Духовна връзка

Глава 19

Да не си полудял? — зяпнах го стъписано.

Той ме изгледа е онзи безмълвен поглед, както винаги, когато му задавах този въпрос.

Въздъхнах и опитах отново:

— Парти? Това е прекалено, дори и за теб. Умряха толкова хора! Пазители. Присила Вода. — Да не споменавам тези, които се бяха върнали от мъртвите. Предполагам, че беше по-разумно да премълча последното. — Сега не е време за купони и бирени състезания.

Очаквах Ейдриън да ми заяви, че винаги е време за купони и бирени състезания, но той остана сериозен.

— Всъщност събирането е заради тези, които умряха. Не е бирено надпиване. Може би парти не е най-точното определение. Това е… — Той се намръщи, търсейки подходящите думи. — Специално събитие. Само за елита.

— Всички кралски партита са за елита — изтъкнах.

— Да, но на това не всички кралски особи са поканени. Това е… ами, елитът на елита.

Направо не можех да повярвам.

— Ейдриън…

— Не, чуй ме. — Той прокара ръка през косата си, както правеше, когато е притеснен. — Не е парти, а по-скоро церемония. Стара, стара традиция от… не зная. Мисля, че от Румъния. Наричат го Бдение. Това е начин да се почетат мъртвите; нещо като тайна, която се предава от поколение на поколение в най-древните кралски фамилии.

Изведнъж се сетих за тайното общество в „Свети Владимир“.

— Не е нещо като Мана, нали?

— Не, кълна се. Моля те, Роуз. Аз също не съм особено във възторг от цялата работа, но майка ми ме задължава да отида и наистина много бих искал да бъдеш там с мен.

Елит и древни кралски фамилии бяха думи, които звучаха като предупреждение за мен.

— Ще има ли там и други дампири?

— Не — отвърна той, но побърза да добави: — Но съм уредил да присъстват някои хора, които ще ти е приятно да видиш там. Така ще е по-добре и за двама ни.

— Лиса? — досетих се. Ако съществуваше уважавана древна кралска фамилия, то това бе нейната.

— Да. Току-що се видях с нея в медицинския център. Реакцията й бе подобна на твоята.

Това ме накара да се усмихна. Освен това събуди интереса ми. Исках да поговоря с нея по-подробно за това, което се бе случило по време на срещата й с Дмитрий и знаех, че тя ме избягва тъкмо заради това. Ако някакъв глупав кралски ритуал — или каквото там се нарича — може да ми помогне да поговоря с нея, толкова по-добре.

— Кой друг?

— Хора, които ще ти харесат.

— Добре. Остани си загадъчен. Ще дойда с теб на това култово сборище.

Това ми спечели усмивката му.

— Едва ли може да се нарече култ, малък дампир. Всъщност това е начин да се отдаде почит на онези, които бяха убити в битката. — Той се пресегна и ме погали по бузата. — И аз съм щастлив… Господи, толкова съм щастлив, че ти не си една от тях. Не знаеш… — Гласът му пресекна и на устните му за миг се мярна тъжна усмивка, преди да се овладее и да продължи: — Нямаш представа колко бях разтревожен. Всяка минута, през която те нямаше, всяка минута, през която не знаех какво става с теб… беше мъчение. И дори след като разбрах, че си добре, продължих да разпитвам всички в медицинския център какво знаят за теб. Дали са те видели да се биеш, дали си ранена…

Сякаш в гърлото ми заседна буца. Нямах възможност да се видя с Ейдриън, когато се върнах, но поне трябваше да му изпратя съобщение. Стиснах ръката му и се опитах да се пошегувам с нещо, което не беше смешно.

— И какво ти казаха? Че съм страхотен боец?

— Всъщност да. Не спираха да говорят колко си била невероятна в битката. Слухът за подвизите ти стигна до ушите на леля Татяна и дори тя беше впечатлена.

Леле. Това вече беше изненада. Отворих уста да попитам още нещо, но следващите му думи ме изпревариха.

— Освен това чух, че си крещяла на всички, изпречили се пред погледа ти, настоявайки да узнаеш какво е станало с Беликов. А тази сутрин си вдигнала пушилка пред вратите на главната квартира на пазителите.

Извърнах поглед.

— О, да. Аз… виж, съжалявам, но трябва да…

— Хей, хей. — Гласът му беше твърд и сериозен. — Не се извинявай. Разбирам.

