдриън.

Обаче се съмнявах, че това има значение. Начинът, по който Дмитрий ме гледаше… потвърждаваше всичко, което подозирах. Чувствата, които изпитваше към мен, преди да бъде превърнат — чувствата, които се бяха извратили, докато беше стригой — все още съществуваха. Трябваше да съществуват. Може би Лиса беше неговата спасителка. Може би останалите в двора я смятаха за богиня. В този миг знаех, че без значение колко зле изглеждам или колко безразличен вид се опитва да си придаде, аз бях неговата богиня.

Дмитрий преглътна и си наложи да се овладее, както винаги правеше. Някои неща никога не се променят.

— В такъв случай най-доброто, което мога да направя — продължи спокойно той — е да стоя далеч от теб. Това е най-добрият начин да платя дълга си.

Беше ми много трудно да запазя самообладание и да поддържам някакъв разумен разговор. И аз като него бях обзета от благоговение. И от гняв.

— Ти предложи да се отплатиш на Лиса, като й каза, че винаги ще бъдеш до нея!

— Аз не съм й причинил нещата… — Той извърна очи за миг, отново опитвайки се да се окопити, после още веднъж срещна моите. — Не съм й причинил нещата, които причиних на теб.

— Ти не беше на себе си! Не ми пука. — Гневът ми отново заплашваше да избухне.

— Колко? — възкликна той. — Колко пазители умряха миналата нощ заради това, което направих?

— Аз… мисля, че шест или седем. — Тежки загуби. Сърцето ми се сви, като си припомних изреждането на имената по време на церемонията в подземието.

— Шест или седем — повтори Дмитрий с болка в гласа. — Умрели за една нощ. Заради мен…

— Ти не беше сам! Казах ти, онова същество не беше ти! Не си можел да се контролираш. За мен няма значение…

— Но за мен има! — изкрещя той и гласът му отекна в коридора. Пазителите в двата края се размърдаха, но не приближиха. Когато заговори отново, гласът му бе по-нисък, но трепереше от напиращите емоции. — За мен има значение. Това не можеш да проумееш. Не можеш да разбереш. Не можеш да разбереш какво е да знаеш какво си направил. Цялото време, докато бях стригой… сега е като някакъв сън, но сън, който си спомням съвсем ясно. За мен няма прошка. А това, което се случи с теб? Спомням си почти всичко. Всичко, което сторих. Всичко, което исках да сторя.

— Но сега няма да го направиш — не се предавах аз. — Затова го забрави. Преди… преди всичко да се случи, ти каза, че можем да бъдем заедно. Че можем да уредим назначенията си и да…

— Роза — прекъсна ме той, а галеното име се заби като кинжал в сърцето ми. Мисля, че просто се изплъзна от устата му, всъщност нямаше намерение да го изрича. Устните му се изкривиха в усмивка, в която нямаше веселие. — Мислиш ли, че те някога изобщо ще ми позволят отново да бъда пазител? Ще бъде чудо, ако ме оставят жив!

— Не е вярно. След като веднъж осъзнаят, че си се променил и наистина си някогашният… всичко ще бъде както преди.

Той поклати глава.

— Твоят оптимизъм… вярата ти, че можеш да постигнеш всичко. О, Роуз. Това е едно от удивителните ти качества. Както и едно от най-вбесяващите.

— Аз вярвах, че може от стригой да бъдеш превърнат отново в дампир — изтъкнах. — Може би в крайна сметка вярата в невъзможното не е чак толкова безумна.

Този разговор беше толкова мрачен, толкова мъчителен, ала при все това ми напомни за старите ни практически занятия. Той се опитваше да ме убеди в нещо със сериозни доводи, а аз го контрирах с моята си логика. В резултат обикновено го развеселявах и вбесявах. Имах чувството, че ако настоящата ситуация беше малко по-различна, той щеше да реагира по същия начин. Но това не беше практическо занятие. Той нямаше да се засмее и да завърти очи. Това беше сериозно. На живот и смърт.

— Благодарен съм за това, което си направила — заговори той с официален тон, като се бореше да овладее чувствата си. Това беше друга наша обща черта — и двамата винаги се стараехме да се контролираме. В това отношение той винаги е бил по-добър от мен. — Наистина съм ти задължен. И това е дълг, който не мога да платя. Както казах, най-доброто, което мога да направя, е да стоя далеч от живота ти.

— Ако ще си част от живота на Лиса, тогава няма да можеш да ме избягваш.

— Хората могат да бъдат близо един до друг и без… без помежду им да има нещо повече — заяви той твърдо. Беше толкова типично за Дмитрий. Разумът се бори с чувствата.

И тогава не издържах. Както казах, той винаги е бил по-добър в самоконтрола. А аз? Не чак толкова.

Хвърлих се срещу решетките толкова бързо, че Михаил трепна.

— Но аз те обичам! — изсъсках. — И съм сигурна, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш, че можеш да прекараш остатъка от живота си, като пренебрегваш чувствата си, докато си близо до мен?