Погледнах го.

— Наистина ли?

— Виж, не мога да кажа, че не съм го очаквал, ако той се завърне.

Вгледах се нерешително в него, опитвайки се да отгатна какво се крие зад сериозното му изражение.

— Зная. Спомням си какво каза преди…

Ейдриън кимна, сетне отново ми се усмихна тъжно.

— Разбира се, не съм очаквал, че наистина ще се получи. Лиса се опита да обясни магията, която е използвала… но, Господи. Не мисля, че някога бих могъл да направя подобно нещо.

— Вярваш ли? — попитах го. — Вярваш ли, че той вече не е стригой?

— Да. Лиса каза, че не е и аз й вярвам. Освен това го видях отдалеч на слънцето. Но не съм сигурен, че е разумна идеята да се опиташ да го видиш.

— Сега говори ревността ти. — Нямах абсолютно никакво право да го обвинявам, имайки предвид противоречивите чувства, които измъчваха сърцето ми заради Дмитрий.

— Разбира се, че е ревност — отвърна Ейдриън равнодушно. — А ти какво очакваше? Бившата голяма любов на живота ти се е върнала — при това от мъртвите. Това не е нещо, от което ще изпадна във възторг. Но не те обвинявам, задето се чувстваш объркана.

— Казах ти преди…

— Зная, зная. — Ейдриън не звучеше истински разстроен. Всъщност тонът му беше изненадващо търпелив. — Зная, че каза, че завръщането му няма да повлияе на отношенията ни. Но едно е да кажеш нещо, преди да се случи дадено събитие, а съвсем друго след това.

— Какво намекваш? — попитах смутено.

— Искам те, Роуз. — Стисна ръката ми по-силно. — Винаги съм те искал. Искам да бъда с теб. Бих искал да бъда като другите мъже и да заявя, че винаги ще се грижа за теб, но… ами, ако се стигне до това, навярно ти ще си тази, която ще се грижи за мен.

Засмях се, въпреки че съвсем не ми беше до смях.

— Понякога си мисля, че представляваш по-голяма опасност за себе си, отколкото за другите. Знаеш ли, миришеш ми на цигари.

— Хей, никога, никога не съм казвал, че съм идеален. А ти грешиш. Най-опасното нещо в живота ми навярно си ти.

— Ейдриън…

— Почакай. — Притисна пръстите на другата си ръка към устните ми. — Само ме чуй. Ще бъде глупаво от моя страна да си мисля, че завръщането на старото ти гадже няма да ти се отрази. И така, харесва ли ми това, че искаш да го видиш? Не, разбира се, че не. Това е нормално. Но знаеш ли, има и нещо друго. Аз вярвам, че той отново е дампир. Абсолютно. Но…

— Но какво? — Думите на Ейдриън събудиха любопитството ми.

— Но само защото той вече не е стригой, не означава, че в него не е останало нищо от неживото същество, което е бил. Почакай. — Ейдриън видя, че отворих уста, готова да избухна. — Не казвам, че е зло или има намерение да прави злини, или нещо подобно. Но това, през което е преминал… Това е огромно. Епично. Ние не знаем много за процеса на промяната. Какво влияние е оказал върху него онзи живот? Дали някъде дълбоко в него не са останали скрити частици жестокост, които внезапно могат да избият? За това се тревожа, Роуз. Познавам те. Зная, че не можеш да го превъзмогнеш. Трябва да го видиш и да говориш с него. Но безопасно ли е? Това никой не знае. Не знаем нищо. Не знаем дали той е опасен или не.

Кристиан беше казал същото на Лиса. Гледах напрегнато Ейдриън. Звучеше като удобно извинение двамата с Дмитрий да бъдем разделени. Но в същото време видях истината в тъмнозелените му очи. Той наистина го вярваше. Притесняваше се от това, което Дмитрий би могъл да направи. Освен това Ейдриън беше съвсем честен, когато призна, че ревнува, което бе достойно за възхищение. Той не ми заповяда да не виждам Дмитрий, нито се опита да диктува поведението ми. Това също ми харесваше. Протегнах ръка и сплетох пръсти в неговите.

— Той не е опасен. Той е… тъжен. Тъжен за това, което е направил. Вината го убива.

— Мога да си представя. Навярно аз също никога нямаше да си простя, ако внезапно осъзная, че през последните четири месеца съм извършвал жестоки убийства. — Ейдриън ме притегли към гърдите си и ме целуна по главата. — И заради доброто на всички — да, дори за негово добро — наистина се надявам, че той е пак предишният. Просто бъди внимателна, става ли?

— Ще бъда — отвърнах и го целунах по бузата. — Поне доколкото мога.

Той се ухили и ме пусна.

— Това е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. А сега трябва да отида за малко при родителите си. Ще се върна в четири, за да те взема, съгласна ли си?

— Добре. Има ли нещо специално, което трябва да облека за това тайно парти?

— Някоя хубава рокля.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— След като тази сбирка е толкова елитна и престижна, как ще вкараш вътре низш дампир като мен?

— С това. — Ейдриън се наведе да вдигне чантата, която бе оставил на пода до вратата. Подаде ми я.

Отворих с любопитство чантата и ахнах. Вътре имаше маска, която покриваше горната половина на лицето около очите. Беше украсена със сложна плетеница от златни и зелени листа и цветя, обсипани с блестящи камъни.

— Маска? — възкликнах. — Ще носим маски на това нещо? Какво е това, Хелуин?

— Ще се видим в четири — смигна ми той.

Не си сложихме маските, докато не пристигнахме на мястото на бдението. Като част от цялата тайнственост на събитието Ейдриън заяви, че не е нужно да си ги слагаме, преди да стигнем там. Така че прекосихме зелените дворцови площи наконтени — аз носех същата рокля, която бях облякла за вечерята у родителите му — но не предизвикахме повече от обичайното любопитство, когато ни видеха заедно. Освен това беше късно и голяма част от обитателите на двора се готвеха да си лягат.

Но крайната ни цел ме изненада. Беше една от сградите, в която живееха обикновени работници и служители. Беше близо до тази, в която живееше Мия. Е, признавам, че имаше известна логика по отношение на тайнствеността. Последното място, където бихте очаквали да се състои кралско парти, би било жилището на обикновен морой. Само че ние не се запътихме към нито един от апартаментите. След като влязохме във фоайето, Ейдриън ми даде знак, че трябва да си сложим маските. След това ме поведе към нещо, което приличаше на портиерна.

Но не беше. Вместо това зад вратата имаше стълба, която водеше надолу в мрака. Не можах да видя дъното, което тутакси ме накара да застана нащрек. Инстинктивно исках да зная всички подробности за всяка ситуация, в която се оказвах. Ейдриън изглеждаше спокоен и уверен, когато заслиза надолу по стълбите, така че приех на доверие, че не води към някакъв жертвен олтар в подземието. Срам ме е да го призная, но любопитството около това тайнствено Бдение временно отвлече мислите ми от Дмитрий.

Двамата с Ейдриън най-сетне стигнахме до друга врата, пред която стояха двама пазачи. И двамата мъже бяха морои, с маски на лицата като мен и Ейдриън. Стойките им бяха сковани и готови за отбрана. Не казаха нищо, а само ни погледнаха очаквателно. Ейдриън произнесе няколко думи, които ми прозвучаха на румънски и след миг единият от пазачите отключи вратата и ни кимна да влезем.

— Тайна парола? — промърморих на Ейдриън, докато минавахме покрай охраната.

— Всъщност са две пароли. Една за теб и една за мен. Всеки гост има уникална парола.

Озовахме се в тесен тунел, осветен само от факлите в Стойките, забити в стените. Танцуващите им пламъци хвърляха причудливи сенки, докато минавахме покрай тях. Отнякъде далеч в дъното до нас стигнаха приглушени гласове. Прозвучаха изненадващо нормално, като всеки разговор, който бихте чули на някое парти. Съдейки по описанието на Ейдриън, очаквах по-скоро да чуя монотонни припеви или зловещо думкане на барабани.

Поклатих глава.

— Знаех си. Под двореца има средновековна тъмница. Изненадана съм, че няма вериги по стените.

— Изплашена ли си? — подкачи ме Ейдриън, като стисна здраво ръката ми.

— От това? Едва ли. Искам да кажа, че по скалата на Роуз Хатауей за страхотии това е едва…

Излязохме от коридора, преди да успея да довърша. Озовахме се в просторно помещение със сводест таван, което донякъде беше предизвикателство към пространствените ми представи, докато се опитвах да преценя колко дълбоко под земята се намирахме. От тавана висяха полилеи от ковано желязо със запалени свещи, които хвърляха същата призрачна светлина като факлите. Стените бяха от камък, но много изкусно издялан: сив с червеникави жилки, полирани в гладки заоблени късове. Някой бе искал да запази атмосферата на тъмница от Стария свят, но в същото време да придаде стил и изисканост на мястото. Типичен начин на мислене за кралските потомци.