Обезпокоителното тук беше, че дълго време, докато бяхме в Академията, Дмитрий беше убеден, че може да прави точно това. И се бе подготвил да прекара живота си, потискайки любовта си към мен.

— Ти ме обичаш — повторих. — Зная, че ме обичаш. — Протегнах ръка през решетките. Не можех да го докосна, но пръстите ми се разпериха отчаяно напред, сякаш внезапно щяха да се удължат и да го достигнат. Това беше всичко, от което се нуждаех. Да ме докосне поне веднъж, за да се уверя, че още го е грижа, едно докосване, за да усетя топлината на кожата му и…

— Вярно ли е — поде тихо Дмитрий, — че имаш връзка с Ейдриън Ивашков?

Ръката ми се отпусна.

— Къ… къде си чул това?

— Носят се разни слухове — отвърна той, все едно отглас от думите на Михаил.

— Определено се носят — промърморих.

— Вярно ли е? — настоя Дмитрий, този път по-твърдо.

Поколебах се, преди да отговоря. Ако му кажех истината, той щеше да има още по-силен довод в подкрепа на решението си да стоим далеч един от друг. Обаче не можех да го излъжа.

— Да, но…

— Добре. — Не бях сигурна как очаквах да реагира. Ревност? Шок? Вместо това, когато се облегна отново на стената, той изглеждаше… облекчен. — Ейдриън е много по-свестен, отколкото го смятат. Той е подходящ за теб.

— Но…

— Той е бъдещето ти, Роуз. — Лицето му отново доби част от онова безнадеждно, безкрайно уморено изражение. — Ти не разбираш какво е да преживееш всичко, през което преминах аз, да се завърнеш обратно, след като си бил стригой. Това променя всичко. И не е само това, че стореното от мен е непростимо. Всичките ми емоции… чувствата ми към теб… те се промениха. Не изпитвам същото, както преди. Може отново да съм дампир, но след това, през което преминах… ами, то ме е белязало. Променило е душата ми. Вече не мога да обичам. Не мога — не те — обичам. Между теб и мен вече няма нищо.

Кръвта ми се смрази. Отказвах да повярвам на думите му, не и след начина, по който ме гледаше преди малко.

— Не! Това не е истина! Аз те обичам и ти…

— Стража! — изкрещя Дмитрий, гласът му беше толкова силен, че беше истинско чудо как цялата сграда не се разтресе. — Изведете я оттук. Изведете я оттук!

С удивителна скорост, само за един миг пазителите се озоваха до килията. Като затворник Дмитрий нямаше право да отправя искания, но охраната със сигурност нямаше да търпи ситуация, която можеше да причини смут. Подбраха ни с Михаил, но аз се възпротивих.

— Не, почакайте…

— Не се съпротивлявай — промърмори Михаил в ухото ми. — Времето ни изтича, а и без това днес няма да постигнеш нищо повече.

Исках да възразя, но думите заседнаха на устните ми. Оставих се пазителите да ме отведат, но не и преди да погледна Дмитрий за последно. Лицето му представляваше безизразна маска, типична за всеки пазител, но пронизващият начин, по който се взираше в мен, бе доказателство за чувствата, бушуващи в гърдите му.

Приятелят на Михаил все още беше на смяна, което ни позволи да се измъкнем, без да се забъркваме в повече неприятности. Веднага щом излязохме, аз се спрях и изритах ядно едно от стъпалата.

— По дяволите! — извиках. Двама морои, които пресичаха двора — навярно се прибираха от някой късен купон, ме изгледаха сепнато.

— Успокой се — рече Михаил. — Това беше първият път, когато го виждаш след промяната. Не можеш да очакваш прекалено много чудеса наведнъж. Той ще се осъзнае.

— Не съм сигурна — промърморих. Въздъхнах и погледнах към небето. Малки къдрави облачета се носеха лениво по него, но аз почти не ги забелязвах. — Не го познаваш като мен.

Защото докато част от мен смяташе, че повечето от това, което каза Дмитрий, е реакция на шока след връщането му в предишната му същност, имаше друга част, която се чудеше. Познавах Дмитрий. Познавах чувството му за чест, непреклонните му убеждения за добро и зло. Той отстояваше тези свои убеждения. Животът му беше подчинен на тях. Ако наистина, наистина вярваше, че най-правилното е да ме избягва и да остави връзката помежду ни да угасне, ами… имаше огромна вероятност той да го направи, независимо от любовта помежду ни. Както си спомних по-рано, докато бяхме в „Свети Владимир“, той действително бе устоял на чувствата си.

А колкото до останалото… онова, че повече не ме обича или не е способен изобщо да обича… е, ако е вярно, това би било съвсем различен проблем. И Кристиан, и Ейдриън се безпокояха, че у него може да е останала някаква частица от стригоя, но страховете им се отнасяха за жестокост и кръвожадност. Никому не бе хрумнало това: животът като стригой бе вкоравил сърцето му, убивайки способността му да обича друго същество.

Убивайки способността му да обича мен.

А аз бях напълно сигурна, че ако това наистина е вярно, част от мен също щеше да умре.