Около петдесетина души се разхождаха из залата, някои на групи. Също като двама ни с Ейдриън и те бяха облечени официално и носеха маски. Всички маски бяха различни. Някои бяха украсени с цветя като моята, а други — с животни. По други се виждаха спирали или геометрични фигури. Въпреки че маските покриваха само половината лице, на тази оскъдна светлина не беше възможно да се различат чертите. Вгледах се внимателно в някои, надявайки се да открия подробности, по които бих могла да разпозная притежателя им.

Ейдриън ме поведе към единия от ъглите на помещението. В средата на каменния под беше вградено голямо огнище. Вътре не гореше огън, но всички стояха настрани от него. За миг изпитах объркващо усещане за дежа вю, когато си спомних преживяното в Сибир. Там също присъствах на възпоменателна церемония — макар че нямаше пароли и маски — и всички бяха насядали около голям огън, запален на двора. Беше панихида, за да почетат Дмитрий, и всички, които го обичаха, разказаха спомени за него.

Опитах се да разгледам по-добре мястото около огнището, но Ейдриън нетърпеливо ме придърпа по-назад в тълпата.

— Не привличай внимание върху себе си — предупреди ме.

— Само гледах.

— Да, но всеки, който се взре по-внимателно, ще забележи, че ти си най-ниската тук. Ще стане ясно, че си дампир. А това са елитът и потомците на древни кралски фамилии, забрави ли?

Намръщих се, доколкото ми позволяваше маската.

— Но аз останах с впечатлението, че ти си уредил да съм тук. — Изпъшках, когато той не отговори. — Да „уредиш нещата“ означава, че просто си ме вмъкнал тайно, така ли? Ако е така, онези типове са доста скапана охрана.

Ейдриън се ухили доволно.

— Хей, ние знаехме правилните пароли, а това е достатъчно. Откраднах ги — ъ-ъ-ъ, заех ги от списъка на майка ми.

— Майка ти е една от организаторките на всичко това?

— Да. Нейният клон от фамилията Тарус от векове са в групата на посветените. Предполагам, че тук е имало голяма церемония след нападението над Академията.

Замислих се, опитвайки се да преценя чувствата си. Мразех, когато хората са обсебени от положението и празната показност, но в същото време беше трудно да ги виниш, че искат да отдадат почит на убитите — особено след като голяма част от тях бяха дампири. Нападението на стригоите над „Свети Владимир“ беше спомен, който винаги щеше да ме преследва. Преди да се задълбоча в мислите си, ме обзе познато усещане.

— Лиса е тук — заявих и се огледах. Усещах, че е наблизо, но не можах да я различа веднага сред морето от маски и сенки. — Там.

Тя стоеше настрани от останалите. Носеше розова рокля и маска в бяло и златно с лебеди по нея. През връзката усетих, че търси познато лице. Импулсивно понечих да се отправя към нея, но Ейдриън ме задържа, като ми каза да изчакам, той щял да я доведе.

— Какво е всичко това? — попита тя, когато приближи до мен.

— Предположих, че ти знаеш — промърморих. — Строго секретни кралски работи.

— Прекалено строго секретни са и за мен — отвърна тя. — Получих поканата си от кралицата. Тя ми каза, че е част от моето наследство и да не казвам на никого. После дойде Ейдриън и ми каза, че непременно трябва да дойда заради теб.

— Татяна те е поканила лично? — възкликнах. Макар че не би трябвало да съм изненадана. Лиса нямаше нужда да се промъква тайно като мен. Предположих, че някой се е погрижил тя да получи покана, но реших, че е дело на Ейдриън. Огледах се притеснено. — Татяна тук ли е?

— Сигурно — отвърна Ейдриън с дразнещо нехаен тон. Както обикновено, присъствието на леля му не му въздействаше по същия начин както на всички нас. — О, вижте. Ето го и Кристиан. С маската с огъня.

Не ми стана ясно как Ейдриън бе различил Кристиан, като се изключи доста явната метафора с маската. С високия си ръст и тъмна коса Кристиан по нищо не се отличаваше от останалите морои около него. Дори си бъбреше с едно момиче, застанало до него, което не беше типично за него.

— Няма начин той да е получил законна покана — заявих. Ако някой Озера бъде сметнат за достатъчно специален, за да бъде допуснат тук, то това не би бил Кристиан.

— Не е — съгласи се Ейдриън и кимна леко на Кристиан да се присъедини към нас. — Снабдих го с една от паролите, които откраднах от майка ми.

Втрещих се.

— Колко пароли си откраднал?

— Достатъчно, за да…

— Госпожи и господа, моля за внимание.

Гръмкият глас на някакъв мъж отекна в залата, прекъсвайки излиянието на Ейдриън и приближаването на Кристиан. Кристиан се намръщи и се върна на мястото си, като по този начин остана далеч от нас, в другия край на помещението. Май нямаше да имам възможност да разпитам по-подробно Лиса за Дмитрий.

Без други указания, останалите присъстващи започнаха да оформят кръг около огнището. Залата не беше достатъчно голяма, за да се образува само един кръг, затова аз останах зад останалите морои, докато наблюдавах шоуто. Лиса стоеше до мен, но вниманието й бе насочено към Кристиан. Тя беше разочарована, че той не успя да дойде при нас.

— Тази нощ сме се събрали да почетем духовете на онези, които загинаха, сражавайки се с най-голямото зло, което ни преследва от толкова отдавна. — Това беше същият мъж, който призова за вниманието ни. Черната му маска бе украсена с блестящи сребристи спирали. Не го разпознах. Предполагам, че беше някой от онези важни древни кралски фамилии и го бяха избрали заради силния и гръмък глас. Ейдриън потвърди предположението ми.

— Това е Антъни Бадика. Винаги го избират за конферансие.

В момента Антъни приличаше повече на религиозен водач, отколкото на конферансие, но не исках да отговарям, за да не привлека нечие внимание.

Сепнах се, когато почти всички повториха думите му. Двете с Лиса си разменихме смаяни погледи. Очевидно имаше сценарий, за който не ни бяха уведомили.

— Животът им бе прекъснат твърде рано — продължи Антъни.

— Тази нощ им отдаваме почит — отекнаха гласовете на присъстващите.

Е, май сценарият не беше чак толкова труден за следване. Антъни продължи да говори колко ужасна е била трагедията и ние повтаряхме същия отговор. Цялата тази идея за Бдението ми се струваше странна, но тъгата на Лиса проникна през връзката и обзе и мен. Присила винаги е била добра с нея и любезна с мен. Грант може и да беше пазител на Лиса само за кратко, но той я бе защитавал и й бе помогнал. Всъщност, ако не бяха тренировките на Грант с Лиса, Дмитрий може би още щеше да бъде стригой. Тежестта на всичко случило се започна бавно да се стоварва върху мен. Макар да смятах, че има по-добри начини да скърбим и оплакваме мъртвите, оценявах признанието и почитта, които те получаваха.

След още няколко рефрена Антъни посочи към някого отпред. Една жена с блестяща зелена маска приближи към огнището с факла в ръка. До мен Ейдриън се размърда.

— Моята скъпа майка — промърмори.

Наистина, тя беше. Сега, след като ми я посочи, можех съвсем ясно да разпозная чертите на Даниела. Тя хвърли факлата в огнището и то лумна като по време на празненствата за Четвърти юли. Някой сигурно бе потопил дървото в бензин или в руска водка. А може и в двете. Нищо чудно, че останалите гости стояха на разстояние. Даниела се сля с тълпата и друга жена пристъпи напред с поднос със златни бокали. Обикаляше кръга и подаваше на всеки по една чаша. Когато свършиха, се появи друга жена с поднос.

Докато раздаваха чашите, Антъни поясни:

— Сега ще вдигнем тост за мъртвите, така че духовете им да напуснат тази земя и да намерят покой.

Размърдах се притеснено. Хората говореха за неспокойни духове и мъртви души, които да намерят покой, без наистина да разбират какво означава това. Когато си целунат от сянката, можеш да виждаш призраците на тези, които не са намерили покой. Беше ми нужно дълго време, за да се науча да контролирам тази способност и да не ги виждам. Те винаги бяха около мен; трябваше доста да поработя, за да ги блокирам. Запитах се какво ли щях да видя в този миг, ако отворя защитните стени. Дали духовете на убитите в нощната атака на Дмитрий бяха около нас?

Ейдриън помириса чашата си веднага щом му я връчиха и се намръщи. За миг ме обзе паника, докато не помирисах своята.

— Вино. Слава Богу — прошепнах му. — От изражението на лицето ти си помислих, че е кръв. — Спомних си колко много мразеше кръвта, която не беше директно от източника.

— Не — промърмори той в отговор. — Евтино вино.

След като всички се сдобиха с чаша вино, Антъни вдигна своята над главата си с две ръце. С огъня пред него, това му придаваше почти зловещ, неземен вид.

— Пием за Присила Вода — каза той.

Поднесе златната чаша към устните си и отпи малка глътка. Всички останали сториха същото, с изключение на Ейдриън. Той гаврътна своята до половината, без да се церемони много с евтиното вино. Антъни отново вдигна чашата над главата си.

— Пием за Джеймс Уилкет.

Докато повтарях, осъзнах, че Джеймс Уилкет беше името на един от пазителите на Присила. Тези откачени кралски особи наистина показваха уважение към дампирите. Едно по едно бяха изредени имената на останалите убити пазители, но аз отпивах само малки глътки, защото исках главата ми да бъде бистра тази нощ. Бях напълно сигурна, че когато се стигна до края на списъка, Ейдриън се правеше, че отпива, защото отдавна бе пресушил чашата си.

Когато Антъни свърши с изброяването на загиналите, вдигна отново чашата си и приближи към пламтящия огън, заради който в залата бе станало неприятно горещо. Гърбът на роклята ми беше влажен от пот.

— За всички онези, погубени от огромното зло. Ние почитаме вашите души и се надяваме, че те ще намерят покой в по-добрия свят. — След тези думи Антъни изля остатъка от виното си в огъня.

Всички тези приказки за духове, останали да бродят по земята, със сигурност не се връзваха особено с обичайните християнски вярвания за живота след смъртта, които доминираха в религията на мороите. Това ме накара да се запитам колко стара е тази церемония. Отново изпитах желание да сваля бариерите си и да видя дали край нас витаят духовете на загиналите, но се боях от това, което щях да открия. Освен това се разсеях, когато всички започнаха да изливат остатъците от виното си в пламъците. Приближаваха един по един, движейки се по часовниковата стрелка. Докато траеше тази церемония, наоколо се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от пращенето на дърветата в огнището. Всички бяха вперили почтителен взор в пламъците.

Когато дойде моят ред, с усилие се овладях да не треперя. Не бях забравила, че Ейдриън ме вкара тайно тук. Не присъстваха дори по-низкостоящи морои, камо ли дампири. Какво щяха да направят, ако ме разкриеха? Да обявят, че мястото е осквернено? Да ме линчуват? Да ме хвърлят в огъня?

Слава Богу, страховете ми не се оправдаха. Никой не каза, нито направи нещо необичайно, докато изливах виното си в огъня, а миг по-късно напред пристъпи Ейдриън. Аз се скрих зад Лиса. Когато всички изпълниха ритуала, останахме мълчаливи за миг като последен знак на почит към мъртвите. Тъй като бях наблюдавала отвличането на Лиса и последвалата спасителна мисия през съзнанието й, имах да мисля за много мъртви. Трябваше доста дълго да мълча, за да им отдам дължимата почит.

Сякаш по друг невидим сигнал кръгът се разпръсна и напрежението се разсея. Присъстващите отново образуваха малки групи, както по време на всяко друго парти, макар че забелязах сълзи по лицата на мнозина.

— Изглежда, много хора оплакват Присила — отбелязах.

Ейдриън се извърна към масата, която по мистериозен начин бе подредена по време на церемонията. Беше разположена до стената в дъното и бе отрупана с плодове, сирена и бутилки вино. Естествено той си наля чаша вино.

— Не всички плачеха за нея — осведоми ме той.

— Трудно ми е да повярвам, че плачат за дампирите — изтъкнах. — Никой тук дори не ги познава.

— Грешиш — възрази Ейдриън.

Лиса тутакси разбра какво иска да каже.

— Повечето от тези, които са участвали в спасителната мисия, са били пазители на отделни морои. Не е възможно всички да са били от дворцовите пазители.

Тя беше права. В склада имаше твърде много пазители. Мнозина от тези морои бяха изгубили личните си пазители, с които са били близки. Въпреки презрението, което обикновено изпитвах към всички тези кралски особи, предполагах, че навярно някои от тях са се били сприятелили с телохранителите си.

— Много скучно парти — разнесе се глас наблизо. Обърнахме се и видяхме Кристиан, който най-сетне бе успял да се приближи към нас. — Не ми стана ясно дали присъстваме на погребална церемония, или призоваваме дявола. Май и в двата случая не беше особено успешен опит.

— Престани — скастрих го, изненадана от острия си тон. — Миналата нощ онези хора умряха заради теб. Каквото и да представлява това, в крайна сметка е знак на уважение към тях.

Кристиан тутакси доби сериозен вид.

— Права си.

До мен Лиса засия вътрешно, когато го видя. Преживеният ужас ги бе сближил и аз си припомних взаимната им нежност, докато пътуваха обратно. Тя го погледна топло, а в отговор той й се усмихна несигурно. Може би от всичко това щеше да излезе и нещо добро. Може би двамата щяха да успеят да разрешат проблемите помежду си.

Или може би не.

Ейдриън се ухили.

— Хей, радвам се, че успя да дойдеш.

За миг си помислих, че говори на Кристиан. Сетне погледнах и видях едно момиче с маска на паун, което се присъедини към нас. Сред цялото това многообразие на хора с маски не бях забелязала, че тя е застанала подчертано близо до нас. Вгледах се в нея и в първия миг различих само сини очи и златисти къдрици, сетне я познах. Мия.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ейдриън ме снабди с парола.

Той изглеждаше много доволен от себе си.

— Виждаш ли? — усмихна ми се. — Казах ти, че съм се погрижил да ти хареса. Цялата банда е тук. Почти.

— Това е едно от най-шантавите неща, които съм виждала — заяви Мия и се огледа. — Не разбирам защо трябва да е някаква супертайна, че хората, които са загинали заради други, се честват като герои. Защо не могат да почакат до погребалната церемония?

Ейдриън сви рамене.

— Казах ти. Това е древна церемония. Пренесена е тук от Стария свят и тези хора смятат, че е важна. Доколкото съм чувал, някога е била много по-зрелищна. Това тук е модернизираната версия.

В този миг осъзнах, че Лиса не е промълвила нито дума, откакто забелязахме, че Кристиан е дошъл с Мия. Отворих сетивата си за връзката и усетих прилив на ревност и яд. Все още бях убедена, че Мия е една от последните, с които Кристиан би искал да има нещо общо. (Добре де, беше ми трудно да си представя, че той ще се забърка с която и да било. Бях убедена, че двамата с Лиса са създадени един за друг и завинаги ще останат свързани.) Макар че Лиса май не можеше да го разбере. Единственото, което виждаше, е, че той постоянно се мотае с други момичета. Докато разговорът ни продължаваше, държанието на Лиса ставаше все по-студено и приятелските погледи, които Кристиан й хвърляше, започнаха да избледняват.

— Значи е истина? — попита Мия, очевидно неподозираща за драмата, разиграваща се под носа й. — Наистина ли Дмитрий… се е върнал?

Двете с Лиса се спогледахме.

— Да — отвърнах твърдо. — Той е дампир, но никой не ни вярва. Защото са идиоти.

— Нормално е, малък дампир. — Тонът на Ейдриън беше нежен, въпреки че явно темата го притесняваше. — Не можеш да очакваш всички незабавно да повярват.

— Но те наистина са идиоти — избухна Лиса. — Всеки, който го види и говори с него, веднага ще разбере, че той не е стригой. Настоявам да го освободят, така че всички да могат да се уверят със собствените си очи.

Искаше ми се тя да настоява малко повече аз да го видя, но сега не беше моментът да говорим за това. Огледах залата и се запитах дали на някого от присъстващите тук тази нощ ще му бъде трудно да повярва, че Дмитрий вече не е стригой, само защото бе виновен за смъртта на обичните му. Той не е можел да се контролира, но това нямаше да върне мъртвите.

Към притеснението на Лиса от близостта на Кристиан се прибави и безпокойство. Искаше да си тръгне и да провери как е Дмитрий.

— Колко дълго трябва да останем тук? Има ли още…

— Коя, по дяволите, си ти?

Малката ни групичка се обърна като един. Антъни стоеше до нас. Тъй като повечето бяхме тук нелегално, въпросът му би могъл да е отправен към всеки от нас. Но имайки предвид накъде бе втренчен погледът му, нямаше съмнение към кого се обръщаше.

Говореше на мен.